Джонатан Келерман
Оцеляват само силните (22)

22.

Същата вечер в десет часа влязохме в задната стая на малък ресторант на булевард Санта Моника, който се намираше на четири преки от полицейското управление в Уест Ел Ей. Червенокосата простолика келнерка изглежда ни се зарадва, а банкнотата, която се шмугна в дланта й, подобри настроението й още повече.

В това помещение с яркозелени тапети и пейки с кожена (естествена или изкуствена) тапицерия спокойно можеше да се проведе цяло сватбено тържество. По стените висяха изискани импресионистични репродукции, които изобразяваха парижки улици, долината на Лоара и други места, които едва ли биха били посетени точно от ченгета, но единствените посетители бяха трима полицаи, настанени в най-голямото сепаре в дъното на салона.

Уилис Хукс и Рой Макларън от Саутуестското управление пиеха айс чай, а на масата седеше още някакъв едър и набит белокос мъж на около шейсет години, с карирано сако и черна памучна блуза, който пиеше бира.

Докато се настанявахме в сепарето, Майло представи възрастния господин като детектив Мануел Алварадо, от Нютънското управление.

— Приятно ми е, господин докторе — отвърна другият. Имаше мек глас, а кожата му бе потъмняла и загрубяла като на полски работник.

— Благодаря ти, че пожертва свободната си вечер, Мани.

— За детективска сбирка? Не бих я пропуснал за нищо на света. В Согъс не става нищо интересно.

— Чак там ли живееш? — попита Хукс.

— От петнадесет години.

— И как се развличаш?

— Отглеждам разни неща.

— Растения?

— Зеленчуци.

Келнерката отново изникна до масата.

— Всички ли се събраха?

— Всички — потвърди Майло.

— Нещо за вечеря, господа?

— Донеси от смесения ордьовър.

Когато тя се отдалечи, Макларън отбеляза:

— Господа. Очевидно не ни познава.

Всички се почувствахме длъжни да се усмихнем.

Хукс се обърна към Майло:

— Ти направо ме срази по телефона. Не бях изпитвал такава изненада откак бившата ми жена ми заяви, че вече не ме намирала красив.

— И аз много се изненадах, Уилис — отвърна Майло.

Алварадо извади от джоба си пакетче дъвка и предложи на присъстващите. Всички отказаха. Той извади една и я лапна, замислено отбелязвайки:

— Ди Ви Ел Ел. Такова съвпадение, а никой не го е чувал досега.

— Ние разпитахме цялото управление и нищо — вметна Макларън.

— И в Уест Ел Ей е така — съгласи се Майло. — ФБР нямат нищо в архива.

— Аз пак си прегледах копието от случая Ортис — каза Алварадо.

— Своето копие?

— Оригиналът го нямаше, появи се чак вчера — сигурно е станало някакво объркване, добре че винаги си правя ксерокопие. В тоалетната, където е било убито момчето, никъде няма надпис DVLL, а навремето най-старателно бях преписал всичко от стените. Продължавам да търся обувките, но доколкото си спомням, в тях нямаше нищо, само кръв. Тъй че не съм много сигурен дали моят случай спада към вашите.

— Пък и е момче — отбеляза Хукс.

— Освен това не намерихме тялото, което е съществена разлика.

— Не че откривам някакъв особено ясно изразен модел — продължи Хукс. — Какво общо откривате между дете на дипломат от Уест Ел Ей и градска въртиопашка? — Той поклати обръснатата си глава. — Луда работа. Истории от зоната на здрача — нещо му хлопа дъската на тоя тип, нали, докторе? Как мислите, това DVLL има ли нещо общо с дявол?

— Възможно е — отвърнах. — Но въпреки разликите, Латвиния и Айрит си приличат в някои отношения: и двете са с леко изостанало развитите, тийнейджърки от неанглоезични семейства, фактът, че убиецът се е спрял на деца с увреждания, показва, че презира слабостта у другите, а може би и у себе си.

— Убиец инвалид?

— Или пък маниак на тема сила и слабост. Доминация. Това би могло да издава безсилие в собствения му живот.

— Нещастник, който убива — обобщи Макларън. Дръжката на лъжицата се скри в огромната му длан.

— Реймънд Ортис също е бавноразвиващо се дете — допълни Алварадо. — Но нали е момче… обикновено като избират момчета, не закачат момичета.

— Обикновено — отвърна Хукс, — като избират бедни деца от центъра, не закачат богаташчета от предградията. Обикновено, като обесят един, не оставят следващата жертва просната на земята. Тъй че дори да има някакъв шаблон, на мен определено ми убягва.

Обърна се към мен.

— Може би шаблонът се заключава в упоритото избягване на всякакви шаблони — предположих. — За да ви надхитри. Често пъти серийните убийци сериозно изучават полицейските процедури и дори събират списания с истински случаи за стимул. Възможно е този също да ползва помощен материал. Изучил е правилата, за да ги нарушава. Променя начина на действие и се мести от квартал на квартал, но това са все повърхностни промени.

— Какво разбирате под „повърхностни“? — попита Алварадо.

— В същността си престъпленията остават едни и същи. Това е запазената му марка. Сексуалните убийци са психологически закостенели и се нуждаят от определена структура. В конкретния случай тя се базира на умствено увредени тийнейджъри и оставянето на посланието DVLL. Може би е нещо лично, което само той разбира, или заяждане, а дори и двете. За сега обаче избягва да се изтъква — бележките са оставени толкова дискретно, тъй че надали изобщо е очаквал някой да ги открие. И това е предимство в полза на добрите. Той дори не знае, че някой е направил връзката.

