Джонатан Келерман
Оцеляват само силните (47)

47.

Стисна ме два пъти и ръката отново се върна на косата й и бавно я погали. Зина завъртя огледалото за обратно виждане към себе си и огледа червилото си. Дали Майло беше зад нас?

Когато тя отново започна да си играе с радиото, аз бях готов за всичко. Но Зина сложи ръце на коленете си и се обърна към мен. Изглеждаше самодоволна.

— Мисля, че на това му викат надървяне.

— Навлажняване на патката.

— Ха! Не давай воля на въображението си, Андрю Дезмънд. Мога да оглеждам стоката, без да купувам.

— Убеден съм, че пазаруваш и се отплащаш.

— Какво означава това?

— Ами че си селективна. Поне аз мисля така.

— Защо?

— Само предполагам.

Тя пак размърда пръстите на краката си.

— Може да стане интересно… Завий там.

 

 

Повече не разговаряхме. Тя гледаше през страничното стъкло и от време на време подаваше глава навън, за да вдъхне мръсния въздух. Огледалото за обратно виждане остана изкривено. Оправих го и се възползвах от възможността да погледна назад.

Имаше много коли, но нямаше начин да разбера дали Майло е в някоя от тях.

— Тук — каза Зина и изопна гръб.

Видях очертанията на заострените зърна на гърдите.

Не бях ги забелязал в книжарницата. Дали си беше махнала сутиена?

Добих ясна представа как бе отмъкнала Малкълм Понсико от Сали Бранч.

— Тук — повтори тя.

„Ли Пти“ беше неправилно избрано име, защото ресторантът имаше размерите на голям замък и беше единственият наоколо, на който нямаше надпис на испански. Паркингът беше почти празен, но колите, които видях, бяха скъпи. Един от облечените в червени униформи пикола отвори вратата на Зина и изгледа фолксвагена така, сякаш беше заразен от опасна болест.

Отвътре ресторантът приличаше на тъмна пещера. Дъбови маси и греди на тавана, облицовани в кожа сепарета, репродукции на импресионисти, колички за десерти с красиво украсени пасти. Изведнъж си спомних това място. Веднъж бях обядвал тук, преди петнайсет години. Болничен администратор с излишни пари, който обясняваше защо хирургията е геройство, а психологията не, но аз трябвало да говоря пред доброволците, защото нежните жени не искали да слушат за скалпели и ретрактори.

Пред нас стояха трима притеснени на вид французи, облечени във фракове. Погледите им бяха студени. Явно познаваха Зина. Тя тръгна пред мен и каза:

— Двама сме.

Най-плешивият и възрастен от тримата се скова и рече: „Мадмоазел“, после грабна две огромни, украсени с пискюли менюта и хукна след Зина, която се насочи към уединено ъглово сепаре.

Обичайното й място за сваляне? Хладното изражение на оберкелнера се смрази, когато тя разгърна кърпата за хранене. Когато привлякох вниманието му, той каза:

— Бон апети.

— Днес има ли говеждо задушено? — попита Зина.

— Не, мадмоазел, боя се, че…

— А нещо свястно?

Усмивката му беше толкова измъчена, че можеше да използва анестезия.

— Какво си поръчахте последния път, мадмоазел?

— Морски език, но беше кашкав.

— Кашкав?

— Да, мек, размачкан, пихтиест. Беше му нужна още една минута на огъня. И аз се погрижих за това.

Той сграбчи папийонката си, сякаш искаше да се обеси.

— Много добре. Ще уведомя главния готвач.

Тя се усмихна.

— Две чаши вода с лед и лимон, докато решим, и бутилка свястно бяло вино.

— Свястно — измърмори оберкелнерът.

— Калифорнийско — добави Зина. — „Шардоне“, от някоя свястна реколта.

Оберкелнерът се отдалечи, а тя каза:

— Французите са такива надути лайнари. Подплатеното с нещо високомерие е едно, но те са толкова банкрутирали социално и интелектуално, че при тях надутостта е сведена до жалко позьорство. Обсебени са от умиращата си култура, сополив език и с патологична настоятелност отричат факта, че вече никой не говори на него, защото е лингвистично анорексичен^[1].

— Какво е всъщност мнението ти?

Тя се изкикоти.

— Като казваш анорексичен — добавих аз, — имаш предвид, че няма достатъчно думи?

