Джонатан Келерман
Оцеляват само силните (50)

50.

Петък вечер. Време за купон.

Излязох в седем. Постоях в апартамента в Джийнсий. Исках да свикна с обстановката, в случай че Зина изпита импулсивно желание да отиде там. В семитския град.

Робин ме попита как изглежда Зина и аз отговорих:

— Ами, странна, както се очакваше.

Робин и аз се любихме в шест часа. Тя искаше и аз исках. Имах и друга причина — всичко, което отслабваше инстинктивната реакция към Зина, бе добре дошло.

Това ме накара да се почувствам непочтен.

Но четирите — вероятно петте — убийства ми помогнаха да го преживея.

Седях на прашния диван на Андрю, слушах музиката на Андрю и прелиствах книгите на Андрю. После прочетох първите няколко страници на есето на професор Юстас за фондация „Лумис“.

Тонът му надхвърляше границите на научната критика, докато обвиняваше групата в расизъм и експлоатация на робски труд в Азия. И във финансиране на фабриките за дипломи, бълващи „войници на евгениката“. Университет „Връхна точка“, образователен център „Крайъгълен камък“, университет „Нови владения“… Часовникът иззвъня. Бях го нагласил за девет и трийсет вечерта. Пъхнах книгата под дюшека, отидох в гаража и изкарах фолксвагена. От улицата се чуваха детски гласове и от съседните сгради се разнасяха миризми на гозби. Поех към Феърфакс, стигнах до Сънсет и бавно се отправих на изток. След двайсет и пет минути бях на ъгъла на Аполо и Лирик.

Очуканият фолксваген тръгна нагоре по черния път. Беше опасно, ако някой стремглаво се спускаше от върха. Редицата паркирани коли започваше далеч преди ъгъла на Рондо Виста и трябваше да оставя колата и да продължа пеша.

Сложих си тъмните очила, но нощем беше рисковано с тях и пак ги пуснах в джоба. Вървях и разглеждах автомобилите. Обикновени коли. Нямаше микробуси. Повечето прозорци в квартала бяха тъмни. Вятърът бе издухал част от мръсния въздух и между къщите се виждаха ивици от пейзажа отвъд. Приближих се до къщата на Зина и чух музика.

Калипсо, също като в книжарницата.

Барабани и щастливи вокали. Обикновен купон.

Кои бяха онези хора? Колко бяха? Имаше ли сред тях убийци?

Дали убиваха от някаква извратена представа за генетично прочистване? Или само за развлечение?

Или заради двете.

За тези неща имаше прецедент. Преди няколко години в Чикаго двама млади мъже със свръхвисок коефициент на интелигентност бяха наръгали с нож невинно четиринайсетгодишно момче. Твърдяха, че били подтикнати от предизвикателството да извършат престъпление „без мотиви“.

Леополд и Лоуб бяха сексуално извратени психопати и аз бях готов да се обзаложа, че убийствата „DVLL“ се кореняха в нещо отвъд границите на интелектуалната гимнастика.

Стигнах до къщата в бяло и синьо. През пердетата проникваше оскъдна светлина. Обърнах се и погледнах редицата коли.

Дали Майло бе дошъл? Може би преписваше регистрационните номера и ги съобщаваше на Даниел да ги провери?

Чу се музиката на Стравински.

Същата касета като в книжарницата.

Пошло. Вероятно и алкохолът беше евтин.

Но това беше без значение, защото нямаше да пия.

Вратата беше заключена и трябваше да позвъня няколко пъти, преди да отворят. Мъжът на прага беше на около трийсет и пет години и имаше рошава пшениченоруса брада и къса коса. Беше облечен в сива ватена блуза и кафяв панталон и държеше чаша с нещо жълто и мътно.

Малки, бдителни очи. Малка, неусмихната уста.

Той отвори вратата достатъчно, за да покаже жилавото си тяло. Груби ръце, мръсни нокти. Стаята зад него беше тъмна, но изпъстрена с разноцветни светлини. Зърнах лица и движещи се устни. Музиката заглушаваше разговора ни.

— Да? — каза мъжът.

— Андрю Дезмънд. Зина ме покани.

Той вдигна пръст и затвори вратата. След няколко минути излезе Зина. Беше облечена в дълга рокля от синя коприна, щампована с оранжеви орхидеи. Дълги ръкави, без деколте, широка. На едра жена би стояла като палатка. Но тънката материя се спускаше като вълна по дребното й тяло и я правеше по-висока.

Широка, диплеща се рокля… Може би по-лесен достъп до скъпоценните й части?

