Нора Робъртс
Искрени лъжи (9)

Осма глава

Ив не си спомняше често за Тони и за онзи период от живота си, когато се бе отдала на порочен секс. В последна сметка това бе продължило само пет години от общо шестдесет и седем. Естествено, през останалото време бе правила и други грешки, извършила бе какви ли не постъпки, изпитала бе най-различен тип удоволствия. Заради замислената книга сега преразглеждаше живота си на части. Сякаш бяха късчета филмова лента, оставени за сглобяване в монтажното студио. Въпреки тази драма нямаше да позволи да се изрежат нежеланите парчета и да бъдат захвърлени в коша.

Всичко ще излезе, заинати се тя, докато гълташе лекарството с минерална вода. Всяка сцена, всеки кадър. Каквото ще да става.

Разтри средата на челото си, където тази вечер болката й блъскаше като юмрук. Разполагаше с достатъчно време. Ще се постарае да й стигне. Не се съмняваше, че Джулия ще свърши добра работа — трябваше да й вярва. За миг притвори очи от болка, дано хапчето се разтвори по-бързо и я поотпусне.

Джулия… Когато мислеше за другата жена, изпитваше същото облекчение, както от лекарствата, които тайно пиеше. Джулия бе способна, съобразителна, безумно честна. И състрадателна. Ив още не беше наясно как да приеме сълзите й. Не беше очаквала съчувствие, само стъписване и известно неодобрение. Не бе предполагала, че собственото й сърце ще се разтупти от вълнение.

Причината се дължеше на неимоверното й самомнение. На увереността й, че ще ръководи написването на сценария и всеки герой ще играе отредената му роля. Но Джулия… Джулия и момчето някак не се вместваха в първоначалния й замисъл. Как, по дяволите, би могла да предвиди, че ще се привърже към тях, вместо да ги използва за целите си?

Ами бележките? Ив ги разгъна върху тоалетката, за да ги разгледа. Дотук, две за нея и две за Джулия. И четирите бяха написани с еднакви печатни букви и съдържаха банални поговорки, които биха могли да бъдат изтълкувани като предупреждение. Или заплаха.

Нейните я бяха разсмели, дори насърчили. И бездруго отдавна беше преминала етапа, в който някой би могъл да й навреди. Но изпратените на Джулия променяха положението. Ив трябваше да открие кой ги пише и да го спре.

Твърдите й яркочервени лакирани нокти барабанеха по плота от палисандрово дърво. Толкова много хора не искаха да разкаже преживелиците си. Нямаше ли да бъде интересно и страхотно забавно в даден момент да събере повечето от тези личности под един покрив?

На вратата в спалнята се почука и Ив веднага скри бележките в чекмеджето на тоалетката. Засега те бяха тайна. Нейна и на Джулия.

— Влез.

— Донесох ти чай — каза Нина и влезе с подноса. — И няколко писма за подпис.

— Остави чая до леглото. Трябва да прегледам още два-три сценария тази вечер.

Нина нагласи чайника и чашата от майсенски порцелан върху нощното шкафче.

— Мислех, че ще си починеш след минисериала.

— Зависи.

Ив взе писалката, донесена от Нина, и положи засукания си подпис върху писмата, без дори да ги прочете.

— Програмата за утре?

— Ето я.

Винаги точна, Нина отвори кожения си бележник.

— Имаш среща в девет за снимките при Армандо и обяд в един в „Шасен“ с Глория Дюбари.

— А, значи след снимки при Армандо. — Ив се усмихна и отвори кутийка с хидратантен крем. — Не бих искала дъртата кокошка да открие нови бръчки по кожата ми.

— Защо говориш така, нали държиш на госпожа Дюбари?

— Естествено. И понеже знам, че ще ме огледа най-подробно над жалката си салата, трябва да изглеждам добре. Когато две жени на определена възраст се съберат да обядват заедно, Нина, то е не само за да направят сравнение помежду си, но и за да си вдъхнат увереност. Колкото по-хубава изглеждам, толкова по-доволна ще бъде Глория. После?