— О, има достатъчно думи да си поръчаш храна, но недостатъчно за нещо сериозно. Като например в техниката. Да си чувал да има компютърно програмно осигуряване на френски?

— Френският е хубав език.

Зина се изсмя. Млад мексиканец донесе водата.

— Главният готвач — каза тя. — Сигурно е някой с разрешително за временно пребиваване тук, без зелена карта. А този вероятно е племенникът му.

Деляха ни две крачки и аз долових уханието на парфюма й — лек, на цветя, старомоден. Вероятно френски. Усмихнах й се, а Зина започна да се отдръпва още по-назад, сетне промени решението си и остана на мястото си. Близна пръст и направи вертикална черта по заледената си чаша. После още една. Две линии. Пресече ги с други две и накрая ги изтри.

— Както виждаш — каза тя, — и аз разбирам нещо от Суифт и Поуп.

— Общи допирни точки.

— Ако ти провърви.

Засмях се.

— Защо се смееш?

— Не ти липсва самочувствие.

Зина отново изопна гръб.

— А трябва ли?

Преди да отговоря, една малка ръка се уви около кръста ми. Малки пръсти, кокалести, но меки на връхчетата. Горещи като на дете, пламнало от треска или от твърде силен ентусиазъм.

— Трябва ли да ми липсва самочувствие, Андрю?

— Бих казал не. Явно си надарена в много отношения.

Ноктите й се вкопчиха в ръката ми.

— Нима?

— Интелектуално и физически — добавих аз.

Ръката й се отпусна и един от пръстите започна да масажира мястото между палеца и показалеца ми. Леки кръгообразни движения. Обезпокояващи, но аз не се възпротивих.

После Зина рязко дръпна ръката си.

— Може би причината за самочувствието ми е психологична — каза тя. — По време на детството ми родителите ми непрекъснато повтаряха колко съм чудесна.

— Добър начин на възпитание.

— Не казвам, че бяха добри. Само щедри с похвалите.

Гласът й бе станал по-твърд. Погледнах я в очите. На оскъдната светлина сините ириси изглеждаха тъмносиви.

— Всъщност те бяха чудесни — каза тя. — Умни и образовани хора, които ме научиха на стандарт. А твоите?

Поклатих глава.

— Бих искал да мога да кажа същото.

— О, наскърбявано дете?

— Не. Но съвсем не бяха чудесни.

— Горките. Майка ти не те е хранила. Затова ли избра психологията?

— Може би.

— Може би? Не знаеш ли?

— Не ме бива много по самоанализа.

— А аз мислех, че това е най-важното.

— Най-важното е да разбереш колкото е възможно повече този психарски свят, за да правиш каквото искаш. Прониквам в главите на другите хора, но гледам да не се занимавам със себе си. Ако това звучи противоречиво, нека да бъде така.

— Колко сме сприхави. Имам чувството, че обичаш конфликтите. Когато нещата станат твърде лесни, губиш интерес, нали?

Не отговорих.

— Така ли е? — настоя тя.

— Вече ти казах, че не си падам по самоанализа, Зи — рекох аз и взех менюто. — Какво предлагаш?

Отказ да се включа в играта й. Продълговатото й бледо лице се скова от гняв. После се усмихна и весело каза:

— Ами аз ще си поръчам морски език.

Обърнах се и се вторачих в нея.

— Днес няма ли да е кашкав?

— Ако е кашкав, ще им го хвърля в шибаните лица.

 

 

Морският език беше твърд.

Поднесен от оберкелнера със замах на омраза. Той се вгледа изпитателно в мен, докато го опитвах, сетне в Зина. Аз кимнах, а тя продължи да яде. Оберкелнерът се обърна, завъртвайки се на токове.

Наблюдавах я как разрязва месото, разглежда внимателно всяка хапка и дъвче бавно, но постоянно, без да спира. Изяде всичко, дори магданоза.

— Още една дарба — отбелязах аз.

— Да не би да си от онези мъже, които мислят, че жените не трябва да ядат?

— Опазил ме господ.

— Добре. Обичам да ям. — Тя се облегна назад и облиза устни. — И изобщо не пълнея. Изгарям калориите. Преливам от енергия.

— От теб би станала добра клакьорка.

По лицето й пробягна сянка.

— Аз наистина бях страхотна клакьорка.