— Започнах да се чудя къде си — каза тя. — Модно ли е да се закъснява?

Свих рамене и погледнах краката й. Пак беше със сандали с високи токове. Розов лак на ноктите. Осемсантиметрови токове. Целуна ме, без да се надига на пръсти.

Само докосна устните ми. После хвана брадичката ми, както бе направила в ресторанта, и вкара език между зъбите ми. Оказах съпротива, сетне се предадох. Ръката й стисна задника ми. После Зина отстъпи назад, хвана ме за ръката и превъртя валчестата дръжка на вратата.

— Прекрачите ли този праг, надежда всяка оставете — каза тя.

— Надежда за какво?

— За скука.

Къщата беше пълна с хора, а музиката — болезнено силна. Зина ме поведе из тълпата и аз се опитах незабелязано да огледам обстановката. До входа имаше две врати — баня с надпис „Писоар“, напечатан на компютър, и необозначена врата, вероятно на килер. Нагоре водеше стълбище без перила. Подобно на множество къщи по хълмовете, спалните бяха на долния етаж.

Сивокоса жена в черна рокля с бяла яка чакаше нервно до тоалетната. Не ни погледна. Тълпата от тела се обливаше в музиката на Стравински. Осветлението беше оскъдно. Някои танцуваха, други стояха и разговаряха, успявайки да общуват въпреки шума. Разноцветните светлини бяха крушки от Коледна украса, окачени на тавана с ниски греди, и хвърляха слаба светлина. Виждах по-скоро силуети, отколкото хора.

Нямаше знамена или нещо друго, което да идентифицира „Мета“. Но какво очаквах?

Зина ме повлече напред. Гостите ни правеха път, но сякаш никой не ни забелязваше. Къщата беше по-малка, отколкото предполагах. Целият втори етаж представляваше една стая. Вдясно имаше кухничка, оградена с тезгях, отрупан с пластмасови бутилки от газирана вода, торбички с лед, бирени кутии, картонени чинии и пластмасови прибори.

Онова, което виждах от стените, бе украсено с репродукции на картини в метални рамки. Цветя. Нищо издайническо. Не приличаше на стила на Зина, но един бог знаеше колко често тя се преоткриваше.

Едно беше сигурно — Зина нямаше вкус към обзавеждането. Малкото мебели, които видях, не бяха по-свестни от онези на Андрю, а книгите на едва крепящите се лавици бяха почти като неговите.

Зашеметяваща далновидност от страна на Даниел. Ако някога се умореше от полицейската работа, очакваше го кариера като сватовник.

Ръката на Зина изгаряше пръстите ми. Тя продължи да ме води към дългата сгъваема маса, покрита с бяла хартия. Зад нея имаше още хора, които ядяха и пиеха.

После съзрях единствената особеност, която отличаваше къщата от другите кутийки с нисък наем. Стъклени врати, водещи към балкон, а отвъд тях — симфония от звезди.

Сътворените от човека съзвездия блещукаха от къщите, намиращи се на около петстотин метра отвъд тъмната клисура и истинските звезди сияеха на черното небе.

Гледка, от която ти секва дъхът, както би се изразил някой търговец на недвижими имоти, след като настоятелно бе убеждавал клиента да му покаже къщата нощем.

Докато се приближавахме към храната, аз успях да преброя гостите. Имаше шейсет-седемдесет човека.

Потърсих Фарли Сангър. Дори да беше там, едва ли бих го забелязал в блъсканицата и тъмнината.

Шейсет-седемдесет непознати, обикновени като колите си.

Мъжете, изглежда, бяха повече от жените. Възрастта варираше от трийсет до петдесет и пет години.

Нямаше нито особено грозни, нито поразителни красиви.

Събирането можеше да се нарече конкурс за невзрачен човек.

Но групата беше активна. Бързодвижещи се устни, жестикулиране, позьорство, свиване на рамене, усмивки, гримаси, размахване на пръсти.

Забелязах мъжа с гъстата брада, който бе отворил вратата. Той седеше на сгъваем стол, сам в ъгъла, и държеше кутия бира и книга с меки корици.

Той вдигна глава и ме погледна, сетне продължи да чете. Близо до него имаше още двама мъже — единият в широк бежов костюм и вратовръзка на карета, а другият — с незапасана в колана бяла риза и сиво-кафяв панталон. Двамата седяха около малка маса, мълчаливо играеха на шах и пушеха.

Когато очите ми свикнаха с тъмнината, аз видях, че покрай стените на стаята се провеждат и други игри. Още една двойка — мъж и жена — също играеха шах и движеха фигурите бързо и ожесточено. До лявата ръка на жената имаше пясъчен часовник. Няколко крачки по-нататък играеха на букви.

