Нора Робъртс
Искрени лъжи (10)

Девета глава

Глория Дюбари беше на деликатна за актриса възраст. В официалната й биография пишеше, че е на петдесет. В кръщелното й свидетелство, издадено на името на Ърнестин Блофийлд, се прибавяха още пет опасни години към упоменатите.

Благодарение на наследствените й качества се бе наложило да предприеме само незначителни козметични корекции, за да запази образа си на невинно момиче. Още носеше меднорусата си коса късо подстригана по момчешки, прическа, на която милиони жени бяха подражавали в разцвета на славата й. Гаменското й лице печелеше допълнително от огромните й честни сини очи.

Пресата я обожаваше — тя полагаше специални усилия за това. Винаги с готовност даваше интервюта. Щедро показваше снимки от единствената си сватба и с охота споделяше комични случки, свързани с децата й — мечта за всеки рекламен агент.

Беше известна като вярна приятелка, отдадена на най-належащите благотворителни дела, постоянно загрижена за интересите на актьорите и животните.

В бунтовния период на шестдесетте средните американци бяха издигнали Глория на пиедестал — символ на невинността, морала и доверието. И я държаха там, не без нейна помощ разбира се, повече от три десетилетия.

В единствения им съвместен филм Ив бе играла ролята на похотлива по-възрастна дама, прелъстила и измамила невинния, изстрадал и мекушав съпруг на Глория. Превъплъщенията им бяха определили образа на всяка от тях. Добро момиче — лоша жена. Но колкото и да е странно, актрисите бяха станали приятелки.

Циниците биха могли да кажат, че дружбата им е била скрепена от едно допълнително обстоятелство — просто никога не се бе налагало да си съперничат за някоя роля или мъж. Донякъде това беше вярно.

Когато Ив влезе в „Шасен“, Глория вече седеше унило замислена над чаша бяло вино. Малцина познаваха Глория достатъчно добре, за да прозрат зад спокойното й изражение стаено недоволство. Ив обаче бе сред тях. Мина й през ум, че я очаква дълъг следобед.

— Шампанско ли, госпожице Бенедикт? — попита келнерът, след като двете жени си размениха леки целувки.

— Естествено.

Със сядането Ив посегна за цигара и бавно се усмихна на келнера, когато й я запали. Изпитваше особено задоволство при мисълта, че след сутрешния сеанс изглежда превъзходно. Кожата й беше опъната и стегната, косата — мека и лъскава, мускулите — гъвкави.

— Как си, Глория?

— Горе-долу добре. — Широката й уста лекичко се сви преди да надигне чашата си. — Като се има предвид как „Варайъти“ оплю последния ми филм.

— Да, в края на отзива засягат касовия успех на филми. Да не си от вчера в киното, та да се притесняваш от мнението на някакъв си гаден новоизлюпен критик.

— Не съм толкова силна като теб. — Глория каза това с едва забележима усмивка на самодоволство. — Ти просто би пратила критика… знаеш къде.

— Да върви на майната си? — невинно попита Ив в момента, в който келнерът оставяше шампанското й на масата. Засмя се и го потупа по ръката. — Извинявай, скъпи, не се отнася за теб.

— Ив, прекаляваш.

Но в гласа на Глория прозвъня смях, когато се наклони към нея.

Също като примерно момиченце, което са хванали да се киска в църквата, помисли си с известна топлота Ив. Как ли се чувства човек, почуди се тя, когато вярва на всичко, което пишат за него в пресата?

— Как е Маркъс? И двамата ни липсвахте на събитието завчера.

— О, толкова много искахме да дойдем, но Маркъс имаше кошмарно главоболие. Горкичкият! Не можеш да си представиш колко е трудно да се занимаваш с бизнес в днешно време.

Темата за Маркъс Грант, който беше съпруг на Глория от двадесет и пет години, винаги отегчаваше Ив. Тя издаде някакво неопределено възклицание и взе листа с менюто.

— А да се занимаваш с ресторанти сигурно е най-ужасното от всички — продължи Глория, винаги готова да страда заради неволите на мъжа си, дори когато не ги разбираше. — Санитарните инспектори непрекъснато дебнат наоколо, а и хората взеха да търсят кусури заради холестерина и мазнините. Не правят сметка, че на практика по-голямата част от средните американци са се изхранвали предимно с „Бързо и вкусно“.

