Джонатан Келерман
Оцеляват само силните (45)

45.

На улицата, до тойотата на Даниел, бе паркиран фолксвагенът „Карман Джиа“. Колата беше наета от гараж в Джийнсий и на слънчевата светлина изглеждаше кремава, а не жълта. Предният капак беше издраскан, а една от вратите — вдлъбната.

Даниел ми даде малка цветна снимка.

Млада жена с продълговато лице и изрусена до бяло коса, къса почти колкото моята.

Чертите й бяха приятни, но кожата беше съвсем бледа. Сините очи бяха уголемени с черен туш, който подчертаваше свръхметаболичния им блясък. Изглеждаше отегчена. Сърдита. Устоях на изкушението да я анализирам.

— От шофьорската й книжка? — попитах аз.

Той кимна, взе снимката от ръцете ми и я сложи в джоба си.

— Книжарницата се намира на Аполо авеню 2028. Желая ти успех.

Стиснахме си ръцете и аз потеглих.

 

 

Предната седалка на фолксвагена беше нагласена за моя ръст и двигателят запали веднага. Наистина беше мощен — точно както Даниел бе обещал. Тапицерията беше протрита и на задната седалка бяха разхвърляни смачкани картонени чаши и кутии от храна за вкъщи.

Радиото беше старо колкото колата. Пуснах го. Някаква расистка станция. Гостът на програмата беше чернокож „теоретик по социално-политическите въпроси и писател“. Мислеше, че еврейските лекари са създали СПИН-а, за да изтребят бебетата от пренаселените предградия. Водещият му позволи да проповядва възгледите си, после му подхвърли реплики, които предизвикаха още по-силна омраза.

Даниел умееше да планира нещата и аз се запитах дали умишлено не бе настроил радиото на тази станция. Да ме въведе в подходящото настроение.

Превключих на джаз и продължих да карам.

„Гърч“ се намираше на границата между Холивуд и Силвърлейк. Минах покрай Сънсет Хоспитал Роу и кръстовище Хилхърст, където булевардът завива на югоизток, към центъра. После свърнах по Фаунтин и продължих по нея, докато се превърна в странична уличка с две разклонения. Едното беше Аполо авеню.

От двете страни на улицата растяха огромни, неподкастрени дървета. Сградите бяха едноетажни, каквито можеш да видиш само в старите части на Лос Анджелис.

Повечето бяха магазини за автомобилни части, печатници и складове за гуми втора употреба, но имаше и магазини за алкохол и за други видове дребен бизнес и малки къщи, пригодени за комерсиални цели, някои още със запазени градини.

Църква „Петдесетница“, работилница, ботанически магазин, рекламиращ кристали и билки. Сгради без табели и помещения с надпис „Дава се под наем“. Срещу тях се издигаха стръмните насипи на Силвърлейк, обрасли в бурени и гъсталаци. Сухи места. Идеални за пиромани.

Склонът беше застроен с неравни ивици от жилищни сгради — досущ храсти, поникнали в занемарена градина. Някои от къщите стърчаха като фламинго на дървени подпори, други бяха изградени върху омекотяващи трусовете основи. В мазилката се виеха пукнатини, от покривите липсваха плочи, а гредите на портите бяха наклонени като тръстики от вятър. Целият квартал беше занемарен. На километър и половина копаеха метро.

Блок номер 2000 се появи и аз веднага забелязах „Гърч“.

Издаде я черният прозорец. Над сивата врата бяха поставени малки черни пластмасови букви, които от улицата бяха неразбираеми.

Имаше много свободни места за паркиране. Слязох от колата и тръгнах към книжарницата.

От двете й страни имаше гимнастически салони, после следваше акър асфалт, на който бе нарисувана емблемата на полицейски гараж за неправилно паркирали автомобили. На отсрещната страна на улицата имаше мексикански ресторант. На вратата беше окачена бележка, че не работи.

Бе невъзможно да се каже дали „Гърч“ работи или не, но сивата врата се отвори, когато я бутнах. Влязох в дълга, подобна на тунел черна стая, вибрираща от музика стил калипсо. Оскъдното осветление изглеждаше още по-мрачно през тъмните стъкла на очилата ми, но аз не ги махнах и се опитах да си придам вид на леко любопитство.

На касата вляво от мен седеше и енергично пушеше плешив мъж с татуировки. Нашарената му със синьо и червено плът беше облечена в кожен елек.

