Джонатан Келерман
Оцеляват само силните (12)

12.

Майло изкара колата си на улицата и я паркира зад моя кадилак.

— Ах, играта най-сетне започва — отбеляза той, хвърляйки поглед в огледалото.

Зад нас тъкмо спря микробус от местната телевизия и от вратата се наизсипаха цял екип работници с камери и най-различни други машинарии, които хукнаха към двора. Докато униформеният и Хукс се готвеха да си вървят, от бордюра се отдели малка сива кола и ни подмина. Водачът — хиспаничен тип в същата сива униформа като Монтес ни погледна за миг и продължи по Уестърн.

— Дете на дипломат в Уест Сайд и наркоманче тук — рече Майло. — Как ти се струва?

— Първо, съществува физическа прилика между Айрит и Латвиния, а и двете момичета са страдали от умствени увреждания, умъртвени са чрез удушаване, при това Айрит не е била жертва на сексуално насилие, и засега няма доказателства, че Латвиния е била изнасилена. А и положението на тялото — но Латвиния е удушена със сила, а и портиерът е преместил тялото.

— Портиерът.

— Симпатичен ли ти се стори?

— Естествено. Беше там. Освен това я е преместил.

— Искал е да спести гледката на децата — казах. — Портиерите чистят. Използват метли.

— Но има и друго, Алекс: той прерязва въжето, полага тялото в почтена поза, но не прибира езика в устата. Хукс го попита и той каза, че когато разбрал, че е мъртва, не искал да се бърка повече. Това звучи ли ти смислено?

— При гледката на обесено тяло средностатистическият гражданин вероятно би хукнал към първия телефон. Но бих могъл да разбера подобна постъпка, ако приемем, че Монтес е човек на действието, семеен, силно привързан към училището. Но има и друг вариант: Монтес има среща с Латвиния — призна, че я е познавал. Двамата се срещат в училището, защото е негова територия. Той я убива, обесва я, после си дава сметка, че скоро ще заприиждат учениците, а той няма време да се отърве от тялото. Затова решава да се представи за герой.

— Или пък действа още по-хладнокръвно: има време да се отърве от тялото, но я остава тук, защото го възбужда самата мисъл да ни се подиграе. Или пък да се направи на герой: както казваш, мисли се за страшно умен и играе ролички. Като подпалвачите, които след това се правят на пожарникари.

— Още нещо — Монтес носи униформа. Неговата е сива, а онзи, който косеше в парка, беше с бежова, но друг на мое място може и да не забележи разликата.

Майло присви очи.

— Айрит.

— Униформата означава държавен служител. Някой, на когото може да се има доверие. Повечето хора свързват униформата с доверие.

— Монтес — размишляваше Майло. — Е, ако има нещо интересно около него, Хукс е достатъчно добър детектив.

— А онова листче с надписа „DVLL“?

— Говори ли ти нещо?

— Не. Сигурен съм, че не е важно — както каза Хукс, сигурно е от ученическо тефтерче.

Той се обърна към мен.

— Какво има, Алекс?

— Просто ми се стори прекалено нагласено: повдигаме тялото — а отдолу — листче. А според докладите около Айрит не е намерено подобно нещо.

— Тоест?

— Понякога дреболиите се изплъзват от погледа.

Той се намръщи.

— Мислиш, че Монтес, или който е убил Латвиния, е оставил послание?

— А може да е било в джоба й и да е паднало, когато е била обесена, или когато Монтес я е свалил на земята.

Той разтри страните си.

— Ще ида до моргата и лично ще разгледам всичките й лични вещи. Ако не са ги върнали на семейството, разбира се. Което ме подсеща, че Кармели ми се обади тази сутрин и каза, че вече има копия от анонимните писма до консула и мога да мина да ги взема. Ще ходя към пет, но първо ще си поиграя с телефона, за да разбера дали някой работи по интересен случай с глухи или умствено увредени жертви. Ако ти оставя писмата довечера, ще можеш ли да ги анализираш?

— С радост, доколкото е възможно. Бързо съдействие от страна на Кармели? Преосмисляне на личностната позиция по въпроса?

— Сигурно се е впечатлил, че съм завел и психолог.