— Малка червена кутия на всеки ъгъл — подхвърли Ив, визирайки веригата от заведения за бързо хранене на Маркъс. — Не се тревожи, Глория, независимо дали са загрижени за здравето си, или не, американците винаги ще си падат по бургерите.

— Няма съмнение. — Тя се усмихна на келнера. — Само една салата, поръсена с лимонов сок и пипер.

Иронията щеше да убегне на Глория, помисли си Ив и затова поръча лютата подправка.

— А сега… — Ив отново посегна към питието си. — Разкажи ми всички клюки.

— Въртят се главно около теб. — Глория почука с ниско изрязаните си нокти, покрити с безцветен лак, по високата чаша. — Всички говорят само за книгата ти.

— Колко съм доволна! И какво приказват?

— Разкъсват се от любопитство. — Глория взе да го усуква и понечи да премине от вино на вода. — И от не по-малко неприязън.

— Аз пък се надявах, че ще предизвикам страх.

— Има и страх. Да не би да те споменат или обратното, да не би да те пропуснат.

— Мила, направи ме щастлива за цял ден.

— Шегувай се колкото си искаш, Ив — започна Глория, но млъкна, докато им сервираха хляба. Отчупи крайче от хлебчето си и го натроши в чинията, — но хората се тревожат.

— Кои по-точно?

— Ами, не е тайна как се чувства Тони Кинкейд. Чух, че и Анна дел Рио се заканва да те съди за клевета.

Ив се усмихна и дебело намаза кифличката си с масло.

— Анна е прекрасен и оригинален дизайнер, Бог ми е свидетел, но нима е толкова глупава да вярва, че на широката публика й пука какво смърка в задната си стаичка?

— Ив!

Глория се изчерви от смущение и гаврътна остатъка от виното си. Огледа се нервно наоколо, за да се увери, че никой не ги е чул.

— Не можеш така безотговорно да сипеш подобни хули. Аз лично не одобрявам наркотиците. Направила съм три официални изявления по този въпрос, но Анна е много влиятелна. И ако от време на време прибягва към тях за тонус…

— Глория, не се прави на по-глупава, отколкото си. Анна е наркоманка, която пръска по пет хиляди долара на ден, за да робува на привичките си.

— Не можеш да знаеш…

— Знам.

За първи път Ив прояви дискретност и млъкна, когато келнерът се появи с поръчката. Кимна му и той напълни чашите им.

— Разобличаването на Анна може да спаси живота й — продължи Ив, — макар че би било лъжа да твърдя, че го правя от хуманни подбуди. Друг?

— Прекалено много са. — Глория гледаше втренчено салатата си. Както се готвеше за всяка роля, така и настоящия обяд бе репетирала с часове. — Ив, тези хора са твои приятели.

— Не съм убедена. — С възбуден апетит Ив гребна от лютивата салата. — С повечето от тях просто сме работили заедно или сме участвали в разни начинания. С някои съм спала. Колкото до приятелите, истинските ми приятели в бранша могат да се преброят на пръстите на едната ръка.

Глория се нацупи — гримаса, очаровала навремето милиони.

— Аз влизам ли в това число?

— Да. — Ив си хапна още една лъжица и едва тогава отговори. — Глория, една част от онова, което ще разкрия, ще причини болка, друга ще донесе облекчение. Но въпросът не е в това.

— А в какво? — Глория се наклони напред, ококорила огромните си сини очи.

— Да разкажа живота си, целия, без шикалкавене. Включително и за хората, които са се появявали и изчезвали от него. Нямам намерение да лъжа нито за себе си, нито за когото и да било другиго.

Глория протегна бързо ръка и сграбчи Ив за китката. Дори този жест бе отрепетиран с меки и умоляващи пръсти. При сегашното изпълнение обаче хватката им бе желязна и настойчива, защото беше заредена с искрено вълнение.

— Аз ти се доверих.

— С пълно основание — напомни й Ив. Знаеше какво предстои и съжаляваше, че не може да го избегне. — Нямаше към кого друг да се обърнеш.

