Нора Робъртс
Искрени лъжи (11)

Десета глава

Точно в десет часа, според предварителната уговорка, Джулия пристъпи в кръглата приемна пред кабинета на Дрейк, за да се срещне с него. Чувстваше се изцедена. Помъчи се да прикрие болката, когато се насочи към бюрото в средата и съобщи името си на лъскавата брюнетка, отговаряща, изглежда, за това.

— Господин Морисън ви очаква — пропя тя с кадифен контраалтов глас, който сигурно караше клиентите от мъжки пол да им потекат лигите, чуеха ли го по телефона. Ако той не успееше да ги размекне, стосантиметровата обиколка на бюста й, с втъкнат в прелестната му ямичка циркон във формата на куб, положително щеше да ги довърши. — Моля ви, седнете за няколко минути.

Джулия копнееше тъкмо за това. С продължителна негласна въздишка тя се настани на едно канапе и се престори, че чете списание „Премиер“. Имаше чувството, че са я налагали бавно и методично с обвита в пяна бейзболна бухалка.

Един час упражнения с Фриц и бе готова да моли за милост — за предпочитане от легнало положение.

Той се държеше мило, насърчаваше я и непрекъснато й правеше комплименти, истински Конан.

Джулия се сети да обърне една страница на списанието, докато секретарката говореше по телефона с най-сексапилния си тон. Погледнат в профил, в сравнение с нейните фантастични размери, бюстът на Доли Партън изглеждаше направо недоразвит. Странно, Джулия се озърна крадешком и с почуда забеляза, че нито един от мъжете в приемната не се вълнуваше от него.

Отпусна се енергично назад и остави мислите си да блуждаят.

Въпреки болежките, сутринта бе протекла интересно. Очевидно жените ставаха по-словоохотливи, когато понасят общи страдания. Ив се бе държала дружелюбно и шеговито — особено когато Джулия загърби достойнството си и изригна порой ругатни при последните мъчителни коремни преси.

Беше трудно, дори невъзможно, да се запази дистанция, докато двете изтощени жени заедно се къпеха голи под душовете.

През този сеанс не обсъждаха никого, а разни дреболии. Градините, които за изненада на Джулия, Ив обожаваше. Предпочитаната от нея музика, любимите й градове. Едва по-късно на Джулия й хрумна, че разговорът бе протекъл съвсем приятелски и непринудено и почти не приличаше на интервю.

Колкото по-затормозена се чувстваше физически, с толкова по-голяма лекота Джулия разправяше за себе си. Без затруднение описа дома си в Кънектикът и своето задоволство, че преместването се е отразило прекрасно на Брандън. Как мрази да пътува със самолет и колко много си пада по италианската кухня. Колко уплашена се е чувствала, когато за първи път е трябвало да даде автограф, заобиколена от тълпа почитатели.

Какво й бе казала Ив след нейното признание, че изпитва ужас от всякакви публични изяви?

„Вземи им акъла, момиче, никога не се оставяй да те сломят.“

Щом си го спомни, Джулия се усмихна. Харесваше й.

Предпазливо се размърда. Когато мускулите на бедрата й се свиха, тя почти изскимтя. Мъжете, които седяха срещу нея, я погледнаха бегло над списанията си, после отново забиха глави и продължиха да четат. За да забрави, че всяко местенце по тялото я боли, реши да позанимава мислите си с тях.

Дали бяха актьори, дошли с надеждата да бъдат представени от някоя важна клечка? Не, едва ли. Актьорите никога не биха тръгнали заедно да си търсят рекламен агент. Дори да са любовници.

Не беше справедливо да ги нарича „обратни“ само защото не зяпаха похотливо мадамата с гигантския бюст. Може да бяха почтени и верни съпрузи, които не се заглеждат по чужди жени.

А може би просто седеше срещу двама сухари.

Не, това са данъчни ревизори, които чакат да прегледат счетоводните книги на Дрейк, заключи тя. Май беше по-близо до истината. Приличаха на типични ревизори, както си ги представяше — невъзмутими, равнодушни и безмилостни, или на наемни убийци от мафията. Какво ли носеха със себе си, калкулатори или пистолети, скрити под елегантните черни сака?

