Джонатан Келерман
Оцеляват само силните (14)

14.

В десет часа на следващата сутрин се обади доктор Рун Лейман.

— Разглеждах картона на Нолан. Как е сестра му?

— Справя се — отвърнах. — Тежко й е.

— Да. Е… той беше комплексна личност.

— Комплексна и надарена личност.

— О?

— Хелена ми каза, че тестовете му за интелигентност били изключителни.

— Разбирам… любопитно. И тя ли е също толкова надарена?

— Хелена е интелигентна жена.

— Без съмнение — е, ако имате възможност да минете през кабинета ми, да речем към обед, бих могъл да ви отделя двадесетина минути. Но не ви обещавам главозамайващи разкрития.

— Благодаря ви за времето, което сте готов да отделите.

— Влиза в работата ми, все пак.

 

 

Малко след това позвъни Майло.

— Съдебният лекар казва, че Латвиния не е била изнасилена. Хукс пък твърди, че Монтес имал алиби.

— Добро ли е?

— Не е идеално, но понякога само престъпниците имат непоклатимо алиби. В магазина за алкохол е на работа от седем до единадесет и половина. Собственикът казва, че бил отличен служител. А и жена му и децата му — има две по-големи дъщери, и двете са били будни, като се е прибрал — потвърждават. И трите се кълнат, че си легнал малко след полунощ, а жената е сигурна, че изобщо не е излизал от къщата. Към три часа ставала до тоалетната и го видяла, че спи. В пет отново се събудила от хъркането му.

— Жената.

— Да-а, но Монтес е стабилна личност: женен е от тридесет и пет години, служил е във Виетнам, няма криминално досие, дори не е глобяван за пътни нарушения. Директорката на училището казва, че с всички се разбирал прекрасно, винаги е готов да помогне и наистина държи на училището и децата. Казала на Хукс, че да свали тялото от люлката е напълно в негов стил. Преди години някакво дете се задавило с нещо и той го спасил.

— Истински герой.

— Чакай, има още. Хукс изнамерил някакъв приятел на Монтес от армията, който живеел на същата улица. През войната сам отблъснал някаква виетнамска орда и така спасил шестима души. Има многобройни медали. Помня, че виетнамците обичаха да бесят нашите и все трябваше да ги сваляме. Ето ти още една причина. Що се отнася до Латвиния, Хукс и Макларън говорили с баба й и тя казала, че момичето било непоправимо, излизало по всяко време на денонощието и отказвало да се вслуша в гласа на разума. Нямала постоянен приятел, не била замесена в банди. Просто не била особено умна и още небрежна и наивна, а понякога се държала много странно — танцувала и пеела и си събличала блузата. Съседите смятат, че Латвиния се славела като момиче, което можеш да убедиш да направи каквото и да е.

— А открили ли са наркотици в кръвта й?

— Резултатите от токсикологията още не са готови, но съдебният лекар каза, че по тялото нямало следи от игли. Само че носният хрущял е доста разяден и сърцето й е леко увредено, тъй че със сигурност е взимала кокаин. Продължавам да разпитвам по другите управления за убийства на глухи момичета и търся информация за акронима DVLL. Засега нищо. Сигурно е случайно листче.

— А сред вещите на Айрит също ли няма нищо?

— Няма такива. Всичко е върнато на родителите, а в книгата за веществени доказателства се казва, че нямала в себе си никакви джобни предмети.

— Нима връщат дрехи преди приключването на случай?

— Не, но като се има предвид, че по тялото и по дрехите няма следи от семенна и други органични течности, а и Кармели е важна клечка, не е трудно да се досетиш как се е получило. — Пауза. — Скапана история. Но на този етап съм готов да преживея крясъците на защитата в съда.

— Ще молиш ли Кармели да огледа дрехите?

— Мислиш ли, че има смисъл?

— Сигурно няма, но защо да рискуваш пропуск?