— Това дава ли ти право да посегнеш на нещо толкова дълбоко лично и съкровено и да ме съсипеш?

Ив въздъхна и надигна питието със свободната си ръка.

— В хода на разказа много личности и събития се преплитат и това не може да бъде избегнато. Ако премълча някоя част, за да предпазя някого, всичко ще се сгромоляса.

— Какво отношение може да има постъпката ми преди толкова години към твоя живот.

— Сега ли да ти обяснявам — прошепна Ив. Усети неочаквана болка, неподдаваща се на лекарска терапия. — По-късно всичко ще се изясни и от все сърце се надявам, че ще ме разбереш.

— Ще ме унищожиш, Ив.

— Не ставай смешна. Нима наистина смяташ, че хората ще се изненадат или ужасят, като научат, че едно наивно двадесет и четири годишно момиче е имало глупостта да се влюби в коварен мъж и да направи аборт от него?

— Когато това момиче е Глория Дюбари, да. — Отдръпна ръката си. Подържа я в нерешителност до чашата с вино, после посегна към водата. Не можеше да си позволи да се напие на публично място. — Аз се превърнах в уважавана фигура, Ив. И, дявол да го вземе, държа на това, с което ме отъждествяват. На честността, невинността, старомодните добродетели и романтичната любов. Знаеш ли какво ще стане с мен, ако разберат, че съм имала връзка с женен мъж и съм абортирала от него, и то, докато съм се снимала в „Срамежливата невеста“?

Ив изгуби търпение и бутна салатата си настрана.

— Глория, ти си на петдесет и пет години.

— Петдесет.

— Божичко! — Ив рязко измъкна една цигара. — Обичат те и те уважават, само дето още не са те обявили за светица. Имаш богат съпруг, който — за твой късмет — не е във филмовия бизнес. Две прекрасни деца, които водят извънредно скромно и съвсем нормално съществуване. Някои сигурно смятат, че са били заченати от въздуха или са били донесени от щъркела. Нима е от значение на този етап — когато вече си се превърнала в уважавана личност, ако хората разберат, че си водила полов живот?

— В рамките на брака, не. Но за кариерата ми…

— И двете знаем, че от пет години не са ти предлагали нито една свястна роля.

Глория се наежи, но Ив възпря съпротивата й с ръка.

— Имаш добри постижения и тепърва ще ги имаш, но от доста време киното не стои в центъра на живота ти. Нищо от моите разкрития за миналото не ще промени сегашното или бъдещото ти положение.

— Ще ме оплюят във всички сензационни издания.

— Възможно е — съгласи се Ив. — Най-много да получиш някоя интересна роля. Важното е, че никой няма да те осъди за това, че в такъв труден момент си взела най-правилното решение и не си опропастила целия си живот.

— Не ме разбираш, Маркъс не знае.

Ив изненадано вдигна вежди.

— Защо, по дяволите?

Самодивското й лице пламна, невинните очи проблеснаха студено.

— Защото, да те вземат мътните, той се е оженил за Глория Дюбари. Оженил се е за образа, свързан с нея, и досега винаги съм се старала да го пазя неопетнен. Не съм допускала и сянка на скандал. А ти ще унищожиш всичко! С един замах.

— Тогава съжалявам. Искрено. Но не се чувствам отговорна, щом в брака ти е липсвало доверие. Повярвай ми, ще разкажа живота си съвсем точно, без да украсявам нищо.

— Никога няма да ти простя! — Глория махна салфетката от скута си и я хвърли на масата. — И ще предприема всичко възможно да ти попреча.

Стана и излезе със сухи очи, дребна и елегантна в белия костюм на „Шанел“.

В срещуположния край на помещението един мъж се бавеше с обяда си. Вече бе направил пет-шест снимки с миниатюрния си фотоапарат, скрит в шепата му, и се чувстваше доволен. Ако извадеше късмет, щеше да свърши работата си за деня и да се прибере вкъщи, за да хване шампионата за Голямата купа по телевизията.

 

 

Дрейк гледаше мача сам. За първи път в съзнателния си живот не искаше да му се мотае наблизо жена. Не желаеше някаква капризна руса красавица да лежи изтегната върху канапето и да му се цупи, че обръща повече внимание на играта, отколкото на него.

