Джонатан Келерман
Оцеляват само силните (19)

19.

Тридесетметровата яхта беше от гладко фибростъкло, със сива ватерлиния. С високи мачти, с прибрани платна. Името „Сатори“ бе изписано върху корпуса с черни букви, поръбени със златен контур.

Яркосиньото небе над пристана беше като посипано с тебеширен прах. Почти не духаше. Яхтите едва помръдваха и се запитах дали Бейкър изобщо е излизал от пристанището. На две крачки по-натам, надвиснала над пътеката, която обточваше кея като панделка, се виждаше задната веранда на хотел „Марина Шорс“. Подранили посетители за обед вече бяха поръчали ледени питиета и морска храна.

Хотелската собственост бе отделена с верига от пристанището, но беше отворено и аз влязох.

„Сатори“. Знаех, че името е свързано с дзенбудизма и предварително проверих значението му.

„Състояние на интуитивно прозрение“^[1].

Питах се дали сержант Бейкър ще хвърли нова светлина върху самоубийството на Нолан.

Докато се приближавах към лодката, полицаят изникна от каютата, бършейки ръце в бяла кърпа. Беше висок метър и седемдесет, набит, но без видими телесни тлъстини, с бяла блуза марка „Лакост“, с парени черни джинси и бели маратонки. Външният му вид точно съответстваше на възрастта му — беше около петдесетгодишен, но много стегнат мъж: имаше силен слънчев загар, късо подстригана тъмнокестенява коса, вече прошарена на слепоочията, широки ъгловати рамене и мускулести, гладки ръце без косми. На фона на едрото тяло главата му изглеждаше малко дребна; въпреки тена и самоуверените черти, в изражението на кръглото му лице имаше нещо детинско. Очилата със златна рамка отразяваха лъчите на обедното слънце като картечни откоси.

Преуспяващ бизнесмен в почивния си ден.

Махна ми, качих се на борда и се ръкувахме.

— Доктор Делауер? Уес Бейкър. Какво ще кажете за обед? Да идем ли в хотела?

— С удоволствие.

— Идвам веднага, само да заключа лодката.

Изчезна за миг, после отново се появи с голям черен кожен портфейл. Всъщност повече приличаше на чантичка, а и той го носеше в ръка. Слязохме от лодката и се запътихме към хотела.

Вървеше много бавно — сякаш внимателно отмерваше всяко движение. Като танцьор. Или мим. Размахваше ръце, погледът му сновеше на всички страни, а на тънките му устни играеше едва забележима усмивка.

Иззад стъклата на очилата надничаха любопитни кафяви очи. Заключих, че дори да се кани да скрие нещо от мен, това не го тревожи ни най-малко.

— Страхотен ден, а? — отбеляза сержантът.

— Разкошен.

— Ако живее тук, горе, човек трябва да се откаже от идеята за пространство — имам на разположение четиридесет квадратни метра — а пристанището, както и градът, е пренаселено. Но през нощта, когато нещата поутихнат и се отвори гледка към океана, илюзията за безкрайност далеч компенсира всичко останало.

— Сатори? — подхвърлих.

Той се изсмя.

— Сатори е идеал, но човек трябва непрестанно да се стреми. Занимавате ли се с ветроходство?

— Понякога.

— Аз самият започнах относително скоро. Като хлапак съм работил на кораб, но нямах понятие как се управляват по-сериозни съдове. Захванах се преди няколко години. Неволята учи. Като те прасне гикът по кратуната два-три пъти и се научаваш.

— Нолан също се е занимавал с плавателни съдове.

Кимна.

— Да, на рибарските кораби в Санта Барбара. Освен това се гмуркаше за миди. Но и двете неща не му допадаха.

— Така ли?

— Не обичаше физически труд.

Изкачихме се по стълбите към терасата на ресторанта.

Посрещна ни табела „Моля, изчакайте да бъдете настанени“, но зад плота нямаше никого. По червеникавия тухлен под бяха пръснати двадесетина маси с тъмносини ленени покривки. Три от тях бяха заети. Слънчевите лъчи играеха по кристалните чаши и сребърните прибори. Източната стена беше изцяло стъклена и гледаше към празен салон.

— Освен това твърдеше, че убиването на риба го отвращавало — продължи Бейкър, докато се оглеждаше. — Било убийство и точка. Той не обичаше насилието и година преди да влезе в академията беше станал вегетарианец. Май не познавам друго ченге вегетарианец… здрасти, Макс.

От хотела изникна китаец в униформа на оберкелнер. Черен костюм, черна риза, черна вратовръзка и широка професионална усмивка, изпълнена с ужас.

— Здравейте, господин Бейкър. Масата ви е сервирана.

