Джонатан Келерман
Оцеляват само силните (41)

41.

Във вторник в единайсет и трийсет през нощта Даниел чакаше пенсионирания капитан Юджин Брукър на паркинга пред игрището за боулинг на Венис Булевард в Мар Виста. Бе забелязал паркинга следобед, докато караше покрай бившия апартамент на Уилсън Тени — неугледна, напукана от земетресенията кутийка, намираща се до тясна уличка.

Издокаран в костюм и с вратовръзка, той се представи за застрахователен агент на възрастната мексиканка, която живееше в апартамента с надпис „Домоуправител“.

Обясни й, че Тени е подал молба да му изплатят щетите от последното земетресение. Искаше да се увери, че Тени наистина е живял там по време на земетресението в Нортридж.

— Да — каза тя, без да добави друго.

— Колко време живя тук?

Жената сви рамене.

— Две години.

— Беше ли добър наемател?

— Тих. Плащаше си наема.

— Тогава няма за какво да се безпокоим, така ли?

— Не. Да ви кажа право, почти не си го спомням — отговори тя и затвори вратата.

Проверката на миналото на Уилсън Тени даде същия резултат. Той нямаше медицинско осигуряване, нито бе лежал в болница. Микробусът „Шевролет“ не се споменаваше никъде и липсваха бележки за нарушения или за криминално досие.

Тени не бе кандидатствал за социални помощи, нито за работа в друг град, окръг или парк в радиус от сто и петдесет километра. Даниел лъга изкусно половин ден, за да разбере това.

И така, Тени или се бе преместил, или беше изчезнал.

И все пак, Даниел имаше някакво чувство — интуиция. Как инак би го нарекъл? Беше толкова неясно, че не бе го споменал пред друг детектив, но беше глупаво да го пренебрегва.

Преди всичко съдеше по онова, което знаеше за личността на Уилсън Тени — самотник, отнасящ се презрително към установените правила. Чете, вместо да работи. И онази забележка, че е бял. Събрано заедно, във всичко това имаше логика.

Второ, микробусът. Даниел не можеше да прогони образа на Реймънд Ортис, когото отвличат с микробус.

Превозно средство, което не бе виждано след уволнението на Тени от парка. Наскоро след отвличането на Реймънд.

Окървавени обувки…

Той не каза нищо за Тени на Зев Кармели. Заместник-консулът бе свикнал да му се обажда всяка вечер между пет и осем часа и се ядосваше, ако Даниел го нямаше, макар да знаеше, че работи по случая Айрит и не се занимава с нищо друго.

Тази вечер Зев го хвана, точно когато Даниел седна да яде сандвич с риба тон. Полицейският скенер работеше в кухнята.

— Осигуряват ли ти всичко необходимо, Шарави?

— Да, сътрудничат ми.

— Е, това е нещо ново. И още… ли няма новини?

— Съжалявам, Зев.

Мълчание. После отново същият въпрос.

— А Стърджис? Сигурен ли си, че той знае какво прави?

— Струва ми се много добър.

— Не говориш много ентусиазирано.

— Бива го, Зев. Добър е като всеки, с когото съм работил. Гледа сериозно на задълженията си.

— А на теб гледа ли сериозно?

Толкова сериозно, колкото можеше да се очаква.

— Да. Нямам оплаквания.

— А психологът?

— И той се старае.

— Но не прави гениални нови психологически анализи.

— Още не.

Даниел не спомена за Петра Конър, за Алварадо, нито за другите детективи. Защо да усложнява нещата?

— Добре — каза най-сетне Кармели. — Само ме дръж в течение.

— Разбира се.

Зев затвори и Даниел изгълта сандвича, каза молитвата си след ядене и продължи да чете „Пресъхването на мозъците“. Някои от детайлите само преминаваха през главата му. Графики и статистики. Суховата книга, но може би така и трябваше да бъде.

Доктор Артър Холдейн се бе опитал да завоалира фактите с изобилие от думи и цифри, но посланието беше ясно: умните хора са по-висши във всяко едно отношение и трябва да бъдат поощрявани да се размножават. Глупавите са… в най-добрия случай, досадни. А в най-лошия — ненужна пречка.

Суховата книга, но бестселър. Някои хора изпитваха потребност другите да губят, за да се чувстват победители.

Даниел бе проучил миналото на Холдейн.

Пак нюйоркчанин.

В книгата пишеше, че се занимава с научна работа в института „Лумис“, но сътрудникът на Шарави в Манхатън не бе проследил никакви обаждания от Холдейн до офиса на „Лумис“. Холдейн живееше в апартамент в Ривърдейл, Бронкс.

— Прилично място — бе казал сътрудникът. — Висок наем, но не е нещо особено.

— Семейство?

— Има съпруга и четиринайсетгодишна дъщеря. И куче. Мини шнауцер. Излизат да вечерят два пъти седмично, обикновено в италиански ресторант. Веднъж ходиха в китайски. През повечето време той стои вкъщи. В неделя не ходи на църква. Понякога не излиза дни наред. Може би работи върху друга книга. Няма кола. Подслушваме единствения телефон, за който знаем, но той може да използва електронна поща, а още не сме открили паролата. Това е всичко засега. Не сме научили нищо повече и за Сангър, нито за онази жена. Хелга Крейнпул. И двамата ходят на работа, после се прибират вкъщи. Скучна двойка.

