Джонатан Келерман
Оцеляват само силните (55)

55.

Двамата мъже претърсиха Даниел, изпразниха джобовете му и го настаниха на задната седалка на колата на консулството, притиснат между тях. Той усещаше дъха им с мирис на тютюн, съзнавайки, че няма начин да избяга. Престори се, че е спокоен. Закараха го в консулството, заведоха го в кабинета на Зев Кармели и останаха да пазят пред вратата.

Даниел седеше и се питаше дали Зев ще се появи.

Чувстваше се като идиот, защото не бе обърнал внимание на очевидното. Как не го разбра? Как можа да стане така?

Отричай всичко.

Дали и Майло бе възпрепятстван? Колко далеч стигаше това?

Даниел се надяваше, че срещата на Алекс със Зина ще мине без произшествия. Психологът само щеше да се срещне с онова смахнато момиче и да се върне в апартамента в Джийнсий.

Но Алекс щеше да очаква да го следят отблизо.

Даниел си спомни невъзмутимото лице на Бейкър. Онзи тип бе извършил толкова много убийства и спокойно се печеше на слънцето, необезпокояван от нищо.

На хора като него изобщо не им пукаше.

Той огледа кабинета на Зев. Видя нещо, което можеше да помогне, пъхна го в джоба си и потропа на вратата.

Дов отвори и попита:

— Какво има?

— Искам да отида до тоалетната.

— Сигурен ли си?

— Както кажеш, войнико. Мога да се изпикая и на бюрото.

Дов се усмихна, хвана го за ръката и го заведе до съседната врата.

Не беше необходимо да го претърсват отново. Първият обиск беше достатъчен.

— Приятно прекарване — пожела му Дов.

Даниел влезе, уринира, пусна крана, извади клетъчния телефон, който бе взел от бюрото на Кармели и набра познат номер. Време беше само за едно обаждане.

— Ало?

— Джийн? Аз съм. Не мога да говоря дълго. Нуждая се от помощта ти.

Дов потропа на вратата и попита:

— Хей, да не се удави? Колко време ти трябва да се изпикаеш?

— Почакай, докато станеш на моите години и ще видиш — извика Даниел.

— Вярно е — рече Джийн.