Кабинката с касата беше направена от три плоскости шперплат и долепена до стената. На пода бяха разхвърляни вестници — „Рийдър“, „Уийкли“, „Моаистки изгнаник“, хвърчащи листа от „Гейско шоу“, „Къде искаш да си и какъв искаш да бъдеш?“, „Концерт на Мейдънхед“, „Мъжката Мадона“. Реклами за женски моноспектакъл, представящ всмукване на тампони, за ателие за пробиване на дупки по тялото, програми за нощни четения в Барнард Парк на поезия, посветена на „квантовата физика и заболяванията на венеца“.

Оня с кожения елек не ми обърна внимание. Стените от двете страни бяха отрупани с лавици, на които бяха подредени книги с кориците напред. В дъното имаше стълбище от въжета и дъски, водещо към горния етаж, а на отсрещната стена — още една сива врата.

Долу имаше трима посетители — блед, късо подстриган двайсетинагодишен младеж с прегърбени рамене и ужасно намръщен. Беше облечен в риза на райета, закопчана догоре, сиво-кафяв панталон и маратонки. Нервно погледна през рамо, когато се приближих до него. Представих си го как мастурбира в колата си, страхувайки се да не го видят, и в същото време, надявайки се на това. Книгата в ръцете му беше озаглавена „Канибали убийци“.

Другите двама клиенти бяха мъж и жена на около петдесет години. И двамата имаха червендалести лица, лъщящи от слънцето и алкохола. Дълги коси, липсващи зъби, много мъниста, пазарска чанта, пълна с евтини неща. Ако косите им не бяха боядисани, можеха да минат за антични вещи.

Мъжът и жената четяха книга с меки корици и се кикотеха. Тя рече: „Страхотно“ със старчески глас на бабичка, после той върна книгата на рафта. Двамата излязоха очевидно развеселени.

„Хайлрок: Маршове на СС“.

Мир и любов. От Удсток бяха минали много години.

Младият мъж занесе канибалската книга на онзи с кожения елек и я плати. В книжарницата останах само аз. От тонколоните се разнасяше Стравински. Илюстрираният касиер пак запали цигара и започна да барабани по коляното си без някакъв определен ритъм.

Време беше да прочета нещо.

Може би щеше да ми провърви и да намеря информация за буквите DVLL.

Реших да започна от втория етаж, за да не ме вижда продавачът.

Горе имаше лавици с книги само на едната стена.

По един екземпляр от всяка. Нямаше надписи за тематиката или за автора, нито бяха подредени по азбучен ред.

Обилно илюстрирани колекции по садомазохизъм.

Затворнически дневници, напечатани с неравен шрифт. Лъскаво списание за затворници със статии като „Живот на горното легло“, „Любимият ми съкилийник“, „Отстоявай правата си и не позволявай системата да ти го начука отзад“, „Защо писателите не знаят нищо за престъпленията“ и „Най-добрите видеофилми за мастурбация на годината“.

Още една купчина за човешката ексцентричност, написана в студен, подигравателен стил.

Расистки комикси.

Алтернативен комикс, възхваляващ кръвосмешението.

Дневници на мазохиста.

„Биологичният евреин“, „Тайната история на ционизма“, „Кървавото лице“, „Дворецът на негърчетата“, „Хората от калта“, „Защо Африка няма култура“.

„Ученият“ по радиото би харесал някои от тези неща.

Нищо за DVLL.

Попаднах на лавица с научни текстове — предимно философия и история. Тойнби, Бертран Ръсел, французин на име Батайе.

Рафтове с практическа параноя — как да си направим бомба и взривно устройство, как да отмъстим, как да се измъкнем от клевети и злословия, мръсни номера.

„Бойци с ножове от Филипините“.

Списание „Ексцентричност“.

Фетишизъм, завързване с ремъци, копрофагия^[1]. Фотоесета, представящи стъпка по стъпка пози по време на полов акт, козметични операции на лице, отстраняване на мозъчни тумори, изсмукване на мазнини, аутопсии.

„Библия на пожарникаря“, „Манифест на свободните хора“, „Наръчник на анархиста“, „Мотелът за хлебарки на Троцки: Изтребване на капиталистите“.

Дебела книга с черни корици, озаглавена „Работилницата на дявола“, предлагаща подробни указания как да си направим заглушител, как да превърнем обикновеното оръжие в автоматично и как да сложим отрова в куршумите.

История в картини на китайската революция, изобразяваща различни убийства. В средата имаше огромна червеникавокафява снимка на учен роялист, разкъсван на парчета от тълпата. Плътта я нямаше и ребрата и вътрешностите му се виждаха. Беше в съзнание. Пищеше.

„Четиво за тъпанари“ — сто страници с микроцефали с безизразни лица, облечени в клоунски дрехи, придружени с рисунки и шеги за секс между хора със забавено умствено развитие.

Теориите на Айнщайн. Астрология.

Славянски речници в съседство с „Изкуството на тормоза“. Как да изчезнем. Как да намерим някого.