Зина започна да щрака с пръсти и да върти глава наляво и надясно. После вдигна ръце, размахвайки въображаеми помпони. В ресторанта бяха влезли още няколко посетители, но всички бяха настанени в главната зала. Дали Зина бе спечелила уединението си с предишни прояви?

— Ха-ха-ха! Хи-хи-хи! Противникът смърди. Мислите, че сте върха, но ние сме тук да ви кажем, че не е така.

Тя бавно отпусна ръце.

— Много стимулиращо — казах аз. — В гимназията ли го научи?

— Къде другаде? Голямата пещ на жестокостта. Преподаваха ни само безполезни неща, но в онези дни можеше да не ти сторят нищо, ако скандираш: „Блокирай този пас, прасни го в носа. А ако не стане, чукай го в гъза“.

— Не знаех, че тогава нещата са били толкова разпасани.

— О, така беше. Пълна липса на стандарт. Ерго, наклонената плоскост. Говорим за връщане към средновековието, Андрю. Единствената разлика е, че сега печели новата аристокрация.

— Как?

— Интелектуално.

Престорих се, че размишлявам по този въпрос.

Зина щракна с пръсти, повика сервитьор и си поръча коктейл с ямайски ром, лимон, портокалов сок и щипка джоджен. Наблюдавах я как бавно го смуче със сламка.

— Едно нещо никога няма да се промени — огромното мнозинство от хората са принизени до роби. А крепостните селяни мислят, че искат свобода, Андрю, но не знаят какво да правят с нея. Робите се нуждаят от структура, предсказуемост и от някой, който да им покаже как да си избършат задника.

— Колко огромно е огромното мнозинство?

— Най-малко деветдесет и девет процента.

— И ще бъдат управлявани от останалия един процент?

— Не си ли съгласен с това?

— Зависи от коя страна съм.

Тя се засмя.

— Съмняваш се в способностите си?

Пак се престорих, че се замислям.

— Не — отговорих аз. — И съм съгласен с оценката ти. По принцип. Нещата се влошиха невероятно много. Само не знам какви са измеренията.

— Мислех, че вие, психолозите, се занимавате с тези неща.

— Аз съм почти психолог.

Зина докосна за миг ръката ми, дръпна се и се заигра с една от черните си къдрици.

— Един процент е силно казано. Може би по-малко от един процент отговарят на изискванията да взимат решения.

Оберкелнерът дойде и попита дали храната ни е харесала.

Зина го отпрати и добави:

— Може би една трета от единия процент. И дори в този обхват, някои пак не отговарят на изискванията. Защото им липсва убеденост. Познавам хора, които са смятани за гении, но се оказаха мекотели като миди.

— Така ли?

— О, да. Имат необходимото количество сиво вещество, но са безгръбначни.

Тя сви устни и аз бях убеден, че има предвид Малкълм Понсико.

— Идеологически слаби? — попитах аз.

— Идеологически кашкави. — Зина сложи ръка на ръкава ми. — Шер Андрю, мозък без гръбнак — това е само половината централна нервна система. Но както и да е. Не сме дошли тук да оправяме проблемите на обществото.

— Да. Ще ни трябва и обяд, и вечеря за тази цел.

Зина леко се усмихна. Беше почти изпила коктейла си и шумно всмукна пяната, после неочаквано се наведе към мен, допря твърдия връх на езика си до бузата ми и остави влажна диря до ухото ми.

— Защо сме тук, Андрю? — прошепна тя.

— Ти ми кажи.

Зина пак прокара език по лицето ми и силно захапа меката част на ухото ми. Притисна се до мен и започна да го гризе. Чувах дишането й — забързано и леко — и долавях алкохолния й дъх. Тя сложи ръка на брадичката ми, обърна лицето ми към себе си, захапа устната ми, дръпна се, стисна бедрото ми и докосна коляното ми. Беше арогантна, объркана, жалка и сигурно злонамерена, но, по дяволите, действията й имаха ефект и когато ръката й се плъзна под масата и отново стисна пениса ми, тя намери точно онова, което искаше, и това предизвика победоносна усмивка на пълните й розови устни.

После се дръпна, извади червило и пудра и се залови да оправя грима си.

— Нетърпелив си. А това създава морална дилема за мен.

— Нима?

Тя се усмихна на огледалцето.

— Въпросът е следният — дали още днес да те чукам до побъркване и да рискувам да ме помислиш за развратница, или да те оставя да се пържиш, докато топките ти посинеят и после — може би, ако се държиш прилично — да те чукам до умопомрачение, така че да молиш за още.