Тази мисъл я развесели, но в момента, в който един от тях вдигна глава и забеляза втренчения й поглед, стана сериозна. Дано собствените й сметки да са в ред.

Хвърли око на часовника и видя, че чака от десет минути. Двойните бели врати, върху които ясно се четеше името на Дрейк, продължаваха да бъдат плътно затворени. Тя се взря в тях, недоумяваща защо се бави.

 

 

Вътре в кабинета, издържан в светлобежови и изумруденозелени тонове и обзаведен в изискан, ултрамодерен стил като приемната, Дрейк бе сплел разтрепераните си ръце върху лъскавата повърхност на писалището. В гигантското кожено кресло, направено по поръчка, тялото му изглеждаше по детски смалено.

От височината на прозореца навръх Сенчъри Сити зад него се откриваше изглед към целия Ел Ей. Изпълваше го трайно задоволство, че когато си пожелае може да зърне панорамата, увековечена от създателите на „Законът на Ел Ей“.

Сега обаче седеше с гръб към нея, със сведени очи. Предишната нощ не бе успял да мигне, накрая така се бе изнервил, че бе потърсил спасение в няколко валиума и в бутилка бренди.

— Дойдох при теб лично — казваше Делрикио, — защото те чувствам близък. — Дрейк само кимна и Делрикио стисна устни. — Нали разбираш какво щеше да се случи, ако нямах това отношение към теб?

Дрейк усети, че Делрикио очаква отговор от него и навлажни устни.

— Да.

— В бизнеса приятелството може да се намесва само до определена степен. Ние вече сме я прехвърлили. Снощи нямаше късмет. Съчувствам ти като на приятел. Но най-важният фактор трябва да бъде изгодата. Ти, Дрейк, ми носиш само загуби.

— Не биваше така да се случва. — Всеки миг чувствата на Дрейк заплашваха да избият в нежелана посока. — До последните пет минути…

— Все едно. Преценил си лошо и времето ти изтече. — Далрикио рядко повишаваше тон, не го направи и сега. Но въпреки това думите му прокънтяха в главата на Дрейк.

— Мога… мога да намеря още десет хиляди след две или три седмици.

Очите на Делрикио се скриха зад спуснатите му клепачи, той извади ролка с ментови бонбони, взе един и го лапна.

— Това съвсем не ме задоволява. Очаквам да получа останалата част от сумата най-много след седмица. — Направи пауза и размаха показалец. — Не, хайде, нали сме приятели, нека бъде след десетина дни.

— Деветдесет хиляди за десет дни?! — Дрейк посегна към гарафата от уотърфордски кристал^[1] върху писалището, но ръцете му така силно трепереха, че не можа да си налее от нея. — Невъзможно.

Лицето на Делрикио остана безизразно.

— Когато някой дължи пари, той ги връща. Или си поема последствията. Онзи, който не плаща дълговете си, може да се окаже много непохватен — толкова непохватен, че да си прещипе пръстите на някоя врата и да ги счупи. Или така да потъне в мислите си, че да не внимава, когато се бръсне и да си пореже лицето… или гърлото. Накрая може така да падне духом, че да се хвърли от прозорец. — Делрикио погледна към огромното стъкло зад гърба на Дрейк. — Като този тук.

Адамовата ябълка на Дрейк се опря в широкия възел на вратовръзката му, когато преглътна буцата, заседнала в гърлото му от страх. Гласът му излезе със свистене, подобно на въздух от пробит балон.

— Нужно ми е повече време!

Делрикио въздъхна като разочарован баща, който току-що е видял слабите оценки на сина си.

— Искаш от мен услуга, а ти не изпълни онова, за което те бях помолил.

— Тя не пожела нищо да ми каже. — Дрейк напълни шепата си със захаросани бадеми от японската гледжосана купичка върху писалището. — Знаеш колко опърничава може да бъде Ив.

— Знам. Но сигурно има и други начини.

— Опитах се да подпитам авторката. — Дрейк съзря бледа искрица светлина в края на тъмния тунел и се втурна напред. — Дори се мъча да я спечеля на своя страна. В момента чака в приемната отвън.

— Така значи.

Делрикио повдигна вежди, единствената проява на интерес.

