Джонатан Келерман
Оцеляват само силните (3)

3.

Майло ми се обади след два дни, в осем сутринта:

— Умниците пак ми набутаха случай, чието разследване е попаднало в задънена улица. Излишно е да ти казвам, че имам въпиеща нужда от помощта ти и не разполагам с никакви средства за хонорара ти.

— Я, чакай, чакай малко — вметнах се аз. — Всъщност защо съм длъжен да ти правя услуги?

Той се засмя:

— Защото съм страхотен симпатяга.

Престорих се на водещ телевизионна игра и додадох:

— Я опитай пак.

— Защото си психоаналитик и си свикнал да ти се подчиняват безпрекословно. — Той въздъхна тежко и промърмори: — Убито е хлапе, Алекс, петнайсетгодишно хлапе. Знам отношението ти към подобни случаи, но този е изключително важен. Дано ми отделиш малко време, иска ми се да пообсъдим това-онова.

* * *

Когато му отворих, Майло стоеше на прага, гушнал огромна кутия с досиета. Носеше тюркоазно поло, опънато върху шкембенцето му, изпомачкани кафяви джинси и овехтели бежови ботуши. Беше едър мъжага, висок над метър и осемдесет и от години поддържаше едно и също тегло — сто и двайсет килограма, натрупани главно около кръста му. Подстриган бе в типичния за него стил, макар използването на думата „стил“ за прическата на Майло да бе равностойно на престъпление: косата му бе ниско подстригана отстрани и отзад, а отгоре се развяваше рошав перчем. Белите нишки вече надделяваха в битката с черните, а бакенбардите му бяха изцяло побелели. Майло е с девет месеца по-голям от мен и когато го погледна, си казвам: „Брей, как лети времето!“.

Той постави кутията върху кухненската маса. Лицето му, надупчено от едра шарка, бе тебеширено бяло, а зеленикавите му очи бяха помътнели. Явно бе прекарал няколко безсънни нощи. Майло хвърли настървен поглед към хладилника и намръщено попита:

— Е, писмена молба ли искаш?

— Какво да бъде — храна или пиячка?

— От шест сутринта си блъскам главата над този случай.

— Значи се нуждаеш от двете.

— Както кажеш, докторе. — Протегна се и се стовари на стола, който изскърца под него.

Приготвих му сандвич със студено печено говеждо и му го поднесох заедно с кутия прясно мляко. Той набързо омете всичко и доволно въздъхна. Сетне извади от кутията превързаните с ластици досиета.

— Жертвата е момиче на име Айрит Кармели. Петнайсетгодишна, с леко забавено умствено развитие. Преди тринайсет седмици някой я е похитил и я е убил по време на училищна екскурзия в Санта Моника Маунтийнс — обществен природен резерват. Екскурзията се организира всяка година с цел да се внесе малко красота в монотонния живот на децата.

— Всичките ли възпитаници са със забавено умствено развитие?

— Да, всички имат някакъв здравословен проблем. Това е специално училище. — Той прокара длани по лицето си, сякаш се миеше без вода, сетне продължи: — Децата слезли от автобуса и навлезли на около километър в парка. Местността е обрасла с гъсти гори, но има отлично маркирани пътеки за начинаещите туристи. Децата се разхождали около час, закусили и после ги качили на автобусите. Проверили учениците и установили, че Айрит я няма. След като не я намерили, позвънили в полицейския участък в Уест Сайд, откъдето изпратили две патрулни коли, но и те нищо не открили и се обърнали за помощ към специалния отряд К-9. След половин час хората с обучените кучета пристигнали в резервата и след още трийсет минути животните надушили трупа. Тялото на мъртвата Айрит се намирало на около два километра от входа на парка, в боровата горичка. Липсвали каквито и да било следи от физическо насилие, кръвоизливи и отоци, нямало дори капчица кръв. Ако не била странната поза на жертвата, щели да предположат, че Айрит е получила инфаркт или нещо подобно.

— Каква е била позата — сексуална ли?

— Не, след секунди ще ти покажа фотографиите. Съдебният лекар установил увреждания на подезичната и гръдната кост, както и на фаринксовите мускули. Момичето не е било изнасилено.

— Била е удушена — промърморих. — Но как не се забелязват външни белези?

— Лекарят ми обясни, че подобен ефект се получава, когато натискът е разпределен върху по-голяма площ, чрез използване на „примка“ от навита на руло хавлиена кърпа или прегънат лакът. Наричало се „нежно“ удушаване.