— Скучна и умна.

— Така мислиш ти.

— Така твърдят те.

Сътрудникът се изсмя. Тя беше двайсет и осем годишна жена, родена в Холандия. Работеше като фотограф за „Ню Йорк Таймс“. Нямаше връзки с израелското правителство, освен сумата, която всеки месец внасяха на нейно име в банка на Каймановите острови.

— Направи ли снимки? — попита Даниел.

— А ти как мислиш? Ей сега ще дойдат при теб. Дочуване.

Снимката, която излезе от факса, беше на слаб, сивокос мъж с брада, на около петдесет години. Къдрави коси, рошави бакенбарди, очила и изпито лице. Беше облечен във вълнено сако, черен панталон и риза с разкопчана яка и разхождаше малкия шнауцер.

Напълно безличен.

Но какво очакваше Даниел? Чудовища?

Хана Аренд бе нарекла злото банално и интелектуалците се бяха вкопчили в думата, защото се вместваше идеално във философията им да унижават буржоазията.

Но Аренд бе запазила дълготрайната си, патетична, мазохистична връзка с философа антисемит Мартин Хайдегер, ето защо, според Даниел тази преценка беше съмнителна.

Съдейки по онова, което бе видял, престъпленията често бяха банални.

А повечето — направо безсмислени.

Но злото?

Не и злото, което бе преживял в тъмницата на ужасите на Касапина.

Не и злото тук, в Лос Анджелис.

То не беше обикновено.

Той отказа да повярва в това.

 

 

Джийн потропа на страничното стъкло и Даниел отключи вратата на тойотата. По-възрастният мъж се качи. Абаносовото му лице беше почти невидимо в мрака и тъмното му спортно сако, риза, панталон и обувки допринасяха за облика му на фантом.

Само белите коси отразяваха малко светлина.

— Хей — каза той и се намести по-удобно.

Игрището за боулинг щеше да затвори скоро, но все още на паркинга имаше достатъчно коли за прикритие, пък и Даниел бе избрал оскъдно осветен ъгъл. И квартал, където чернокож и мъж със смугло лице можеха да разговарят, седнали в кола, без полицията да ги притеснява.

Големият буик на Джийн беше паркиран в друг край на паркинга.

— Изглежда имаш право, Дани — рече той. — Стърджис е разбрал за мен. Преди няколко дни разпитвал за мен в Нютън. Но какво може да направи? Вече не съм там.

— Вероятно няма да направи нищо, Джийн, защото е зает и знае кое да поставя на първо място. Но ако случаят се заплете, кой знае? Съжалявам, ако в крайна сметка това усложни живота ти.

— Няма. Престъпление ли е да вземеш досие?

— И обувки.

Джийн се ухили.

— Какви обувки… Хей, аз бях капитан в Нютън цели седем години и винаги съм проявявал интерес към неразкритите случаи. Всеки го знае. Както и да е. В отговор на твоя въпрос — Мани Алварадо е много добър детектив. Работи без излишна показност. Много трудолюбив и старателен.

— Благодаря.

— Онзи Тени ли ти харесва като заподозрян?

— Още не знам. Засега не знаем почти нищо.

— И на мен ми допада — поне от онова, което ми разказа за него. Избирането на подходящия момент и цялата онази история за емоционално неуравновесен самотник. Нещо за оранжерията?

— Уилсън Тени явно никога не е работил там или е кандидатствал под друго име. Не е отишъл на работа и в друг парк.

— Лошо. И все пак, може да е запазил някоя от онези стари градски униформи и да я е използвал да подмами хлапето. Повярвай, градската управа е много немарлива, когато става дума за такива неща, пък и какво би могло да знае за различните униформи едно наивно момиченце като Айрит?

— Така е — съгласи се Даниел. — Ще продължим да търсим.

Той не спомена другия потискащ факт — Тени беше безличен, среден на ръст, светлокос и лесно се забравяше. Членовете на бандата от парка, където бе отвлечен Реймънд Ортис, не бяха разпознали Тени на снимката. Нито някой от хората, които постоянно се разхождаха там. А Тени бе работил в парка две години.

Поредното безлично лице в униформа.

Макар че беше чел книги в работно време, той не бе привлякъл ничие внимание.

— И така, засега ти харесва да работиш със Стърджис, а? — попита Джийн.

— Да. Мисля, че го бива.

— Така казват.

Джийн протегна крака. Беше напълнял и коремът му стигаше до реверите на спортното сако.

— Имаш ли съмнения? — попита Даниел.

— Не — побърза да отговори Джийн. — Не и по отношение на работата му. Всички казват, че е добър… Всъщност отличен. Искаш ли да бъда откровен? Става дума за хомосексуализма му. Аз съм от друго поколение и това ме притеснява. Когато бях новак в полицията, правехме обиск в педерастките барове. Това беше неправилно, няма съмнение по този въпрос. Но нещата, които видях там… Само се чудех за теб. Нали си религиозен.

