Джонатан Келерман
Оцеляват само силните (23)

23.

Другите си тръгнаха и Сали донесе на Майло сметката. Типичният полицейски бакшиш, и келнерката беше готова да го разцелува.

Той прибра бележката, но остана на мястото си и жената се скри.

— Какво ще кажеш?

— Осем ръце са по-силни от две — отвърнах.

Той се намръщи.

— Какво?

— Непрекъснато ми се въртят в главата твоите думи за случая с Реймънд Ортис. За импулсивното първо убийство. Ако не грешиш, значи това е началната точка на крива… DVLL. Това ли пък какво значи?

— Утре ще ида до университета и ще си поиграя с компютрите.

— Добре… много ти благодаря.

В чашата му беше останал малко айс чай и той я пресуши до дъно.

Попитах го къде е тоалетната.

Той посочи някаква врата в отсрещния десен ъгъл.

Като влязох, забелязах телефон, а в дъното имаше друга врата с надпис „авариен изход“. Тоалетната беше малка, облицована с бели плочки, безупречно чиста и ухаеща на дезинфектант.

Отнякъде ставаше течение. Забелязах, че прозорецът, покрит с многобройни пластове боя, е леко открехнат, и в същия миг отвън долетя шум от бръмчене на мотор.

После видях парченца олющена боя по перваза. Значи някой е отворил прозореца съвсем скоро.

Зад ресторанта минаваше малка улица, по която се движеше някаква кола.

Микробус.

Беше с изгасени светлини, но отдалечавайки се на заден ход, премина под лампата над задния вход.

Сив или светлосин микробус форд. Служебна кола на някаква електрическа компания.

Бях я видял — нея или някоя друга кола на същата фирма — днес следобед на улицата пред дома на Кармели.

Уличката беше тясна и автомобилът трябваше да извърши тройна маневра, при което се извърна странично към мен.

Опитах се да отворя прозореца по-широко, но той изобщо не помръдваше. Присвивайки очи, се опитах да различа името на фирмата.

„Хермес Илектрик. Скоростно обслужване“

И лого, изобразяващо крилатия бог. Телефонен номер, който започваше с 818, но не можах да го различа целия.

„Микробус. Тези типове страшно си падат по микробуси.“

Автомобилът се изравни с тротоара и гумите му се извъртяха. Прозорците бяха затъмнени и шофьорът не се виждаше.

Докато се отдалечаваше, се опитах да различа регистрационния номер, справих се и със седемте цифри и започнах гласно да ги повтарям, докато търсех писалка и посягах да ги запиша на хартия от автомата за салфетки.

 

 

Майло така подскочи, че разклати цялата маса.

— Значи дебнат нас и Кармели? Каква арогантност!

Той забърза към тоалетната и отвори със замах аварийния изход.

Навън беше топло и миришеше на развалени зеленчуци. Дочувах вой на сирени — сигурно откъм полицейското управление. Подадох му хартийката.

— „Хермес Илектрик“ — прочете той.

— Ако е електротехник, значи е с униформа. Някоя безлична сива или белезникава униформа, подобна на онези от озеленяването. Освен това те мъкнат каква ли не техника — кой би забелязал фотоапарат сред другите машинарии в микробуса. А и помня какво ми каза Робин, докато строяхме новата къща. От всички майстори електричарите са най-точни. Прецизни до степен на перфекционизъм.

— Звучи логично — съгласи се той. — Оплескваш нещата и заминаваш на електрическия стол… И през цялото време ли беше пред Кармели?

— Да.

Прекосихме ресторанта, забързано подминавайки посетителите. Служебната кола ни чакаше отпред.

— Хермес — започнах, — богът на…

— … бързината — довърши Майло. — Да разбирам ли, че сме попаднали на някой много бърз образ?

* * *

Проверихме регистрационния номер чрез мобилния терминал. Получихме отговора след минути.

— Шевролет „Нова“, седемдесет и осма година, на името на П. Л. Алмони във Феърфакс. Значи тоя изрод е сменил номерата. Тази история става все по-хубава и по-хубава — заминавам право там, сигурно е някъде между Пико и Олимпик.