— Ще се видиш с Маги на по едно питие. В салона на „Поло“. След това ще вечеряш с господин Фланаган тук, в осем.

— Кажи на готвачката да приготви маникоти^[1].

— Вече ги поръчах. — Нина затвори бележника си. — А за десерт ще има забалионе^[2].

— Ти си съкровище, Нина.

Ив изучаваше лицето си, докато нанасяше крема върху шията, скулите и челото.

— Кажи ми кога най-рано можем да направим купон?

— Купон? — Нина се намръщи и отново отвори бележника си. — Какъв?

— Грандиозен. Пищен. Да речем за двеста души. Черни вратовръзки. Оркестър на моравата, вечеря и танци под звездите. Фортани от шампанско. О, и неколцина нахакани представители на пресата.

Нина разлисти бележника си и взе да преценява.

— Предполагам, че ако имах на разположение два-три месеца…

— По-скоро.

Нина въздъхна продължително при мисълта, че трябва да се обажда спешно на ресторантьори, цветари и музиканти. Е, щом можа да наеме остров, значи щеше да успее да организира и официален прием за два месеца.

— Шест седмици.

Забеляза изражението на Ив и въздъхна.

— Добре, три. Ще го дадем точно преди да заминеш на снимки.

— Чудесно. Ще изготвим списъка на гостите в неделя.

— Какъв е поводът? — попита Нина, продължавайки да записва в бележника си.

— Поводът ли?

Ив се усмихна и се облегна назад. В осветеното огледало на тоалетката лицето й изглеждаше силно, красиво и самодоволно.

— Ами по повод на събуждането и повторното изживяване на спомени. Ретроспективна среща, посветена на Ив Бенедикт. Стари приятели, стари тайни, стари лъжи.

Нина отиде да налее чая, за който Ив бе забравила. Не го направи по задължение, а като близка роднина, отдавна свикнала да се грижи за другите.

— Ив, защо си решила да си навлечеш неприятности по този начин?

Със сръчността на изкусен художник Ив нанесе лосион около очите си.

— Животът е толкова ужасно скучен без подобни емоции.

— Говоря сериозно.

Нина остави чашата върху тоалетката сред кремовете и лосионите на Ив. В стаята се разнасяше чисто женско ухание, не на цветя или на тежък парфюм, а на нещо загадъчно и еротично.

— Нали знаеш… Вече съм ти казвала какво чувствам. Но след… реакцията на Антъни Кинкейд завчера наистина се разтревожих.

— За Тони не си заслужава да се безпокоиш.

Тя потупа ръката на Нина и взе чая си.

— Той е мръсник — меко промълви и отпи от чашата, наслаждавайки се на тънкия жасминов вкус и аромат. — Крайно време е някой да даде гласност на извратените наклонности, скрити в чудовищното му тяло.

— Но и други са засегнати.

— О, да, разбира се.

Ив се изсмя от удоволствие, като се сети за някои от тях.

— Животът ми е като пъстра черга, изтъкана от безчет събития и хора. Сред тях се нижат хитри полуистини, примесени с искрени лъжи, и се вплитат в причудливи багри. Най-интересното е, че една нишка да издърпаш и целият мотив се променя. Дори да направиш добро, пак има последствия, Нина. Готова съм да ги посрещна.

— Не всички са готови като теб.

Ив отпи глътка от чая, наблюдавайки Нина над ръба на чашата. Когато отново заговори, гласът й бе станал по-топъл.

— Излязлата наяве истина невинаги действа така разрушително, както дълбоко потулената лъжа. — Ив стисна ръката й. — Не се тревожи.

— По-добре е някои неща да не се разравят — настоя сътрудничката й.

Ив въздъхна и остави чая настрана.

