Джонатан Келерман
Оцеляват само силните (31)

31.

В шест сутринта, след като бе работил цяла нощ, Даниел отвори капаците на прозорците на стаята с компютрите, пусна светлина и вдъхна чист въздух.

Сложи си филактерията^[1] и се помоли на Бога, но без да влага чувства, поглеждайки към малкия заден двор, покрит с бетон.

Даниел бе прекарал по-голямата част от нощта до телефона, приспособявайки се към европейската, азиатската и Средноизточната часови зони. Говори на четири езика, иска услуги и си проправя път през полицейската бюрокрация, която явно бе еднаква във всеки град.

Търсеше информация за DVLL, убийства с расов и етнически нюанс, серийни престъпления, свързани с генетично прочистване и някакви промени в политиката на неонацистите, на националистите и на други групи, които се смятаха за висши.

Количеството не беше проблем. Имаше изобилие от информация. С разширяването на демокрацията в Европа, от дупките си изпълзяваха все повече лунатици, които се възползваха от свободата на словото. Но в крайна сметка Даниел не успя да намери никаква връзка с убийствата в Лос Анджелис, нито дори следа.

Той прекъсна молитвите си, извинявайки се на Бога и влезе в малката тъмна баня. Пусна душа, съблече се и застана под струята, без да чака водата да се сгорещи.

Предишния ден бе изчислил, че на топлата вода са й необходими точно две минути и четирийсет и една секунди, за да се изкачи по старите тръби.

Но тази сутрин той издържа на студената струя.

Може би се самобичуваше за безрезултатната нощ?

Даниел бе започнал с Хайнц-Дитрих Халцел от Берлинската полиция, който го информира, че расистката преса не спира да бълва гадости. В мига, в който полицията получела съдебно разпореждане, онези отрепки се премествали и започвали отново. И тъпите пънкари продължавали да бият турците и всеки друг с тъмна кожа, предизвиквали скандали и осквернявали гробища.

В гласа му звучеше вина. Искрено съжаление, каквото само един германец може да изпитва. Миналата година Даниел бе настанен с него в една стая на конференцията по сигурността в Ерусалим. Хайнц-Дитрих беше свестен човек, но нали точно тези хора си позволяваха да бъдат чувствителни.

Убийства на деца със забавено умствено развитие? Не, Халцел не бе чувал за такива неща. DVLL? Буквите не фигурирали в техните досиета, но щял да попита. Какво ставало в Лос Анджелис?

Когато Даниел му обясни накратко какво е положението, Хайнц-Дитрих въздъхна и каза, че ще разпита сериозно по въпроса.

Ури Дрори от израелското посолство в Берлин извърши проверка и потвърди всичко, казано от Халцел. Даниел му се обади, не защото не вярваше на германеца, а защото понякога онова, което научаваш, зависи от това кой си.

Дрори докладва, че има бавно нарастване на расистките инциденти и повтори дума по дума оплакванията на Хайнц-Дитрих за идиотите, никнещи като гъби след дъжд.

„Това никога няма да свърши, Дани. Колкото повече демокрация има, толкова повече ще стават гаднярите, но каква е алтернативата?“

Същата история разказаха и Бернар Ламон от Париж, Ян Ван Хелдер от Амстердам, Карлос Веласкес от Испания и всички други, с които Даниел се свърза.

Нямаше убийства на хора със забавено умствено развитие, нито DVLL.

Това не изненада Даниел. Тези престъпления изглеждаха характерни само за Америка. Макар че не можеше да си обясни защо.

Америка е прекрасна страна. Огромна, свободна и наивна. Хора с големи сърца, които винаги дават основание за съмнение.

Дори след бомбения атентат в Търговския център в Щатите не възникнаха антимюсюлмански настроения. Израелското посолство в Ню Йорк се грижеше за тези неща.

Свободна страна.

Но каква беше цената?

Миналата нощ, преди почивката за кафе, Даниел чу полицейски сирени наблизо. Погледна през задния прозорец и видя хеликоптер, който кръжеше ниско и осветяваше дворовете като гигантска богомолка, търсеща плячка.

Полицейският му скенер го информира, че издирват заподозрян във въоръжен обир. Имало хайка на Бевърли Драйв и Пико.

На километър и половина по-нататък, близо до дома на Зев Кармели.

Недалеч от къщата на Монти Мар, където Лора бе израснала. Родителите й бяха продали къщата и купили две по-малки.

Преди Даниел да замине за Щатите, тъстът му го бе предупредил: внимавай, нещата се промениха.

„Пълен срив, Дани — каза Джийн. — Ходенето на училище може да бъде опасно за здравето на детето.“

Това беше причината Джийн да продаде голямата си къща в Лафайет Парк и да отиде в Аризона. Нямаше сериозно основание да се премести там, освен че беше топло, а той не се притесняваше от меланома, както се изрази.

Джийн изглеждаше състарен. След като Лора почина, косите и мустаците му станаха снежнобели, а кожата му увисна.

