Метаданни
Данни
- Серия
- Алекс Делауер (12)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Survival of the Fittest, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Весела Еленкова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Джонатан Келерман
Заглавие: Оцеляват само силните
Преводач: Весела Еленкова
Година на превод: 1999
Език, от който е преведено: Английски
Издател: ИК ЕРА
Град на издателя: София
Година на издаване: 1999
Тип: Роман
Печатница: „БАЛКАНПРЕС“ ЕАД
Редактор: Цветелина Дечева
Художник: Димитър Стоянов — Димо
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1505
История
- — Добавяне
11.
Онзи квартал се намираше на светлинни години от мястото, където Айрит Кармели бе загубила живота си. Тръгнах по Сънсет до Ла Сиенега, поех на юг по Сан Висенте и на Ла Бреа свих на изток по магистралата „Санта Моника“. По Уестърн се придвижих доста бързо по пренаселените централни жилищни квартали. Отминавах разрушените сгради и следите от пожарите по време на вълненията, които може би никога нямаше да бъдат ремонтирани, и по пътя почти не срещах коли. Небето бе светлосиво, почти бяло, и изглеждаше тъй, сякаш му бе омръзнало да е синьо.
Основното училище бе стара, жълтеникава и жестоко обезобразена с надписи сграда. Тя бе разположена насред огромно изровено игрище, заградено с триметрова телена мрежа, която изобщо не бе попречила на вандалите да се изживяват като художници.
Спрях на Двадесет и осма улица, близо до централния вход. Портата беше широко разтворена, но препречена от униформени полицаи. В южния край на игрището, сред люлките, бяха наредени няколко патрулни коли и служебни микробуси, сред които забелязах колата на съдебния лекар. Жълта лента разделяше площадката надве. В северния край, под надзора на учители и възпитатели, тичаха деца. Повечето възрастни наблюдаваха какво става отсреща. Малко деца проявяваха интерес към полицейските процедури и въздухът се цепеше от детски смях и крясъци.
Журналистите още ги нямаше. Може би убийствата в този край на града не са сензация.
Доста трябваше да убеждавам униформените да ме пуснат, но най-сетне се добрах до Майло.
Той говореше с някакъв мъж с прошарени коси в маслиненозелен костюм и си водеше бележки. На врата на събеседника му висеше лекарска слушалка и той говореше спокойно, без видимо вълнение. На пет-шест метра встрани двама чернокожи със значки на реверите на спортните си сака оглеждаха поставено на земята тяло. Фотограф правеше снимки и неколцина технически работници обикаляха наоколо с портативна прахосмукачка, четки и пинсети. Имаше още множество униформени полицаи, които не изглеждаха особено заети със случая. Сред тях забелязах нисък, брадат мъж, на вид от хиспаничен произход, на около петдесет години, в сива работна униформа.
Като се доближих, чернокожите детективи млъкнаха и се втренчиха в мен. Единият беше към четиридесет години, на височина около метър и осемдесет, леко закръглен, с ниско избръсната глава, едри челюсти и вид на човек с болен стомах. Бе облечен с бежово сако, черни панталони и черна вратовръзка на огнени орхидеи. Другият изглеждаше с десетина години по-млад, беше висок, строен, с гъсти мустаци и буйна коса. Беше с тъмносиньо сако, кремави панталони и синя вратовръзка. И двамата имаха изпитателен поглед.
Майло ме видя и вдигна ръка.
Чернокожите продължиха разговора си.
Погледнах мъртвото момиче на игрището.
На вид не много по-голяма от Айрит. Бе поставена в същата поза — ръцете край тялото, с дланите нагоре, краката изпънати и долепени. Но това лице бе различно: изглеждаше подуто и посиняло, езикът се подаваше в левия ъгъл на устните, а вратът бе опасан с широка, набърчена червена ивица.