— А на твоята бележка, Майло — поиска да знае Макларън, — „Инспектирано от номер 11“, това на самия лист ли е написано, или е напечатано допълнително?

— Изглежда като да е на самия лист, но със съвременните компютри и принтери е трудно да се определи. Пратих я за анализ и може би от лабораторията ще ми кажат по-точно. Както и да е, донесъл я е предварително, защото DVLL е написано с различен шрифт, от лабораторията казаха, че сигурно е на компютър, но не си представям някой, който е тръгнал да убива, да помъкне и компютър.

— Ами човек никога не знае — отбеляза Хукс. — Вече произвеждат такива миниатюрни лаптопи. А и господин докторът смята, че убиецът е правил снимки на жертвата. Тъй че ако е имал фотоапарат, защо да не си е носел и компютър? Сигурно е имал цяла кола с каква ли не техника.

— Или цял микробус — поправи го Алварадо. — Тия типове много обичат микробуси.

— А-ха.

— Аз все се оглеждам за микробуси. В случая с Реймънд със седмици проверявах микробусите в квартала — глоби за неправилно паркиране и какво ли не. Така и не открих убиеца, но много бяха превърнати в походни спални и дори попаднах на един турчин, който имаше белезници и инструменти за кражба.

— Има си хас — намеси се Макларън. — Всеки добре оборудван убиец има я микробус, я каравана. Сигурно има каталог за поръчка.

— Та значи, DVLL е нещо важно за него, макар че не иска да го изтъква — заключи Майло.

— Или сега започва и трупа увереност — обясних аз, — или е прекалено страхлив и ще продължи да оставя скрити послания. Фактът, че се е спрял на изключително уязвими жертви, издава страхливост.

На вратата се почука и Майло викна:

— Влизай, Сали.

Келнерката вкара количка за сервиране с две табли, отрупани с чинии. Китайски уонтон, пържени пилета, скариди, яйчни ролца, пържоли, кебап на дървени шишове, гарниран със сланина; малки пици, какви ли не сосове, начо, солети и пържени картофи.

— Смесените ордьоври, господа.

— Благодаря, защо не — отвърна Хукс. — Днес на обед изминах пеш три метра от будката за сандвичи до колата си и сигурно съм изгорил една-две калории.

Сали нареди чиниите на масата и напълни чашите.

— Благодаря. Вече се чувстваме идеално — каза Майло.

— Няма да ви прекъсвам повече — обеща тя. — Ако искате нещо, просто ми викнете.

Мъжете нападнаха ордьоврите и не след дълго половината чинии се изпразниха.

— Обожавам тези работи — каза Хукс и посегна към едно пилешко крилце. — Просто усещам как ми се запушват артериите.

— Казваш, че обувките още ги нямало — обърна се Майло към Алварадо.

— Разбрах, че били там, но като проверявах, ги нямаше в хранилището. Което никак не ме изненадва, Майло, защото случаят е отпреди година, а помещенията са малки и непрекъснато местим нещата. Като изскочат отнякъде, веднага ще ти кажа.

Майло кимна.

— Нещо друго?

— Латвиния — започна Макларън. — Изнамерихме всякакви бандити, които са я познавали, даже двама си признаха, че са лягали с нея, но никакви постоянни приятели. Бабата казва, че непрекъснато излизала нощем, но не знаем къде е ходила, като се изключи отбивката от магистралата. От време на време се е завъртала натам и може да е попаднала на някого — да речем, някой от Уест Сайд, който я е оправил в колата си или микробуса си, а после я е хвърлил в училището, за да не се сетим откъде е. Когато отклоненията са задръстени или пък има място за паркиране, гъмжи от всякакви просяци, цветари и продавачи на портокали. Да предположим, че има задръстване, Латвиния развява крака насам-натам, някой шегаджия я привиква… Може някой да е забелязал. Щях да видя, ако бяха показали снимка по телевизията, но кой би се занимавал със загазила негърка проститутка. После вие ми казахте, че било наредено да се мълчи.

— Как така? — поиска да знае Алварадо.

— Семейството на жертвата — обясни Майло — и израелското консулство. Настояват да се въздържаме от разгласяване на случая в медиите поради съображения за безопасност и имат доста здрави връзки с началството. Днес питах моя шеф и той каза, че било заповед отгоре, тъй че да не се бъркам.

— Значи трябва да мълчим — заключи Хукс.

— А за мен отнася ли се? — настояваше Алварадо. — Още не съм много сигурен дали моят случай има някаква връзка с вашите.

— Защо? Да не би да се каниш пак да пускаш материал в испанските вестници? — попита Майло.

— Не. Просто искам да си изясня правилата. И какви са им съображенията за безопасност?

Майло му разказа накратко.

— А като се има предвид и връзката с Латвиния, съвсем не звучи като политически тероризъм. Обясних на шефа, ама той…

Майло театрално си запуши ушите.

— Естествено, че не е терорист — съгласи се Макларън. — Тоя е чист луд.

— Деца с увреждания — рече Хукс и поклати глава.

— И какъв е планът за действие? — попита Алварадо.

— Продължаваме да търсим улики и държим връзка — каза Майло.

Мани кимна.

— И обувките. Ще ги намеря.

— Може да извадим късмет и нашият човек да допусне грешка — предположи Хукс.

— Човешката грешка — нашият стар приятел — заяви Макларън.

— Разбира се, в случай че става дума за човек — заключи Майло.