Лицето му се изкриви в гримаса, после той взе най-горната папка и я разгъна, за да ми покаже снимките. На някои се виждаше гората, на останалите бе заснета девойката. Беше слабичка и русокоса, носеше бяла тениска с дантели около деколтето и на ръкавите, джинси, бели къси чорапи и розови обувки от изкуствена кожа. Ръцете и краката й бяха тънки като вейки, лактите й стърчаха, сякаш се бяха уголемили при внезапното й израстване. Никога не бих предположил, че е петнайсетгодишна, давах й най-много дванайсет. Лежеше по гръб върху кафеникавата горска пръст, с прибрани ръце и крака. Невъзможно бе да е паднала — някой нарочно я беше оставил така.

Разгледах снимките, на които лицето й бе фотографирано в едър план. Очите й бяха затворени, а устните — сякаш извити в усмивка. Дългата й къдрава коса бе разстлана по земята.

Убиецът беше действал хладнокръвно и бе отделил доста време за някаква своя, ужасяваща игра.

Направи ми впечатление, че ръцете на жертвата са обърнати с дланите нагоре, а пръстите са леко свити, сякаш мъртвото момиче питаше „Защо?“. Върху бледото й лице се открояваха сивкави петна, като че нанесени от четката на художник — това бе светлината, процеждаща се през листата на дърветата.

Почувствах, че се задушавам и понечих да затворя папката. В този миг забелязах нещо да се розовее до дясното ухо на момичето. Посочих го и попитах:

— Какво е това?

— Слухов апарат. Малката е била с увреден слух — напълно глуха с едното ухо и частично — с другото.

— Господи! — възкликнах и оставих папката на масата. — Айрит Кармели… какво странно име. Италианско ли е?

— Еврейско. Бащата на момичето е важна клечка в израелското посолство. Може би това обяснява защо нашите хора цели три месеца не са открили никакви улики.

— Била е убита преди три месеца? Странно, че не съм прочел за престъплението в някой вестник.

— Случилото се бе запазено в тайна от пресата. Упражнен бе натиск на дипломатическо ниво, нали разбираш?

— Безнадеждна работа, а?

— Толкова безнадеждна, че ме обзема пълно отчаяние. Интуицията подсказва ли ти нещо?

— Убиецът не е бързал — промърморих замислено, — което означава, че е отвлякъл Айрит минути след като е слязла от автобуса. Кога са я видели за последен път?

— Лошото е, че никой не си спомня. Щом слезли от автобуса, настъпил пълен хаос, хлапетата се пръснали във всички посоки. От училищната управа обясниха, че вече няколко пъти са организирали екскурзии в резервата, тъй като го смятали за напълно безопасен.

— Как убиецът е влязъл в парка, без да го забележат?

— Може би е използвал страничен път — в резервата може да се проникне откъм долината, откъм Санта Моника, както и от Сънсет Булевард. Очевидно мръсникът е бил отлично подготвен. Ако е използвал кола, то сигурно я е паркирал по-далеч, тъй като по най-близкото шосе не открихме следи от автомобилни гуми. По отдалечените шосета движението е доста натоварено и дори да е имало отпечатъци от гуми, бързо са били заличени. Освен това в търсенето се включили не само хората от спецотряда, учителите и охраната, ами и бащата с цяла група колеги от посолството. Изпотъпкали са всичко като побеснели слонове.

— Нима не са открили никакви улики на местопрестъплението?

— Нищо съществено, освен няколко дълги сламки. От лабораторията твърдят, че са били откъснати от метла. Явно онзи гад е измел пространството около мъртвата.

— Голям чистник, няма що! И педантичен, при това!

Насилих се отново да прегледам снимките, представях си сатанинското лице на убиеца, навел се над бездиханната си жертва. Не, тук Сатаната нямаше пръст — убийствата се извършваха от хора, не от чудовища.

— Няма сексуално насилие — продължи Майло, — съдебният лекар установи, че момичето е девствено. Този случай е различен, Алекс. Когато за пръв път видях снимките, ми хрумна, че малката изглежда досущ като кукла.

— „Нашият човек“ обича да играе с кукли — промълвих и с изненада открих, че гласът ми е прегракнал. — Айрит наистина ли е била бавноразвиваща се?

— В медицинския й картон пише, че е била с незначителни умствени увреждания.

— Как обясняват убийството й — че се е отклонила от пътеката и е станала случайна жертва на психопат?

— Това е едната теория. А според другата убиецът е имал конкретни мотиви, макар и засега неизяснени. Все пак ми се струва доста съмнително, че липсват синини.