— Н-да. Ще повдигна въпроса, като се срещна с майката. Оставих му съобщение, че почтително го моля, и така нататък, но още не се е обадил. Доколкото ми е известно, дрехите сигурно вече са погребани. Евреите погребват ли дрехите на починалия?

— Не зная.

— Както и да е. Добре, ще ти звънна, ако изскочи нещо интересно. Благодаря ти, че ме изслуша, изпрати ми сметката.

 

 

Потеглих към центъра, но реших да не минавам по магистралата и тръгнах по Сънсет. Исках да усетя града от Бел Еър до Скид Роу. Като излязох на Хоспитал Роу, се замислих за времената, когато работех в детската клиника — това бе моето посвещаване в света на страданието и рядко срещаното изкупление. И на героизма. Сетих се за Гилермо Монтес, който бе спасил толкова хора в Азия и имаше куп медали, а сега бе чистач, който работи на две места.

При Еко Парк Латинска Америка завладява Ел Ей. После иззад поредната пътна детелина пред погледа ми изникна гледката на небостъргачите в центъра — кули от синя стомана и бял цимент с позлатени огледални стъкла прорязваха небето с цвят на пресечено мляко.

Кабинетът на Лейман на Седемдесет и седма улица се намираше в прекрасна шестетажна стара сграда, облицована с варовик, разположена в най-лъскавата част на квартала, където преобладаваха раираните костюми и бизнес органайзерите, и никъде не се забелязваха бездомни или болни.

Оставих колата на един платен паркинг и продължих пеша. Целият партер на сградата бе нает от някаква застрахователна компания, където се влизаше през отделен вход. Отдясно имаше отделно фоайе към останалите етажи — то бе просторно и отблъскващо студено, облицовано с тъмносив гранит с декоративен златен парапет, с два открити асансьора с позлатени клетки, вътре се носеше уханието на тютюн и афтършейв, но зад резбования плот от орехово дърво на рецепцията нямаше никого.

На плана бе указано, че вторият и третият етаж са заети от частна Американска банка на име „Американ Тръст“, а на четвъртия се помещава клуб на име „Сити Клуб“, където се влиза само с личен ключ от асансьора. Останалите наематели бяха най-различни инвестиционни компании, адвокати, счетоводители, и, на последния етаж, д-р Рун Лейман, доктор на науките, „Консултант“.

Необичайно място за терапевт, а и никъде не се казваше, че е психолог. За да не се смущават онези, които се срамуват от психиатрично лечение?

Едната клетка слезе на партера и аз се изкачих на шестия етаж. Таваните на коридора бяха високи, белосани, украсени с гипсови орнаменти; стените бяха облицовани с дъбова ламперия, а подът бе застлан с червеникавокафяв мокет на бели звездички. Вратите също бяха дъбови, с лъснати наскоро сребърни табелки. От невидими колони се лееше тиха, безлична музика. Коридорът бе украсен с ловни литографии, а на всеки пет-шест метра върху лакирани маси в стъклени вази бяха наредени свежи цветя. Нямаше нищо общо с голия коридор в еврейското консулство.

Кабинетът на Лейман се намираше в ъгъла, в съседство с многочленна адвокатска кантора. Име и степен на сребърна табелка, където занятието отново не се споменаваше.

Натиснах дръжката. Заключено. На дървения панел отдясно светеше кехлибарено оранжевата лампичка на звънец.

Натиснах го и веднага ми отвориха. Озовах се в много тясно антре с кафяви стени, обзаведено с два сини стола и диван в стил „Кралица Ана“, с твърда зелена тапицерия. На стъклена масичка бяха разпръснати „Уолстрийт Джърнал“, „Таймс“ и „Ю Ес Тудей“. Стени без украса. От два скрити аплика струеше уморена светлина. На вътрешната врата имаше друг звънец, чиято табелка подканяше: „Моля, позвънете“.

Но още преди да съм посегнал, вратата се отвори.

— Доктор Делауер? Доктор Лейман. — Същият сух, плътен глас, но сега звучеше още по-приглушено, почти тъжно.

