Нора Робъртс
Искрени лъжи (13)

Дванадесета глава

Майкъл Делрикио отглеждаше орхидеи на площ от сто и тридесет квадратни метра в оранжерията си, свързана от широк топъл ръкав с крепостта му в Лонг Бийч. Той гледаше изключително сериозно на хобито си и членуваше в местния клуб на градинарите, където освен че оказваше финансова подкрепа, често изнасяше поучителни и забавни лекции, посветени на семейството на орхидеите. Едно от най-големите му постижения бе създаването на хибрид, наречен от него „Мадона“.

Увлечението му струваше скъпичко, но той бе извънредно богат човек. Много от търговските му предприятия бяха законни и той си плащаше данъците за разлика от повечето свои колеги в бранша. Делрикио не искаше да си има неприятности с данъчните власти, които се ползваха с уважението му.

Притежаваше кораби и се занимаваше с театрално и ресторантско оборудване, търговия с недвижими имоти, с хранителни продукти, проституция, хазарт, електроника, компютърно пиратство. Беше собственик или съдружник на няколко магазина за алкохол, клубове и бутици — дори притежаваше един боксьор тежка категория. През седемдесетте, след известна съпротива, предизвикана от лична неприязън, „Делрикио Ентърпрайзес“ се забърка и в търговията с наркотици. Според него, бе злощастно знамение, че тази сфера от неговия конгломерат се оказа толкова доходна.

Той беше любящ съпруг, който внимателно и дискретно поддържаше извънбрачните си връзки, нежен баща, отгледал челядта си от осем деца с твърда и справедлива десница и безкрайно отстъпчив дядо, който трудно устояваше на капризите на внуците си.

Не беше от хората, които грешат, но когато се случеше да сбърка, винаги си го признаваше. Ив Бенедикт бе една от грешките му. Беше я обикнал така безразсъдно и страстно, че бе пренебрегнал всякакъв разум и дискретност. Дори сега, петнадесет години след връзката им, още си спомняше какво изпитваше, когато я обладаваше. Мисълта за нея и до днес продължаваше да го възбужда.

Докато се суетеше около орхидеите си, грижейки се за тях и говорейки им нежно, чакаше появяването на племенника на Ив. Въпреки недостатъците си, момчето не беше лошо. Делрикио дори му бе позволил да се среща с една от дъщерите си. Естествено, нямаше да допусне работата да стане сериозна. Хибридът беше прекрасно нещо, дори желателен в градинарството — но не и по отношение на внуците.

Майкъл Делрикио вярваше в максимата „Всяка жаба да си знае гьола“ и затова никога нямаше да си прости, че се е оставил да бъде пленен от Ив. Нито на нея, че го е пленила.

И понеже търсеше вината в себе си, беше по-търпелив с калпавия й племенник, отколкото изискваше бизнесът.

— Кръстнико…

Делрикио се изправи от приведеното си положение над три хибрида. На вратата стоеше младият Джоузеф. Беше привлекателен, як гигант, който обичаше да вдига тежести и да му партнира в гимнастическия салон, към който Делрикио проявяваше подчертан интерес. Джоузеф работеше в семейния бизнес от близо пет години. Делрикио го бе пратил да се обучи при своя пръв помощник, знаейки, че момчето не е много умно, но е предано и изпълнително.

Мускулите не се нуждаят от интелект, само от послушание.

— Да, Джоузеф.

— Морисън дойде.

— Добре, добре.

Делрикио избърса ръце в бялата престилка, която препасваше когато се занимаваше с цветята си. Най-малката му дъщеря я беше ушила и бе нарисувала с текстилна боя върху снежнобелия плат сполучлива карикатура на баща си, стиснал усмихнат градинарската лопатка в ръка и една съблазнително извита орхидея, прилична на жена, усукала дългите си крака около него.

— Доведи го. Изглежда, настинката ти преминава. — Беше внимателен, загрижен работодател.

Джоузеф сви рамене, недотам притеснен за физическото си състояние.

— Чувствам се отлично.

— Претоварваш стомаха си. Прекалено много ядеш от супите на Тереза. Пий повече течности, Джоузеф, за да се освободиш от отровите. Здравето е всичко на този свят.

— Да, кръстнико.

— Гледай да си подръка, Джоузеф. Дрейк може да се нуждае от подтик.

Джоузеф се захили, кимна и се изниза.

В просторната гостна Дрейк седеше в удобно кресло със странични облегалки за главата и барабанеше с пръсти по коленете си. Когато ритмичното движение не му подейства успокояващо, той взе да пука ставите си. Още не бе започнал да се поти или поне не обилно. В краката му имаше куфарче със седем хиляди долара. Малко не му достигаха, за да се издължи напълно и Дрейк се проклинаше заради това. От продажбата на Ивините джунджурии бе получил петнадесет хилядарки. Макар да съзнаваше, че го бяха ограбили при замяната на вещите срещу пари, сумата вършеше работа. До момента, в който отиде на хиподрума.

Беше толкова сигурен, дяволски сигурен, че ще успее да избие петнадесетте хиляди и да спечели тридесет, дори четиридесет. Така известно време щеше да си отдъхне. Дълго умува над програмата на надбягванията и внимателно прецени на кого да заложи. Дори бе оставил бутилка „Дом Периньон“ да се изстудява в апартамента му и една сочна брюнетка да топли чаршафите.