— Имай ми доверие. Основанията ми са сериозни, щом постъпвам така.

Нина само кимна и тъжно се усмихна.

— Дано.

Отново взе бележника си и тръгна към вратата.

— Не чети до късно. Трябва да си почиваш.

Щом вратата се затвори, Ив погледна отражението си в огледалото.

— И без друго скоро ще си почивам достатъчно.

 

 

Джулия прекара по-голямата част от неделята заета с работата си. Брандън се забавляваше с Кийкий и по-малкия й брат Дъстин, когото тя наричаше „детето-чудо“. Той беше пълна противоположност на затворения Брандън. На секундата изричаше всичко, каквото му хрумнеше. Беше лишен от елементарни задръжки и без да се притеснява, питаше, изискваше и настояваше, щом си бе наумил нещо. За разлика от Брандън, който можеше с часове да си играе мълчаливо. Дъстин смяташе, че не е интересно, ако не се вдига врява.

От кабинета си на първия етаж Джулия чуваше тропането и блъскането им в спалнята отгоре. Когато шумът ставаше нетърпим, Кийкий се развикваше от мястото, където чистеше и подреждаше в момента, за да въдвори ред.

Не беше лесно да съчетае прозаичните крясъци на играещите деца, шума от прахосмукачката и бурния ритъм на музиката по радиото с гадната история, която снемаше от касетофона.

Изобщо не бе очаквала да се натъкне на такива гадости. Как да постъпи? Ив настояваше да излезе цялата истина. Самата Джулия се ръководеше от същия принцип в работата си. И все пак, дали беше необходимо и дори разумно да се изравят толкова болезнени и зловредни подробности?

Ще вдигнат тиража на книгата, помисли си с въздишка. Но на каква цена? Трябваше да си напомни, че не е нейна работа да преценява какво ще излезе или не, а да разкаже живота на тази жена, добър или лош, трагичен или триумфален.

Колебанието й я дразнеше. Кого защитаваше? Едва ли Антъни Кинкейд. По нейно мнение той заслужаваше много по-сурово наказание от срама и позора, които щеше да му донесе отпечатването на книгата.

Ив. Защо изпитваше потребност да предпази една жена, която почти не познаваше и не разбираше напълно? Ако историята излезеше в оригиналния си вид, Ив също щеше да пострада. Нали сама бе признала, че е била увлечена по тъмната и извратена страна на секса? Че е била доброволна, дори охотна съучастница до онази последна ужасяваща нощ. Дали хората щяха да простят на филмовата кралица това или злоупотребата й с наркотиците?

Може би. Но по-важното е, размишляваше Джулия, че на Ив, изглежда, й е все едно. В разказа й нямаше капчица оправдание или намек за съчувствие. Като биограф, Джулия беше длъжна да разкаже историята и да добави преценката си, мненията и чувствата. Инстинктивно усещаше, че бракът на Ив с Кинкейд е едно от преживяванията, които я бяха превърнали в жената, каквато бе в момента.

Книгата щеше да бъде недовършена и невярна без него.

Насили се да изслуша записа още веднъж, като си отбелязваше тона на гласа, паузите, колебанията. Добави и собствените си спомени: колко пъти Ив бе отпивала от чашата си и посягала към цигарата. Под какъв ъгъл светлината бе проникнала през прозорците, как миризмата на пот се бе задържала във въздуха.

Тази част трябва да бъде предадена направо от Ив, реши Джулия. В пряк диалог, така че сухият тон на повествованието да звучи затрогващо. Близо три часа се мъчи над главата, след което отиде в кухнята. Искаше да се откъсне от картината, която така ясно се бе запечатала в съзнанието й, сякаш беше свързана с нея. Кухнята беше безупречно чиста, така че не можеше да се отплесне в бърсане, за да се отърси от мислите си, затова се залови да готви.