Карти. Табла. Някаква японска игра. Двама мъже с очила и облечени в черно, които си приличаха толкова много, че можеха да бъдат близнаци, играеха нещо като шах, но върху кубична пластмасова рамка — триизмерен шах. Срещу тях други двама мъже играеха на нещо с лъскави камъчета, зарове и махагонова подставка. Как ли се съсредоточаваха на този шум?

Но нали бяха гениални.

Стигнахме до напитките. Сода, бира, минерална вода, различни марки уиски, водка, бърбън, царевични пръчици, солети, доматен сок, коктейли от раци в пластмасови купи.

Зина взе соленка, бръкна в пастета от авокадо, извади голяма хапка, изяде я, пак загреба и насочи топчицата към устата ми.

— Вкусно ли е? — попита тя.

— Чудесно.

Зина се усмихна, оправи бретона си, изпрати ми въздушна целувка, хвана ме за катарамата на колана и посочи с глава към стъклените врати. Очите й бяха най-яркото нещо в стаята.

Изведе ме на балкона и затвори вратите.

— Приглушен шум. За да не напълнят гащите съседите.

Навън беше по-тихо, но не бяхме сами. На балкона имаше десетина човека, но никой не обърна глава, нито насочи към нас любопитен поглед.

Водеха се разговори на различни теми. Долових думите: икономика, структура, раздвоение, методи на деструктивност.

Зина ме набута в левия ъгъл и аз усетих как гърбът ми се опря в перилата — тънки железа отгоре и отдолу, свързани с поставени на голямо разстояние диагонални пръчки. Едър човек трудно би се проврял оттам, но всеки друг би го сторил с лекота.

Зина се притисна до мен и металът се заби в тялото ми. Въздухът беше топъл, а гледката — поразителна.

Може би това беше романтичната зона на купона, защото вдясно от нас мъж и жена трескаво се натискаха. Той беше мускулест, плешив и на средна възраст. Беше със сако, твърде тясно на раменете и джинси от едро кадифе. Партньорката му беше няколко години по-млада, русокоса, с очила и слабо лице, но със силни ръце, които мачкаха ревера на приятеля й. Мъжът каза нещо. Ръцете й обвиха врата му и двамата отново се целунаха.

До тях трима мъже спореха разгорещено. За модеми, програмно осигуряване, тъпанарите по Интернет и как значението на кибер е било изопачено от първоначалната концепция на Норбърт Вийнър…

Зина обърна глава и притисна устни до моите.

Никой не забеляза.

Апатията беше успокояваща. Но също и разочароваща, защото с нищо не загатваше за конспиративна дейност.

Клуб на убийци? Виждах хора, които жадуваха за секс, сладки приказки, шах, табла.

Шейсет-седемдесет човека.

Колко от тях бяха убийци?

Ако изобщо имаше такива.

Влюбените до нас продължаваха да се натискат, макар че спорещото трио повиши тон и единият мъж почти се развика.

Езикът на Зина изследваше небцето ми.

Ръцете ми бяха на раменете й. Кога ги бях сложил там?

Зина извади езика си, подготви се за нова атака и аз се отдръпнах и започнах да масажирам крехкия й врат, после рамото. Усещах грапавините на ключицата й.

Усмихвайки се, за да прикрия отстъплението, аз отбелязах:

— Хубаво увеселение. Благодаря, че ме покани.

— Благодаря ти, че дойде.

— Какъв точно е поводът?

— На кого му е нужен повод?

— Добре тогава. Какъв е организационният критерий?

Тя се засмя весело и насочи ръката ми под роклята си, между краката.

Усетих топлина, когато пръстите ми докоснаха вътрешната част на бедрата й. Зина не носеше бикини… Не, там имаше нещо. Колан за жартиери? Не, впити в тялото бикини. Какво ме интересуваше, по дяволите?

Тя стегна мускули, притискайки пръстите ми.

Очите й бяха затворени, а устата — отворена. Долових мирис на джин. Ръката й се плъзна надолу…

Пак ли? Започнах да си представям лица на мъртъвци, окървавени обувки, пълни с боклуци улички, съсипани от мъка родители… и не се възбудих.

Зина ме погледна. На гладкото й бледо лице отново бе изписана нарцистична ярост.

Махнах ръката й, докоснах лицето й и я целунах.

Когато спряхме да си поемем въздух, смущението й ми достави удоволствие.

— Всички тези хора — казах аз и поклатих глава. — Не обичам да ме гледат.

