Джонатан Келерман
Оцеляват само силните (42)

42.

В сряда сутринта Майло се отби да ми каже, че е говорил с Лорънс Буковски, председателят на местния клон на „Менса“.

— Симпатичен човек. Прояви разбираемо любопитство защо се интересувам от „Мета“. Отговорих, че е по финансови причини. Тайно разследване. Намекнах, че става въпрос за откраднати компютри и го помолих да не казва на никого. Той обеща и имам чувството, че ще удържи на думата си, защото не харесва „Мета“. Смята ги за „непоносими“. Гледали с пренебрежение на „Менса“.

— Защото хората от „Менса“ не са достатъчно умни?

— Буковски категорично отрече това.

— Ами ако все пак каже на някого от „Мета“?

— Тогава аз ще се оправям. Това дори може да бъде в наша полза. Един-двама от членовете им се оказват лоши момчета, разкриват се и ни предоставят движещи се мишени. Което е по-добре от нищо.

— Звучи като благовидна причина да ги разнищим.

— Не, Алекс, това е истината. Ти не си объркал нещата. Засега не сме стигнали доникъде с „Мета“. Дори Буковски не знае много за тях, само че групата е основана някъде на изток, появила се е в Лос Анджелис преди две-три години и после се е скрила.

— Преди две години. Точно по времето на публикуването на статията на Сангър. И на „Пресъхването на мозъците“.

— Прегледах и данъчните декларации на Зина Ламбърт за последните три години. Единственият й доход е от заплатата в „Плазмо Дерма“. Преди това не е изкарвала никакви пари. Ето защо, още не е ясно как е започнала бизнеса с книжарницата.

— Може би с помощта на попечителски фонд. Като Андрю Дезмънд.

Майло ме погледна.

— Андрю има богати родители?

— Много удобно — отговорих аз и описах профила.

— Струва ми се очарователен човек — рече Майло. — Между другото, в тялото на Мелвин Майърс не са открити следи от наркотици. Боб Пиърс каза, че никой от местните пласьори не го познава, затова явно не е отишъл в уличката да търси дрога… Готов ли си наистина за ролята на таен агент?

— Включил съм предавателя в обувката си.

 

 

В четири следобед се обади Даниел.

— Искам да ти покажа апартамента в Джийнсий. Може и да не ти се наложи да го използваш, но трябва да го опознаеш.

— Ще се видим там. Какъв е адресът?

— Намирам се близо до дома ти. Ако нямаш нищо против, ще мина да те взема.

Той дойде след десет минути и ми връчи книжна пазарска торба от супермаркета на Ралф. Вътре имаше дрехи — лек, черен памучен панталон, черно памучно поло, избеляло до сиво, широко сиво спортно сако с етикет от универсалния магазин „Дилард“ в Сейнт Луис и черни обувки с гумени подметки.

— Репетиция с костюми, а? — попитах аз.

— Нещо такова.

— А бельо?

— Бельото си е бельо.

— Вярно. Не смятам, че Андрю си пада по възбуждаща червена коприна.

Разгледах сакото. Вълната излъчваше леко ухание на евтин одеколон.

— Нюансът със Сейнт Луис е умен ход — отбелязах аз, — но Андрю е живял в Лос Анджелис няколко години.

— Не го виждам като човек, който обича да пазарува. Изпратила го е майка му.

— Добрата стара майка.

Облякох дрехите. Спортното сако ми беше малко широко, но не стоеше зле.

Огледалото показа приятен, небрежен вид, който би се вместил добре в атмосферата на Лос Анджелис. Брадата също допринасяше за това. Беше гъста, твърда и прошарена с повече бели кичури, отколкото очаквах и стигнала до фазата, в която ме сърбеше. Долната част на лицето ми, от скулите до адамовата ябълка, беше скрита.