Беше седнал в игралната зала на дома си в Холивуд Хилс, изграден от камък и кедрово дърво. Широкоекранният телевизор, върху който отборите вече бяха отиграли и съответно посрещнали първия удар, заемаше едната стена. Дрейк бе наобиколен отвсякъде със скъпи играчки, с които компенсираше липсата им в детството си. Три „едноръки бандита“, билярдна маса, бронзов баскетболен кош, всички възможни разновидности на електронни игрални автомати и звукови уредби. Видеотеката му наброяваше над петстотин касети и във всяка стая имаше видеомагнетофон. Гостите трудно биха открили нещо друго за четене, освен бланки за конни залагания или търговски каталози, но затова пък Дрейк можеше да предложи далеч по-интересни забавления.

Съседната стая беше претъпкана със секс-играчки — от най-изтънчените до най-смешните. Още от дете му бяха внушавали, че сексът е греховно нещо, но той открай време бе решил, че ако ще е гарга, да е рошава поне. Във всеки случай няколко нагледни материала само изостряха апетита му.

Макар той самият да проявяваше само мимолетно влечение към наркотиците, в дома си държеше куп хапчета и прахове и беше готов да ги извади, щом някое събиране вещаеше да протече скучно. Дрейк Морисън се смяташе за гостоприемен домакин.

Тази неделя беше отказал поне десетина покани да гледа шампионата за Голямата купа. За него това не беше просто игра, предавана по телевизията за развлечение, която да освирква в компанията на приятели. Тя беше въпрос на живот и смърт. От изхода й зависеше съдбата на петдесет хилядарки, които в никакъв случай не биваше да загуби.

Преди края на първата четвърт^[1] вече бе погълнал две бири и половин пакетче чипс, напоено със сос от авокадо и разни подправки. Когато неговият отбор поведе с един гол, малко се отпусна. Телефонът му иззвъня два пъти, но той остави автоматичният секретар да отговори, убеден, че късметът ще му изневери, ако напусне поста си, дори за да отиде до тоалетната, камо ли да вдигне слушалката.

Две минути след началото на втората четвърт Дрейк се изпълни със задоволство. Отборът му се бореше лъвски. Лично той ненавиждаше този спорт. Беше толкова… груб. Но необходимостта да залага бе абсолютно належаща. Сети се за Делрикио и се усмихна. Ще плати на италианското копеле до стотинка. И няма да се поти, щом чуе равния му любезен глас по телефона.

След това може би ще замине на зимна почивка. В Пуерто Рико, където ще си поиграе на воля в казината и ще изчука някоя и друга изпечена мръсница. Полага му се, ако се измъкне сух от тази забъркана история.

Без всякаква помощ от Ив, помисли си и посегна за нова бира. Дъртата кучка не иска да му даде назаем нито стотинка само защото не му беше провървяло. Ако знае, че още има вземане-даване с Делрикио… Е, не е нужно да се тревожи. Дрейк Морисън умее да бъде дискретен.

Както и да е, никой не й дава право да бъде такава скръндза. Къде, по дяволите, ще идат паричките й, когато пукне? Има само сестрите си, а те не й досаждат. Значи остава Дрейк. Той е единственият й кръвен роднина и през целия си съзнателен живот се е опитвал да й бъде в услуга.

Вниманието му отново бе привлечено към играта от глух тътен, когато крайният защитник от противниковия отбор пробяга известно разстояние и изпълни тъчдаун.

Усещаше, че пикочният му мехур ще се пръсне като балон, натикан в гърлото му и гръмнал на парчета. Взе си още една шепа чипс. По ризата и в скута му се разпиляха късчета, докато го натъпкваше в устата си. Голяма работа, каза си. Разликата е само три точки. Четири, поправи се и избърса устата си с ръка, когато топката се вряза между гредите.

Ще си наваксат. Имат предостатъчно време.