Компютърни науки. Непреодолими желания. Хипноза. Отглеждане на свине за клане.

Еротична ароматна терапия, „История на природните бедствия“, „Наръчник на мислещия човек по идолопоклонничество“.

Обединяващият критерий изглежда беше „Неща, които другите книжарници не биха продавали“.

Нищо за DVLL.

На последната лавица имаше сбирка от сериозни на вид книги с твърди корици, публикувани от известни научни издателства. Съдебна медицина, разследване на убийство и изнасилване, огнестрелни рани, методи на оперативна дейност на сцената на престъплението, токсикология.

Ситно напечатани наръчници за полицаи детективи по осем долара парчето.

Дали някой бе преценил, че и те са важни?

Представих си Уилсън Тени или някой друг самотник, който чете тук и дори купува.

Отворих книгата за процедури по убийство.

Обичайната полицейска смесица от безпристрастен стил и снимки в близък план на пораженията, нанесени на човешката плът от огнестрелно оръжие, ножове, тъпи инструменти и удушаване. Токсикологични диаграми. Степени на вкочаняване на трупа. Жертви на всевъзможни престъпления, изнасилени, обезобразени. Безизразното, безпомощно лице на смъртта.

В раздела за метода на действие пишеше, че макар серийните убийци да обикалят по магистралите, повечето от тях нанасят удара си в покрайнините на градовете.

Схеми, които трябваше да бъдат нарушени?

Оставих книгата и слязох на долния етаж. Касиерът бе минал на пури и се опитваше да сътвори свой собствен токсичен облак.

Той се вторачи за миг в мен, наведе се, превъртя нещо и музиката на Стравински гръмна отвъд границите на човешкия слух.

Не беше особено дружелюбна към клиентите.

Но аз се възползвах от нея.

Книгите на първия етаж започваха със същото брутално умопомрачение и аз се залових да ги разглеждам, придавайки си нехаен вид.

После намерих томовете по евгеника и забавих темпото.

„Събрани есета на Галтън“. Издателство „Нови владения“. Защо ли звучеше познато?

Адресът на издателството беше в Санта Крус, Вирджински острови.

Още една от дейностите на „Лумис“?

Книгата не представляваше повече от онова, за което претендираше.

Следваше докладът на доктор Чарлс Давънпорт^[2] пред Дружеството по евгеника в Колд Спрингс през 1919 година. Семейни родословия на пациенти, чието „изродено потомство“ беше пресечено чрез стерилизация.

Накрая имаше анотация от доктор Артър Холдейн, учен от института „Лумис“.

Прочетох я внимателно.

Беше публикувана пет години преди „Пресъхването на мозъците“. Преди Холдейн да пожъне успех с тази книга.

В анотацията си той се спираше на относителното несъвършенство на науката в началото на века, но подкрепяше тезата на Давънпорт — обществото е обречено, ако „технологията на генетично ограничаване не се превърне в публична политика“.

Прелистих на индекса.

Никаква следа от DVLL.

Нищо и за „Мета“.

Намерих още шест книги по селективно размножаване, едната от австралийски етнолог, който препоръчваше бебетата със забавено умствено развитие да бъдат убивани. Същите стари глупости, нищо ново.

Вонята от пурата на касиера ме задуши. Вдигнах глава и установих, че съм на петнайсет крачки от него. Никакви прозрения, никаква Зина Ламбърт. Господин Татуировка четеше нещо, озаглавено „Подмокрен бандаж“.

И тогава, точно когато се готвех да се откажа, аз открих още един бисер — памфлет с мръсни страници, напечатани на същия лазерен принтер и подвързан с кафява хартия.

„Човечеството: Нов поглед“. От Фарли Сангър, юрист.

Разширена версия на статията от „Откривател“ с приложение от диаграми, и графики, държавни статистически данни за престъпността, расите, безработицата, незаконните раждания, тестовете на ДНК, проекта Световна генетична база данни и как би могъл да бъде използван за „прочистване на утайката“.

Суховато като юридически инструктаж.

Процеси срещу непривилегированите…

Сангър завършваше с призив към „брутално и ефикасно премахване на автоцензурата в безспорно сериозните области на научната работа, защото някои заинтересовани елементи са обидени или оправдано уплашени от онова, което може да бъде окачествено единствено като логичен извод на внимателно проверена хипотеза“.

Златна проза. Горко на съдиите, които трябваше да прочетат този шедьовър.

Цената беше двайсет и два долара. Пъхнах изданието под мишница, върнах се при книгата на Галтън и взех и нея.

В този миг вратата в дъното на книжарницата се отвори и оттам излезе Зина Ламбърт.