Домакинската работа винаги й действаше успокояващо. През първите седмици, когато откри, че е бременна, Джулия с часове неуморно и упорито търкаше с един парцал, натопен в зехтин мебелите и дървенията у тях. Естествено дрехите й бяха разхвърляни из цялата стая, а обувките се въргаляха из дрешника. Но мебелите лъщяха до един. По-късно си даде сметка, че простата еднообразна шетня я бе спасила от пристъпите на истерията.

Точно тогава съвсем трезво бе решила да се откаже от аборта и от осиновяването, след като сериозно и с болка бе обмисляла и двете възможности. Бяха изминали повече от десет години и тя спокойно можеше да заяви, че изборът й, поне що се отнасяше до нея, е бил правилен.

Започна да приготвя едно от любимите ястия на Брандън — домашна пица, която той хапваше с охота. Допълнителното време и усилията, изразходвани за приготвянето й, й помагаха да преодолее чувството за вина, което я налягаше през седмиците, когато заминаваше на обиколка, но най-вече когато пишеше книга и тя я поглъщаше така всецяло, че можеше да му предложи само бърза комбинация от супа и сандвич.

Остави тестото да втасва и се зае със соса. Докато го забъркваше, си спомни за своя дом на Изток. Дали съседът ще се сети да отръска снега от тисовите и хвойновите дървета? Дали ще се върне навреме, за да си посади благовонно секирче и ралица? Дали тази пролет ще успее да вземе кученцето, което Брендън толкова отдавна искаше?

Дали като се върне, нощите ще бъдат така самотни, както са тук?

— Мирише на нещо хубаво.

Септа се и хвърли поглед към кухненската врата. Там стоеше Пол, удобно облегнат върху касата, пъхнал ръце в джобовете на тесните си избелели джинси, и дружелюбно се усмихваше. Тя моментално се напрегна, докато от него лъхаше невъзмутимо спокойствие. Може би вече бе забравил трескавата прегръдка от последната им среща. Но у Джулия бе останал дълбок отпечатък.

— Кийкий ме пусна да вляза — каза той, когато Джулия не продума. — Виждам, че сте се запознали с Дъстин, некоронования цар на пакостите.

— За Брандън е хубаво да си има приятел на неговата възраст.

Джулия продължи сковано да бърка соса.

— Всеки се нуждае от приятел — измърмори Пол. — Знам какво означава тази физиономия. — Макар да беше обърната с гръб към него, по гласа му разбра, че се усмихва. — Чакаш да се извиня за моето… просташко поведение завчера.

Небрежно прокара пръсти отзад по голия й врат, тъй като бе прибрала косата си на кок.

— Трябва да те разочаровам, Джули.

Тя ядно разтърси рамене, за да отблъсне ръката му.

— Аз лично не търся извинение. — Погледна го през рамо със свити вежди. — Не ми е ясно ти какво търсиш?

— Събеседник, приятел. — Надвеси се над тенджерата и подуши съдържанието й. — И може би топла храна.

Когато извърна глава, лицето му бе съвсем близо до нейното. В очите му едновременно проблясваха искрици на насмешка и предизвикателство. Дявол да го вземе, вътрешностите й отново пламнаха.

— Изобщо всичко — добави той, — до което успея да се добера.

Тя рязко изви глава. Лъжицата изтрака в тенджерата.

— Според мен можеш да получиш изброените неща и другаде.

— Разбира се. Но аз предпочитам тук. — Спокойно подпря ръце на печката и неочаквано я заклещи.

— Самолюбието ми се ласкае, като гледам как те притеснявам.

— Не ме притесняваш — отвърна Джулия, без да изпитва угризения от лъжата. — Дразниш ме.

— Все едно. И това е реакция.

Пол се усмихна при мисълта, че тя ще бърка соса до второ пришествие, но няма да се обърне, да не би да се озове в прегръдките му. Освен, ако не я ядоса.