Стиснах меката длан и взаимно се огледахме. Той беше над петдесет години, висок, със заоблени рамене, мек на вид човек с рошава бяла коса и едри, размити черти. Гъстите му вежди бяха надвиснали над уморените му очи. Кафявите му ириси се опитваха да надникнат иззад присвитите клепачи.

Беше с тъмносиньо двуредно сако със златни копчета, сиви панталони, бяла риза, разхлабена розова вратовръзка, небрежно затъкната в джобчето на сакото бяла кърпичка и черни обувки.

Имаше омачкан вид, въпреки че дрехите му бяха идеално изгладени. И скъпи. Сакото беше кашмирено. Копчетата на маншетите не бяха декоративни, което издаваше, че е шито по поръчка. Яката бе зашита с единичен шев. Вратовръзката му бе от плътна коприна.

Той ме покани да вляза. В останалата част от апартамента се помещаваше малка тоалетна с орехова ламперия на стените и огромен кабинет, боядисан в масленожълто, с висок, орнаментиран таван и овехтял червеникав дъбов паркет, на места подут. Напреки на стаята бе проснат износен, на вид много стар син персийски килим. Още два сини стола и масичка с филигранна инкрустация оформяха къта за разговор в дъното на стаята. По средата на стаята нямаше нищо, освен килима, а в отсрещния край до масивно писалище от черешово дърво бяха поставени два фотьойла, тапицирани в черен туид.

Викторианските махагонови етажерки бяха претрупани с книги, но стъклените вратички яростно отразяваха светлината от прозореца и скриваха заглавията. Прозорците бяха тесни и високи, закрити в горния си край с рубиненочервени кадифени завеси, и очертаваха правоъгълен отрязък от градския пейзаж.

Прекрасна гледка. Ако зданието беше по-ново, стената щеше да е стъклена от горе до долу. Но когато е било строено, оттук вероятно са се виждали само комини и бобени полета. Жълтите стени бяха с копринени тапети. Никакви препоръки, никакви дипломи. Нищо, което да издава предмета на дейност на този кабинет.

Лейман ми посочи едното огромно черно кресло и потъна зад писалището. То бе със зелена кожена повърхност с позлатени ъгли. Отгоре бяха подредени кафява подложка за писане от телешки бокс, сребърна мастилница, нож за писма, ваза за моливи и някаква невероятна сребърна приумица с богато орнаментиран назъбен перваз в горния край. В няколкото отделения бяха подредени пликове. Вероятно служеше за сортиране на писма.

Лейман прокара пръст по ръба.

— Интересна вещ — отбелязах.

— Поставка за документи — обясни ми той. — От времето на крал Джордж. Преди двеста години е стояла в Британския парламент. Историческа находка. На дъното има дупка, през която е минавал болт — била е неподвижно закрепена към писалището на чиновника, за да не я отмъкне някой.

Той вдигна предмета с две ръце и ми показа отвора.

— Но все пак се е озовала отвъд океана — отбелязах.

— Семейна вещ — рече той, сякаш това обясняваше всичко. Постави ръце върху подложката за писане и погледна плоския си златен часовник. — Полицай Дейл. Ще ми помогнете да се ориентирам, като ми разкажете онова, което вече знаете за него.

— Разбрах, че бил умен и непостоянен. Не отговарял на образа на типичното ченге.

— Ченгетата не могат ли да бъдат умни?

— Могат и са. Хелена — сестра му — го описа като човек, четящ Сартр и Камю. Може би схематизирам нещата, но в общия случай това не е най-разпространената литература в Лосанджелиската дирекция на полицията. Въпреки че вие работите по-задълбочено с полицията и вероятно сте по-наясно от мен.

Ръцете му литнаха във въздуха и дланите му безшумно се докоснаха.

— Всяка година работата ми ме изненадва все по-малко, доктор Делауер. Да се въздържи човек от налагането на схеми става все по-трудно, не смятате ли?