— Да предположим, че убиецът е наблюдавал учениците, докато си набележи жертва — започнах да размишлявам на глас. — Дебнел е стадото като хищник и е избрал най-беззащитното същество… И все пак е невероятно, че никой не е забелязал нищо нередно.

Майло поклати глава и посочи папките:

— Всички са били разпитани неколкократно.

— Посещението било ли е предварително уговорено с администрацията на резервата?

Майло кимна и рече:

— Много училища предприемат излети в парка.

— Значи всеки „вътрешен“ човек е знаел за посещението — заключих аз.

— Горобик и Рамос — колегите, които досега бяха натоварени с разследването са разпитали настоящите и бивши служители в резервата и в училището. Алибитата на всички, без изключение, били потвърдени.

— По всичко личи, че тези Горобик и Рамос не са пропуснали нищо съществено.

— Двамата са истински професионалисти, пък и случаят бил от „първостепенно“ значение, тъй като било убито дете на чуждестранен дипломат. Обаче така и не се натъкнали на никакви улики, а миналата седмица по заповед на началството ги преместиха в отдела за издирване на откраднати коли.

— Да разбирам ли, че трябва да работиш за двама? — подхвърлих язвително. — Знам, че те бива, но…

— И аз зададох същия въпрос. Лейтенантът сви рамене и ми рече: „Хей, Стърджис, да не намекваш, че не си гений?“. Според мен единственото обяснение е, че след като екипът е свършил черната работа, израелците не желаят да се дава гласност на случилото се, за да не хрумне на арабските терористи да отвличат децата на служителите в посолството. А ако се питаш защо са решили да поверят разследването на мен… — Той отново сви рамене. — Може би са научили за блестящия начин, по който разкрих убиеца на онази Дивейн.

— Следователно от теб се очаква да се справиш бързо, без излишен шум — промълвих. — Шибана история, нали?

— Адски шибана, Алекс. Случаят е безнадежден. Подозирам, че са ми устроили капан, за да се проваля с гръм и трясък. Лейтенантът непрекъснато се хилеше… — Той забарабани с пръсти по кутията с досиета.

Взех втората папка, която съдържаше стенограмите от разпитите на членове на семейството на жертвата и на учителите. Изпълнени бяха с полицейски жаргон и с много човешка мъка, но не помагаха за разкриване на мистерията.

— Е, какво ще кажеш? — прекъсна размишленията ми Майло.

— Убиецът е човек, който методично планира действията си, после се промъква незабелязано до жертвата си. Вероятно си пада по излетите и живота на открито. Надарен е с физическа сила, допускам, че проявява склонност към сексуален тормоз над деца и към воайорство. Обича рискованите ситуации. Проявява завидно търпение, изчаква най-подходящия момент да нападне жертвата си. Може би педантичен дори в личните си навици. Не е изнасилил момичето, значи изпитва „тръпка“ от самото преследване. Допада му да дебне и да залови плячката си. Да предположим, че наистина е набелязал Айрит. Какво го е накарало да избере точно нея измежду другите деца?

— Уместен въпрос.

— Възможно ли е убийството да е свързано с професията на бащата?

— Той твърди, че смъртта на дъщеря му няма нищо общо с дипломатическата му кариера. Аз пък съм сигурен, че ако убийството беше политическо, израелците сами щяха да го разследват.

— Може би като дъщеря на дипломат е имала достъп до поверителна информация. А умствената й изостаналост е подпомогнала убиеца.

— Горобик каза, че задал същия въпрос на бащата, който му отговорил, че Айрит не е била набелязана, а е станала случайна жертва, че Лос Анджелис гъмжи от убийци психари и че никой не е в безопасност в тази преизподня.

— И тъй като е бил важна клечка, никой не си е направил труда да го опровергае.

— Най-лошото е, че Горобик и Рамос подкрепяли мнението му. Според тях момичето наистина е било убито случайно — някакъв извратен тип го е издебнал, отнел е живота му и после е почистил местопрестъплението. Както ти отбеляза преди малко, за него това е била само шибана игра. Господи, винаги съм потресен, когато жертвата е дете!

Той стана, заразхожда се из кухнята, отвори хладилника, надникна вътре, затвори го и застана до прозореца.

— Успя ли да разговаряш с родителите? — попитах.

— Днес позвъних в посолството, за да си уредя среща с тях.

— Изминали са цели три месеца, а от полицията не са открили нищо — измърморих. — Навярно скръбта на тези хора е прераснала в гняв. Нищо чудно да откажат да ти съдействат.

— Имаш право. По-късно ще си поблъскам главата над този проблем. Предлагам да отидем на местопрестъплението — дърветата са лишени от чувства и няма да ни създават проблеми.