— В кърпа ми е вързана — задъхано продължи Дрейк, обезумял от бързане да се измъкне. — Нали познаваш този тип жени — самотни, отдадени на кариерата си, жадни за мъничко любов. След две седмици ще ме гледа право в очите и ще прави каквото й кажа. Ще ми снася всичко чуто от Ив.

Далрикио се подсмихна и поглади с пръст мустаците си.

— Носи ти се славата, че имаш успех сред жените. Едно време и аз бях такъв. — Изправи се и Дрейк почувства как по лепкавата му от пот кожа се разлива блажено облекчение.

— Три седмици, господинчо. Ако ми доставиш полезна информация, ще уредим по-дълга отсрочка. И вместо честната ти дума, до една седмица да ми връчиш десет хиляди. В брой.

— Ама…

— Условията на сделката са много изгодни, Дрейк. — Делрикио отиде до вратата и се обърна. — Повярвай ми, друг не би се церемонил толкова с теб. Не ме разочаровай — добави и изтупа маншета си. — Ще бъде жалко, ако ръката ти се разтрепери и вземеш да нараниш лицето си, докато се бръснеш.

Когато излезе навън, Джулия съзря изискан, около шестдесетгодишен мъж. Имаше изтупан, лъскав вид на заможен и влиятелен човек и подчертано красива външност, станала още по-забележителна с възрастта. Другите двама в приемната станаха на крака. Посетителят, който излезе от кабинета на Дрейк, леко се поклони на Джулия и с поглед й даде да разбере, че все още умее да се наслаждава на младите, привлекателни жени.

Тя се усмихна — жестът му беше толкова изтънчен и старомоден. После се отдалечи, придружен от двамата мълчаливци.

Изминаха още пет минути, преди секретарката да отговори на позвъняването и да въведе Джулия в кабинета на Дрейк.

Той се мъчеше да се окопити. Не смееше да изпие още един валиум, но отиде в съседната баня и повърна от ужас. Наплиска лицето си с вода, изплакна киселия вкус в устата си с освежител, приглади косата и костюма си и едва тогава посрещна Джулия с типичния холивудски поздрав — лека целувка по бузата.

— Страшно се извинявам, че ви накарах да чакате — започна той. — Какво ще пиете? Кафе? Минерална вода? Сок?

— Нищо, благодаря.

— Настанете се удобно и ще поговорим. — Преднамерено погледна часовника си, за да й покаже, че е зает човек и няма време за губене. — Как върви работата с Ив?

— Много добре. Имах сеанс с Фриц сутринта.

— Фриц ли? — Изгледа я озадачено, после се усмихна. — О, да, „кралицата“ на спорта. Горкичката.

— Тренировката ми хареса. Той също — подхвърли тя с обичайния си сдържан тон.

— Сигурен съм, че сте издръжлива. Кажете, как върви книгата?

— Мисля, че можем да бъдем оптимисти.

— О, положително ще излезе бестселър. Историята на Ив е невероятно увлекателна, макар че не съм убеден дали паметта няма да й изневери. Въпреки това старицата си я бива за милиони.

Джулия беше напълно уверена, че ако Ив го чуеше да я нарича „старица“, щеше да го изрита право в слабините.

— В качеството на какъв говорите, като неин племенник или като неин рекламен агент?

Дрейк се подсмихна и зарови пръсти в бадемите.

— И двете, разбира се. Без колебание мога да заявя, че роднинската връзка с Ив Бенедикт е придала неповторим привкус на живота ми. А служебната само допълнително го е подсладила.

Джулия не си направи труда да коментира метафорите му. Нещо или някой бе накарал Дрейк да се изпоти чак до петите, обути в крокодилска кожа. Дали не беше изисканият мъж с посребрената коса и изтънчените маниери? Не й влизаше в работата — освен ако не засягаше по някакъв начин Ив. Тя изтласка въпроса от съзнанието си.

— Защо първи не ми разкажете за леля си? После ще стигнем и до клиентката ви. — Извади касетофона и вдигна въпросително вежди, той кимна в знак на съгласие. Намести бележника върху коляното си и се усмихна. Дрейк загребваше бадеми с шепа, после ги вземаше един по един и ги изстрелваше в устата си като куршуми. Лапваше, хрускаше и гълташе. Тя се зачуди дали не се случваше да прескочи някоя от тези стъпки и да погълне цял бадем. Мисълта я накара да отклони поглед встрани под претекст, че трябва да включи касетофона.