Погледнах към страстната двойка, която сега се придвижваше към стъклените врати.

Устните на Зина потрепериха. Тя кимна.

— Разбирам, Андрю.

Зина застана до мен, сложи глава на рамото ми и аз я прегърнах. Тримата мъже още спореха. На балкона излязоха две жени. Държаха пластмасови чаши и се смееха. Тръгнаха към отсрещния край.

— Повтарям въпроса си, Зи. Какъв е поводът? Това явно не е само събиране на приятели.

Усетих, че тялото й се скова.

— Защо мислиш така?

— Защото тези хора не се държат като твои приятели. — Потърках врата й по-силно и по-бавно и тя потрепери от възбуда. — Никой не ти обръща внимание, а ти съвсем не си за пренебрегване. Ето защо те имат някакъв друг дневен ред.

Пръстите й се плъзнаха под сакото и стиснаха чатала ми.

— О, не знам дали не съм за пренебрегване.

— Аз пък знам, Зи. Всеки, който не те харесва, е или патологичен себелюбец, или безчувствен като труп.

Надигнах косите й и леко докоснах с устни мястото, където кичурите се срещаха с гладката кожа на врата.

— Те са мои познати — каза тя. — Смятам ги за сродни души.

— Аха. Интелектуалният елит.

— Всъщност, да.

— И по какъв критерий е определен?

— Въз основа на утвърдени и надеждни измервания, Андрю. Разработени от психолози.

— О, боже. Защо ли не се гърча от страхопочитание?

Тя се засмя.

— Мисля, че можем да бъдем още по-селективни. Но това е само началото.

— Клуб на умните. И ти им осигуряваш терен.

Зина се вторачи в мен.

— Тази вечер, да. И това е единственото ми задължение. Инак съм свободна да се забавлявам.

Тя отново сграбчи брадичката ми — отвратителен навик — и погъделичка устните ми с нокът.

— Е, чувствам се привилегирован да бъда в такава възвишена компания. Без дори да съм издържал теста.

— Ти издържа моя тест.

— Благодаря. Тогава ще кандидатствам за държавен заем.

— Какъв цинизъм.

Тя се усмихна, но в гласа й се долови предпазливост. Или може би обида?

Без да спирам да я милвам, аз се обърнах и насочих вниманието си към къщите от другата страна на каньона. Във въздуха се долавяше странна смесица на мръсотия и ухание на борове.

— Развлечения — рекох аз.

— Да не би да си аскетик, Андрю? Един от онези апатични типове?

— Какво общо има аскетизмът с цинизма?

— Според Милтън, много. Той е написал стихове за това. „И те черпят вдъхновение от извора на цинизма, възхвалявайки въздържанието с мършаво и изпито лице.“

— Мършаво и изпито — повторих аз. — Наскоро не съм поглеждал лицето си в огледало. Но повярвай, много добре знам, че въздържанието не прави сърцето по-обичливо.

Зина се засмя.

— Напълно съм съгласна с теб. Но искам да ти кажа, че изглеждаш такъв… опозиционер. Усещам съпротивата ти.

Тя се притисна до мен.

Продължих да гледам право напред, после се обърнах, вторачих се в нея и я хванах за раменете.

— Истината, Зина, е, че съм професионално деформиран. Твърде много години съм слушал хленченето на невротици.

— Разбирам.

— Наистина ли? Тогава разбери, че събиранията извикват най-лошото в мен. Тази вечер дойдох, защото исках да видя теб. Това превръща всеки друг в двукрак боклук.

Дишането й се учести.

— Искаш ли да отидем на спокойно място? — попитах аз. — Свободна ли си утре?

Стиснах раменете й. Имах чувството, че е чуплива. Лесно наранима. После се замислих за Малкълм Понсико и се наложи да се въздържа, за да не я стисна още по-силно.

— Какво… ще кажеш да намерим спокойствие тук, Андрю?

Наклоних глава към препълнената стая от другата страна на стъклените врати.

— Сигурно се шегуваш.

— Съвсем не — отговори тя. — Долу. В моята спалня. Хайде, ела да ти покажа плющените ми играчки.

 

 

Гениално, Делауер! Какво ще правиш сега?

Зина ме повлече по балкона. Пак влязохме в стаята. Няколко глави се обърнаха, но отново никой не прояви интерес.

Вратата на банята беше открехната и лампите вътре — запалени. Тя я затвори, докато минавахме. Тръгнахме надолу. Стъпалата скърцаха под тежестта ни.

На първия етаж имаше още една баня и спалня.

Зина натисна дръжката на вратата и се намръщи.

— Мамка му!