— Няма съмнение — отвърнах. — Най-вече от психолога и от вратовръзката.

 

 

Прибрах се у дома в два и половина. Робин и Спайк бяха излезли на разходка и аз изпих една бира, прегледах пощата, платих някои сметки. Хелена Дейл се бе обаждала преди час и половина — малко след сеанса — и бе оставила служебния си телефон. Доктор Рун Лейман ме бе потърсил в отговор на моето обаждане.

От регистратурата на Сърдечно-съдова хирургия ми казаха, че в момента Хелена е заета с процедура и не може да се обади. Оставих си името и след това позвъних на Лейман.

Този път попаднах на телефонен секретар: на касетата бе записан нисък, сух, но същевременно плътен мъжки глас, а когато се представих, в слушалката прозвуча същият глас.

— Доктор Лейман на телефона.

— Благодаря за обаждането, господин докторе.

— Разбира се. Сестрата на полицай Дал вече ми се обади, но реших да говоря първо с вас. Какво точно иска да узнае тази жена?

— Иска да получи някаква представа защо брат й се е самоубил.

— Съчувствам й напълно. Разбира се. Но нима човек е в състояние да разбере?

— Прав сте. Нолан не предизвести ли по някакъв начин?

— Питате дали е бил отчаян или дълбоко депресиран, дали е говорил открито за самоубийство или пък е надавал недвусмислен зов за помощ? Не и когато аз разговарях с него, доктор Делауер, но… изчакайте така.

Нямаше го около тридесет секунди, а когато се върна, заговори прибързано.

— Съжалявам. Изскочи нещо и в момента не мога да се разпростирам нашироко. Не че и иначе бих могъл. Въпреки че пациентът е мъртъв, и въпреки че съдилищата правят всичко възможно да нарушат поверителният характер на терапията, аз съм от старата гвардия и приемам сериозно клетвата, която съм положил.

— А има ли нещо, което можете да ми кажете и което би било от полза за жената?

— Нещо — повтори той, провлачвайки думата. — Хм… да видим — идвате ли понякога към центъра? Мога да ви отделя няколко минути. Бих предпочел да не обсъждам тези неща по телефона. Случаят е свързан с полицията, а знаете какъв е общественият климат и така нататък. Човек никога не знае откъде дебнат журналистите.

— Често ли се сблъсквате с полицейски случаи?

— Достатъчно често, за да бъда предпазлив. Разбира се, ако ви е прекалено трудно да идвате чак дотук…

— Ни най-малко. Кога мога да мина?

— Нека погледна графика си — искам да подчертая, че не мога да обещая нищо, докато не прегледам случая. А и бих предпочел да избегна пряк контакт със сестрата. Моля ви да й предадете, че сме разговаряли.

— Разбира се. Имали ли сте друг път неприятности с подобни случаи?

— Не… като цяло. Предпазливост и така нататък — но има нещо, над което може би трябва да размислите, господин докторе. В качеството си на терапевт на сестрата. Стремежът към разбиране е съвсем нормална проява, но стойността на изровените тайни е различна в отделните случаи.

— Смятате ли, че това важи и за конкретния случай?

— Опитвам се да кажа… да речем, че полицай Дейл беше… интересен човек. И за момента ще спрем дотук. Ще държим връзка.

 

 

Интересен човек.

Предупреждава ли ме?

Може би тук се крие някаква тъмна тайна, за която по-добре Хелена да не узнава?

Прехвърлях наум наученото за Нолан.

Резки промени в настроението, търсач на емоции, неочаквани залитания в политически крайности.

Дали е превишил правомощията си — в полицейската си работа? Или има нещо друго, което най-добре да остане в неизвестност?

„Случаят е свързан с полицията, а знаете какъв е общественият климат и така нататък.“

Видеозаписи на побой над заподозрени; ченгета, които бездействат, докато бунтуващите се изпепеляват града; проява на небрежност в разследването на важни случаи — напоследък престъпността в самата полиция много зачести. Лосанджелиската дирекция на полицията се радваше на вниманието, с което биха удостоили във Ватикана защитник на правото за аборт.