Вместо да се завърне победоносно, загуби половината от сумата.

Но всичко щеше да се оправи. Кокалчетата му отново изпукаха. Пук, пук, пук. Непременно щеше да се нареди. Освен седемте хиляди, в куфарчето носеше и три презаписани касети.

Спомни си колко лесно се бе оказало. Грабна няколко ценни предмета, чиято липса Ив нямаше да забележи. Дъртофелата не стъпваше във вилата повече от веднъж-дваж годишно. Освен това имаше толкова много боклуци, че едва ли някой знаеше кое къде държи. Беше постъпил страшно хитро, че се бе сетил да вземе няколко празни касети. Щеше да презапише повече от три, но чу, че някой се приближава откъм задния вход.

Дрейк се усмихна вътрешно. И това се бе оказало вид подсигуровка. Беше успял да се скрие в килера и да наблюдава оттам как онзи рови в касетите и ги прослушва. Все някога може да му влезе в работа.

— Той ви очаква — каза Джоузеф и го поведе към оранжерията.

Дрейк го последва с чувство на превъзходство. Главорези, помисли си с насмешка. Дъртакът се обгражда предимно с главорези. С размекнати мозъци и яки тела, облечени в италиански костюми, под които да не личат кобурите на пистолетите. Един находчив човек винаги може да надхитри тия тъпанари.

О, Господи, отиваха в оранжерията. Дрейк завъртя очи зад гърба на Джоузеф. Ненавиждаше това място, топлата влага, сумрачната светлина, джунглата от цветя, към които трябваше да проявява интерес. Дрейк си знаеше урока и щом влезе, на лицето му цъфна усмивка.

— Надявам се, че не преча.

— Никак. — Делрикио пъхна палец в пръстта, за да я провери. — Както винаги се грижа за моите дами. Радвам се да те видя, Дрейк. — Махна на Джоузеф и той се изпари. — А също и че си точен.

— Благодарен съм, че се съгласихте да ме приемете в събота.

Делрикио отново небрежно махна с ръка. Макар че терморегулаторът му беше от най-съвършените, които се намираха на пазара, той погледна един от шестте термометъра, окачени навсякъде из дългото помещение.

— Винаги си добре дошъл в дома ми. Какво ми носиш?

Дрейк самодоволно сложи куфарчето върху една маса.

Отвори го и се отдръпна, за да направи място на Делрикио да прегледа съдържанието му.

— Виждам.

— Ами сумата е малко под обещаната. — Той се усмихна като момченце, признаващо, че е похарчило дневната си дажба. — Мисля, че записите ще компенсират разликата.

— Така ли мислиш? — каза само Делрикио. Не си направи труда да преброи парите, а се приближи към един особено красив екземпляр орхидея от вида Odontoglossum triumphans. — Колко малко?

— Имам седем хиляди. — Дрейк усети, че мишниците му се подмокрят, и си каза, че е от влагата.

— Значи според теб всяка касета струва по хиляда долара?

— Аз… ъъъ… Беше много трудно да ги презапиша. Рисковано! Но знаех колко силно ви интересува.

— Да, интересува ме. — Той не бързаше и се спираше при всяко растение. — Значи след няколкомесечна работа госпожица Съмърс е напълнила само три касети?

— Не. Но аз успях да презапиша само тези.

Делрикио ходеше от растение на растение, разглеждаше ги, говореше им нежно, гълчеше любимките си.

— Колко още има?

— Не знам със сигурност. — Дрейк разхлаби възела на вратовръзката си и облиза устни. — Може би шест-седем. Реши, че е дошло време да импровизира. — Програмата й беше толкова претоварена, та не можахме да бъдем много заедно, ама…

— Шест-седем — прекъсна го Делрикио. — Толкова много, а ти ми носиш само три и едва част от парите. — Гласът на Делрикио стана по-мек. Лош признак. — Разочароваш ме, Дрейк.

— Знаете ли колко опасно беше да взема касетите? За малко да ме хванат.

— Това, разбира се, не ме интересува — рече той и въздъхна. — Ще ти дам няколко точки за инициативата. Обаче искам и останалите касети.

— Искате да се върна там и отново да вляза?

— Искам касетите, Дрейк. А как ще ги вземеш, си е твоя работа.

— Но аз не мога да го направя. Ако ме пипнат, Ив ще ми отреже главата.

— Гледай да не те пипнат. Не ме разочаровай повторно. Джоузеф!

Мъжът изникна безшумно в рамката на вратата и я изпълни цялата.

— Джоузеф ще те изпрати, Дрейк. Нали скоро ще ми се обадиш?

Дрейк едва успя да кимне и с облекчение се запъти към топлия ръкав, където температурата бе значително по-ниска. На Делрикио му бе необходим само миг, за да се разпореди. Вдигна пръст и Джоузеф пристъпи в помещението.

— Малък урок — каза. — Не му съсипвай лицето, симпатичен ми е.

С всяка изминала стъпка Дрейк възвръщаше увереността си. Не бе минало чак толкова зле. Дъртакът беше недостоен противник, все някак щеше да презапише и другите касети. Делрикио може дори да му опрости останалия дълг, ако успее да се справи по-бързо. Смяташе, че в това отношение е проявил невероятна находчивост.

