Джонатан Келерман
Оцеляват само силните (35)

35.

Даниел ги гледа през процепа на щорите в хола, докато потеглиха.

Беше се държал твърдо по време на срещата. Бе научил много неща, но каза съвсем малко.

Дали Делауер бе разбрал това?

Психологът му се виждаше по-приятен, но с психолозите човек никога не знае.

Още една среща. На колко срещи бе присъствал през годините, оставайки все със същото чувство на разочарование.

Също като Стърджис, и Даниел обичаше да работи сам. И също като на Стърджис, и на него рядко му се отдаваше тази възможност.

Обвиваше се във външния блясък на разума, когато всъщност изгаряше от желание да бъде като Стърджис.

Мъртви деца…

Рядко показваше чувствата си пред някого. Дори пред Лора.

Два пъти плака за Дауд и дебелата му жена. И двата пъти беше сам в хладното тъмно уединение на малката, подобна на пещера йеменска синагога до пазара Махан Йехуда. Синагогата беше пуста, защото бе избрал мъртвите часове между сутрешното и следобедното богослужение.

Каза няколко псалма и вечерта се върна вкъщи, в състояние да се покаже пред Лора и децата.

Защо да ги излага дори на най-малкото страдание?

Витлеемските брадвари никога нямаше да бъдат наказани.

Не и на този свят.

А сега, тези убийства. Айрит, другите деца. Може би някой слепец? Има ли нещо по-ужасно?

Дали щеше да доведе донякъде онази група „Мета“?

Вървиш по пясъците на пустинята и се надяваш да намериш петрол…

Той и Стърджис вероятно изпитваха едни и същи чувства — хей, хайде да се съберем да обсъдим нещата. Като онези съвещания, които провежда отделът, когато взривят сапьор или наръгат с нож някои от тайните агенти в забутана уличка в Стария град.

Даниел си представи срещата. Стърджис и той. Седят един срещу друг. Всеки предизвиква другия да бъде човечен. Делауер в средата. Посредникът.

Стърджис мърмори недоволно. Мечок с лоши обноски. Но умен.

Зев Кармели изпитваше по-добри чувства към него.

Като повечето дипломати, Зев не прощаваше. Принуден цял ден да носи маската на учтивостта, той беше критичен и по характер мизантроп.

Даниел си спомни обаждането.

— Познай кого ми дадоха сега, Шарави. Хомосексуалист.

Тогава Даниел седеше в една от задните стаи на посолството в Ню Йорк и слушаше, докато Кармели се оплакваше и непрекъснато повтаряше какво мисли за „слабоумната полиция на Лос Анджелис“.

— Хомосексуалист — повтори той. — С кого се чука си е негова проклета работа, но това го прави отхвърлен от обществото, така че как би могъл да бъде полезен? Поисках човек, който е разкрил най-много престъпления и ето какъв ми дадоха.

— Мислиш, че се будалкат с теб?

— А ти как мислиш? Този град е ужасен, Шарави. Всяка обществена прослойка мрази другата. Като Бейрут.

Или Ерусалим, помисли Даниел.

— Може би той е най-добрият, Зев. Защо го отхвърляш, преди да си разбрал дали го бива?

Мълчание.

— И ти — попита Кармели, — набожният, одобряваш такова нещо?

— Щом е разкрил най-много престъпления и има нужния опит, тогава си се уредил.

— Изненадан съм, Шарави.

— От какво?

— Каква толерантност! Правоверните не се славят с толерантност.

Даниел не отговори.

— Е, затова ти се обаждам — рече Кармели. — Ела тук и провери нещата. Направи каквото трябва. Щом казваш да го задържа, ще го сторя. Но изцяло на твоя отговорност.

После затвори.

Горкият Зев.

Преди години двамата следваха в Еврейския университет. Даниел беше двайсет и пет годишен, студент последен курс, с три години опит в армията. Зев беше по-малък, един от преуспелите млади хора, благодарение на високите резултати от тестовете и на връзките на семейството му. Още тогава Зев беше твърде сериозен за възрастта си и неприкрито амбициозен. Но човек можеше да разговаря с него и да обсъжда нещата. Ала вече не беше така.

Той загуби дъщеря.

Даниел знаеше какви са взаимоотношенията между бащите и дъщерите.

На Зев можеше да се прости почти всичко.

Останал сам в къщата, той довърши сандвича, макар че му беше все едно какво яде, после се обади на един адвокат в Ню Йорк, който получаваше половината си доход от посолството. Помоли го да проучи „Мета“ и учения Фарли Сангър, който бе написал, че хората със забавено умствено развитие не са човешки същества.

След още два часа пред компютъра Шарави не се сдоби с нищо, освен със схваната ръка.

Полицейският лекар на Френч Хил му бе казал, че страда от карпалнотунелен синдром, болки, вдървеност и изтръпване по нервус медианус в ръката. Ако не внимаваш, ще останеш без ръце. Слагай й лед и не я претоварвай, бе го предупредил той.

Съвет на специалист. Даниел бе сподавил смеха си и бе излязъл от кабинета, питайки се как би се чувствал, ако нямаше ръце.

В осем сутринта той отиде в един супермаркет за еврейска храна и накупи продукти, като си сложи ермолка, за да се слее с останалите клиенти. Жената на касата му каза „Шалом“ и той се почувства почти като у дома си.

После се обади на Лора в Ерусалим.

— Мили, едва дочаках да ми се обадиш — каза тя. — И децата искат да говорят с теб.

Сърцето му се изпълни с радост.