Джонатан Келерман
Оцеляват само силните (48)

48.

— Вечният чар върши чудеса — отбеляза Майло и се протегна.

Бяхме в кафява хонда, която не бях виждал дотогава.

Клоните на боровете хвърляха сянка върху седалките. Той спря до мен на ъгъла на Сънсет и Сан Висенте и ми каза да го последвам.

Мястото, което Майло избра, беше в Бевърли Хилс. Уличката зад западната граница на Роксбъри Парк. Бебета, майки, бавачки. Продавачът на сладолед дрънчеше със звънчето си. Много спрели коли. Нямаше начин някой да ни забележи.

— Ако се нуждая от повдигане на самочувствието, няма да стане по този начин — казах аз. — Тя е повече от агресивна.

— О, не се продавай лесно… Малката госпожица „Секс пистълс“, а?

— Стреляше и с двете цеви. Понсико трябва да е бил като пъстърва във вана. Обзалагам се, че имаше предвид него, когато говореше за безгръбначни мозъци. Убийците вероятно са се съюзили на някое събиране на „Мета“. Може да не е замесена цялата група, а да са само няколко отцепници. Сценарият, който ми допада, е, че Понсико е бил ентусиаст на теория, но когато се е стигнало до действие, се е уплашил и разочаровал нея и приятелите й. Някои от тях ще пренощуват у тях и вероятно ще бъдат на веселбата утре. Като добавим и пътуването на Сангър, мирише на голяма нощ за „Мета“. И Андрю е поканен.

Той се намръщи.

— Какво има?

— Тревожа се, когато нещата вървят твърде гладко.

— Не мислиш ли, че беше крайно време да ни провърви?

— Е, да.

— Няма начин Зина да подозира нещо, Майло. Времето, което прекарахме заедно, беше разделено между интелектуални преструвки и приказки за секс. Тя говореше за секс. Аз играех ролята на начумерения Андрю, опитвайки се да не я ядосам. По едно време помислих, че съм отишъл твърде далеч.

Описах гнева на Зина, след като усети, че й отказвам.

— Много говори колко е чудесна, но всъщност е уязвима.

— Уязвима? — попита Майло. — Или само неприятен характер?

— Двете често вървят заедно. Важното е, че въпреки всичкото й позиране колко е умна, сексапилна, стройна и енергична, тя живее в неугледна къща и има книжарница с малко клиенти. Представата за фатална жена има патетичен нюанс, Майло. Не е трудно да я засегнеш. Освен това Зина нарече гимназията „голямата пещ на жестокостта“. Това означава, че вероятно не е била госпожица Популярност. Толкова се разстрои, когато преместих ръката й, че лицето й се изприщи. Подобна волност би била лоша вест за Понсико. И за други хора.

— Сега пък искаш да кажеш, че Понсико е бил убит, защото я е обидил лично? А аз мислех, че е, защото е изменил на „Мета“.

— Може да е било и заради двете. Човек като Зина вероятно не е направил разлика между тези две неща. Но едно е сигурно — тя е привърженик на евгениката. Книгите, които купих, привлякоха вниманието й и не след дълго ми предложи възгледите си за елита и масите.

Покупките ми бяха на таблото. Майло ги беше прелистил.

— Господин Галтън и господин Нео-Галтън — рече той. — Гнусно.

— Гнусна книжарница.

— Като стана дума за това, не можем да намерим никакви делови партньори. Шарави успя да проучи родителите й. Ланкастър. Майката е починала, а бащата е пазач в хиподрума „Санта Анита“. Има проблем с алкохола. Зина няма попечителски фонд.

— Тя каза, че родителите й били образовани и умни. Пак пози.

— Самата тя може и да е умна, но не е твърде образована. Завършила е гимназия, изкарала по-малко от година в колеж, после работила в супермаркет и накрая — в „Плазмо Дерма“. И чуй това — когато е била в колежа, Зина Ламбърт се записала като полицейски скаут в Ланкастър. Искала да стане ченге, но била твърде дребна.

— Нещо странно, докато е била в колежа?

— Не. Изкарала половин година и напуснала.

— Неоценена. Това се вмества в нашия профил. Както и желанието й да стане полицай. Никога не съм приемал една жена в такава светлина.

— Жена с приятели, Алекс. Инак няма начин да е извършила сама убийствата.

— Може би с помощта на приятелите, които са отседнали в къщата й?

— Да… И приятелите, с които се е запознала в книжарницата.

— Фондация „Лумис“?

— Няма ли да е хубаво?

— Ами ако след шума около статията на Сангър „Мета“ е насочила вниманието си към Лос Анджелис? Сангър може да е събирачът на средства на групата и утре да пристигне да донесе парите.

— Господин Мосад работи върху счетоводството им. Ще видим какво ще изрови.

— А нещо друго за занаятчийското училище?

— Не.

Майло издуха кръгчета цигарен дим през прозореца. Продавачът на сладолед отмина. Доволните му клиенти бяха предимно симпатични дребосъци… Всеки е симпатичен като дете…

— Прегледах колкото можах повече книги, но не видях инициалите DVLL. Ако след събирането запазя приятелските си отношения със Зина, ще имам оправдание да отида пак в книжарницата.

Майло изтърси пепелта от цигарата си и потърка лице.

— Ти свърши добра работа, Алекс, но всичко това вони на гнило. Сигурен ли си, че искаш да продължиш?

— Ако това означава проникване в „Мета“, да. Единственото ми притеснение е как да се отърва от Зина, когато реши да ме заведе в гаража и да ми смъкне гащите.

— Кажи й, че имаш херпес.

— Малко е късно за това, пък и тя ще провери. Все ще измисля нещо.

— Не прави нищо, за което после ще съжаляваш. Дори лосанджелиската полиция има мярка.

Замислих се за срещите на Нолан Дейл с непълнолетни проститутки.

— Следиш ли ме отблизо?

— Бях в книжарницата, преди ти да отидеш там. Спрях две преки по-нагоре по Аполо и те наблюдавах с бинокъла „Цайс“, който Шарави ми даде. Зина изглежда доста по-различна от снимката, но я познах по ръста. Движенията й бяха дружелюбни, затова реших, че всичко върви добре. Когато тръгнахте за ресторанта, бях четири коли след вас. И докато ти ядеше френска храна, аз излапах едно гадно руло в колата.

— Каква саможертва!

— Да, такава ми е работата. Проследих ви, щом излязохте от ресторанта, но когато тръгнахте по Лирик, спрях, защото улицата е тиха и не исках да се набивам на очи.

— Даниел ли ти намери колата?

Майло кимна.

— Едно от нещата, които не ми харесват, Алекс, е, че къщата е на адски изолирано и тихо място, на върха на хълма. Трудно е незабележимо да се приближа дотам.

— Тогава все пак си се качил догоре?

— Изчаках няколко минути, спуснах се до разклона на Рондо Виста и спрях на Лирик, трийсетина метра по-надолу. После се качих горе пеша. Бях в униформата на служител от газова компания и бях залепил емблемата й на вратата на колата. Носех малък измервателен уред. Но за тези неща има граница, Алекс. Момчетата от газовата компания не се появяват често. Разхождах се от къща на къща и успях да те видя, като се качваше във фолксвагена.

— Не те забелязах.

— Бях две къщи по-надолу и надничах през някакви растения. Движенията на Зина бяха още по-дружелюбни, затова реших, че не си в непосредствена опасност. Но всичко това не ми харесва.

— Само една веселба. Елитът и аз. Най-голямата заплаха ще бъдат хормоните на Зина.