— Номерът за контакт започваше с 818.

— Значи живее в града и работи в долината. Има лична кола и служебен микробус, и като му се доиграе, просто разменя номерата… Алмони… името може ли да е еврейско?

Кимнах.

— Все по-заплетено и по-заплетено… добре де, я да видим дали го има в компютрите на националните служби.

Но не открихме нищо. Майло подкара колата и отбеляза:

— Няма досие. Значи наистина е начинаещ, по дяволите… Я да видим как живее това животно, освен ако не бързаш да се прибираш.

Сърцето ми подскачаше, а устата ми беше пресъхнала.

— Ами, как пък не.

Източният край на Феърфакс авеню беше сравнително тъмен и почти празен, а по тротоарите една след друга се редяха витрините на сбутани магазинчета. Всичките бяха затворени, с изключение на един етиопски ресторант без завеси на прозорците. Вътре трима посетители размишляваха над чинии с огромни порции.

На адреса, където беше регистриран Алмони, намерихме „Нотариус“, „Копирни услуги“ и „Пощенски кутии под наем“. Излязохме навън и надникнахме през прозореца. Три стени, изцяло заети с кутии и бюро в дъното на помещението.

— Наистина е поща, да му се не види. Да вървим във фирмата му — възкликна Майло.

Отново се качихме в колата, той позвъни на „Услуги“, изчака, после попита — „Сигурни ли сте?“ и записа нещо.

Затвори и кисело се ухили.

— Наистина е от долината, само че адресът е в район 310. Холоуей Драйв в Уест Холивуд. Добре дошли в лабиринта, приятели.

 

 

Холоуей се намираше на десет минути път с кола от пощенските услуги — близко и удобно за потайния господин Алмони. От Уест свихме към Ла Сиенега, после на запад почти до булевард Санта Моника, след това наляво в тиха уличка с жилищни кооперации. Приятни сгради, много от тях отпреди войната, някои скрити зад плетове. Предположих, че и Алмони живее в подобна кооперация.

Беше почти до Сън Стрип, но шумът и светлините не стигаха дотук. Забелязах жена, която разхождаше огромно куче — и двамата имаха протяжна и самодоволна походка. Сред жилищните сгради се гушеше старинна средиземноморска къща, където се помещаваше частно училище.

Беше толкова тъмно, че едва разчитахме табелите с номерата. Докато Майло търсеше адреса, аз съчинявах наум вестникарски материал за събитието:

Малко се знае за Алмони. Тих човек, казват съседите му от приятния квартал.

Изведнъж Майло спря.

Не познах: сградата, където се помещаваше „Хермес Илектрикс“, представляваше триетажна, добре осветена постройка от по-ново време, с открита тухлена фасада и стъклена врата, която водеше към осветено фоайе, цялото в огледала.

Всъщност Майло и Рик живееха съвсем близо.

И той си го помисли, защото стисна зъби и каза:

— Добър вечер, съседе.

Като слязохме от колата, задълбочено разгледа накичените по уличния стълб знаци за паркиране. Най-отдолу се казваше, че местата са само за абонати. Майло залепи на таблото на колата лепенка с надпис „ЛДП“ и заяви:

— Не че има полза. Тук е Уест Холивуд Каунти и на собствениците на платените места за паркиране хич няма да им пука.

Приближихме до стъклената врата. Десет процепа за пощенски кутии и до всеки от тях по един звънец.

На номер 6 пишеше: „И. Буджишин. Езиково училище Хермес Инк.“.

— Разностранен талант — отбеляза Майло и присви очи да види колко е часът. — Почти полунощ. Нямаме правомощия в този район, нямаме и заповед за обиск… нищо чудно да има домоуправител… ей го на номер две, дано е нощна птица.

Той заби пръст в бутона на звънеца до номер 2. Известно време никой не отговаряше, но после прозвуча плътен мъжки глас:

— Да?