 

 

В крайбрежната си къща в Малибу Пол се потеше над клавиатурата на компютъра. Книгата му създаваше известни проблеми — повече от очакваното. Беше си наумил да преодолее затрудненията на всяка цена. Често гледаше на писането по този начин. Буташе стените една по една. Не му беше приятно и в същото време му доставяше най-голямото удоволствие в живота. Мразеше го и го обичаше така, както беше чувал някои да се отнасят към жените си. За него писането представляваше неотменима потребност — не заради парите, имаше ги предостатъчно, — естествена като яденето, спането или ходенето по малка нужда.

Облегна се на стола и се втренчи в екрана, в малкия бял курсор, който просветваше след последната написана дума.

Думата беше „убийство“.

Изпитваше неизразима наслада да създава трилъри, в които да заплита съдбите на героите, родени във въображението му. Най-много обичаше да ги наблюдава как си играят с живота и смъртта. В момента, изглежда, му бяха безразлични.

Куп неща отклоняват вниманието ми, каза си и хвърли поглед през рамо към телевизора, от който гърмеше третата четвърт на решаващия мач за Голямата купа. Знаеше, че е детинско да пусне телевизора и да се прави, че не го гледа. Всъщност, изобщо не се интересуваше от американски футбол. Но всяка година с увлечение следеше първенството. Дори си избра отбор и за да накаже слабостта си, се спря на губещия — бяха изостанали с три точки в първата четвърт.

Играта наистина му пречеше да се съсредоточи, но причината, поради която през последните седмици не можеше да се отдаде на работата си, беше съвсем друга. Несъмнено бе далеч по-привлекателна от скупчените мъже с предпазни раменни подплънки, боричкащи се на земята. И тя бе невъзмутимата, дългокрака русокоса, на име Джулия.

Дори не беше сигурен какво точно иска от нея. Освен очевидното. Действително, когато я докосваше, изпитваше приятен гъдел — особено при нейната сдържаност и гневни изблици, които изпращаха такива объркани и завладяващи съзнанието му призиви. Но ако в това се състоеше всичко, защо тогава не можеше да я изхвърли от него, както ставаше с другите, щом дойдеше време да се залови за работа?

Вероятно нейният многолик характер не му даваше покой. Беше едновременно умела професионалистка и скромна домакиня. Напориста и саможива. Вече бе открил, че под привидното високомерие се таи стеснителна натура. Разсъдлива, но не цинична. И все пак бе проявила достатъчно предприемчивост и кураж, за да се вдигне с невръстния си син от другия край на Америка и да изпълни прищявката на една от холивудските легенди.

Дали пък не го правеше просто за пари, питаше се той?

И сам можеше да си отговори на неизвестните, тъй като беше проучил биографията й. Знаеше, че е била отгледана от изявени в професията си личности, че е преживяла разпадането на семейството, после една ненавременна бременност и накрая загубата на двамата си родители. Въпреки очевидната й ранимост, беше сигурен, че е страшно жилава. По принуда.

Господи, хрумна му смехотворна мисъл. Тя му напомняше на Ив. Вероятно заради Брандън, толкова различен от него като дете.

Пол не се заблуждаваше, че Ив не е била майка в традиционния смисъл. Но тя го бе спасила. Независимо че бе съпруга на баща му за съвсем кратко време, Ив бе променила живота му. Беше го дарила с внимание, за което отчаяно копнееше, насърчение, което бе престанал да очаква, напътствия, от които толкова се нуждаеше. И най-вече бе получил непресторената й любов.

Брандън имаше всичко това в изобилие, как да не бъде очарователно дете? Странно, мина му мисълта, никога не е смятал, че е от мъжете, които си падат по децата. Обичаше ги, разбира се, бяха му забавни, често пъти любопитни и, естествено, гледаше на тях като на необходимост за запазването на човешкия род.

Но наистина му беше приятно да общува със сина й. Предния ден с удоволствие яде пица в компанията му и си разправяха баскетболни истории. Трябваше да се погрижи да заведе момчето на някой мач. А ако майката реши да ги придружи, толкова по-добре.

Отново хвърли поглед към телевизора и видя, че отборът на слабаците продължава да изостава с три точки и в последната четвърт. Мина му през ум какви ли невероятни суми щяха да бъдат изгубени или спечелени през следващите петнадесет минути и поднови работата си.