— Понякога. Полицията ли ви прати Нолан?

Отново мълчание. После кимна.

— Може ли да попитам защо?

— Както обикновено. Проблеми с адаптацията. Работата е неимоверно натоварена.

— А какви служебни проблеми имаше Нолан?

Човекът облиза устни и белият му перчем падна на челото му. Той го отмести с ръка и започна да си играе с вратовръзката си, бутайки крайчето с нокътя на палеца си.

Най-сетне каза:

— Нолан имаше едновременно лични проблеми и трудности в работата. Тревожен млад мъж. Съжалявам, но наистина не мога да навлизам в по-големи подробности.

Нима бях прекосил целия град да чуя това?

Погледът му се плъзна по обширната, орнаментирана стая.

— Непостоянен. Определението ваше ли е, или на Хелена?

Усмихнах се.

— Моят пациент е жив, господин докторе. Трябва да пазим лекарската тайна.

И той отвърна с усмивка.

— Разбира се, просто се опитвах да… Да кажем, че ако използвате думата непостоянен като евфемизъм за афективно разстройство, ще ви разбера, доктор Делауер. При това много добре.

С което ме уведомяваше, без да го изрича направо, че Нолан е страдал от внезапна рязка смяна на настроенията. Само депресия? Или маниакална депресия?

— Може би ще отида прекалено далеч, ако попитам дали говорим за еднополярно или за биполярно явление.

— Има ли някакво значение? Убеден съм, че тя не се стреми към диагноза „Медал за заслуги IV степен“.

— Прав сте. Идват ли ви наум някакви други евфемизми?

Той затъкна задния край на вратовръзката в илика и се изправи на стола.

— Доктор Делауер, съчувствам ви за ситуацията, в която се намирате. Както и на сестра му. Напълно естествено е да търси някакво обяснение, но и двамата знаем, че тя никога няма да се добере до онова, което иска.

— Което е?

— Онова, което копнеят всички, за които животът продължава и след трагедията. Опрощение. Както вече казах, напълно разбираемо е, но ако сте се сблъсквали с много подобни случаи, знаете, че това търсене ги отклонява. Те не са прегрешили, прегрешил е самоубиецът. Така да се каже. Сигурен съм, че Хелена е прекрасна жена, която е обожавала брат си и сега се измъчва с разни „ако не бях“ и „трябваше“. Простете дързостта ми, но по-полезно би било във времето, което прекарвате заедно, да й помогнете да оневини себе си, отколкото да търчи подир призрачните фантазии на едно доста обременено съзнание.

— Беше ли Нолан прекалено обременен, за да върши полицейска работа?

— Очевидно, но това така и не се изясни. До последния момент. — Бе повишил тон, а страните му се бяха зачервили и руменината пропълзяваше като змия под брадичката му и се скриваше в гънката на яката.

Може би е пропуснал знак за задаваща се опасност? Собствения си гръб ли прикриваше?

— Пълна трагедия. Нямам какво повече да кажа. — Той се изправи.

— Доктор Лейман, не исках да кажа, че…

— Но някой друг може да каже и аз няма да допусна подобно нещо. Всеки сериозен терапевт знае, че на човек, твърдо решен да се самоунищожи, не може да се помогне по абсолютно никакъв начин. Само вземете за пример самоубийствата в психиатричните клиники, където пациентите са под непрестанен надзор.

Той се приведе към мен, подръпвайки ревера на кашмиреното си сако.

— Кажете на вашата пациентка, че брат й я обичаше, но проблемите му го съсипаха. Проблеми, за които е по-добре изобщо да не научава. Повярвайте ми — много е по-добре.

И ме гледа втренчено.

— Сексуални проблеми?

Той махна с ръка.

— Предайте й, че сте говорили с мен и аз съм ви казал, че е бил в депресия и че полицейската служба може би е усложнила проблемите му, но не тя е причината за тях. Нека знае, че самоубийството не можеше да се предотврати и тя няма нищо общо с него. Помогнете й да запълни емоционалните празнини. Нашата работа се състои в това. Да кърпим, да утешаваме. Да разтриваме болното място. Да казваме на пациентите си, че всичко е наред. Ние сме вестители на новината, че всичко е наред.