Изненада се, когато на пътеката Джоузеф го сграбчи за ръката и го повлече в крушовата горичка.

— Какво по дяволите…

Не успя да продължи, защото в стомаха му се заби юмрук с големината и тежестта на топка за боулинг. Преви се одве и въздухът излезе със свистене от дробовете му, за малко да бъде последван и от закуската.

Побоят беше нанесен без гняв, методично и ефикасно. С едната си ръка Джоузеф държеше Дрейк изправен, с другата го налагаше и блъскаше, насочвайки ударите си към по-чувствителните вътрешни органи. Бъбреците, черния дроб, стомаха. За по-малко от две минути, през които след всеки тъп звук от съприкосновението на юмрука с плътта се разнасяха хриптящите стенания на Дрейк, Джоузеф бе приключил и оставил жертвата му да се свлече на земята. Убеден, че посланието му не се нуждае от словесни обяснения, той мълчаливо се отдалечи.

Дрейк се помъчи да си поеме дъх и по лицето му рукнаха парещи сълзи. Дишането му причиняваше неописуемо страдание. Не можеше да проумее що за болка е това, дето го пронизва чак до върха на пръстите. Повърна под разцъфналите круши и само ужасът, че току-виж се върнали да продължат, го принуди да се изправи върху омекналите си крайници и да се затътри към колата.

 

 

Пол за пръв и последен път играеше на бащи и деца. Беше се оказало невероятно трудно, изтощително и сложно за изпълнение. Макар да бе приел да се прави на баща само за една вечер, още преди да е изтекла и половината от нея, той вече се чувстваше така, сякаш е пробягал разстоянието в Бостънския маратон на куц крак.

— Може ли да…

Пол реагира просто с вдигане на вежди, преди Дъстин да се доизкаже.

— Хей, хлапе, ако пъхнеш в устата си още нещо, ще се пръснеш.

Дъстин сръбна от кутията с кола и се изхили.

— А пуканки кога ще ядем?

Само това не сме опитали, помисли си Пол. Тия момчета сигурно имат стомаси от желязо. Погледна към Брандън, който стискаше рекламната шапка на „Лейкърс“ и изучаваше автографите, получени върху козирката й преди мача. Щом вдигна очи, момчето се изчерви, усмихна се и отново нахлупи шапката на главата си.

— Това е най-хубавата вечер в живота ми. — Каза го с такова простодушие и увереност, присъщи на човек, единствено и за кратко, само в детството.

Откога сърцето ми е станало толкова мекушаво, недоумяваше Пол.

— Хайде, от мен да мине.

Наблюдаваха останалата половина от мача с мазни пръсти и вперени в играта погледи. Резултатът непрекъснато се променяше, на което публиката и играчите реагираха с буйни емоционални изблици. След всеки пропуснат кош и отнета рикоширала топка врявата се надигаше като придошла река. Една схватка под коша завърши с нарушение и изхвърлянето на състезател.

— Но той го спъна! — извика Брандън и разсипа малко пуканки. — Видя ли го? — Възбуден стъпи върху седалката си, когато стадионът отекна от дюдюкания. — Изхвърлиха не когото трябва.

Пол така се забавляваше с реакцията на Брандън, че пропусна част от сбутването на терена. Момчето подскачаше на мястото си и размахваше вимпела на „Лейкърс“ във въздуха. Лицето му се бе обляло в пот от накърнено чувство за справедливост.

— Ама че се осраха! — изтърси Брандън, но се усети и хвърли хрисим поглед към Пол.

— Ей, да не мислиш, че ще ти натрия устата със сапун? Съвсем на място го каза.

Когато отново седнаха по местата си, за да гледат повторението на неправилната стрелба в коша, Брандън се поздрави мислено за мъничката победа. Беше изтърсил нещо неприлично, но се бяха отнесли с него като с мъж. Беше страшно доволен, че майка му я няма.

 

 

Джулия остана да работи до късно. Чрез записите и копията се бе пренесла в четиридесетте години след войната, когато в Холивуд бяха изгрели най-ярките звезди и Ив бе блеснала като комета. Или както се бе изразила Шарлот Милър за нея, амбициозна пираня, която с удоволствие изяждаше съперничките си.

Двете не могат да се търпят, размишляваше Джулия, облегната назад в стола пред пишещата машина. В много случаи Шарлот и Ив се бяха състезавали за едни и същи роли и бяха ухажвани от едни и същи мъже. Два пъти бяха предлагани за „Оскар“ по едно и също време.

Някакъв особено сърцат режисьор ги бе събрал заедно в един филм, представящ Франция преди революцията. Вестниците с ликуване бяха описали караниците при снимките в едър план, в гардеробните, с фризьорките, дори дълбочината на деколтетата им. „Битката на глупците“ бе забавлявала читателите седмици наред и филмът бе преминал с небивал успех.

Из града се носеше виц, че оттогава режисьорът бил на постоянно психолечение. Естествено двете актриси не говореха помежду си, а само една против друга.