Същото, което бе казал Зев. Вярата в Бога те правеше аятолах.

— Искам да кажа — продължи Джийн, — може ли между вас да има истинско сътрудничество? Отгоре на всичко Стърджис използва каубойски похвати.

— Всичко е наред — успокои го Даниел. — Стърджис е професионалист. Съсредоточава се върху онова, което е важно.

— Добре. А сега за Майърс. Знам, че това няма да ти хареса, но причината да поискам да се срещнем беше, че ходих в онова общежитие на Болдуин Хилс, преоблечен като ченге и разговарях с хазяйката и с другите обитатели.

— Изложил си се на риск, Джийн.

И мен също, приятелю мой.

— Бях убедителен, Дани, повярвай. Стърджис вече ги бе разпитал по телефона, затова защо да не бъда още по-задълбочен? Казах на госпожа Брадли, хазяйката, че идвам във връзка с въпросите на Стърджис. Тя и всички останали там са чернокожи, така че нямаше проблеми. И познай какво узнах? Говорих с един човек, с когото Стърджис не бе разговарял, защото в онзи ден бил излязъл. Живее в стаята вдясно от Майърс. Нещо като негов приятел.

— Майърс не е ли имал приятели?

— Останах с убеждението, че хората не са харесвали Майърс. Бил високомерен. Не общувал с другите. През повечето време стоял в стаята си. Четял брайлово писмо и слушал джаз. Съседът му също обича джаз и това било общото между двамата. Момчето страда от параплегия и е в инвалидна количка. Майърс непрекъснато го убеждавал да прави упражнения, да взима витамини, алтернативни лекарства и да ходи на рехабилитация. Съседът бил прострелян в гръбнака. Рече: „Какво очакваше Мелвин от мен, по дяволите? Да ми порасне нов гръбнак?“. Но го търпял, защото макар да бил голям досадник, Майърс явно държал на него. Освен това Майърс говорел, че ще учи, за да стане психолог. Най-важното, което онова момче спомена, беше, че Майърс изобщо не харесвал занаятчийското училище. Тъкмо обратното, мразел го и смятал да напише статия за него, веднага щом се дипломирал.

— Критичен материал?

— Нещо такова. Майърс не споделил подробности. Този факт вероятно не означава нищо, но загатва, че жертвата е имала потенциални врагове. Според мен трябва да разберем дали Майърс е имал неприятели в училището. Това също има значение, защото онзи, който го е очистил в уличката, също е познавал квартала.

— Директорката каза, че Майърс не е имал проблеми с никого.

— Може да не е знаела, а може да е излъгала, за да не се вдигне шум около училището. Нищо чудно Уилсън Тени да е работил там и да е познавал Майърс. Да е бил например пазач. Да речем, че е откраднал нещо и Майърс е разбрал за това. Тени вече е убил трима човека и изведнъж се появява Майърс, нахакан чернокож с голяма уста и го заплашва, че ще изплюе камъчето.

Даниел не каза нищо.

— Предположението е твърде произволно, но е възможно да е било така — добави Джийн. — Съгласен ли си, че трябва да се провери?

— Аз ще го сторя.

Джийн отново се намести на седалката.

— Аз имам време. Какво друго да правя? Мога да отида в училището и да се представя за един от онези добродушни пенсионери, които търсят доброволна…

— Благодаря, но аз ще се заема с това, Джийн.

— Сигурен ли си?

— Да. Имам идеално основание — каза Даниел и вдигна болната си ръка.

Джийн млъкна, сетне попита:

— Как ще го направиш, без да разбере Стърджис?

— Ще намеря начин.

Джийн въздъхна.

— Добре. Само ми се обади, ако промениш решението си.

— Няма да го променя, повярвай. И…

— Знам. Да не си пъхам носа в тази работа.

— Много съм ти благодарен за всичко, което…

— Но да не си пъхам носа там — засмя се Джийн.

— Как върви събирането на багажа?

Джийн отново се засмя.

— Сменяш темата, а? Събирането на багажа приключи. Славният ми живот е в кашони. Най-после говорих с агента по недвижими имоти. Намерила е семейна двойка, която ще наеме къщата, докато пазарът се оправи, физиотерапевти. По цял ден били на работа, затова би трябвало редовно да си плащат наема. Аз съм в отлична форма и съм готов да поживея добре в страната на слънцето и пясъка.

— Чудесно — каза Даниел, доволен, че Джийн разсъждава позитивно. Или поне се преструва. — Значи новата къща ще бъде готова скоро?

— Твърдят, че им остават още пет дни. — Джийн се прегърби. — Трябва да започна да свиквам с мисълта, че съм безполезен.

— Ти ми помогна много, Джийн.

— Ами. Досие, обувки, голяма работа… Откровено казано, Дани, правя го заради самия случай. Дори за хора като нас тези престъпления са адски гнусни. И извинявай, но ми се струва, че не си напреднал кой знае колко в разследването.