Проблемът при теб, Джули, е, че си прекалено голяма сухарка и приемаш целувката за страхотно прегрешение.

Тя стисна зъби.

— Не съм сухарка.

— Разбира се, че си. — Помириса косата й и реши, че ухае не по-малко съблазнително от врящите в соса подправки. — Направил съм известни проучвания, забрави ли? Не открих нито един мъж, с когото си имала по-сериозна връзка през последните десет години.

— Личният ми живот е такъв, какъвто е, и толкоз. А с колко мъже съм избрала да се обвържа, не ти влиза в работата.

— Правилно. Но е толкова вълнуващо, че числото им е равно на нула. Скъпа Джулия, нима не знаеш, че за един мъж няма нищо по-изкусително от жена, която държи страстта си запушена в бутилка? Всеки си казва: „Аз ще съм този, дето ще я отпуши“. — Ловко докосна с устни нейните, целувката беше толкова светкавична и нахална, че вместо да я развълнува, я вбеси. — Не мога да устоя на изкушението.

— Не се стараеш достатъчно — подхвърли Джулия и го бутна с лакът.

— Мислих по въпроса. — Върху плота беше оставена купа с едро бяло грозде. Той си взе едно зърно и го лапна. Предпочиташе друг вкус в устата си, но и този щеше да го задоволи. За момента. — Лошото е, че аз обичам да действам импулсивно. Имаш такива хубави крака.

Тя държеше пергаментов лист за печене в ръка и рязко се обърна към него.

— Какво?

— Всеки път, когато се отбия неочаквано, те заварвам боса. — Той погледна похотливо ухилен краката й. — Не ми е минавало през ум, че палците на краката могат да ми въздействат толкова възбуждащо.

Джулия нямаше никакво намерение да се разсмее, но смехът й изригна от само себе си.

Ако това ще помогне, ще започна да нося дебели чорапи и тежки обувки.

— Вече е твърде късно.

Тя взе да маже хартията с мазнина като опитна домакиня и умелите й движения му се сториха невероятно съблазнителни.

— И тогава пак ще си представям какво се крие под тях. Ще ми кажеш ли какво правиш?

— Пица.

— Винаги съм си мислел, че тя идва замразена или в картонена кутия.

— При мен не е така.

— Ако обещая да не хапя прекрасните ти палци, ще ме поканиш ли на обяд?

Тя се замисли, преценявайки всички „за“ и „против“, докато затопляше фурната и поръсваше една дъска с брашно.

— Ще те поканя, ако обещаеш да ми отговориш искрено на няколко въпроса.

Той отново подуши соса, не можа да се въздържи и го опита с дървената лъжица.

— Дадено. Ще има ли пеперони^[3]?

— Да, и още много други работи.

— Сигурно не ти се намира бира.

Тя започна да меси тестото и той забрави въпроса си. Макар че пръстите й се движеха изкусно като на някоя умела стара готвачка, не му навяваха мисли за яки старици, а за млади създания, които знаят къде да галят и как. Каза му нещо, но то прелетя през съзнанието му, без да схване смисъла. Всичко бе започнало на шега и сега не можеше да разбере защо като я гледа как изпълнява този древен женски ритуал, устата му пресъхва.

— Да не би да си променил намерението си?

Пол отмести поглед от ръцете към лицето й.

— Какво?

— Казах, че Кийкий зареди хладилника с напитки. Почти сигурна съм, че има и бира.

— Добре. — Прокашля се и го отвори. — Ти искаш ли една?

— Ммм. Не. Може би нещо безалкохолно.

Извади бутилка бира и бутилка пепси.

— Измъкваш ли интервюта?

— От време на време. Редовно разговарям с Ив, естествено. Изслушах Нина и зададох няколко въпроса на Фриц.

— А, Фриц. — Пол изпухтя. — Викингският бог на здравето. Как ти се стори?

— Стори ми се чаровен, всеотдаен и прекрасен.