Ръката й отново се върна на слабините ми.

— Каква дилема — казах аз и внимателно отместих пръстите й и ги сложих на канапето. — Повикай етнолозите. Помисли малко, после ми се обади.

Вбесена, тя се вторачи в мен, грабна чашата си и като едва не падна, се обърна с гръб към мен.

Мускулите на врата й се свиваха и отпускаха.

Имах работа с крехка жена, лесно наранима и може би още по-опасна поради тази причина.

— Чукай ме отзад, тъпако!

— Зина…

— Разкарай се!

— Както искаш.

Станах. Лицето ми пламтеше, а зъбите ми бяха стиснати. Не беше необходимо да се преструвам. Тя понечи да се измъкне от сепарето, но аз препречих пътя й и се наведох над масата, гледайки я гневно.

— По дяволите, махни се от…

— Госпожице Една трета от единия процент — дрезгаво прошепнах аз. — Разочаровах те, защото не искам да изцапам панталона си тук? Не трябва ли елитът да бъде по-необезпокояван?

Тонът ми я накара да трепне. Опита се да издържи на погледа ми, но я издадоха дребните неща — свиване и отпускане на ноздрите и червените петна по лицето.

Розови пъпчици. Нещо като лек случай на екзема. Устните й трепереха. Зърната на гърдите й бяха по-големи от всякога.

Хвърлих пари на масата и казах:

— Страхотно преживяване. Да вървим.

— Ще тръгна, когато съм готова.

— Както желаеш — рекох аз и станах.

— Къде отиваш, да ти го начукам?

— Там, където няма натиск, Зи.

— Не можеш ли да се справиш с натиска?

— Мога, но предпочитам да не го правя.

Продължих да вървя. Изведнъж тя се озова до мен. Стисна бицепса ми с две ръце и впи нокти във вълненото сако.

— Чакай, по дяволите, инак ще ти разкъсам ризата.

Спрях.

Зина застана пред мен, протегна ръка и хвана брадичката ми. Когато се надигне на пръсти, Робин почти се изравнява с очите ми. Зина беше по-ниска и гърдите й се притискаха в стомаха ми. За страничните наблюдатели сцената би изглеждала изпълнена с обич, но тя стискаше лицето ми твърде силно, а ноктите й бяха вкопчени в плътта ми. Бях сигурен, че ще ми пусне кръв.

— Колко си твърд… Кога чука за последен път?

— Не си записвам.

Зина се изсмя.

— Точно както си помислих. Добре, ще приема, че… липсата на добри обноски се дължи на неудържимото желание. Заслужаваш отпускане. У нас. Ще ти покажа как да стигнем дотам.

 

 

Отново подкарах по Аполо. Зина седеше толкова близо до мен, колкото й позволяваше лостът за смяна на скоростите. Беше ме прегърнала небрежно през врата и тананикаше заедно с бароковата музика, която намери по радиото. Пееше дрезгаво и фалшиво. Искаше ми се да й кажа да млъкне.

— Непреклонно момче — каза тя. — Явно трябва да бъда нежна с теб.

Усмихнах се, но всъщност си мислех какво, по дяволите, да направя.

Въпреки предупрежденията на Майло и Даниел, нищо не ме бе подготвило за това.

Замислих се за раздялата с Робин преди два часа.

Колко далеч бях готов да отида?

Опитах се да си представя тялото на Айрит между дърветата, обесената Латвиния в училищния двор, окървавените обувки на Реймънд и болката, която Мелвин Майърс е изпитал. Но ако това същество до мен не беше замесено във всичко това? Ако беше смахната, но не и опасна…

— Лирик е на следващия ъгъл — каза тя. — Завий наляво.

Позволих отново да потърся с поглед Майло. Пак имаше коли, но по стръмния сенчест път зад мен не зави никой.

Лирик предлагаше място само за една кола и аз шофирах бавно, опитвайки се да подредя мислите си. Зина започна да барабани с пръсти по бедрото ми.

— Карай до края на улицата.

Огледах квартала. Вдясно имаше къщи, а вляво — сухи насипи. Обрасли с кактуси отгоре на всичко. Между къщите на изток се откриваше гледка, която би била поразителна, ако не беше слоят мръсен въздух с формата на чиния, трепкащ на хоризонта.