Трудно бе да се определи възрастта й, но като че ли нямаше двайсет. Тъмнокожа, с вълниста коса, едри черти, тъмни очи, леко засегнати от акне страни. Мулатка или латиноамериканка. Беше с тъмносин анцуг и бели гуменки, нагоре с късо джинсово яке върху черна блузка.
Мръсни нокти.
Оцъклените й очи втренчени в бялото като мляко небе.
Езикът й подут, лилав на цвят.
На люлката отзад висеше тридесетсантиметрово въженце, спретнато отрязано в края. Въздухът бе застинал, нищо не помръдваше.
Съдебният лекар си тръгна и Майло се приближи към чернокожите детективи, викайки ме с ръка да се присъединя и аз. Представи едрия с името Уилис Хукс, а младия нарече Рой Макларън.
— Приятно ми е — каза Хук. Ръката му бе на допир като ощавена кожа.
Макларън кимна. Имаше гладка, почти въгленовочерна кожа и изразени черти.
— Така ли са я намерили, или някой я е свалил от въжето? — попитах.
— Свалили са я от въжето — отвърна Майло. — Защо?
— Отначало ми се стори, че прилича на Айрит. Виж позата.
Той се обърна към тялото и веждите му се повдигнаха едва забележимо.
— Айрит твой случай ли е? — попита Хукс.
Майло кимна и обясни:
— Беше намерена в същата поза.
— Освен ако портиерът не е убиецът, не виждам какво толкова чудно има в това.
— Портиерът ли я е свалил? — попитах аз.
— А-ха. — Детективът измъкна бележника си. — Извинете, училищният служител по поддръжката. Гилермо Монтес, онзи възрастният мексиканец със сивите дрехи. Като дошъл на работа в седем часа тази сутрин, първо измил пода в сградата, после дошъл да обере боклука от площадката и тогава видял момичето. Хукнал за нож и я свалил от въжето, но вече била мъртва, може би от няколко часа. Казва, че въжето било дебело и доста се мъчил, докато го пререже.
— Доктор Коен каза, че е починала към три-четири часа през нощта — поясни Майло.
— Обикновено Коен е доста точен — отбеляза Макларън.
— Значи е убита през нощта — заключих аз, — но слънцето изгрява в шест. Никой ли не я е видял?
— Очевидно не — отвърна Хукс. — А може и да са я видели. — Обърна се към Майло. — Разкажи за своя случай.
Майло му разказа.
Хукс го изслуша внимателно, допрял пръст до устните си.
— Като изключим умствените проблеми, не виждам кой знае какви прилики. — Потърси с поглед партньора си.
— Не, това не прилича на нежно удушване — рече Макларън.
— Нашата не е изнасилена — продължи Майло. — Коен ми каза, че и тук нямало видими следи от изнасилване.
— Засега — отговори Макларън. — Но кой знае. Портиерът твърди, че била с бельо, но може да е била облечена впоследствие. Съдебният лекар ще направи аутопсия и ще ни каже със сигурност.
— Съдейки по големината на синината на врата й, мисля, че по-скоро е починала вследствие на обесването, отколкото да е била умъртвена предварително.
Хукс отвърна:
— Може би. Трудно е да удушиш човек, който се съпротивлява, дори малко момиче, но ако е била друсана, нищо чудно. Знаем, че е взимала нискокачествен кокаин.
— Каква е? — попитах аз.
— Момиче от квартала на име Латвиния Шейвър — обясни по-възрастният детектив. — Патрулната служителка я е идентифицирала преди да дойдем, но аз я познавам лично, защото преди няколко години работех с организираната престъпност.
— Проститутка ли е? — запита Майло.
— Прибирали сме я по подобни причини, но не бих я нарекъл чак проститутка. Просто улично момиче, а в главата й — вятър и мъгла. — Той почука голото си теме. — Няма какво да прави по цял ден и се набърква в истории, понякога прекарва някого за една доза или за джобни пари.