„Журналистите дебнат.“

Дали Лейман е имал и други полицейски случаи, които са го наплашили?

Каквато и да е причината, той очевидно се опитваше да ме отклони от евентуална психологическа „аутопсия“ на Нолан.

Отделът бе възприел на драго сърце желанието на Хелена да няма тържествено погребение.

Може би са бързали да потулят нещата?

Нолан: умен и различен, понеже чете книги.

Отчужден.

Премества се от Западен Ел Ей в Холивуд.

Защото е човек на действието?

На незаконното действие?

Дали се е забъркал в нещо, единственият изход от което е бил да се самоубие?

Докато размишлявах над тези неща, Хелена се обади: говореше припряно.

— Бързате ли?

— Заета съм. Току-що оперирахме един пациент с инфаркт, който беше развил тумор на голяма артерия. Хирургът не знаеше, и докато отваряше едната, другата се запуши. Но издържа — пациентът де — и нещата се поуспокоиха. Обадих се, защото веднага след срещата ни отидох в апартамента на Нолан, готова да подредя всичко и може би дори да открия нещо. — Тя замълча и шумно въздъхна. — Влязох в гаража и там всичко беше наред, но някой е разбивал жилището, доктор Делауер. Беше в пълен безпорядък. Взели са дека и телевизора, микровълновата печка, всички съдове, няколко лампи, картините от стените. Може би липсват и дрехи. Сигурно са дошли с камион.

— Боже мили — възкликнах. — Много съжалявам.

— Негодници. — Гласът й се разтрепери. — Гадове.

— Никой нищо ли не е забелязал?

— Сигурно е станало през нощта. Къщата е двойна, там живеят само Нолан и хазайката му, която е зъболекар и в момента е на конференция извън града. Обадих се в полицията и ми отговориха, че могат да пристигнат най-рано след час. Трябваше да бързам за работа и затова си оставих телефона и тръгнах към болницата. Но какво могат да направят те? Ще напишат доклад и ще го заведат в архива? Лошото вече е станало. Дори ако тия мръсници се върнат, няма какво да вземат, освен… колата на Нолан… Господи, как не се сетих за това! Фиерото му! В гаража е. Или не са го видели, или не са имали време и ще се върнат да приберат и него — божичко, трябва да се върна, но някой трябва да дойде с мен, за да закарам фиерото у нас… толкова неща трябва да се уреждат, току-що се обади адвокатът за последните документи… да ограбят ченге. Проклет град… наемът му е платен до края на месеца, но в крайна сметка ще се наложи да разчистя всичко и… трябва пак да отида…

— Искате ли да ви придружа?

— Ще го направите ли?

— Разбира се.

— Толкова мило от ваша страна, но не, не мога да приема.

— Не се притеснявайте, Хелена. Нямам нищо против да дойда с вас.

— Просто… сериозно ли говорите?

— Къде се намира жилището?

— Уилшър. На Сикамор близо до Бевърли. Не мога да изляза веднага, чакат ме прекалено много пациенти в нестабилно състояние. Може би към средата на смяната, ако има достатъчно сестри. А ако вече са отмъкнали проклетата кола — много важно.

— Значи се уговаряме за довечера.

— Не мога да ви моля да идвате толкова късно, доктор Делауер…

— Никак не ме затруднявате, Хелена. Аз съм нощна птица.

— Не зная точно кога ще се освободя.

— Обадете ми се, като свършите. Ако съм свободен, ще се видим там. Ако не съм, ще трябва да се справите сама. Съгласна ли сте?

Тя тихо се засмя.

— Съгласна съм. Толкова съм ви благодарна. Не зная как щях да ида сама.

— Можете ли да ми отделите още минутка?

— Ако не тръгне някой да умира.

— Говорих с доктор Лейман.

— Какво каза той?

— Както и очаквахме, нищо особено, защото не искал да престъпва лекарската тайна. Но се съгласи отново да прегледа досието на Нолан и да се срещнем, ако открие нещо, което спокойно може да се обсъди.

Тишина.

— Разбира се, в случай че искате да се срещна с него, Хелена.

— Да — каза тя. — Да, разбира се. Започнах всичко това и мисля, че трябва да го завърша.