— Чак догоре — повтори Зина. Говореше нетърпеливо. — Тук. Добре, сега завий наляво. Това е Рондо Виста. Аз съм на следващата пресечка… Тук.

Фолксвагенът спря на напуканата циментова площадка. Мястото по нищо не се отличаваше от всеки друг квартал на хълмовете в Лос Анджелис. Тихо, горещо, съмнително, със занемарени къщи във всякакви размери и архитектура.

Срещу площадката имаше затворен гараж за две коли, а до него — бяла кутийка с плосък покрив и сини дъски, нуждаещи се от пребоядисване. Към синята врата водеше къса пътека, покрита с надиплени плоскости фибростъкло. От двете й страни висяха увивни растения, повечето изсъхнали. Розовото мушкато в саксията на земята също вехнеше. До стълбите бе захвърлена ръждясала скара, от която се стичаше оранжева вода.

— Ma maison^[2] — каза Зина. — Френският е езикът на физичното.

Тя ме целуна по бузата, изчака ме да й отворя вратата, изскочи от колата и хукна напред, както бе направила в ресторанта. Размахваше ръце, тънките й бедра се полюшваха, а розовите токове потракваха.

Стигна до вратата на къщата, докато аз още бях на десет крачки зад нея и я отвори. После спря, вторачи се вътре и махна, сякаш поздрави някого, и затвори.

— Merde^[3], Андрю. В безизходно положение сме.

— Какво става?

Тя нежно докосна лицето ми.

— Ах, горкото момче прелива от страст и няма къде да я изразходва… Гости, Андрю. Приятели. Уж нямаше да са тук през деня, но явно са променили решението си. Голям фал, но такава е нашата действителност.

Намръщих се.

— Край на спонтанността.

— Много съжалявам, скъпи мой.

Продължих да се мръщя. Зина сложи пръст на устните си и погледна часовника си.

— Мога да те заведа в гаража и набързо да ти духам… Но би било жалко да принизим първия си сблъсък до това… Къде живееш?

— В района на Феърфакс.

— Обичаш еврейски хлебчета?

— Обичам евтиното.

— Сам ли живееш… Естествено, че сам… Не, до онзи семитски квартал има много път, пък и аз наистина трябва да се връщам в магазина.

Магазина. Сякаш продаваше изискани неща.

— Страхотно — казах аз.

Зина се надигна на пръсти и ме целуна по носа.

— О, Андрю, постъпих лошо с теб. Не исках да стане така. Благодаря за обяда.

— Удоволствието е мое.

— Наистина ли си доволен?

Пак ме целуна — този път по брадичката.

— Да. Наистина.

— Колко мило от твоя страна, Андрю. Много си галантен. Гледай само как стоим тук. Толкова сме цивилизовани. Не сме ли прекрасно порядъчни?

Засмях се. Тя също.

— Виж какво, скъпи — продължи Зина. — Ако еротичният миг не бе отминал, щях да те завлека в гаража и да те изсмуча докрай. Уви.

 

 

Закарах я до книжарницата и този път тя сама си отвори вратата на колата и изскочи навън.

— Чао, Андрю — каза Зина през отворения прозорец.

— Ще се срещнем ли пак?

— Може би да, може би не… Зависи дали си съгласен на по-малко, отколкото да ме имаш цялата.

— Какво означава това?

— Че в близко бъдеще мога да ти предложа само социален контакт, скъпи. Таен достъп до скъпоценните ми части по време на приятелско бъбрене.

— Бъбрене с гостите ти?

— И с други хора — щастливо се ухили тя. — Организирам соаре, Андрю. Утре вечер. Коктейл в девет часа. Неофициално облекло. И сега ти си поканен.

— Какъв е поводът?

— Няма повод, Андрю. A carpe-diem.^[4] Приятна компания, светски разговори. Развлечения.

— С каймака от едната трета на единия процент? Сигурна ли си, че отговарям на изискванията?

— О, Андрю, това толкова много ли те раздвоява?

— Раздвоява?

— Да ме споделиш, след като толкова силно се възбудихме.

Тя притисна дребното си тяло до прозореца на колата и сложи ръката ми на лявата си гърда. Хълмчето беше освободено от оковите на сутиена, малко и меко, а зърното — досущ острие, пронизващо дланта ми.

— Предполагам, че ще трябва да взема каквото мога, Зи.

Тя блъсна ръката ми.

— Защо ли не съм изненадана? Утре в девет. Чао, Андрю.