Нора Робъртс
Искрени лъжи (1)

Пролог

Тя съумя да запази самообладание и да потисне пристъпа на гадене с чувство на достойнство, примесено с ужас. Това, което се случваше с нея, не беше кошмар, нито пък жестока игра на въображението, от която щеше да се отърси на разсъмване. И все пак всичко ставаше като насън. Мъчеше се да си пробие път през плътната завеса от напиращи сълзи, зад която виждаше лицата на скупчените наоколо хора. Очите им гледаха настървено, устите им се отваряха и затваряха рибешки, сякаш искаха да я погълнат. Гласовете им я връхлитаха и заглъхваха подобно на разбиващи се в скалите вълни. Още по-силно и натрапчиво звучаха насечените удари на собственото й сърце, разлюляло лудешко танго във вцепененото й тяло.

„Не спирай, не спирай“, нареждаше мозъкът на разтрепераните й нозе, докато нечии здрави ръце я избутаха през тълпата и я изведоха на стълбите пред сградата на съда. От ослепителната слънчева светлина очите й започнаха да сълзят и тя потърси тъмните си очила. Ще си помислят, че плаче. Няма да им позволи да надничат в сърцето й. Мълчанието е единственото й спасение.

Препъна се и за миг изпадна в паника. Не бива да пада! Падне ли, репортери, зяпачи, всички ще се нахвърлят отгоре й с ръмжене, като същински бесни, озъбени псета, готови да я разкъсат като заек. Още няколко метра трябва да върви изправена и безмълвна. Беше го научила от Ив.

„Накарай ги да занемеят, момиче, не се оставяй да те сломят!“

Идеше й да крещи. Да похлупи лицето си с ръце и да крещи, да крещи, докато излее насъбраната ярост, страх и мъка.

Заваляха оглушителни въпроси. В стремежа си най-добросъвестно да запечатат изхода от делото на Джулия Съмърс, призована по обвинение в убийство, новинарите тикаха микрофоните в лицето й като смъртоносни стрели.

— Кучка! — извика някой със задавен от омраза и сълзи глас. — Безсърдечна кучка!

Дощя й се да спре и да изкрещи в отговор: „Откъде знаеш каква съм? Откъде знаеш какво ми е на сърцето?“

Но вратата на лимузината я чакаше отворена. Качи се и мигновено се почувства като в пашкул — обгърната от хладен въздух и защитена зад затъмнените стъкла. Тълпата се люшна към нея и се притисна до поставените по тротоара ограждения. Отвсякъде я гледаха разярени лица, напомнящи й лешояди, наобиколили кървящ труп. Автомобилът потегли бавно, но тя продължи да гледа със сухи очи право пред себе си, стиснала юмруци в скута си.

Не продума, докато нейният придружител й приготвяше питие. Два пръста бренди. След първата глътка той я попита с тих, почти нехаен глас, станал й толкова скъп от известно време:

— Е, Джулия, ти ли я уби?