— Полиция, сър. Извиняваме се за безпокойството, но ви молим да слезете във фоайето.

— Какво?

Майло повтори.

Плътният глас отвърна:

— А аз как да съм сигурен, че сте от полицията?

— Като слезете, с удоволствие ще ви покажем документите си, господине.

— Но ако това е някаква шега…

— Не е, сър.

— За какво става дума?

— За един от вашите наематели…

— Някакви проблеми?

— Все пак ви моля да слезете, господине.

— … чакайте малко.

 

 

След пет минути във фоайето се появи мъж на близо тридесет години, който усилено триеше очи. Беше млад, но вече плешивееше, с кестеняви мустаци и подстригана козя брадичка, облечен в размъкната сива тениска, сини бермуди и по домашни пантофи. Краката му бяха много бледи, покрити с руси косми.

Той продължаваше да премигва и да трие очи, надничайки иззад стъклото. Майло измъкна значката си, брадатият я разгледа, смръщи се и изрече:

— Покажете ми нещо друго.

— Страхотно — промърмори Майло. — Този пък е претенциозен. — Извади служебната си карта. Дори ако беше разбрал, че Майловите документи не важат в този квартал, младежът не го показа. Кимна сънено, отключи и ни пусна вътре.

— Не разбирам защо не се появите в по-разумен час.

— Извинете, господине, но проблемът възникна току-що.

— Така ли? Кой има проблеми?

— Дори не става дума за нещо сериозно, сър, просто бихме искали да ви зададем няколко въпроса във връзка с господин Буджишин.

— Господин Буджишин?

— Да…

Младежът се усмихна.

— Нямаме такова животно.

— Но на номер 6…

— Там живее госпожа Буджишин. Ирина. При това е сама.

— А тя има ли приятел, господин…

— Лоръл. Фил Лоръл. Да, да, като Лоръл и Харди. Никога не съм виждал приятел, не зная дали се среща с някого. През по-голямата част от времето я няма. Приятна, тиха наемателка, не ми създава грижи.

— А къде ходи, като излиза, господин Лоръл?

— Предполагам, на работа.

— А какво работи?

— В някаква застрахователна компания. Изкарва добри пари и винаги си плаща наема навреме, а мен ме интересува единствено това. За какво става дума?

— Тук пише „езиково училище“.

— Това е странична дейност — обясни Лоръл.

— Буджишин… Рускиня ли е?

— А-ха. В Русия преподавала математика в университета.

— Значи училището е в извънработно време.

Лоръл започваше да се притеснява.

— Ако трябва да сме точни, не позволяваме на наемателите да провеждат търговска дейност в жилищата си, но нейният бизнес е съвсем малък, идват най-много двама-трима седмично и тя не вдига никакъв шум. Много е мила. Поради което съм убеден, че е станала някаква грешка…

— Двама-трима ли казахте? Всичките й ученици ли са мъже?

Лоръл докосна брадичката си.

— Сигурно са били… о, не. — Той се разсмя. Зъбите му бяха пожълтели от никотин. — Не, не, не и Ирина, това е абсурд.

— Кое?

— Сигурно намеквате, че работи на повикване. Не, не, не бихме допуснали подобно нещо, повярвайте ми.

— Имали ли сте вече проблеми с момичета на повикване?

— В тази кооперация не, но на други места, по на изток… както и да е, Ирина не е такава.

— Сградата ваша ли е?

— Наполовина. — Той хвърли бърз поглед към вратата. — Семейна собственост. Родителите ми се пенсионираха и се преместиха в Палм Спрингс, а аз им помагам в бизнеса. — Той се прозя. — Мога ли вече да се прибирам да спя?

— Знаете ли дали госпожата има електрическа компания на име „Хермес Илектрик“? — продължи Майло.

— Не съм чувал — за какво става дума?

— А къде се намира застрахователната компания, където работи?

— На Уилшър. Трябва да проверя регистрацията.

— Бихте ли го направили, ако обичате?

Лоръл потисна поредната въздишка.