— Прекрасен? — Пол свъси вежди и пак надигна бутилката. — Господи, та той прилича на тежкотоварен влак! Нима жените наистина харесват такива мускулести канари?

Тя не се сдържа и се извърна към него усмихната:

— Скъпи, ние обичаме да се отдаваме на силните мъже.

Леко навъсен, той пак отпи от бирата и едва не наду бицепсите си, за да ги провери.

— С кого още?

— Какво?

— С кого още си говорила?

Доволна от реакцията му, Джулия поднови работата си.

— Имам няколко уговорени срещи следващата седмица. Повечето от хората, с които се свързах, бяха много отзивчиви. — Усмихна се на себе си и разстла тестото. — Мисля, че по-скоро разчитат те да извлекат информация от мен, отколкото обратното.

Точно това правеше и той — по-точно възнамеряваше да стори, преди тя да му отвлече вниманието.

— И какво смяташ да им кажеш?

— Нищо повече от онова, което знаят. Пиша биографията на Ив Бенедикт по нейни указания. — Джулия осъзна, че атмосферата се е разведрила, след като бяха преодолели неудобството от преживяната случка. Ръцете й бяха заети, децата се намираха на горния етаж и тя почувства, че самообладанието й се възвръща. — Може би ще ме осведомиш за някои от хората, с които ще се срещам.

— Кои например?

— Дрейк Морисън е първи в списъка за понеделник сутринта.

Пол отпи нова глътка бира.

— Племенникът на Ив — единственият. Той е син на голямата й сестра, която след него е родила две мъртви деца и накрая се е отдала на набожност. Малката й сестра не е омъжена.

Сведението не я задоволи.

— Дрейк е единственият й кръвен роднина. Това е всеизвестно.

Изчака я да оформи тестото и да го покрие със соса.

— Амбициозен, представителен. Пада си по скъпите дрехи, коли и жени. Точно в този ред, бих казал.

Джулия вдигна въпросително вежди и го погледна.

— Май не го обичаш много.

— Нямам нищо против него.

Извади една от тънките си пури, докато тя ровеше в хладилника. Поуспокоен, отново можеше с наслада да съзерцава дългите й крака, обути в къси панталони.

— Добре си върши работата, но Ив е основният му клиент и при това не се нуждае от особена реклама. Луд е по изисканият начин на живот и често изпада в критични ситуации заради слабостта си към залаганията. — Забеляза погледа на Джулия и сви рамене. — Не че е тайна, но все пак го прави дискретно. Прибягва до услугите на същия букмейкър, когото ползва и баща ми, когато е в Щатите.

Джулия реши да остави този въпрос за по-нататък, когато щеше да разполага с повече време, за да направи допълнителни проучвания.

— Надявам се да взема интервю и от баща ти. Струва ми се, че Ив още е привързана към него.

— Разводът им не беше мъчителен. Баща ми често говори за брака им като за кратко действие в дяволски добра пиеса. Все пак не знам как би реагирал, ако разбере, че искаш да обсъдите постановката й.

Джулия наряза на ивици една зелена чушка.

— Умея да убеждавам. Той сега в Лондон ли е?

— Да, играе в „Крал Лир“. — Пол грабна резенче пеперони, преди тя да успее да ги нареди върху пицата.

Джулия кимна с надеждата, че няма да й се наложи да лети отвъд океана.

— Антъни Кинкейд?

— Бих стоял по-настрана. — Пол издуха струйка дим. Той е от змиите, които хапят. Публична тайна е, че предпочита млади жени. — Вдигна бутилката за наздравица към Джулия. — Гледай да не навлезеш в опасна територия.

— Много по-умно е да гледаш другите къде стъпват. — И тя си щипна резенче пеперони. — Според теб докъде би стигнал, за да запази някои части от личния си живот в тайна?

— Защо?

Джулия внимателно подбра думите си, докато поръсваше пицата с моцарела^[4].