— Майки ви е по-голямата сестра на Ив, нали?

— Точно така. Беренски са имали три момичета. Ейда, Ноти и Лусил. Разбира се, Бети вече е била Ив Бенедикт, когато аз съм се родил. Утвърдена звезда, дори легенда. Поне в Омаха се ползваше с такова име.

— Идваше ли ви вкъщи на гости?

— Помня само два такива случая. Единия, когато бях на пет години. — Той облиза финия захарен прашец, полепнал по пръстите му, и си придаде подобаващ измъчен вид. Обзалагаше се, че една самотна майка с невръстен син ще се изпълни със съчувствие към него след онова, което щеше да каже. — Знаете ли, баща ми ни изостави. Можете да си представите какъв удар беше това за майка ми. Тогава бях много малък и не разбирах. Само се чудех защо баща ми не се прибира вкъщи.

— Съжалявам. — Тя наистина се изпълни със състрадание. — Сигурно ви е било страшно трудно.

— Това извънредно дълбоко ме нарани. Боя се, че и до ден днешен не съм превъзмогнал пораженията. — Повече от двадесет години Дрейк дори не се бе сещал за баща си. Извади носна кърпа с монограм и избърса пръстите си. — Просто излезе и не се върна. Дълго време търсех вината у себе си. Може би още не съм се освободил напълно от това чувство. — Млъкна, сякаш да възвърне равновесието си, обърна глава и замислено зарея поглед отвъд оловното стъкло, предпазващо го от утринния смог. Беше убеден, че нищо не може да развълнува една жена повече от някоя сълзлива история, разказана с мъжествен вид. — Ив дойде, макар че, ако трябва да бъда честен, двете с майка ми никога не са се разбирали. Беше много мила и по нейния безпардонен начин все се грижеше да не чувстваме някакви лишения. Накрая майка ми започна работа в един универсален магазин на половин ден, но благодарение на Ив имахме покрив над главите си. Тя плати и за образованието ми.

Малкото шоу, разиграно от Дрейк заради Джулия, не я заблуди, но въпреки това бе заинтригувана от разказа му.

— Споменахте, че двете не са се разбирали. Какво имате предвид?

— Нямам представа какво се е случило, когато са били момичета. Подозирам, че и трите сестри са се домогвали до вниманието на баща си. Той е отсъствал почти през цялото време. Бил е нещо като търговски пътник. От думите на майка ми знам, че са живели мизерно и Ив вечно е била недоволна. Обяснението може да бъде и още по-просто — добави Дрейк с усмивка. — Виждал съм ги на снимки, трите заедно като млади. Според мен, никак не е било лесно три красиви жени да живеят под един и същ покрив.

Джулия премигна и едва не изгуби нишката на мисълта си. Дали този човек имаше представа колко е лустросан, запита се тя? Златната верижка на ролекса му, блещукането на копчетата на ризата, гелът по косата.

— Аз… — Джулия бързо погледна бележките си, без да забележи как се е надул като пуяк, убеден, че неговата привлекателност й пречи да се съсредоточи. — Значи Ив си отиде.

— Да, останалото е история. Майка ми се омъжила. Чувал съм да разправят, че баща ми е бил влюбен в Ив. Тогава майка ми не е била в първа младост и допускам, че доста време се е мъчила да забременее. Сигурна ли сте, че не искате нищо за пиене? — запита Дрейк и се изправи, за да отиде до зареденото с най-разнообразни напитки барче в единия край на помещението.

— Не, нищо. Но моля ви, продължавайте.

— Както и да е. Та накрая аз си останах единствено дете.

— Докато говореше, си наля вода с лед. Би предпочел нещо по-силно, но чувстваше, че Джулия не би одобрила подобни навици преди обяд. Отпи от чашата и наклони глава към рамото, този път обръщайки лице в другата посока.

— Лусил отдаде живота си на пътешествия. Мисля, че дори прекара няколко години в една комуна. Типично за шестдесетте. Загина при железопътна злополука в Бангладеш или в Борнео, или в подобно забутано място преди десетина години.