— Сериозна наркоманка?
— Патрулната каза, че не знаела да е много пристрастена, но нека питаме нея.
Той се приближи към униформените полицаи и дръпна встрани ниска слаба жена.
— Полицай Риналдо, запознайте се с детектив Стърджис и доктор Делауер, психологически консултант. Полицай Риналдо познаваше Латвиния.
— Съвсем бегло — тихо поясни жената. — Живееше в квартала.
Тя изглеждаше на двадесет и пет, с къносана коса, опъната назад в опашка, и мъничко, напрегнато лице, което бързо щеше да се състари.
— А какво друго знаете за нея, освен че взимаше наркотици? — попита Хукс.
— По принцип не беше лошо дете. Но имаше умствени увреждания.
— В каква степен? — поиска да знае Майло.
— Мисля, че беше на осемнадесет-деветнадесет години, но се държеше като дванадесетгодишна. Или дори по-малка. Семейството е много зле. Тя живее на Тридесет и девета улица с баба си, а може и да е някаква възрастна леля, и в къщата им непрекъснато влизат и излизат хора.
— Наркотици ли се продават?
— Не съм сигурна, но не бих се учудила. Има брат в Сан Куентин, беше голяма клечка в тези среди.
— Име?
— Не го зная, съжалявам. Помня само това — бабата ми го разказа по повод на това, че била доволна от заминаването му, така нямало да влияе лошо на Латвиния. — Тя се смръщи. — Жената доста се стараеше.
Хукс си водеше бележки.
— А някакви познати или приятели гангстери? — попита Макларън.
Риналдо сви рамене.
— Доколкото ми е известно, не излизаше конкретно с никого. Не членуваше в банда, искам да кажа. По-скоро забърсваше който й попадне… като цяло беше доста промискуитетна. Освен това пиеше, защото на няколко пъти я улавях с бутилки малцово уиски и джин.
— Арестувахте ли я?
Риналдо се изчерви.
— Не, просто й го отнех и го изхвърлих. Знаете как е тук.
— Естествено — съгласи се Хукс. — Друго интересно нещо?
— Сигурно има много неща, но аз не съм я хващала в по-сериозни провинения — искам да кажа, не използваше хероин, доколкото знам.
— А деца имаше ли?
— Не съм чула. Но може и да е имала, никак не се свърташе на едно място. Не беше трудно да я прекара човек. Беше като дете с тяло на възрастен. Тъй че кой знае.
— Би било интересно, ако е бременна — отбеляза Хукс. — Нямам търпение да излязат резултатите от аутопсията, та да разбера. — Той хвърли поглед към тялото. — Нищо не личи. Момичето е дребно.
— Дребно е — съгласи се Макларън. — Коен каза, че била метър и петдесет и два, четиридесет и пет килограма.
— Да, доста дребна — потвърди Риналдо. — Всеки би могъл да я нарани.
— А имате ли някаква идея кой го е направил?
— Съвсем не.
— Значи не е имала открити врагове.
— Не съм чувала. Беше доста мило дете, но всеки можеше да я прекара. Както ви казах, беше поизостанала в развитието си.
— Все още не мога да добия точна представа в каква степен — каза Хукс.
— И аз не зная с точност, сър. Тоест, момичето говореше свързано и на пръв поглед си изглеждаше съвсем нормално, но като се заговориш с нея, веднага се разбираше, че е незряла.
— Като дванадесетгодишно хлапе.
— Може би дори по-малко. Десет-единадесет. Но въпреки всички глупости, които вършеше беше някак… невинна. — Служителката отново се изчерви. — Не беше хулиганка, разбирате ли?
— Участвала ли е в някаква програма? — поинтересува се Макларън. — Посещавала ли е някакво специално училище, или нещо подобно?
— Не мисля, че изобщо ходеше на училище. Просто я срещах по улиците — все се мотаеше навън. Понякога й казвах да се поразмърда и да се прибира вкъщи.