— Онази вечер видът му бе доста разстроен. Дори заплашителен.

Пол помълча няколко секунди.

— Трудно се отговаря на половинчато зададен въпрос.

— Ти отговори само на онази част, за която те питат.

Пъхна пицата във фурната и включи часовника.

— Не го познавам достатъчно добре, за да имам мнение. — Без да сваля поглед от нея, Пол изгаси пурата си. — Да не би да те е заплашвал, Джулия?

— Не.

Присви очи и пристъпи по-близо.

— А някой друг?

— Защо пък ще ме заплашват?

Пол само поклати глава.

— Тогава защо си гризеш ноктите?

Джулия гузно прибра ръката си и преди да успее да се измъкне, той я улови за раменете.

— Какво толкова ти разправя Ив? Кого е включила в това пътешествие назад в спомените? Знам, че няма да ми кажеш — тихо рече той. — Съмнявам се, че и Ив би го сторила. — Но все някак щеше да разбера. По един или друг начин. — Ще се обърнеш ли към мен за помощ, ако стане нужда?

Това беше последното нещо, което би се изкушила да направи.

— Едва ли ще възникне подобна необходимост. Обикновено се справям сама.

— Тогава ще ти го кажа другояче.

Пръстите му се спуснаха надолу по раменете й с леки кръгови движения. После я сграбчиха и той я притисна към себе си, долепяйки устни до нейните.

Прикова я на мястото й и разгорещи целувката, преди съзнанието й да успее да реагира и тя да се отдръпне. Джулия сви ръцете си в юмруци до тялото, за да не им позволи да се вкопчат в него и да го задържат. Докато се мъчеше да остане равнодушна, устните й се предадоха и отвърнаха на атаката му.

В сливането им имаше жар и ненаситна жажда, страст и обещание. Усети как очите я засмъдяха, когато чувствата й изскочиха от укритието си, за да вкусят с наслада от глътката свобода. Господи, как искаше да бъде желана! Как е могла да забрави това неповторимо усещане?

По-развълнуван, отколкото би признал, Пол откъсна устни от нейните и ги премести върху шията й. Невероятно нежна. И изкусително гладка. Нейната кожа, вкусът, уханието й, особено едва доловимите тръпки, които пробягваха по нея, го накараха да освирепее от възбуда.

Прекалено често мислеше за нея. След първата целувка жадуваше за още. Боеше се, че бе единствената жена, която щеше да моли за близост.

— Джулия… — Прошепна името й и отново докосна устните й. По-нежно, умоляващо. — Позволи ми да те докосна, да ти покажа колко е хубаво.

Тя знаеше колко е хубаво. Ще му се отдаде. После, доволен от успеха си, той ще си тръгне, подсвирквайки си с уста и ще я остави съсипана. Не, този път, не! Никога вече. Но тялото му се притискаше така съблазнително към нейното. Да можеше да се убеди, че е силна като него и не се поддаде на обиди и разочарования, тогава вероятно просто щеше да извлече своето удоволствие и да се отърве без поражения.

— Много е рано. — Изглежда, беше й безразлично, че гласът й трепери. Би било глупаво да се преструва, че е равнодушна към него. — Твърде бързаш.

— Напротив, нито е рано, нито бързам — измърмори той, но отстъпи назад. Проклет да е, ако вземе да се моли — никой за нищо не го заслужава. — Добре. Ще забавим темпото. Не е в стила ми да съблазнявам жени в кухнята, когато из къщата се мотаят три деца. — Отново посегна към бирата си. — Ти… променяш всичко, Джулия. Струва ми се, че ще е по-добре и аз да обмисля внимателно нещата като теб. — Отпи една глътка и остави с трясък бутилката. — Да ме вземат мътните, ако не го направя.

Тъкмо щеше отново да пристъпи към нея, когато по стълбите се чу трополене на крака.