Информацията беше любопитна за Холивуд, особено като се имаше предвид, че при настояване от нейна страна, Шарлот не можа да отрече професионалните умения на Ив. Още по-любопитно за Джулия беше, че за известно време Шарлот Милър бе имала връзка с Чарли Грей.

За да опресни спомените си, Джулия пусна отново част от записа на Шарлот.

— Чарли беше прекрасен мъж, изключително забавен и вълнуващ. — Отривистият, почти отсечен глас на Шарлот стана по-топъл, когато заговори за него. Подобно на красотата й и той се бе променил с възрастта и бе позагрубял, но продължаваше да бъде все така неповторим и възхитителен. — Чарли беше много по-кадърен актьор, отколкото му се признаваше. Липсваше му само присъствие — замахът, който в ония години киностудиите и публиката изискваха от изпълнителите на главните роли. Естествено, Ив го погуби.

Внезапно се разнесе пронизителен хоров лай и Джулия се усмихна. Шарлот притежаваше три раздразнителни померански кучки, които се ширеха из огромната й къща в Бел Еър.

— Ето ги моите дечица, моите сладурчета! — загука Шарлот и се разнежи. Джулия си спомни, че бе дала на скимтящите топки козина да ядат черен хайвер от изящна купа направо върху безценното обюсонско^[1] килимче.

— Не се лакоми, Лулу! Дай и на сестрите си да хапнат. Колко си добричка! Браво, момичето ми. Сладурчето на мама. Та докъде бях стигнала?

— Разказвахте за Чарли и Ив. — Джулия долови сподавения смях в гласа си от записа. За щастие, Шарлот не го бе усетила.

— Да, разбира се. Той напълно си загуби ума по нея. Горкият Чарли не отбираше много от жени, а Ив беше абсолютно безскрупулна. Използва го, за да я вреди за пробни снимки и се влачи с него, докато получи участие в „Отчаян живот“ с Майкъл Торънт. Ако си спомняте, там трябваше да играе мръсница. По-сполучливо разпределение на ролите от това, здраве му кажи! — Изсумтя и подаде на лакомите си кучета парченца сьомга. — Той се съсипа, когато с Майкъл станаха любовници.

— Тогава ли започнаха да свързват вашето име с неговото?

— Ние бяхме приятели — надуто отвърна Шарлот. — Щастлива съм да заявя, че бях душеприказчица и придружителка на Чарли по разни купони и тържества, за да не го одумват. Не отричам, че Чарли беше мъничко влюбен в мен, но, за съжаление, той смяташе, че с Ив сме една стока. Което абсолютно не беше вярно. Беше ми приятно с него. Утешавах го. По онова време му се бяха стоварили и проблеми от финансов характер заради една от предишните му съпруги. Имаше дете от нея и тя бе решила да му го изкара през носа, за да може детето да расте в разкош. Чарли, какъвто си беше, взе, че плати.

— Знаете ли какво е станало с детето?

— Нямам представа. Във всеки случай направих каквото можах за Чарли, но когато Ив се омъжи за Майкъл, той рухна. — Настъпи дълго мълчание, последвано от въздишка. — Дори със смъртта си Чарли подпомогна кариерата на Ив. Фактът, че се бе самоубил от любов по нея, стана заглавие номер едно във вестниците и превърна името й в легенда. Ив, жената, заради която мъжете са готови да умрат.

Легендата, размишляваше Джулия, загадката, звездата… Ала книгата не беше посветена на тези неща. Тя бе дълбоко лична, интимна, откровена. Грабна една писалка и надраска в бележника си: „Жената Ив“

И ето това, помисли си Джулия, ще бъде заглавието й.

Затрака на машината и бързо потъна в историята, която още нямаше край. Измина повече от час преди да спре, с едната ръка се пресегна за чашата с пепси, примесено с вода, с другата отвори чекмеджето. Искаше да провери една незначителна подробност в черновите си и ги разлисти. От тях в скута й изпадна късче хартия и тя зяпна от изумление.

По прищявка на съдбата листчето падна с надписа нагоре. Черните печатни букви се хилеха насреща й:

„По-добре здрава и читава,

отколкото разкаяна.“

Джулия застина на стола и си заповяда да не се поддава на страха, който я скова за миг. Тези банални афоризми бяха смешни, направо нелепи! Някой глупаво се бе опитал да си направи шега.

Но кой? Нали още онзи ден бе прегледала най-внимателно черновите си, веднага след обира.

Мъчейки се да се успокои, тя притвори очи и потърка овлажнялото стъкло на чашата в бузата си. Тогава просто не го е открила — това беше единственото обяснение. Явно онзи, който е преровил касетите, го е пъхнал там.

Не искаше да вярва, не можеше да го понесе, че някой пак е влизал, въпреки засилената охрана. И след като бе започнала да заключва вратите и прозорците при всяко излизане от къщи.

Не! Джулия взе бележката и я смачка в ръката си. Сигурно е стояла там дни наред и е чакала да бъде намерена. Простият факт, че не бе реагирала, непременно щеше да обезсърчи автора.

Почувства, че не може повече да издържа вътре, сама в безмълвната къща с притъмняващи прозорци. Без да се замисли, изтича на горния етаж и облече банския си костюм. Плувният басейн се подгрява, напомни си тя. Ще поплува, ще отпусне мускулите си и ще се отърси от тревогите. Метна протрития си хавлиен халат и един пешкир върху раменете.