Той описа живота на леля си накратко и отбеляза смъртта й, без дори да трепне.

Джулия надраска нещо в бележника си.

— Доколкото разбирам, не сте били много близки?

— С кого, с леля Лусил ли? — Той прихна да се смее, после се престори, че кашля. — Струва ми се, че не съм я виждал повече от три-четири пъти през живота си. — Изобщо не спомена, че всеки път му носеше някакъв приказен подарък — играчка или книга. И че бе умряла само с дрехите на гърба си и с малко джобни пари. Щом не бе оставила наследство на Дрейк, той не можеше да храни особено скъпи спомени за нея. — Винаги ми е изглеждала… ами, някак недействителна, ако ме разбирате какво имам предвид.

Джулия поомекна. Не беше справедливо да съди Дрейк, че е безсърдечен само защото не изпитваше привързаност към почти непознатата си леля. Или защото се надуваше като пуяк, понеже си въобразяваше, че притежава неотразима мъжка привлекателност.

— Предполагам, че да. Семейството ви е било пръснато на различни страни.

— Да. Майка ми държеше фермичката, която бяха закупили с баща ми, а Ив…

— Какво изпитахте, когато я срещнахте за първи път?

— Тя винаги е изглеждала невероятна. — Дрейк се настани в края на писалището си, за да вижда краката на Джулия. Опознаването й далеч нямаше да е толкова неприятно. И за да бъде справедливо, щеше да се погрижи и тя да изпита удоволствие. — Красива, естествено, но с онази, присъща на малко жени, вътрешна чувственост. Доловима дори за едно дете, въпреки че е неспособно да я назове. Мисля, че по онова време тя беше омъжена за Антъни Кинкейд. Пристигна с купища багаж, с червени устни, червени нокти, облечена явно в костюм на „Диор“ и стиснала неизменната цигара между пръстите си. С една дума, беше фантастична.

Отпи от чашата си, изненадан от живото видение, изникнало пред очите му.

— Спомням си една сцена точно преди да си замине. Спореха с майка ми в кухнята на фермата. Ив бълваше дим и крачеше по напукания балатум, докато майка ми седеше край масата вбесена и със зачервени очи.

 

 

— За Бога, Ейда, напълняла си с петнадесет килограма. Нищо чудно, че Еди е избягал с някаква скапана келнерка.

Ейда стисна нацупените си устни. Кожата й имаше цвят на престояла овесена каша.

— В моята къща не се прекалява с Божието име.

— И с нищо друго, ако не се съвземеш.

— Аз съм бедна жена без мъж, но с дете, за което трябва да се грижа.

Ив размаха цигарата си, така че димът очерта зиг-заг във въздуха.

— Прекрасно знаеш, че парите не са проблем. Освен това светът е пълен с жени без мъже. В повечето случаи за добро. — Рязко стовари длани върху дървената маса, с щръкнала цигара между пръстите. — Слушай какво ще ти кажа, Ейда. Мама е мъртва, татко също. Лусил и тя. Дори оная мърда мъжът ти, се чупи. И никой от тях няма да се върне.

— Не ще ти позволя да говориш за съпруга ми…

— О, я млъкни! — Ив блъсна с юмрук по масата и пластмасовата солница и пиперница във формата на кокошка и петел подскочиха и паднаха на пода. — Не заслужава да го защитаваш, нито заслужава сълзите ти, за Бога. Отворила ти се е нова възможност да започнеш отначало. Петдесетте години безвъзвратно отминаха, Ейда. През януари в Белия дом ще имаме нов президент, и то не изкуфял дъртак като предишните. Жените ще захвърлят престилките си. Във въздуха се задава промяна, Ейда. Не я ли усещаш? Близо е.

— Не трябваше да избираме католик, човек от друга вяра^[2]. Това е позор за нацията. — Брадичката й щръкна напред. — Все едно, мен какво ме засяга?

Ив затвори очи, знаеше, че Ейда никога няма да вкуси от промяната, от свежия й живителен полъх, защото беше прекалено озлобена.

— Зарежи къщата, Ейда! Вземи момчето и ела с мен в Калифорния.

— Защо, за Бога, трябва да правя подобно нещо?