Отидохме в долината със сивата тойота. Точно преди Бевърли Хилс Даниел рече: „Пробвай ги“ и ми даде очила — малки, с кръгли лещи, обагрени в сиво и с бронзови рамки.

Сложих си ги.

— Ефектът ми харесва — каза той, — но на твое място бих ги махал от време на време. Очите ти са подходящи за ролята. Хубави и зачервени. Да не би да имаш проблеми със съня?

— Да — излъгах аз.

— Е, поне изглеждаш уморен от света.

— Актьорски похват.

— Андрю страда от безсъние, така ли?

— Андрю не е щастлив човек.

 

 

Сградата в Джийнсий беше двуетажен, варосан четириъгълник, сива като тойотата, и се намираше между Бевърли и Роузуд. Плосък покрив, прозорци с решетки и очарователна като склад. Предната врата беше заключена.

— Малкият овален ключ — каза Даниел.

Отключих и двамата влязохме в централен коридор, застлан с евтин кафяв мокет. Миризма на запържен лук. В дъното — стълби, а до вратата — месингова пощенска кутия с четири процепа.

На втория имаше листче с името ДЕЗМЪНД. Кафява хартия, с петна от вода. Съседите ми се казваха Уайнстайн, Палиа и Ливайн.

Апартамент номер две беше на приземния етаж. На рамката на вратата бяха останали дупки от кабарчета — досущ зъби на змия с голяма челюст. Между тях имаше десетсантиметрова ивица, малко по-бледа от ограждащото я дърво.

— Андрю е махнал мезуза^[1]?

— Той не е евреин.

— И все пак, да си прави този труд…

— Той очевидно не вярва в нищо, Алекс. Двете ключалки се отварят с четвъртития ключ.

В апартамента беше тъмно и задушно и уханието на същия онзи одеколон се примесваше с миризмата на мухъл и нафталин.

Гол дървен под, който се нуждаеше от боядисване. Някои от дъските се огъваха. Мръснобели стени и пердета от изкуствена материя. Мебели втора употреба в пепеляви цветове.

Хол, в който една от стените беше в лавици, отрупани с книги и тайванска стереоуредба. Кухнята изглеждаше занемарена, но всъщност беше чиста. В дъното на тесния тъмен коридор имаше баня с напукани плочки, спалня с дюшек на пода и врата, водеща към малък заден двор с увиснало въже за пране и гараж за три коли.

Обстановката ми напомни за нещо. Жилището на Нолан Дейл.

Кутия, съдържаща най-известната молитва от юдаизма „Шма“, която се окачва на външната врата на жилището — Б.пр.

Дом на самотен ерген.

— Какво ще кажеш? — попита Даниел.

Огледах помещението. Всичко беше износено, на петна и протрито там, където трябва. Никой не би се усъмнил, че е декор.

Кой ли живееше тук през останалата част от годината?

— Идеално е — отговорих аз и той ме заведе в двора.

Полуизсъхнала трева и изцапан от птици цимент.

— Отзад има уличка — каза Даниел. — В гаража може да се влиза и от двете страни.

Той извади от джоба си дистанционно управление и натисна копчето. Средната врата на гаража се отвори. Вътре имаше фолксваген „Карман Джиа“, боядисан в жълто.

Върнахме се в апартамента и Даниел ми даде дистанционното управление. Влязохме в хола и аз разгледах стереоуредбата и книгите. Музикалната колекция беше малка — петдесетина грамофонни плочи и компактдискове. Бетховен, Вагнер, Брукнър, Бах, Кет Стивънс, „Лавинг Спунфул“, Хендрикс, „Дорс“, „Ейби Роуд“ на Бийтълс. Нищо по-съвременно. На някои от обложките имаше етикети за намалена цена от магазин „Аарон“ на Мелроуз, който преди години се бе преместил в Хайландс.