От тъмносинята вода се издигаше пара, когато захвърли халата. Потрепери, пое си въздух и се гмурна. Проряза водата и заплува на дълбокото, представяйки си, че напрежението й се издига на повърхността и се изпарява във въздуха.

След петнадесет минути стъпи на дъното в плиткия край и изсъска през зъби, щом хладният въздух докосна мокрото й тяло. Чувстваше се прекрасно. Засмя се на себе си, разтри ръце и понечи да излезе от водата, но се сепна, когато върху главата й се метна една хавлиена кърпа.

— Подсуши се — предложи Ив. Тя седеше до кръглата масичка върху настланата с плочки и издадена навътре част на басейна. Пред нея имаше бутилка и две чаши. В ръка държеше една бяла хризантема, откъсната от собствените й лехи.

— Хайде да пийнем нещо.

Джулия машинално взе да трие косата си с кърпата.

— Не съм ви чула да излизате.

— Ти гонеше олимпийските рекорди. — Помириса цветето преди да го остави. — Никога ли не си чувала за спокойно плуване?

Джулия се изправи с усмивка и посегна към халата си.

— Бях в отбора по плуване в гимназията. Винаги правех последната отсечка в щафетните състезания. И все печелех.

— О, състезателка значи! — Очите на Ив одобрително проблеснаха и тя наля две чаши с шампанско. — Да пием за победителката.

Джулия приседна и пое чашата.

— Нима имаме вече такава?

Ив избухна в гръмогласен смях.

— О, харесваш ми, Джулия!

Трогната, Джулия се чукна с нея.

— Аз също ви харесвам.

Настъпи кратко мълчание, докато Ив палеше цигарата си.

— Е, говори. — Издуха дима и той се стопи в мрака. — Какво те доведе до басейна и те накара да гребеш така бясно?

Джулия се сети за бележката, после отпъди тази мисъл. Настроението беше прекалено ведро, за да го разваля. А ако трябваше да бъде честна, не само бележката беше причина да излезе и да поплува. По-скоро я бяха сломили чувството на самота и потискащо празната къща.

— Вътре бе непоносимо тихо. Брандън излезе тази вечер.

Ив се усмихна и вдигна чашата си за тост.

— Знам. Вчера срещнах синчето ти на тенискорта. Забелязах наченки на превъзходен сервис.

— Вие… вие сте играли тенис с Брандън?

— О, съвсем импровизирано — поясни Ив и кръстоса босите си крака. — Освен това, неговата компания беше за предпочитане пред тази на машината, дето изстрелва топките към мен като някакви мъхнати гюлета. Във всеки случай ми каза, че довечера ще ходят по мъжки на големия мач. Не се тревожи. Понякога Пол може и да се държи малко налудничаво, но няма да остави момчето да се напие и да тръгне по момичета.

Джулия сигурно щеше да се засмее, ако не се чувстваше толкова притеснена.

— Не съм свикнала да отсъства вечер. Всъщност, нямам нищо против да преспива у приятели и прочие, но…

— Но не и да излиза с мъже. — Ив изгаси цигарата си в един пепелник с формата на лебед. — Много ли те заболя?

Джулия престана да се взира със сведена глава в питието си и изпъна рамене.

— Не.

Ив само вдигна вежди.

— Когато една жена е изрекла толкова лъжи, колкото мен, тя лесно ги хваща у другите. Не смяташ ли, че е пагубно да се преструваш?

След няколко секунди Джулия отпи голяма глътка.

— По-скоро смятам, че е благоразумно да потънеш в забрава.

— Стига да можеш. Но всеки ден ти го напомня с нещо.

Джулия отново напълни чашата си и изключително внимателно доля питието на Ив.

— Брандън не ми напомня за баща си.

— Той е много хубаво дете. Завиждам ти.

Раздразнението, което бе започнало да се надига у Джулия, изчезна.

— Знаете ли, вярвам ви.

— Наистина е така. — Бързо се изправи, смъкна изумруденозеления си копринен гащеризон с блузата и небрежно го пусна на плочките.

— Отивам да се гмурна. — Смачка цигарата си, голата й млечнобяла кожа проблясваше на звездната светлина. — Бъди така добра, Джулия, и ми донеси един халат от съблекалнята. — След което се гмурна с главата надолу в притъмнялата вода.

Развеселена и заинтригувана, Джулия изпълни молбата й и избра дълъг дебел халат от тъмносин плюш. Подаде го на Ив заедно с хавлиена кърпа в същия цвят, когато излезе от басейна и се изтърси като куче от най-висша порода.

— Господи, няма нищо по-хубаво от това да плуваш гола под звездите. — Премръзнала и освежена навлече халата. — Освен когато си в компанията на мъж.

— Съжалявам, но мен не ме бива за тая работа.

С дълга и доволна въздишка Ив се отпусна на стола и вдигна чашата си.

— Ах, мъжете, Джулия, повярвай ми, някои наистина струват нещичко.

— Нещичко, да — съгласи се Джулия.

— Защо досега не си назовала бащата на Брандън?

Въпросът я завари неподготвена, но Джулия се почувства по-скоро уморена, отколкото ядосана.