— Защото сме сестри. Продай това загубено място и се премести там, където ще можеш да си намериш прилична работа, да общуваш с хора и където момчето ще живее нормално.

— Като теб. — Ейда подигравателно се изсмя, кръвясалите й очи преливаха от възмущение и завист. — Дето се показваш на екрана полугола, та и скитниците да могат да те зяпат за стотинки. Дето се жениш и разженваш, когато ти скимне и се сваляш на всеки, който ти намигне. Много ти благодаря, но ще задържа момчето си тук, където ще расте, възпитавано в здрав дух и според Божията промисъл.

— Прави каквото искаш — уморено въздъхна Ив. — Макар че да ме убиеш, не мога да проумея защо Бог позволява да бъдеш толкова озлобена и изхабена, преди да си навършила четиридесет. Ще ти пращам пари за момчето. А за какво ще ги харчиш, си е твоя работа.

 

 

— Естествено, тя приемаше парите — продължи Дрейк. — Докато осребряваше чековете, не спираше да сипе ругатни срещу порочността, безбожието и така нататък. — Сви рамене. До такава степен беше свикнал с хапливия език на майка си, че не бе усетил как се е заразил от нея. — Доколкото знам, Ив още й изпраща чек всеки месец.

Джулия се смути, че в думите му нямаше капчица благодарност. Питаше се дали Дрейк си дава сметка колко много прилича на майка си.

— След като сте имали толкова редки контакти в детството, как започнахте да работите за нея?

— Лятото, щом завърших гимназия, тръгнах на автостоп за Ел Ей с тридесет и седем долара в джоба. — Той се усмихна и за първи път на Джулия й се стори, че долавя някаква далечна прилика с чаровността на леля му. — Мина цяла седмица, докато успея да се добера до нея. За мен това беше цяло приключение. Тя ме взе с колата си от една долнопробна кръчма в източната част на града. Влезе в мръсния мексикански вертеп, облечена в умопомрачителна рокля, покачена на обувки с тънки като игли токчета, които можеха да пронижат човек право в сърцето. Бях я хванал преди някакъв купон. Повика ме с пръст, обърна ми гръб и излезе. Спуснах се подире й като стрела. Не ми зададе нито един въпрос по пътя към дома й. Щом пристигнахме, ми каза да се изкъпя и да обръсна четината си, която трябваше да мине за брада. И тогава Травърс ми поднесе най-хубавото ядене в живота.

Заедно със спомена у него се надигна някакво чувство — на обич, останала дълбоко заровена под наслоената алчност и честолюбие.

— А майка ви?

Чувството отмря.

— Ив се оправи с нея. Никога не съм я питал как. Прати ме да работя при градинаря, после ме натика в колежа. Усъвършенствах се при Кенет Стокли, който й помагаше по онова време. Нина се появи малко преди двамата с Кенет да се скарат. Когато разбра, че не съм лишен от способности, Ив ме направи свой рекламен агент.

— Ив има малко роднини — отбеляза Джулия. — Но затова пък е безкрайно предана и щедра към тях.

— Да, по своему. Независимо обаче дали си роднина, или служител, трябва да се придържаш към правилата. — Остави чашата си и реши, че е най-добре да изглади впечатлението за своето недоволство. — Ив Бенедикт е най-щедрата жена, която познавам. Животът й невинаги е бил лесен, но въпреки това е успяла да пробие. Куражът й е заразителен и всички край нея се опитват да й подражават. Накратко казано, аз я боготворя.

— Смятате ли се за нещо като неин син?

Зъбите му блеснаха в усмивка, прекалено самодоволна, за да бъде искрена.

— Напълно.

— А Пол Уинтроп? Как бихте описали неговите взаимоотношения с Ив?

— Пол? — Дрейк сбърчи вежди. — Между тях няма кръвно родство, но тя е силно привързана към него. Можете да го приемете като част от антуража й, един от привлекателните млади мъже, с които Ив обича да се обгражда.

Не само е лишен от всякакво чувство на благодарност, каза си Джулия, но е и склонен към мерзост.

— Странно, мислех, че Пол Уинтроп е доста самостоятелен човек.