Преждевременна смърт. Горката жена беше само шейсетгодишна, когато масивният сърдечен удар я повали на пода на кухнята. Джийн я намери. И това беше още една от причините да продаде къщата.

Високо кръвно налягане. Един лекар, приятел на Даниел, му каза, че чернокожите страдат повече от това заболяване. Някои твърдяха, че се дължи на начина им на хранене, други — на генетичните им особености. Приятелят му обаче мислеше, че тези мнения са расистки.

Даниел го разбираше. Безброй пъти арабите го бяха наричали мръсен евреин, а най-различни други хора — негър — заради цвета на кожата.

В такива случаи той не реагираше видимо, но пулсът започваше да блъска в ушите му… Запита се дали Джийн лекува диабета си. Но курабийките на плота, които видя, когато отиде да вземе досието на Ортис и обувките на момчето, говореха друго.

Приятелят му бе проявил отзивчивост и Даниел се надяваше, че услугата се е отразила добре и на Джийн.

Горкият. Нямаше нищо друго, освен времето. Беше се обадил три пъти, след като върна нещата, предлагайки да помогне с нещо на Даниел.

Но Даниел не можеше да иска повече услуги от Джийн. Човекът беше болен и нямаше причина да го въвлича по-надълбоко.

Само ако Стърджис окажеше съдействие.

Бе обещал да го стори, но беше трудно да се каже.

На Стърджис не можеше да се има доверие.

Даниел излезе от душа, точно когато водата се затопли, избърса се и се зачуди защо студената вода не му беше неприятна.

Америка.

Демокрацията беше възникнала в Гърция, но истинската й родина беше Америка. Нямаше по-състрадателна страна от Съединените щати. И сега американците плащаха за това, като стреляха по улиците, нарушаваха законите и ценностната система, и пускаха под гаранция убийци на деца.

Същото беше и в Израел. Макар да имаше славата на непреклонен борец, страната представляваше едно голямо, мекушаво сърце, населено с едва оцелели хора и защитници на потиснатите, които нямаха желание да наказват.

Ето защо не ни е присъщо да побеждаваме, помисли Даниел. Станахме първата страна в историята, която доброволно върна територии, спечелени в битки, заради лошо формулиран мирен договор с хора, които ни мразят в червата.

По време на интифадата той бе гледал как палестинските араби се възползват от израелската демокрация: инсценират предварително репетирани събития, маскирани като спонтанни изблици на протест и преувеличават реалната им бруталност, показвайки пред камерата деца, хвърлящи камъни. Пресата, разбира се, изгълта всичко това като топъл хляб. Ден след ден телевизионните мрежи по света предаваха побои с палки и градушки от гумени куршуми, докато в Сирия Асад екзекутираше десетки хиляди потенциални врагове, а вестниците му отделяха едва два-три реда.

Кой каза, че животът е справедлив? Нека да поживее известно време в свободно общество… макар че понякога…

Даниел се замисли за Елиас Дауд и решителността му намаля.

Арабинът християнин с червеникави коси, роден във Витлеем, беше най-добрият детектив от отдел „Убийства“. Изигра важна роля в разследването на случая с Касапина и не допусна расовата принадлежност да му попречи, макар да не беше лесно. Никой, освен Даниел, не му вярваше.

Успешното приключване на случая с Касапина донесе повишение на всички от екипа, но за Дауд бюрократите се нуждаеха от много повече убеждения.

Даниел беше неотстъпчив и накрая Дауд стана първият арабин, инспектор в Южното полицейско управление. Увеличението на заплатата за човек със седем деца означаваше повече от професионалното издигане.

Дауд остана във взвода и Даниел му възложи разследването на няколко убийства, които не бяха свързани с политиката. Бандата от Стария град, изнудванията с наркотици — нищо, свързано с проблемите на националната сигурност. Както заради безопасността на Дауд, така и заради висшите офицери, Даниел не искаше Дауд да бъде заклеймен като предател.

После интифадата се разгоря. Още риторика, дързост и насилие. Стената на страха се срути и сред развалините изпълзяха паразити.

И религиозната войнственост намери нов живот. Християните от Витлеем, Назарет и други места си спомниха Бейрут и престанаха да крещят толкова силно. Мнозина от тях дадоха подкупи, за да минат границата с Йордания и да продължат по-нататък — към Европа и Съединените щати.

Една сутрин, по средата на сериозно разследване, отнасящо се за ролята на бандата Рамая в търговията с хашиш, когато Дауд трябваше да представи доклад, всички го чакаха в ресторант на Кинг Джордж стрийт, но той така и не се появи.

Даниел веднага разбра, че нещо не е наред. Дауд винаги беше точен.

Той освободи недоволно мърморещите детективи, обади се в дома на Дауд и установи, че линията е прекъсната.

Отиде до Витлеем за петнайсет, вместо за обичайните двайсет минути. Преди да стигне до покрайнините на града, Даниел видя военни джипове и полицейски коли „Форд Ескорт“, сини лампи и тълпи хора и усети атмосферата на неизбежен бунт.