— Направих го, не за да защитя бащата на Брандън. Той не заслужаваше нито вярност, нито защита. Направих го заради родителите си.

— Сигурно много си ги обичала.

— Обичах ги достатъчно силно, за да им спестя излишната болка. Естествено, не си давах ясна сметка какво са изпитали, когато седемнадесетгодишната им дъщеря заяви, че е бременна. Но те нито се разкрещяха, нито ме укориха, нито ме осъдиха — по-скоро потърсиха вината в себе си. Когато ме попитаха кой е бащата, осъзнах, че никога не бих могла да им кажа, защото с това щях да забия ножа още по-дълбоко в раната им, вместо да я изцеря.

Ив помълча известно време.

— Досега с никого ли не си разговаряла по този въпрос?

— Не.

— Излей си душата, с това няма да ги нараниш повече, Джулия. Аз съм последната жена, която има право да съди постъпките на другите.

Джулия остана изненадана от предложението на Ив, както и от собственото си непреодолимо желание да го приеме. Осъзна, че моментът е съвсем подходящ, мястото и събеседницата също.

— Той беше адвокат — започна Джулия. — Няма нищо чудно. Баща ми го взе във фирмата веднага след като получи право да практикува. Според него, Линкълн показваше бляскави способности по наказателно право. И макар че баща ми никога не би го изрекъл гласно, нито би си го помислил, винаги бе мечтал за син, който да продължи името на фамилията на съдебното поприще.

— И този Линкълн отговаряше на изискванията.

— О, идеално. Беше амбициозен и в същото време безкористен, трудолюбив и последователен. Баща ми беше извънредно доволен, че протежето му се изкачва стремително нагоре по стълбата.

— А ти? — попита Ив. — Теб те привличаха амбицията и идеализмът?

Джулия помисли и се усмихна.

— Просто ми харесваше. През последната година в колежа помагах на баща си в канцеларската работа — след лекции, вечер, в събота. Липсваше ми след развода и по този начин можех да прекарвам повече време край него. Но вместо това се забърках с Линкълн.

Тя се усмихна на себе си. Когато се връщаше назад в спомените, трудно можеше да упрекне младото момиче, че е било толкова жадно за обич и нежност.

— Той беше изключително впечатляващ мъж — елегантен. Висок и рус, винаги излъскан и с леко тъжни очи.

Ив се засмя.

— Няма нищо по-съблазнително за жените от тъжните очи.

Джулия също се засмя и леко се изненада. Странно, не беше предполагала, че преживяванията й, наглед толкова трагични, сега можеха да й се струват забавни.

— Въобразявах си, че е страшно романтично — додаде и отново се засмя. — И естествено, много вълнуващо и драматично, защото той бе по-възрастен от мен. Цели четиринадесет години.

Ив ококори очи. Изпусна продължителна, тиха въздишка, преди да продума.

— Господи, Джулия, как не те е било срам да съблазниш горкия човечец? Нима би могъл да устои на седемнадесетгодишно момиче?

— Само някоя да посмее да се завърти около Брандън, ще я застрелям право в челото. Но… аз бях влюбена — небрежно подхвърли и в същия миг осъзна колко е абсурдно обяснението й. — Беше толкова енергичен, работлив и свестен мъж, по-възрастен от мен — при това женен — добави тя. — Макар че с брака му, естествено, бе свършено.

— Естествено — сухо заключи Ив.

— Той започна да ми дава някои допълнителни задачи. Баща ми му бе възложил първото важно дело и той искаше да се подготви както подобава. Разменяхме си дълги, многозначителни погледи, седнали над някоя студена пица или правен справочник. Случайно докосвахме ръцете си. Въздишахме тихо и с копнеж.

— Боже мой, започнах прекомерно да се вълнувам. — Ив подпря брадичка с ръка. — Продължавай.

— Целуна ме в юридическата библиотека, точно над делото „Щатът срещу Уилрайт“.

— Романтична глупачка.

— По-страхотна комбинация дори от Тара и Мандърли^[2], взети заедно. После ме поведе към дивана — огромен, издут, тапициран с червена кожа. Казах му, че съм влюбена в него, а той, че съм красива. Едва по-късно си дадох сметка каква огромна разлика съществува между двете понятия. Аз го обичах, а той просто мислеше, че съм красива. Е, какво пък — добави тя и отпи, — някои са го правили и от далеч по-малко възвишени подбуди.

— Обикновено така става, който някой обича и страда.

— Той също си плати. — Джулия не се възпротиви, когато Ив отново напълни чашите. Беше толкова приятно, дяволски приятно, да седи навън в нощта, да си пийва и да разтовари с отзивчива събеседница. — Една седмица се любихме върху грамадния, грозен диван. Какво е една седмица от живота на човека! Тогава ми каза, много мило и съвсем откровено, че с жена си са решили да опитат отново. Вдигнах му страхотен скандал. Изкарах му акъла от страх.

— Браво на теб.

— Бях доволна, но за кратко време. През следващите няколко седмици той не идваше в кантората, защото се занимаваше с делото. Естествено, спечели и започна своята шеметна кариера, баща ми се перчеше гордо край него и пушеше пура след пура. Когато разбрах защо мензисът ми закъснява, не защото съм вкисната или настинала, а защото съм бременна, не отидох нито при майка си, нито при баща си. Отидох право при Линкълн, който току-що бе научил от жена си, с която наскоро се бе сдобрил, че тя също ще го дари с подобна радост.