— Ама наистина ли е толкова важно? Хайде де, какво толкова е направила?

— Попаднахме на нейното име във връзка с едно разследване.

— За електротехници ли? Строителна измама? Мога да ви разкажа хиляди истории за строителни шашми. В строителството всички са мошеници, и изобщо, американската цивилизация вече напълно е забравила всякаква работна етика.

Той млъкна. Майло се усмихна. Лоръл потри брадичката си и въздъхна.

— Добре де, почакайте, ей сега ще донеса книгата… ще влезете ли?

— Благодаря ви, сър — прие Майло. — Благодаря ви за отделеното време.

Шляпайки с пантофите, Лоръл се отдалечи и след малко се върна с жълто листче, което бе лепнал на палеца си като миниатюрно флагче.

— Заповядайте. Сбъркал съм, в депозитарна фирма, „Метрополитен Тайтъл“. Но пак е на Уилшър. Като длъжност е писала „мениджър данни“. Не ми е приятно да ви разкривам подобна информация без нейно съгласие, но тези неща можете да ги научите отвсякъде.

Майло взе жълтото листче и прочете адреса. Намираше се към Ла Бреа.

— Благодаря ви, господине. Сега ще се наложи да посетим госпожа Буджишин.

— По това време?

— Ще се постараем да не вдигаме шум.

Лоръл премигна.

— И няма да има… бъркотия и така нататък?

— Не, сър. Просто ще поговорим.

 

 

Малкият асансьор с огледала заскърца към третия етаж и ни стовари в жълт коридор.

Апартаментите бяха по два на етаж. Номер 6 се падаше отляво.

Майло почука. Известно време не последва никакъв отговор и той тъкмо се канеше да потропа отново, когато шпионката блесна. Майло извади значката си.

— Полиция, госпожо Буджишин.

— Да?

— Полиция.

— Да?

— Бихме искали да поговорим с вас.

— С мен? — Дрезгав глас, силен акцент.

— Да, госпожо. Дали бихте отворили?

— Полиция?

— Да, госпожо.

— Много е късно.

— Извинете ни, госпожо, но е много важно.

— Да?

— Госпожо…

— Но вие искате да говорите точно с мен?

— Да, госпожо, за „Хермес Илектрик“.

Шпионката се затвори и вратата се отвори.

* * *

На прага се появи боса едра жена към четиридесет години, висока около метър и петдесет и пет, с бяла памучна блуза „Армани“ и черен ватен анцуг. Беше с късо подстригана кестенява коса и имаше приятни черти на лицето — преди десет години сигурно е била доста красива с този малък, но добре оформен нос и пълните си устни.

Имаше прекрасна кожа с цвят на слонова кост и румени страни. Сиви очи, които се взираха зорко и напрегнато изпод старателно оформените вежди.

Тя открехна вратата само колкото да ни вижда. Зад нея се забелязваше тъмна дневна.

— Госпожа Буджишин? — обърна се към нея Майло.

— Да.

— „Хермес Илектрик“?

Пауза.

— Аз съм „Езиково училище Хермес“ — обясни тя, произнасяйки думата „хуур-меес“. После се усмихна. — Някакъв проблем ли има?

— Ами просто сме малко объркани, госпожо. Защото на вашия адрес е регистрирана електрическа компания на име „Хермес Илектрик“ от долината.

— Така ли?

— Да, госпожо.

— Това е… някаква грешка.

— Мислите ли?

— Да, разбира се.

— А какво можете да ни кажете за господин Алмони?

Тя отстъпи малко по-навътре и попритвори вратата.

— Кой?

— Алмони. П. Л. Алмони. Кара служебен микробус на фирмата „Хермес Илектрик“. Има пощенска кутия недалеч оттук.

Ирина Буджишин не отвърна. После сви рамене.

— Не го познавам.

— Наистина ли? — Майло се приведе към нея и кракът му се плъзна към вратата.

Тя отново сви рамене.

— Вие сте „Хермес“ и те са „Хермес“, а техният номер съответства на вашия адрес.