Тя потръпна.
— Проблемът е, че понякога не си обличаше достатъчно дрехи. Излизаше без бельо и сутиен, а се случваше да се издокара в някоя съвсем прозрачна дрешка. Или да не си закопчее ризата. Като й кажех — „За бога, какво правиш, момиче!“, тя се кикотеше и се закопчаваше.
— Значи привличаше клиенти? — попита Макларън.
— Винаги съм смятала, че просто постъпва глупаво.
— Дали е търсела клиенти, или не, разхождайки се в подобни дрехи неминуемо е забирала по някого.
— Сигурна съм в това — потвърди и жената.
— Но не е имала приятел — предположи младият детектив.
— Не ми е известно.
— И никакви гангстери?
— Освен за брат й, не знам за други. Трябва да попитате баба й.
— Ще говорим с нея. Домашният им адрес?
— Не зная точния номер, но се намира на Тридесет и девета улица, на няколко пресечки оттук. Зелена стара къща, от онези огромни стари постройки, които сега се дават като квартири под наем, с телена мрежа и с циментова плоча пред входа вместо градинка. Зная, понеже веднъж се наложи да я прибера до вкъщи, защото беше излязла по съвсем къса рокля и без бикини. — Тя премигна. — Бабата е на втория етаж.
— Вие лично ли арестувахте Латвиния?
— Да, заедно с партньора си Крецър. Два пъти сме я прибирали за предизвикателно поведение. И двата пъти беше късно вечер, близо до отбивката от магистралата, момичето излизаше на платното сред колите.
— На източното или на западното отклонение?
— На западното.
— Сигурно се е опитвала да забърше някой баровец от Бевърли Хилс — вметна Макларън.
Риналдо сви рамене.
— Кога се случи това? — продължаваше да я разпитва по-възрастният.
— Миналата година. През декември, струва ми се. Беше студено и тя беше с пухено палтенце, но отдолу нямаше блуза.
Хукс старателно записваше.
— Значи мога да извадя биографичните данни от досието й.
— Може би не, защото е малолетна и случаят е закрит. Беше на осемнадесет години без малко и й казах, че е извадила късмет. Ако ви трябва само домашният адрес, мога да ви заведа дотам.
— Адресът е добро начало. — Хукс погледна Макларън. — Ще идеш ли?
— Разбира се — отвърна по-младият.
Двамата с Риналдо се отдалечиха, качиха се в патрулната кола и потеглиха през южния вход.
— Забелязваш ли някакви потресаващи съвпадения? — обърна се Хукс към Майло.
— Не бих казал.
— Твоят случай е дете на дипломат, нали?
— Да, от Израел.
— Но не е разгласен публично?
— Покриха всичко. — Майло му предаде опасенията на Кармели.
— Е, може и да е бил прав, но не мога да преценя. Звучи забавно — отбеляза тъмнокожият.
— А-ха. А ти какво ще правиш с тази девойка, Уилис?
— Както обикновено. Ако извадим късмет, ще се окаже работа на някой боклук от съседната къща. Ако не — кой знае? Не е била особено предпазлива.
Майло се вгледа в отсрещния край на двора.
— Децата гледат трупа.
— Ако портиерът не я бе заварил и не я бе свалил, щяха да я видят как виси на люлката, което е още по-лошо.
— Необичайна реакция — защо я е свалил?
Четирите бръчки на челото на Хукс се вкопаха по-дълбоко.
— Гражданска доброволност. Сигурно слуша речите на кмета. Я почакай. — С бърза, плавна походка той се промъкна в тълпата и като забеляза човека със сивата униформа, му направи знак да се приближи.
Мексиканецът застана при нас, облизвайки устни.
— Ако може да ни отделите една минута, господине — обърна се към него Хукс, а после ни го представи. — Това е господин Монтес.