Ив я заболя сърцето, но успя да промълви с делови тон:

— Нашичкия добре се е потрудил.

— И още как. Предложи да плати за аборта или да уреди да осиновят детето. И през ум не му минаваше, че мога да оставя бебето. Всъщност, и аз самата не бях помисляла за това. И когато той подходи към този парлив проблем по своя обичаен делови и енергичен начин, разбрах, че никога не съм го обичала. След като направих окончателен избор и съобщих на родителите си, че съм бременна, месеци наред той живя на тръни дали ще го издам, или не. Според мен, беше достатъчно наказан за това, че е злоупотребил с едно наивно, но силно влюбено момиче и го е превърнал в жена.

— О, съмнявам се, че е било достатъчно — възрази Ив. — Но нали имаш Брандън. А това вече е справедливо.

Джулия се усмихна. Да, помисли си. Моментът за откровение наистина се оказа подходящ, мястото и събеседницата също.

— Знаеш ли, Ив, май и аз ще се гмурна като теб, преди да се прибера.

Ив изчака Джулия да смъкне банския си и да се хвърли във водата, изпускаща пара. После остави сълзите й тихичко да бликнат, ала бързо ги изтри, за да останат незабележими на звездната светлина.

 

 

Затоплена и подсушена, Джулия се бе отпуснала пред телевизора и гледаше последните новини. Къщата бе все така пуста, както преди да хукне към басейна, но вече не изпитваше предишното безпокойство. Каквото и да излезеше от книгата, винаги щеше да бъде благодарна на Ив за този час край водата.

Напрежението, загнездило се в тила и в гръбнака й, беше изчезнало. Чувстваше се толкова спокойна и пречистена, че можеше да затвори очи и да заспи.

Но скочи и сърцето й се разтуптя, когато долови шум от приближаващ се автомобил. Светлините от фаровете му проникнаха през прозореца и разсякоха стаята. Посегна към телефона, още преди да чуе отварянето и затръшването на вратите. С пръсти върху бутоните, готови да натиснат 911^[3], тя надникна през щорите. Позна студебейкъра на Пол и нервно се засмя. Когато отиде да го посрещне на входа, вече се бе овладяла.

Брандън спеше сгушен на рамото му. За миг, когато в светлината на лампата отпред зърна Пол, прегърнал детето й, изпита такъв копнеж, такова желание, че едва го потисна. Отпъди натрапчивото чувство и протегна ръце към сина си.

— Грохнал е — обясни без нужда Пол и се дръпна, за да задържи момчето при себе си. — В колата останаха някои неща. Аз ще го занеса горе, а ти вземи тях.

— Добре. Първата врата вляво. — Потрепери и се спусна към колата. „Нещата“ включваха три навити на руло плаката, един вимпел, униформена фланелка на НБА^[4], цветна програма на мачовете и сувенирна халба, пълна с копчета, химикалки и ключодържатели. Докато ги събираше, долови лек дъх на засъхнало повръщано и дъвка. Поклати глава и влезе вътре в момента, в който Пол слизаше по стълбите.

— Успяха ли да те съсипят?

Той пъхна ръце в джобовете си и сви рамене.

— Направо ме срутиха. Ако те интересува, спечелихме, 143 на 139.

— Поздравявам ви. — Стовари трофеите на Брандън върху кушетката и попита: — Кой повърна?

— Ей, нищичко не убягва на тия майки. Дъстин. Тъкмо отключвах колата. Каза: „Уа! Беше супер!“ или нещо подобно, и повърна в краката си. Пооправи се, докато го откарам вкъщи.

— А Брандън?

— Сякаш е направен от желязо.

— А ти?

Издаде кратък неподправен стон и се отпусна на стъпалата.

— Бих пийнал нещо.

— Налей си. Аз ще изтичам да погледна Брандън.

Пол я сграбчи за китката, когато минаваше покрай него.

— Добре е.

— Все пак ще проверя — каза и продължи нагоре.

Намери го завит в леглото с шапката. Надникна под завивките и видя, че Пол се е постарал да свали обувките и джинсите му. Остави го да спи и слезе долу, където завари Пол с две чаши вино в ръце.

— Помислих, че ще ми правиш компания. — Подаде й чашата и се чукна с нея. — За майките! Отсега нататък ще изпитвам неувяхващо уважение към теб.

— Много ли те разиграваха?

— Осем пъти — отвърна той и отпи. — Явно две десетгодишни хлапета не могат да ходят по-рядко до кенефа по време на баскетболен мач.

Тя се засмя и приседна на кушетката.

— Не мога да си изкривя душата и да кажа, че съм изпуснала страхотно преживяване.

Брандън твърди, че разбираш от баскетбол. — Избута съкровищата на момчето към края на кушетката и се настани до нея.

— И то доста.

— Може би ще дойдеш на мача с „Доджърс“.

— Ще видим, ако все още сме тук.

— Април не е толкова далеч. — Той преметна ръка през облегалката на кушетката и пръстите му взеха да си играят с косата й. Ив има дълъг и разнообразен живот.