Мълчание.

— Къде е Алмони, госпожо?

Ирина Буджишин отстъпи още по-назад, сякаш се канеше да затвори вратата, но Майло й попречи.

— Ако го укривате, може да изпаднете в големи неприятности…

— Не познавам такъв човек.

— Не познавате такъв човек? Значи името е фалшиво? Питам се защо ли приятелят ви трябва да се крие под фалшиво име?

Излая въпросите един след друг. Устните на пълната жена побеляха, но тя продължаваше да мълчи.

— И кое друго е фалшиво? Езиковото училище? Или мениджърската позиция в „Метрополитен Тайтъл“? Какво всъщност работите, госпожо Буджишин? Дали ще ни кажете, или не, няма никакво значение, защото тъй или инак ще разберем.

Рускинята продължаваше да стои като паметник.

Майло натисна вратата по-силно и жената въздъхна.

— Влезте. Ще поговорим.

 

 

Включи настолна лампа с формата на ларва. Дневната й по нищо не се различаваше от хиляди други дневни стаи: скромни размери, нисък таван, кафяв мокет, най-обикновени мебели. Кътът за хранене се състоеше от сгъваема маса за карти с три сгъваеми стола около нея. Зад белия плот се виждаше кухня със светли дъбови шкафове.

— Моля седнете — покани ни тя, намествайки бухналата си коса без особен ефект.

— Няма нужда — отвърна Майло, оглеждайки вътрешния коридор, отделен със завеса от дървени мъниста. В дъното се забелязваше отворена врата към баня: нощен полумрак, бельо по кабината на душа.

— Колко стаи има натам?

— Една спалня.

— А има ли някой?

Ирина поклати глава.

— Сама съм… Искате ли чай?

— Не, благодаря. — Майло извади пистолета си, шмугна се през мънистата и сви наляво.

Ирина продължаваше да стои неподвижно, без да ме поглежда.

След миг Майло се върна.

— Добре. Разкажете ни сега за „Хермес Илектрикс“ и господин П. Л. Алмони.

Този път името извика на устните й усмивка.

— Трябва да се обадя по телефона.

— На кого?

— На един човек, който може да отговори на въпросите ви.

— Къде е телефонът?

— В кухнята.

— Има ли нещо друго, което трябва да зная?

— Имам оръжие — тихо му съобщи тя. — В чекмеджето на шкафа до хладилника, но не възнамерявам да стрелям срещу вас.

С няколко енергични крачки Майло застана до шкафа и извади оръжието: хромиран автоматичен пистолет.

— Зареден и готов за стрелба.

— Живея сама.

— Разполагате ли с друго оръжие?

— Не.

— И господин Алмони не се крие в килера?

Тя се разсмя.

— Кое му е смешното?

— Такъв човек не съществува.

— Откъде сте толкова сигурна, щом не го познавате?

— Нека се обадя по телефона и ще разберете.

— На кого ще се обаждате?

— Не мога да ви кажа предварително. Вие не сте от този район, тъй че дори не съм длъжна да ви съдействам.

Не се противеше, просто отбелязваше факта.

— Но все пак ни съдействате.

— Да. Така е по-… практично. А сега ще позвъня. Можете да ме наблюдавате.

Двамата отидоха в кухнята, а Майло не се отделяше от нея и стърчеше над главата й, докато тя набираше номера. Каза нещо на чужд език, вслуша се, отново каза нещо и връчи слушалката на Майло.

Той я притисна към ухото си и стисна зъби.

— Какво? Кога? — Вече се ядосваше. — Аз не… добре, добре. Къде?

И затвори.

Ирина Буджишин излезе от кухнята и седна на дивана с доволно изражение.

Майло се обърна към мен. Целият пламтеше и имах чувството, че ризата му е отесняла.

— Току-що говорих със заместник-консула Кармели. Трябва да се срещнем с него в кабинета му след петнадесет минути. Без закъснения. Може би този път ще ни позволят да прекрачим границата на проклетия коридор.