През яда избиваше нещо, което ми се стори познато. Тъгата, която може да се породи в резултат на дългогодишно поемане на отровата на другите. Рано или късно повечето терапевти се сблъскват с нея. Понякога им минава, но се случва да се загнезди в душата като хронична инфекция.

— Сигурно е така — отвърнах. — Наред с други неща. Понякога е доста трудно.

— Кое?

— Разтриването на болните места.

— О, не зная. Човек сам избира професията си и трябва да я практикува. Това е тайната на професионализма. Няма място за оплаквания.

„Като стане напечено, терапевтът става още по-печен.“ Питах се дали е прилагал на Нолан подхода „горе главата“. Ръководството на полицията би било доволно точно от такова нещо.

Той се усмихна.

— След всичките тези години, работата ми ме обогатява.

— От кога практикувате?

— От шестнадесет години. Но професията продължава да ме интригува. Може би защото първата ми кариера беше в света на бизнеса, където властва съвсем друга философия: Не е достатъчно аз да успея. Ти трябва да се провалиш.

— Брутална е — отбелязах.

— О, доста. В сравнение с онзи свят, полицията е нещо елементарно.

Той ме изпрати до вратата и докато подминавах претрупаната библиотека, този път успях да различа няколко заглавия. Организационна структура, групово поведение, управленски стратегии, психометрично тестуване.

Отвън в чакалнята ми каза:

— Съжалявам, че не съм в състояние да ви разкрия нещо повече. Цялата ситуация беше… отблъскваща. Нека сестра му запази своя образ на Нолан. Повярвайте ми, това е много по-човечно.

— Тази неописуема патология у него — попитах аз — беше ли пряко свързана със самоубийството?

— Твърде е вероятно.

— Изпитваше ли някаква вина за нещо?

Той закопча сакото си.

— Аз не съм свещеник, доктор Делауер. Вашият клиент иска илюзии, а не факти. Повярвайте ми.

 

 

На слизане с асансьора се чувствах така, сякаш току-що ме бяха насилили набързо да погълна безобразно скъп, безвкусен обяд. Започвах да преповтарям разговора наум.

Защо ми бе изгубил времето?

Дали бе възнамерявал да ми каже нещо повече, но впоследствие бе размислил?

Може би се чувстваше професионално уязвим, защото е пропуснал нещо фатално?

Опасението от съдебен процес би превърнало Хелена — и мен — в сериозна заплаха. Отказът да се срещнем би се изтълкувал като неразумен обструкционизъм.

Но ако ще се прикрива, защо изобщо би намеквал за сериозните проблеми на Нолан?

Може би искаше да разбере аз какво зная?

Асансьорът се отвори на петия етаж и се качиха трима едри мъже със сиви костюми и тъмни очила. Веселият им разговор се прекрати в мига, когато ме забелязаха, и те ми обърнаха гръб, а най-високият пъхна ключ в специалния отвор за „Сити Клуб“. След като излязоха, асансьорът не се затвори веднага и аз успях да огледам шахматния под от бял и черен мрамор, лакираната дървена ламперия, приглушено осветените маслени пейзажи по стените, ярките цветя в обсидианови урни.

Посрещна ги оберкелнер в смокинг, който се усмихна и ги въведе в салона. Те отново се бяха разбъбрили. Смееха се. Отзад долиташе тракането на сребърни прибори, а келнери в червени сака бързаха със захлупени подноси. Асансьорът се изпълни с аромата на печено месо и пикантен сос и позлатената врата безшумно се затвори.

 

 

Подкарах на запад, този път по магистралата, продължавайки да мисля за Лейман.

Странна птица. А и в поведението му имаше нещо характерно за стария свят. Британско произношение. Каза точно каквото трябваше да каже, но не приличаше на нито един от познатите ми терапевти.