Човекът кимна. Отблизо ми се стори на около шейсет години, с обезобразено от белези лице като на професионален боксьор и груба сива брада. Метър и шейсет, широки рамене, едри ръце с къси пръсти и несъразмерно големи крака.
— Детектив Стърджис — представи се Майло и протегна ръка.
Монтес я стисна. Очите му бяха кървясали.
— Зная, че вече сте разказали каквото знаете, господине — започна Майло, — но ако не възразявате, бих искал отново да го чуя.
Монтес вдигна поглед и пъхна ръце в джобовете си.
— Идвам на работа в седем часа — каза той с ясен глас, но с изразен акцент. — Както винаги, почиствам основната сграда и пристройка Б, а после идвам да помета игрището. Мета рано, защото понякога хората оставят какви ли не лай… неща в двора. Не искам децата да ги виждат.
— Какви неща?
— Бутилки от алкохол, пликчета от наркотици. Понякога презервативи или игли. Дори използвана тоалетна хартия. Знаете как е.
— Значи през нощта влизат хора.
— Винаги. — Монтес повиши глас. — Влизат, правят си купони, взимат наркотици. Преди три месеца застреляха двама. Миналата година други двама. Ужасно е за децата.
— Кой е бил застрелян?
— Разни гангстери, де да знам.
Хукс се намеси:
— Случаят Уолъс и Сан Джорджо. Простреляни от минаваща кола, през оградата. — После се обърна пак към Монтес. — Как влизат, сигурно разбиват катинара?
— Прерязват веригата. Или просто се прехвърлят през оградата. И това е вечно.
— Имате ли представа кога за последен път е била прерязвана веригата?
— Кой знае. Преди време непрекъснато сменяхме катинарите. Но сега… училището няма пари и за книги. Внуците ми учат тук.
— Някъде наблизо ли живеете?
— Не, живея в Уилоубрук. Дъщеря ми и мъжът й живеят тук, на Тридесет и четвърта улица. Мъжът й работи на стадиона. Имат три деца — двете учат тук и едно бебе.
Майло кимна.
— Значи вие дойдохте, започнахте да метете и тогава я видяхте.
— Веднага я видях. Висеше ей там. — Той поклати глава и лицето му за миг стана много тъжно. — Езикът… — И отново заклати глава.
— Разбрахте ли веднага, че е мъртва?
— С този език? Естествено, какво друго.
— Значи я свалихте.
— Естествено, защо не? Мислех, че може да е…
— Какво?
Монтес се втренчи в него. Отново облиза устни.
— Може и да е глупаво, не знам, ама мислех, че може да й помогна — знам ли, сигурно… като я видях да виси така, не исках децата да я видят… моите внуци да я видят. А винаги е била мило дете. Исках да изглежда по-добре.
— Познавахте ли я?
— Латвиния ли? Разбира се. Всички я познаваха, тя е луда.
— Често ли идваше насам?
— Не влизаше вътре, стоеше отвън на улицата. — Той почука с пръст челото си. — Живее на Тридесет и девета, на няколко пресечки от дъщеря ми. Всички са я виждали как се разхожда наоколо без дрехи. Малко… не е наред.
— Без никакви дрехи ли? — попита Хукс. Като видя объркания поглед на Монтес, добави: — Съвсем гола ли се разхождаше?
— Не, не. С малко дрехи, но не достатъчно, разбирате ли? — Пак се чукна по челото. — Не беше добре, разбирате ли? Но винаги беше щастлива.
— Щастлива?
— А-ха. Все се смееше. — Погледът му изведнъж помръкна. — Сгрешил ли съм, че я свалих?
— Не…
— Излизам, виждам я, представям си как децата я виждат. Моите внуци. И отидох за нож от склада.
Той размаха въображаем нож.
— Откога работите тук, господине? — попита Майло.
— От девет години. Преди това дванадесет години работех в гимназия „Дорси“. Онова училище беше хубаво. Но сега има същите проблеми като тук.