 

 

Дрейк седеше върху самия ръб на фотьойла. Килимчето под краката му беше пълно с натрошен чипс и трохи от гевречетата, с които се тъпчеше през цялото време. С тях се мъчеше да залъже страха си, който го разяждаше отвътре. Беше изпил шест бутилки бира и сега начеваше поредната. Очите му се бяха зачервили и изцъклили като на човек, страдащ от жесток махмурлук, но не ги отлепяше от екрана.

Оставаха четири минути и двадесет и шест секунди до края на мача, а водеха само с три точки. Отборът му бе успял със зъби и нокти да отбележи тъчдаун, но бе изпортил допълнителната точка.

Трябваше да пробият. И да го измъкнат на сухо. Дрейк натъпка устата си с гевречета. Скъпата му спортна риза бе подгизнала от пот, а сърцето му под нея биеше до пръсване.

Като дишаше шумно и на пресекулки, вдигна полупразната бутилка бира за наздравица към гладиаторите на екрана, но в следващия момент подскочи като ужилен, сякаш лайнменът^[2] го бе изритал в слабините. Прихващачът от противниковия отбор улови дълъг пас и необезпокояван, премина в крайната зона.

Топката беше вкарана. Публиката полудя.

Течаха последните три минути и десет секунди и животът се изнизваше пред очите му.

Некадърници, изруга Дрейк и изплакна пресъхналото си гърло с бира. През изтеклите десет минути бяха допуснали две грешки. Дори той би се справил по-добре. Женчовци. Наливаше се с бира, набиваше чипс и се молеше.

Стъпка по стъпка играчите напредваха по игрището. След всеки преодолян метър Дрейк се преместваше към самия ръб на стола. Очите му се навлажниха, когато неговият отбор се натъкна на здравата противникова защита и не успя да я пробие.

— Само един проклет тъчдаун! — извика той и скочи от стола при обявяването на последните две минути, оставащи до края. Запристъпва напред-назад, но краката му оставаха схванати като ръждясали пружини.

Петдесет хиляди долара. Не можеше да си намери място, кръстосваше из стаята и пукаше кокалчетата на пръстите си, докато от екрана монотонно звучеше поредната реклама. Не искаше да си представя какво ще му се случи, ако не върне парите на Делрикио. С треперещи ръце похлупи очи.

Как можа да го направи? Как можа да вземе петдесет хиляди и да ги заложи за някакъв гаден мач, когато дължеше на онзи мафиот деветдесет бона?

Мачът продължи, а с него и агонията му. Вече не седеше, а стоеше прав пред двуметровия екран. Куортърбекът^[3] сякаш го гледаше право в очите. В тях се четеше същото отчаяние. Разнесе се пъшкане. Топката изплющя. Огромните потни мъжаги се заблъскаха върху екрана на сантиметри от лицето на Дрейк.

Спечелиха известна преднина. Край на времето.

Дрейк започна да си гризе ноктите.

Отборите отново заеха местата си. Всичко му изглеждаше същото. Каква е разликата, мислеше си отчаяно той? Каква е скапаната разлика?

Пропуск на куортърбека. Загуба.

Времето изтичаше и Дрейк се разхленчи. Голям мъж, който цивреше в стая, пълна с играчки. Нуждата да уринира стана нетърпима и той взе да пристъпва от крак на крак. Една минута преди края защитата удържа позициите си. Спринт, пас или воле? След мъчителното прекъсване, през което Дрейк изхвърча в тоалетната, за да облекчи своя пръскащ се от болка пикочен мехур, те избраха да спринтират. Обемистите им униформи се скупчиха на камара с тревистозелен цвят.

Дрейк се задъха, докато те се боричкаха и блъскаха, а реферите се спускаха да разтървават по-разгорещените глави. Искаше му се да се бият до кръв. От очите му пак рукнаха сълзи, когато взеха да мерят разстоянието.

— Моля ви, моля ви, моля ви… — хленчеше Дрейк.

За малко да успеят, бяха на сантиметри от победата. И на километри от надеждата. Когато топката попадна в ръцете на противника, мачът бе почти приключил.

Дрейк стоеше и плачеше на фона на ревящата публика. Мъжагите снеха предпазните шлемове и откриха изцапаните си лица, ликуващи или посърнали.

Краят на мача донесе промяна в живота на мнозина.