Сякаш рецитираше за пред мен.

Анализираше ли ме?

Някои психолози и психиатри — слабите — го превръщат в игра.

„Повярвайте ми — много по-добре е изобщо да не научава.“

Консултант.

Само книги за управление и психологическо тестуване, нищо по терапия.

Може би практикува нещо, което не умее?

Затова ли беше раздразнителен?

Ако е така, защо се е заел с дирекцията на полицията?

Нищо чудно. Политика, както обикновено. Важно е кого познаваш.

Кашмирено сако по поръчка. Заучена небрежност и старовремски разкош.

Консултант със семейни връзки? Връзки в управата можеха да означават неспирен поток от пациенти от полицията и други държавни ведомства.

Потенциално наводнение от пациенти, защото макар дирекцията на полицията да поддържаше малко психолози на щат, почти цялото им време бе заето да тестуват бъдещи кандидати и да обучават служителите как да водят преговори за заложници, тъй че бяха хронично пренатоварени.

А има и друго: Майло бе споделил веднъж, че ченгетата смятали ведомствените психоаналитици за оръдия на висшето началство, твърде цинично приемали уверенията им за запазване на пълна лекарска тайна и често изпитвали нежелание да се обръщат към тях за помощ.

Освен в случаите, когато подаваха молби за нетрудоспособност поради стрес. Нещо, което от години лосанджелиските полицаи правеха в пословични мащаби, а във времената след вълненията ситуацията се бе влошила още повече.

Което означава, че от договор с цял бранш се правят много пари. Негласното изискване на началството вероятно е изкарайте ги здрави.

Което би обяснило самоопределенито на Лейман като „вестител на новината, че всичко е наред“.

Както и нежеланието му да регистрира тревожните симптоми у Нолан.

Дали младият полицай е дошъл при терапевта с оплаквания за смяна в настроенията и отчуждение, оплаквайки се от смазващото го служебно напрежение, а в отговор е получил само сухи уверения, че трябва да се справи?

„Човек сам избира професията си и трябва да я практикува. Това е тайната на професионализма.“

Значи Лейман искаше да убие желанието ми да се ровя в случая още в зародиш.

Нека мъртвите почиват в мир. Както и репутацията му.

 

 

Като се прибрах у дома, проверих името му в справочника на Американската асоциация на психолозите. Не беше вписан. Не фигурираше и в нито един друг местен указател на медицинските услуги, което бе странно, ако наистина работи по договор. Но може би лосанджелиската дирекция на полицията му осигурява достатъчно пациенти и той няма нужда от други.

А може би наистина е от стара фамилия с наследствено богатство и е избрал психологията за своя втора кариера по-скоро за собствено удовлетворение, отколкото като източник на доходи. Временна почивка след борбата в безчувствения свят на бизнеса.

Голям кабинет, писалище с кожена повърхност и книги — символите на лекарското призвание. Най-обикновен декор, който запълва часовете преди масажа в клуба няколко етажа по-долу?

Позвъних в медицинската комисия, за да се уверя, че Рун Макки Лейман наистина притежава съответното разрешително да практикува психология в Калифорния, което датира от преди пет години. Бе получил научната си степен в някакъв университет на име „Ню Доминиън“, а клиничния си стаж бе изкарал във фондацията „Патфайндър“ — институции, за които изобщо не бях чувал.

Никога не са подавани оплаквания срещу него, квалификацията му е напълно законна.

Помислих за него още известно време, и осъзнах, че нищо не бих могъл — или не трябва — да правя. В крайна сметка той бе прав: ако Нолан е бил твърдо решен да се прости с този свят, никой не би бил в състояние да го възпре.

„Сериозни проблеми.“

На въпроса ми за сексуалността отвърна с многозначително мълчание, тъй че може би проблемът се криеше в това.

Отблъскваща ситуация.

Сестрата по-добре да не знае.

Което ме отведе до основния въпрос: какво да кажа на Хелена?