Заведе ни на маса за четирима, сега сервирана за двама, която гледаше към залива. Долових миризма на солена морска вода, гориво и нечий обяд.

— Не обичаше насилието — повторих. — И все пак е станал полицай.

Бейкър разгъна тъмносинята салфетка и я постави на коленете си.

— Теоретично двете не си противоречат. Полицаят се стреми да ограничи насилието. Но разбира се действителността е различна. — Той свали очилата си, огледа ги, духна някаква прашинка и отново си ги сложи. — Истината е, че при полицейската работа човек непрестанно е затънал в насилие. При такова чувствително момче като Нолан резултатът е пълно разрушаване на илюзиите.

— Той споменаваше ли, че е разочарован?

— Не го изразяваше с думи, но не изглеждаше никак щастлив. Все беше някак умърлушен.

— Депресиран?

— Връщайки се назад в спомените си, бих казал да, може би е бил депресиран, но не проявяваше клинични симптоми. — Той млъкна. — Поне доколкото аз с лаичните си познания бих могъл да преценя. Искам да кажа, че имаше добър апетит и работеше старателно, винаги готов за действие. Просто не се смееше и никога не се радваше. Сякаш бе импрегниран с някакво специално покритие — нещо като противоемоционален лак.

— За да не бъде уязвен?

Бейкър сви рамене.

— Това не е по моята част. Постъпката му изненада и мен, като всички останали.

Млад келнер донесе франзели и ни попита какво искаме за пиене.

— Водка и тоник — поръча Бейкър. — А вие, господин докторе?

— Айс чай.

— Можем да поръчаме и обеда. Салатата от калмари е фантастична, стига да обичате морска храна.

— Разбира се.

— Значи две салати, с някое хубаво бяло вино. — Той вдигна поглед. Изражението на младежа издаваше, че последната ревизия не е минала много успешно. — Имате ли още от онова бяло совиньон, „Беър Кейв“?

— Осемдесет и осма ли? Мисля, че да.

— Ако има, една бутилка. В противен случай какво ще ми препоръчате от същия клас?

— Имаме хубаво бяло совиньон „Блекридж“.

— Изберете нещо в разумни граници. Господин докторът плаща.

— Да, сър.

Младежът се отдалечи и Бейкър подуши пръста си.

— Какъв капризен нос. Усещам претенции за праскови и стари листа, примесени с едва доловим аромат на 7 Up.

Той разчупи хляба и бавно задъвка.

— Постъпката на Нолан ме изплаши на две нива. На първо място, разбира се, е самото деяние. Загубата. Но всичко беше толкова нарцистично. Питам се как не съм забелязал.

— Колко дълго сте работили заедно?

— Три месеца, всеки божи ден. Беше най-схватливият ученик, който съм имал. Интересно момче. Различно от останалите новобранци, но по нищо не личеше, че е рисков — какво знаете за полицейските самоубийства?

— Доколкото ми е известно, напоследък се увеличават.

— Естествено. През последните двадесет години са нараснали двойно. При това тук говоря само за официално регистрираните. Като прибавите служителите, които се излагат на прекомерно голям риск; злополуките, които всъщност изобщо не са злополуки, и други смъртни случаи с неустановена причина, цифрата се увеличава четворно.

— Казвате злополуки. Служебни злополуки?

— Разбира се. Ченгетата обичат да го правят по този начин, защото така спестяват срама на семейството. Същото правят и онези, с които се разправяме: някой напълно отчаян тип се напива или надрусва до смърт, застава насред улицата и размахва пистолет, а като пристигне патрулната кола, вместо да хвърли оръжието, онзи го насочва право в стъклото. — Той натисна въображаем спусък. — Наричаме го „самоубийство от ченге“. Единствената разлика е, че семейството на онзи наема адвокат, съди градската управа за неправомерно убийство и прибира парите. Депресията и съдебните процедури са чудесна комбинация, доктор Делауер.

— И полицаите ли се съдят?

Той свали очилата и отправи замислен поглед към пристанището.

— Живите да. Пенсии по болест и всякакви облаги. Напоследък вече изнемогваме. Защо? Сестра му иска да ни съди ли?

Изрече го с небрежен тон, забол поглед в чинията с хляба.

— Доколкото ми е известно, не. Просто иска да получи отговор на въпросите си, без да вини никого.

— Но в крайна сметка виновният е самоубиецът, нали така? Не друг, а сам си е тикнал пистолета в устата. Сам си е дръпнал спусъка. Дали е имало други признаци, като изключим факта, че не беше душата на компанията? Не съм забелязал. Приемаше нещата сериозно, приемаше работата си сериозно. Одобрявах това. Не се измъкваше от задължения.