— Да, той, разбира се, си има свой живот, успешна писателска кариера… — В този момент той се усмихна. — Но мога да заложа и последния си долар, че е достатъчно Ив да щракне с пръсти и Пол тутакси ще дотърчи. Често съм се питал… Моля ви, неофициално.

— Разбира се. — Тя изключи касетофона.

— Питал съм се дали нямат по-интимна връзка.

Джулия настръхна. Осъзна, че лошотията му далеч не беше безобидна. Под цялото външно лустро Дрейк Морисън бе разяждан от опустошителна злоба.

— Тя е с тридесет години по-стара от него.

— Разликата във възрастта не е пречка за Ив. Това е част от нейната загадъчност и неувяхващо обаяние. Колкото до Пол, той може и да не се жени за всяка срещната като баща си, но е наследил слабостта му към красивите жени.

Темата на разговора стана неприятна на Джулия и тя затвори бележника си. До момента бе научила от Дрейк Морисън всичко, което искаше.

— Сигурна съм, че Ив ще ми каже за техните отношения, ако реши да им отдели място в книгата.

Той се опита да разшири открехналата се пролука.

— Нима тя споделя с вас толкова лични подробности? Онази Ив, която аз познавам, е много потайна.

— Книгата е нейна — отбеляза Джулия и се изправи. — Едва ли би имало смисъл да я издава, ако не е лична. Надявам се, че пак ще поговорим. — Подаде му ръка и с мъка потисна пристъпа на неприязън, когато той я пое и я поднесе към устните си.

— Само посочете мястото и времето. Всъщност, защо не вечеряме заедно? — Дрейк задържа ръката й, поглаждайки я леко с палец по кокалчетата. — Убеден съм, че можем да разговаряме за куп други неща, освен за Ив. Въпреки неустоимия й чар.

— Съжалявам. Книгата поглъща почти цялото ми време.

— Не можете да работите всяка вечер. — Плъзна нагоре ръка по рамото й и взе да си играе с перлената обица на ухото й. — Защо не се срещнем вкъщи неофициално? Разполагам с някои изрезки и стари снимки, които могат да ви послужат.

Дори да бе измислил, че ще й показва сензационни материали, претекстът му бе повече от прозрачен.

— Гледам да прекарвам вечерите със сина си, но с радост бих разгледала изрезките, ако нямате нищо против да ми ги изпратите.

Той се изсмя пресилено.

— Явно се изразявам прекалено завоалирано. Бих желал да ви видя отново, Джулия. По лични причини.

— Разбрах ви съвсем правилно. — Взе касетофона и го прибра в куфарчето си. — Моля да ме извините.

Дрейк успя да задържи ръката си леко кацнала на рамото й. Изкриви страдалчески лице и притисна другата до сърцето си.

— Ах!

Това я накара да се разсмее и да почувства, че е прекалила.

— Извинявайте, Дрейк, не беше учтиво от моя страна. Трябваше да кажа, че съм поласкана от поканата и проявения интерес, но моментът не е подходящ. Освен книгата и Брандън, имам куп други задължения и не ми остава никакво време за светски живот.

— Така по-бива. — Той не свали ръката си от рамото й дори когато я изпращаше до вратата. — Ами какво ще кажете за друго? Може би аз най-добре ще съумея да ви помогна във нашето начинание. Защо в хода на работата не ми показвате бележките си или вече нахвърляните чернови? Току-виж успея да запълня някои празноти, да ви подсетя за разни имена, дори да разчовъркам паметта на Ив. Междувременно… — Погледът му бавно зашари по лицето й. — Бихме могли да се опознаем по-отблизо.

— Много сте великодушен. — Постави ръка върху дръжката на вратата, мъчейки се да сподави раздразнението си, когато той небрежно я подпря с длан, за да й попречи да я отвори. — Ако срещна спънки, може и да опра до вас. Но тъй като историята засяга Ив, по-редно е да питам нея. — Тонът й бе кротък и дружелюбен, когато дръпна вратата. — Благодаря, Дрейк. Повярвайте ми, непременно ще ви се обадя, ако ми потрябвате.

Усмихна се на себе си на излизане от приемната. Беше напълно уверена, че нещо вече се мъти. И че Дрейк Морисън се беше накиснал до шия в него.