Майло посочи тялото.
— Когато видяхте Латвиния, с тези дрехи ли беше?
— Какво искате да кажете?
— С бикини ли беше?
— Да — ама вие какво…
— Не, просто се опитваме да разберем как е изглеждала, когато сте я видели за първи път.
— Както сега — ядно отвърна мексиканецът. — По същия начин, с гащи, и всичко. Аз взех нож, прерязах въжето и я сложих на земята. Сигурно съм си мислел, че ще стане чудо и още не е умряла. Ама тя беше умряла. Тогава се обадих на 911.
— А защо я поставихте в тази поза?
Монтес гледаше неразбиращо.
— С ръцете край тялото — обясни Хукс. — Сякаш сте искали да изглежда добре.
— Естествено. Защо не? Защо да не изглежда добре?
Хукс го пусна да си върви и той се запъти към централната сграда.
— Какво ще кажеш? — попита тъмнокожият детектив Майло.
— Има ли причини да се съмняваме в историята му?
— Не мисля, но ще го проверя, и ако момичето е било изнасилено, ще се опитам да му взема проби. — Той се ухили. — В знак на благодарност към Добрия Самарянин. Но сме виждали достатъчно такива, които в крайна сметка съвсем не се оказват толкова добри. Питам се обаче, ако той е виновен, защо би я убил точно тук, на работното си място, привличайки вниманието върху себе си.
— Кървясали очи — разсъждаваше на глас Майло. — Сигурно си е легнал късно.
— Н-да — съгласи се Хукс. — Но не вони на алкохол и твърди, че работи на две места. Тук идва през деня, а нощем взима смени в някакъв магазин за алкохол на Върмонт. Казва, че снощи е бил в магазина, а това лесно може да се провери. Съмнителен ли ви се видя? Само да има нещо нередно, връчваме му Оскара и толкоз.
Той се загледа през телената мрежа към Двадесет и осма улица, после прецени с поглед движението по Уестърн.
— Пешеходец или минаващ водач спокойно щеше да я забележи, но нали го чухте какво каза за цялата измет, която се изсипва нощем в училищния двор. За разлика от господин Монтес, останалите граждани не проявяват особена склонност към доброволни начинания.
— Питам се, ако е работа на мърльо от квартала, защо би си правил труда да я беси тук? — замислено рече Майло.
— Кой знае? Сигурно са се сблъскали на ъгъла, решили са да си направят среща и са тръгнали насам да се чукат. Монтес нали каза, че непрекъснато намирал презервативи.
— Учителите дали имат представа кога за последен път веригата е била прерязана?
— Просто казват, че била стара, което отговаря на думите на Монтес.
— Училището не я сменя, защото вандалите веднага прерязват и новата.
— Н-да — съгласи се Хукс. — Не можем да ги опазим малчуганите и това си е. — Той отново погледна тялото. — Може би фактът, че е донесена тук, означава нещо: сигурно така убиецът е искал да внуши някакво послание.
— Например?
— „Мразя училище.“ — Детективът се ухили. — Така ограничаваме кръга на потенциалните убийци, нали? Включваме всички слаби ученици.
Майло се изсмя грубо, а Хукс му пригласяше и челюстите му плавно се поклащаха. Четирите бръчки се изгладиха.
— Горе ръцете, хулиган с хулиган. Я си дай бележника. Две тройки и двойка? Марш до стената!
Той продължи да се хили, после шумно въздъхна.
— Във всеки случай, като изключим факта, че и двете момичета са с умствени дефекти и са били удушени, продължавам да не виждам нищо сходно с твоя случай.
— Удушена, бавноразвиваща се, няма следи от изнасилване — обобщи Майло.
— Още не сме сигурни за изнасилването.
— Уилис, а не смяташ ли, че в противен случай става доста интересно? Колко сексуални маниаци не посягат на тялото?