— Убедих се. Като заговорихме за книгата, бих искала да те интервюирам колкото е възможно по-скоро.

Пръстите му се плъзнаха от косата й към тила.

— Защо не дойдеш вкъщи, да речем, утре вечер? Ще можем да вечеряме на спокойствие и… да поговорим.

Стомахът й се сви от смесено чувство на страх и на изкушение.

— Винаги съм смятала, че работата трябва да се върши в работна обстановка.

— Нас ни свързва не само работата, Джулия. — Той взе чашата от ръката й и я остави до своята. — Нека ти докажа.

Преди да го направи, тя опря ръце върху гърдите му.

— Става късно, Пол.

— Знам. — Хвана едната й ръка за китката и започна лекичко да хапе пръстите й. — Страшно обичам да те гледам как се възбуждаш, Джулия. — Погали с език дланта й, първо нагоре, после надолу. — В очите ти се отразява борбата между онова, което ти е приятно, и онова, което не е в твой интерес.

— Знам прекрасно какво е в мой интерес и какво не.

Когато сви ръката си в юмрук, той се задоволи да прокара зъби по кокалчетата й и се усмихна.

— А знаеш ли какво ти е приятно?

Това, помисли си тя. Наистина й беше приятно.

— Не съм дете, което не може да устои на изкушенията. Давам си сметка за последствията.

— Някои изкушения си струват последствията. — Улови лицето й в ръцете си и го задържа. Усети напрегнатото й очакване и почувства още по-непреодолимо желание. — Да не би да смяташ, че преследвам всяка жена, която харесвам, със същото усърдие?

— Откъде да знам.

— Чуй тогава. — Дръпна главата й назад толкова грубо, че тя се изненада и развълнува. — Ти ми въздействаш по особен начин, Джулия! Още не проумявам какво точно става с мен, но не съм в състояние да се преборя със себе си. Затова реших да се предам и да видя какво ще излезе.

Устните му бяха на косъм от нейните. Почувства как потъва все по-надълбоко, там, където се страхуваше да пристъпи.

— За тази работа са нужни двама.

— Точно така. — Прокара език по устните й. Тя се разтрепери. — И двамата знаем, че ако продължа, ще се любим цяла нощ. — Понечи да поклати глава, но устните му се впиха в нейните. Беше съвсем прав, абсолютно прав. Завладяващ като вкуса на устните си.

— Искам те, Джулия, и ще те имам, с позволени или с непозволени средства! Предпочитам с позволени.

Дишането й се учести, желанието я пришпорваше като с камшик.

— А моите предпочитания, естествено, нямат никакво значение.

— Ако това беше истина, вече да сме любовници. Изпитвам особено чувство към теб — нещо опасно и натрапчиво. Един Бог знае какво ще стане, когато го оставя да се отприщи.

— Интересува ли те аз какво чувствам?

— През последните седмици непрекъснато мисля все за това, бих казал дори прекалено.

Трябваше незабавно да се отдалечи от него и му беше признателна, че не я задържа, когато понечи да се изправи.

— Аз също дълго разсъждавах по въпроса и разбрах, че трябва да бъда честна от самото начало. Харесвам живота си такъв, какъвто е, Пол. С много труд съм си създала подходящ режим на работа и съответната обстановка, съобразени със сина ми. И за нищо на света не бих рискувала да ги променя.

— Не виждам по какъв начин връзката ни би могла да навреди на Брандън.

— Може и да не му навреди. Но аз трябва да съм сигурна в това. Постигнала съм равновесие в живота си с неимоверно старание и грижи. Безразборният секс не влиза в сметките ми.

Той стана рязко и я сграбчи в прегръдките си. Когато отпусна ръцете си, тя бе прималяла от вълнение.

— Това на безразборен секс ли ти прилича, Джулия? — попита я и я разтърси. — Нима можеш да го сложиш на кантара или да го отметнеш в списъка?

Вбесен, той се отдръпна и взе виното си. Нито си беше представял, че вечерта ще има такова начало, нито такъв край. Преди без усилие успяваше да се сдържа. Боеше се, че вече няма да му е лесно — поне в присъствието на Джулия.

— Не ще позволя насила да ме въвлекат в някаква връзка или да изпитвам несъществуващи чувства.

— Напълно си права. Този път поне ще се извиня. — Възвърнал донякъде самообладанието си, той се усмихна. — Постъписа се, нали? Може би това е най-добрият начин да се отнасям с теб, Джули. Неочакваното те обезоръжава. — Погали с пръст пребледнялото й лице. — Не исках да те плаша.

— Ни най-малко не си ме изплашил.

— Напротив, изплаших те до смърт, а обикновено не постъпвам така с жените. Но ти си различна. Може би тъкмо с това се мъча да се преборя. — Улови ръката й и нежно я целуна по пръстите. — Поне ще си тръгна с убеждението, че тази нощ ще си мислиш за мен.

— Тъй като ще работя най-малко още час, едва ли ще бъда в състояние.

— О, непременно ще си мислиш — подхвърли й на път към вратата той. — И ще ти липсвам.

Едва не се усмихна, когато я затвори след себе си. За неин ужас, се оказа прав.