Книгите бяха от областта на психологията, социологията, антропологията, историята и смесица от други теми. На долните лавици имаше художествена литература — Хемингуей, Фокнър, Керуак, Бъроуз, Камю, Сартр, Бекет — и купчини стари журнали по психология и списания — „Евъргрийн Ривю“, „Ерос“, „Харпърс“, „Атлантик Мънтли“, „Нейшън“ и „Нешънъл Ривю“. Също като Нолан и Дезмънд бе покрил широк спектър от политическата територия.

С изключение на този факт, библиотеката приличаше на моята в колежа, макар че апартаментът на Оувърланд беше на половината на този, задушна килия до сервиз за автомобили. Всеки месец се бях борил да плащам наема от деветдесет долара. Нямах попечителски фонд…

Взех от лавицата тест за проверка на психичноболни. Покритите с кафяви петна страници излъчваха онази неприятна миризма, която понякога придобиват старите книги. Изданието беше подпечатано от студентската книжарница в университета в Мисури. Беше препродадено два пъти и много от редовете бяха подчертани с жълт маркер.

Един по-нов на вид том, който познавах като дипломна работа на същата тема, бе купен от техническата книжарница на Уестууд Булевард в Лос Анджелис преди десет години.

Хитро.

— Предполагам, че имаш и оригинални касови бележки.

— Не възприемам Андрю като човек, който пази касови бележки — отговори Даниел.

— Не е сантиментален, така ли?

Той седна на хлътналия диван и разпръсна облак прах.

— Добре че не съм алергичен — казах аз.

— Да. Трябваше да те попитам.

— Не можеш да мислиш за всичко.

— Би ли искал да промениш нещо, Алекс?

— Засега не. Къде са подслушвателните устройства?

Даниел кръстоса крака и успя да сложи на коляното болната си ръка, която приличаше на грапава, сива крастава жаба.

— В телефона, в лампата в спалнята и там — отговори той и посочи перваза на прозореца.

Не видях нищо необичайно.

— Колко телефона има? — попитах аз.

— Два. Един тук и друг в банята.

— И двата ли се подслушват?

— Всъщност самите телефони не са пипани. Линията се подслушва.

— Какъв е одеколонът?

— Моля?

— В апартамента се носи някакъв аромат. И сакото ми мирише на същото.

Ноздрите му се разшириха.

— Ще разбера.

Двамата се умълчахме и аз осъзнах, че съм се съсредоточил върху звуците. Горе бръмчеше нечия климатична инсталация, от време на време по улицата минаваше кола, чуваха се разговори на минувачи.

— Нещо друго? — попитах аз.

— Не, освен ако ти не искаш да предложиш нещо.

— Ти си се погрижил за всичко.

Даниел стана. Аз също. Но когато тръгнахме към вратата, той спря, бръкна в колана си, извади пейджър и го погледна.

— Безшумен е. Извинявай, но ме търсят — каза Даниел, приближи се до телефона в хола, набра номер, поздрави някого, каза нещо на иврит и се заслуша, вдигайки вежди.

Подпря слушалката под брадичката си и от джоба на якето измъкна малък тефтер и миниатюрен молив.

— Да, слушам — рече той и записа нещо, после затвори.

Докато прибираше тефтера в якето, аз зърнах пистолета, пъхнат в черен кобур под дясната му мишница.

— Източник от Ню Йорк. Нашият приятел, адвокатът Фарли Сангър, си е запазил самолетен билет за Лос Анджелис за този петък. „Американ Еърлайнс“, полет 005. По разписание пристига в седем вечерта. Едва не го изпуснахме, защото не е уредил пътуването с туристическия агент на фирмата си. Един от нашите хора го проследил. Сангър се срещнал с Хелга Крейнпул. Двамата обядвали в хотел „Карлайл“, после взели такси до Манхатън. До някаква пътническа агенция, за която не знаехме. Това означава, че е имало и други пътувания, без ние да разберем. Тя е платила билета му. Той не пътува под истинското си име. Нарекъл се е Галтън.

— Франсис?

— Близо си. Франк.