Донесоха ни питиетата. Докато Бейкър опитваше своето, го попитах:

— Освен че усвояваше бързо, по какво друго се различаваше от останалите новобранци?

— По сериозността си. По интелекта си. Но аз говоря за невероятно умен човек, господин докторе. Всички излизат в код 7 — в почивка — а той вади книга и започва да чете.

— Какви книги?

— Наказателният кодекс, политически издания. Вестници и списания. Все носеше нещо. Нямах нищо против. Аз самият с радост бих предпочел хубава книга пред полицейските разговори.

— За какво са те обикновено?

— За мотоциклети „Харли Дейвидсън“, за лодки, оръжие и амуниции.

— Имал е спортна кола. Малко червено фиеро.

— Така ли? Изобщо не е споменавал. Точно това имам предвид. Когато излизахме на обиколка, се съсредоточаваше върху работата. При почивките не завързваше празни разговори. Неуморна мисъл. Това ми харесваше.

— Избрахте да обучавате Нолан, понеже беше умен?

— Не. Той ме избра. Още докато беше в академията веднъж изнасях лекция върху правилата за арест. След лекцията момчето дойде и ме попита дали ще приема да му бъда инструктор като завърши. Каза, че схващал бързо и сме щели да се разбираме.

Бейкър се усмихна, поклати глава и разпери върху покривката едрите си ръце със силен бронзов загар. Слънцето прежуряше. Взе да ми пари на врата.

— Ама че нахалник. Тогава реших, че всъщност иска място в Уест Ел Ей. Но ме заинтригува и го поканих да поговорим в участъка след края на смяната.

Той разтри връхчето на носа си.

— Пристигна още на следващия ден, точен до секунда. Изобщо не се навираше. Тъкмо напротив — държа се изключително почтително. Попитах го какво е чувал за мен, а той каза, че съм имал репутация.

— На интелектуалец? — вметнах.

— На инструктор, който показва нещата в истинската им светлина. — Сви рамене. — Наистина беше умен, но нямах никаква представа как ще се справи на улицата. Стана ми интересно и му отвърнах, че ще видя какво може да се направи. В крайна сметка реших да го взема, защото прецених, че е най-добрият от останалите.

— Слаб випуск?

— Не по-различно от друга година. Академията не е „Харвард“. Решителните действия правят нещата по-… многопластови. Нолан се справяше добре. И ръстът помагаше — хората не обичаха да се закачат с него, а не съм го видял да тормози някого или пък да се държи покровителствено. Държеше се както трябва.

— А говореше ли за политика?

— Не. Защо?

— Просто се опитвам да добия колкото се може по-пълна представа.

— Ами, ако трябва да гадая, бих казал, че по-скоро споделяше консервативни политически убеждения, просто защото в дирекцията съвсем не гъмжи от яростни либералисти. Но ако ме питате за нещо от рода на Ку Клукс Клан, нямаше нищо такова.

Попитах за политика, а не за расизъм.

— Значи е бил в добри отношения с хората?

— Съвсем нормални.

— А с другите полицаи? Общуваше ли активно с тях?

— Един-два пъти вечеряхме заедно. И мисля, че това беше всичко. Обикновено се движеше сам.

— Според вас чувствал ли се е отчужден сред останалите новобранци?

— Не мога да отговоря на този въпрос. Живееше по свой начин и като че ли се чувстваше добре.

— Споделял ли е кое го е накарало да стане полицай?

Сержантът отново сложи очилата.

— Преди да го приема, му зададох този въпрос и той отвърна, че нямало да ме баламосва с глупости от рода на това как искал да помага на хората или как се изживявал като нов центурион — просто му се струвало интересно. Този честен отговор ми хареса и повече не сме обсъждали темата. Като цяло беше мълчаливо момче. Все работеше и изгаряше от желание да научи всички тънкости. Моят стил на работа включва многобройни арести, тъй че през по-голямата част от времето активно проверявахме обаждания. Но без каубойски изпълнения. Аз се придържам към рамките. Както и Нолан.

Той отмести поглед. Ръцете му останаха на масата, но връхчетата на пръстите му бяха побелели. Може би болно място?

— Значи не сте имали потресаващи служебни проблеми?

— Никакви.

— А алкохол или наркотици?

— Държеше на здравето. Допълнително тренираше във фитнес залата, а преди смяна тичаше.

— Но винаги сам.

Бейкър вдигна поглед към небето.

— Изглежда му беше добре така.

— А в живота му имаше ли жени?

— Не бих се изненадал, беше хубаво момче.

— Но никога не е споменавал подобни неща?