— Изглежда някой ни е изпреварил.

— Мамка му! Мамка му! — Тя размаха във въздуха малкия си юмрук. — Не би трябвало да го правят. Иска ми се да тропам, докато… О, мамка му!

Псувайки и клатейки глава, тя хукна нагоре по стълбите. Последвах я.

— Предполагам, че елитът има свои правила… — започнах аз.

— Престани да се подиграваш! Аз се подмокрих, а ти само се забавляваш, копеле! Мизантроп!

— Предпочитам да се забавлявам, отколкото да се подигравам, но тази вечер явно нямаме късмет. Затова, помисли върху моето предложение. Утре. Или дори още тази вечер. След като соарето ти свърши. Ела при мен и ще ти осигуря уединение.

Докоснах косите й.

— Господи — каза тя, като леко ме тупна по гърдите и погледна към ципа на панталона ми. — Господи, звучи добре… но не мога, по дяволите.

— А сега кой се съпротивлява?

— Не, не е така. Трябва да… почистя, да настаня гостите си. Докато ги оправя… Много е сложно, Андрю.

— Горката — рекох аз и я притеглих към себе си. — Цялата тази отговорност заради… Между другото, как се казва клубът?

— Има ли значение? — попита тя по-скоро уморено, отколкото предпазливо.

— Добре тогава, Зи. Утре. Ако пак изникне някаква пречка, ще знам, че космическият алгоритъм на кармата ни е прокълнат.

Зина ме прегърна през кръста. Макар че беше с високи токове, тя стигаше до брадичката ми и гърдите й опираха в стомаха ми.

— Е, какъв е отговорът?

— Да — каза тя. — Да, по дяволите!

 

 

Казах й, че ще използвам банята и после ще си тръгна.

— Толкова рано? — попита тя.

— Ако стоя още, ще стана язвителен. Утре в колко часа?

— В десет вечерта.

Започнах да й обяснявам къде се намира апартаментът в Джийнсий.

— Не, ела тук. Гостите ми заминават утре. Искам те тук. В моето легло.

— Ти и аз и плюшените играчки.

— Ще ти покажа неща, които не си и сънувал.

— Добре. Сцената няма значение, само изпълнителите.

— Не се съмнявай. Аз съм звезда.

Отново се целунахме и тя тръгна. Син пламък, светещ в тълпата.

Влязох в банята — тясна, с кафяви тапети на сребристи цветя и напукани бели плочки. Нямаше прозорец. Шумният вентилатор на тавана не успяваше да прогони вонята от множеството скорошни посещения.

Седнах на капака на тоалетната чиния и подредих мислите си.

Бях там вече час, а още не бях научил нищо. Нито бях чул или видял името „Мета“. Зина явно проявяваше интерес да спи с мен, а не да ме вербува.

Още усещах вкуса на езика и уханието на парфюма й.

Изплакнах устата си с вода и я изплюх.

Ако се приберях вкъщи, Робин щеше да попита как е минал купонът.

Щях да отговоря: „Тъпо. Онова момиче е напълно откачено“.

Вероятно така се чувстваха полицайките от нравствения отдел, докато стояха по ъглите и чакаха похотливи, притеснени мъже, които да спрат и да започнат да се пазарят…

Но щях да сгреша, ако смятах Зина за жалка, а не за опасна.

Дали Малкълм Понсико бе допуснал тази грешка?

Прогони състраданието. Престани да мислиш като психотерапевт.

Беше време да се върна в апартамента, да се обадя на Майло и да решим докъде да продължим с тази история.

Станах, измих ръцете си и отворих вратата. Вляво съзрях движение. По стълбите слизаха двама човека.

Вратата на спалнята на Зина беше отворена. Но оттам не излизаха влюбени.

Пръв се появи мъжът с пшениченорусата брада и късо подстриганата коса. Още беше намръщен.

Погледна ме. Престорих се, че не го забелязвам.

Бяхме ли се срещали… В него имаше нещо познато…

После видях човека зад него и се обърнах с гръб. Сърцето ми заблъска в гърдите. Опитах се да не покажа страха си и спокойно тръгнах към външната врата.

Беше ми достатъчна по-малко от секунда, за да забележа детайлите.

По-възрастен мъж с бяло копринено спортно сако. Къса кестенява коса, посребряла на слепоочията. Загоряло от слънцето лице, очила с позлатени рамки, атлетична походка, мускулест.

Питиета в яхтклуба. Калмари и хубави пури.

Сержант Уесли Бейкър, инструкторът на Нолан Дейл.

И после се сетих къде съм виждал мъжа с брадата.