— Може би си прав. Но кой знае какво се мъти в главата на един мръсник? Може би само като я е гледал да си виси, му е станало, свършил е в гащите, прибрал се е в къщи и е заспал кротко и спокойно. Помня, че преди години имаше един, който се възбуждаше, като ги галеше по стъпалата. Първо ги убива, курдисва ги на леглото и започва да си играе със стъпалата им. Това направо го довършваше — какво ще кажете, господин докторе?
— За всекиго по нещо — рекох.
— Тоя тип, с краката, въобще нямало нужда да се докосва с ръка. Просто ги хваща за краката и веднага му става.
— И аз имах един дето си падаше по крака, ама той не ги убиваше, а просто ги връзваше и си играеше с тях — каза Майло.
— Сигурно е щял да почне и да убива, ако е продължавал все в същия дух.
— Сигурно.
— Ако човек седне да се рови, ще изнамери какви ли не перверзни истории. — Хукс се смути и хвърли притеснен поглед към Майло. Той не реагира изобщо. — Както и да е, ако разберем нещо, веднага ще ти се обадя.
— И аз, Уилис.
— А-ха.
Към нас се доближи млад белокож полицай.
— Извинете, господин детектив — обърна се той към Хукс, — но шофьорът на съдебния лекар пита може ли да изнасяме тялото.
— Майло, интересува ли те още нещо?
— Не.
— Взимайте го.
Полицаят забърза нанякъде, предаде думите на Хукс и двама служители от моргата се приближиха с количка и черна торба.
Забелязах раздвижване в северния край на игрището. Неколцина учители се бяха приближили до жълтата лента и наблюдаваха сцената, пиейки кафе.
— Училищни дни — отбеляза Хукс. — Аз съм роден на Тридесет и втора. Преместили сме се в Лонг Бийч, когато съм бил тригодишен, инак съм щял да уча тука.
Санитарите скриха тялото в торбата и го качиха на количката. Докато я откарваха, младият полицай огледа игрището и повика друг униформен свой колега: висок чернокож мъж, по-тъмен и от Макларън. После тичешком се върна при нас.
— Вероятно не е важно сър, но може би бихте искали да видите сам.
— Какво? — попита Хукс, който вече бе тръгнал да си върви.
— Нещо, което намерихме под тялото.
Всички го последвахме. Скръстил ръце, униформеният полицай се взираше в късче бяла хартия, не по-голямо от пет квадратни сантиметра.
— Може изобщо да не е важно — повтори младежът, — но беше под нея, а и върху него е напечатано нещо.
Погледнах буквите.
Хукс приклекна.
— D-V-L-L. На някого да му говори нещо?
Полицаите се спогледаха.
— Не, сър — отвърна първият.
— Сигурно е свързано с дявол — предложи вторият.
— Да ви е известна банда с такова име?
Всички свиват рамене.
— А и откога ли бандитите са почнали да пишат на машина — промърмори Хукс. — Браво на вас, полицай… Брадбъри, имате орлово око. Бихте ли ми направили една услуга — огледайте надписите по стените и ми кажете дали се среща подобен акроним.
— Да, сър.
Брадбъри закрачи към жълтата лента и учителите отстъпиха назад. Но не го изпуснаха от поглед, докато изучаваше надписите.
— DVLL — повтори Хукс. — Разбираш ли го, Майло?
— Не.
— И аз не го разбирам. А и ние я намерихме там, където я беше оставил портиерът — това сигурно се е въргаляло по земята отпреди това. Сигурно е от ученическо тефтерче или нещо подобно.
Бялото листче не помръдваше в неподвижния въздух с металически привкус.
— Да си правя ли труд да казвам на техническите работници? — попита тъмнокожият.
— Не, кажи им да го сложат в плик и да го снимат — каза Хукс. — Няма да рискуваме някой пропаднал адвокат да ни обвини в небрежност, я!