Той показа значката си и си проправи път покрай сериозните физиономии. Полицаите бяха оградили с лента варосаната къща на Дауд. В калната вада, минаваща за двор, обикаляха пилета. Разпятието от маслинено дърво на прозореца беше изчезнало.

Даниел отдавна не бе ходил там. Едва сега осъзна колко окаяно е жилището. Не беше много по-хубаво от колибата в Йемен, където бе роден бащата на Даниел. Но повишението бе позволило на Дауд да изплати къщата и той много се гордееше с това.

Униформеният полицай на вратата го предупреди да не влиза, но Даниел не го послуша. Мислеше за Дауд, за дебелата му съпруга, която Дауд безумно обичаше и тъпчеше с шоколадови бонбони, за седемте му малки деца…

Децата бяха отишли някъде. Няколко месеца по-късно Даниел разбра, че по някакъв начин са се озовали при роднини в Аман, но нищо повече.

Дауд и дебелата му съпруга бяха там.

Заклани като овце за продан на пазара.

Нарязани на парчета, разчленени и с отрязани езици. Жената приличаше на надупчен найлонов чувал с жълтеникави тлъстини. Очите й бяха изцъклени. Дауд беше кастриран и пенисът бе напъхан в устата му.

Съдебният лекар каза, че убийците са използвали брадви и дълги ножове. Били шестима или седмина. Внезапна среднощна атака.

И мухи. Имаше толкова много мухи.

На стената с кървави арабски букви беше написано:

ГОСПОД Е ВЕЛИК! СМЪРТ НА ПРЕДАТЕЛИТЕ!

Даниел потегли обратно към Френч Хил, потискайки чувствата си.

Винаги го правеше. Постоянно.

Досущ Мъртво море — спокойно, тръпчиво и безжизнено.

Даниел искаше разследването да бъде извършено безпристрастно, затова предложи услугите си.

Разбира се, шефовете му отказаха. Това било работа на арабите. Нямало да стигне доникъде. Никой нямало да му каже нищо.

Даниел продължи да настоява, но винаги получаваше един и същ отговор. Не искаше да се примири, макар да знаеше, че това е идиотско желание. Всеки ден шофираше до дома с възпален корем и умопомрачително главоболие и напрежението да се усмихне на Лора и на децата беше почти непоносимо.

По случая започна следствие, но всъщност никой не се занимаваше с убийството на Дауд.

Даниел престана да се интересува от бандите. Рамая щяха да продават дрога още няколко месеца. Голяма работа. А ако се избиеха взаимно, загубата нямаше да е голяма.

Той пишеше докладна след докладна, но не получаваше отговор.

Накрая, след поредица откази, Даниел избухна пред командира.

„Така ли стана? Той беше арабин, който не си заслужава времето и усилията? Прилагаме двойни стандарти за различните хора, а? Къде живеем? В нацистка Германия?“

Лофър го изгледа от главата до петите, но не пророни дума. Палеше цигара от цигара и сънените му очи бяха изпълнени с презрение. Успешното приключване на разследването срещу Касапина го бе издигнало на поста командир. Дали йеменците имаха друга стойност за него?

После разпитаха няколко заподозрени, но не стигнаха доникъде и престъплението остана неразкрито. Никога нямаше да намерят виновника.

От време на време Даниел се замисляше за зверовете, които го бяха извършили. Дали бяха изпратени от Сирия в Ливан? Или бяха местни хора, които още живееха във Витлеем, минаваха покрай вече разрушената къща на Дауд и наистина вярваха, че са показали колко е велик Господ?

И какво бе станало със седемте деца? Кой ги отглеждаше? Какво им бяха казали?

Че са го извършили евреите?

Татко и мама — мъченици? Палестина.

Арабите обожаваха мъчениците. След края на интифадата имаше недостиг на мъченици и млади мъже с ожулени пети или болни от грип твърдяха, че са били ранени, докато се сражавали с ционистите.

Добродетелта да страдаш.

Ние, еврейските им братовчеди, не сме много по-различни, нали, помисли Даниел. Макар че сме малко по-изтънчени в това отношение.

Демокрация…

А сега тези американски убийства.

Три убийства на деца в три различни полицейски районни управления. Делауер бе наблегнал на това. Извършени на различни места в онова огромно, безформено нещо, наричащо се град.

Джийн каза, че сега ги наричат с друго име… предизвикани от развитието.

„В днешно време всеки е предизвикан, Дани. Ниските хора са вертикално предизвикани, пияниците — предизвикани от трезвеността, а престъпниците — социално предизвикани.“

„Социално предизвикан звучи по-скоро като стеснителен, Джийн.“

„Точно в това е въпросът, приятелю мой. Не трябва да има логика. Заблуда — досущ като в онази книга «1984». Промени имената, за да объркаш хората.“

Социално предизвикани.

Е, и какъв съм аз в случая? А Стърджис? А Делауер?

Социално предизвикани?

Не, само затруднени.