— Не. Не беше в негов стил… Вижте, господин докторе, трябва да знаете, че светът на полицаите е субкултура, която не толерира слабостта. Да търсиш помощ е оправдано само когато симптомите са наистина сериозни. Моята работа беше да го науча да бъде полицай. Той се учеше добре и работеше добре.

Келнерът донесе обеда с виното. Бейкър изпълни ритуала на дегустирането, нареди — „Налей“ и чашите ни бяха напълнени. Когато отново останахме сами, каза:

— Не зная дали имаме специален повод за тост, тъй че какво ще кажете за едно най-обикновено „Наздраве“?

Отпихме и той зачака да започна да се храня, а след това се присъедини към мен, като внимателно разрязваше всяко късче и изучаваше съдържанието, преди да го пъхне в устата си. На всяка трета хапка попиваше устни с кърпата за хранене и бавно отпиваше вино.

— Изпратили са го на терапия — казах аз. — Или може би е отишъл сам.

— По кое време?

— Не зная. Терапевтът отказва да коментира подробности.

— От щатните психолози ли е?

— Не, частен лекар. Доктор Рун Лейман.

— Не го познавам. — Отново отклони поглед. Правеше се, че гледа някакви гмуркащи се чайки, но бе престанал да дъвче и бе присвил очи.

— Терапия. Не съм и подозирал. — Продължи да се храни.

— А знаете ли защо се е прехвърлил от Уест Ел Ей в Холивуд?

Той отново остави вилицата.

— По времето, когато се прехвърли, аз вече се бях преместил в дирекцията. От доста време ме залъгваха с административна служба — да проверявам учебната програма. Не храня особено голяма любов към бумагите, но човек не може да отказва на началството до безкрай.

— Значи не сте знаели за прехвърлянето?

— Точно така.

— След приключване на обучението сте изгубили връзка.

Той ме погледна.

— Не става дума за изгубване на връзка — по-скоро за нещо като разпадане на сериозни бащинско-синовни отношения. Обучението е ограничено по време. Нолан научи каквото трябваше да научи и се отправи сам в големия лош свят. Научих за самоубийството чак на следващия ден. От клюките в службата. В първия миг изпитах желание да го напердаша — как може толкова умен човек да направи такава глупост?

Набучи един калмар.

— А сестрата? С какво се занимава?

— Медицинска сестра е. Нолан не ви ли е говорил за нея?

— Изобщо не е споменавал. За семейството му знаех единствено, че двамата му родители са починали.

Той бутна чинията настрана. Беше изял порцията наполовина.

— А какво мислите за начина, по който го е извършил? Толкова очебийно.

— Твърде ме озадачава. А вие какво мислите?

— Възможно ли е постъпката му да е някаква декларация?

— Например?

Свих рамене.

— Имаше ли Нолан ексхибиционистични наклонности?

— Да привлича внимание? Не и по време на работа. Е, много държеше на фигурата си — на мускулите, на униформата. Но младежите са така. Продължавам да не разбирам какво имате предвид, като казвате декларация.

— Споменахте, че полицаите винаги се стремят максимално да смекчат срама от самоубийството. Но Нолан е направил тъкмо обратното. Превърнал се е в зрелище. Извършил е едва ли не публична самоекзекуция.

Бейкър дълго мълча. Вдигна винената чаша, пресуши я, отново я напълни и отпи.

— Значи казвате, че може да се е самонаказал за нещо?

— Това са просто хипотези. Но на вас не ви е известна никаква евентуална причина, която би породила чувство за вина?

— Не е било свързано с работата. Сестра му каза ли нещо по този въпрос?

Поклатих глава.

— Не — каза той, — не ми звучи логично.

Приближи се келнерът.

— Аз приключих — заяви полицаят.

Последвах го, отклоних десерта и подадох на сервитьора кредитната си карта.

Бейкър извади голяма пура и навлажни крайчеца.

— Имате ли нещо против?

— Не.

— В ресторанта не е позволено да се пуши, но тук ме знаят, а и сядам на място, където вятърът да отнася дима.

Внимателно огледа твърдия кафяв цилиндър. Беше ръчна изработка. Отхапа края, постави го на салфетката си и внимателно го загъна. Извади златна запалка, запали пурата и всмука дима. Над масата за миг се изви кълбо горчив, но не неприятен пушек.

Спокойно облегнат на стола, Бейкър плъзгаше очи по яхтите на пристана и се печеше на слънце.

Паф, паф. Представях си как е натъпкал шкафчето на Майло с порно.

— Каква нечувана загуба — отбеляза. — Още не мога да го преживея.

Но както седеше, с пура и чаша вино, подложил гладко избръснатото си лице на слънчевите лъчи, изглеждаше като същинско олицетворение на щастието.