Нора Робъртс
Искрени лъжи (4)

Трета глава

В понеделник, още преди десет часа, Джулия беше готова. Беше прекарала уикенда със сина си, възползвайки се от хубавото време, за да го заведе на обещаното пътуване до Дисниланд, като допълнително го бе възнаградила и с обиколка на по-важните забележителности. Той свикваше с часовата разлика много по-бързо от нея.

Тази сутрин, когато пристъпиха в новото му училище, и двамата бяха напрегнати. Първо разговаряха с директора, след което Брандън, дребничък, но решителен на вид, влезе в клас. Джулия попълни десетки формуляри, ръкува се с директора за довиждане и със завидно самообладание се прибра с колата вкъщи.

Но щом затвори вратата зад гърба си, избухна в истеричен плач.

Сетне, с грижливо измито и гримирано лице, с касетофон и бележник в куфарчето, Джулия натисна звънеца на къщата. Подир няколко минути Травърс отвори вратата и изсумтя неодобрително.

— Госпожица Бенедикт е в кабинета си и ви очаква. — С тези думи се обърна и я поведе нагоре по стълбите.

Кабинетът се намираше в централната част на сградата, като цялата външна стена беше заета от широк прозорец във формата на полумесец. Другите три бяха покрити с рафтове, по които бяха подредени наградите на Ив, спечелени през дългогодишната й кариера. Сред статуетките и гравираните плакети бяха пръснати снимки, афиши и разни дреболии, останали за спомен от филмите й.

Джулия разпозна бялото дантелено ветрило, реквизит от една кинотворба, посветена на периода преди Гражданската война, сексапилните червени обувки с високи токчета, които Ив бе носила в ролята на скандална кръчмарска певица, парцалената кукла, стискала в обятията си, когато бе играла майка, изгубила своето дете.

Забеляза също, че в кабинета е по-разхвърляно, отколкото в останалата част на къщата. Иначе обзавеждането се отличаваше с познатия разкош, съчетание от старинни предмети и ярки тонове. Тапетите бяха копринени, килимът — дебел и мек. До огромното писалище от палисандрово дърво, където седеше Ив, бяха нахвърляни купища сценарии. Върху масичката в стил кралица Ан имаше кафе-машина с вече полупразна каничка. По пода бяха пръснати броеве на „Варайъти“, а пепелникът до телефона, по който завари Ив да крещи, бе пълен с угарки.

— Да си вземат почетната грамота и да си я заврат не знам къде! — Покани Джулия да влезе с димящата си цигара и дръпна силно от нея. — Хич не ми пука дали ще го отразят в пресата или не, нямам намерение да летя чак до Тамбукту заради някаква си скапана вечеря със сбирщина републиканци. Може да е столицата на страната, но за мен е Тамбукту. Не съм гласувала за този мухльо и няма да вечерям с него. — Тя изсумтя и смачка цигарата си върху останалите.

— Оправяй се както знаеш. Нали за това ти плащам. — Окачи слушалката и махна на Джулия да седне. — Политиката е за идиоти и за некадърни актьори.

Джулия остави куфарчето си до стола.

— Да ви цитирам ли?

Ив само се усмихна.

— Виждам, че сте готова за работа. Реших, че трябва да проведем първата си беседа в делова атмосфера.

— Както ви е удобно. — Джулия посочи с поглед натрупаните сценарии. — Всичките ли са отхвърлени?

— В половината от тях искат да играя ролята на баба, а в другата — да се съблека. — Тя вдигна единия си крак, обут в червена гуменка, и побутна купа. Той се срути, истинска лавина от рухнали мечти. — Добрият писател струва цяло състояние.

— А добрият актьор?

Ив се засмя.

— Той може да превърне сламката в злато — като вълшебник! — Повдигна вежди, когато Джулия извади касетофона и го постави на масичката за кафе. — Аз ще казвам какво да записвате и какво не.

— Естествено. — Просто щеше да се постарае да отбележи всичко, което иска. — Нямам навик да злоупотребявам с доверието на хората, госпожице Бенедикт.

— Рано или късно с всекиго се случва. — Тя размаха изящната си ръка с тънки пръсти, на които искреше само един рубин. — Преди да ви се доверя, бих желала да науча повече за вас — но не глупостите, предназначени за пресата. Какви са родителите ви?

— И двамата са покойници.

— Братя или сестри?

— Бях единствено дете.

— Не сте се омъжили.

— Не.

— Защо?

Въпреки болката, която я преряза, гласът на Джулия остана спокоен и равен.

— Просто не пожелах.

— Правила съм тази стъпка четири пъти и не я препоръчвам на никого, но ми се струва, че не е лесно на сама жена да гледа дете.

— Трудно е, но се отплаща.

— Как?

Въпросът така я стъписа, че тя с усилие се удържа да не се размърда на стола.

— Ами когато вземаш решения, се съобразяваш единствено със себе си.

— И това към кое спада, към трудностите или към отплатата?

Устните на Джулия се изкривиха в лека усмивка.

— И към двете. — Извади бележника и молива си от куфарчето. — И тъй като можете да ми отделите само два часа днес, бих искала вече да започваме. Естествено, знам всичко, което е писано за вас. Родена сте в Омаха, второ от общо три деца. Баща ви е бил търговски посредник.

Добре, реши Ив, да започваме. Останалото, което искаше да узнае щеше да го разбере по-късно.

— Да, търговски пътник — натърти Ив, когато Джулия пусна касетофона на запис. — Винаги съм подозирала, че имам природени братя и сестри, пръснати из Централните равнини. Всъщност, неведнъж разни хора са се обръщали към мен с подобни претенции, надявайки се на подаяния.

— Как гледате на това?

— Този въпрос засяга баща ми, не мен. Случайната кръвна връзка с нищо не ме задължава. — Тя събра върховете на пръстите си и се облегна на стола. — Прочух се. Без ничия помощ. Ако си бях останала Бети Беренски от Омаха, дали някой от тези хора щеше да се поинтересува от мен? Обаче Ив Бенедикт е друго. Зарязах Бети и нивите още на осемнадесет години. И не обичам да се обръщам назад. — Джулия се отнасяше с уважение и разбиране към подобна философия. Започна да усеща нарастващо вълнение — предвестник на онази близост, която правеше работата й толкова успешна.

— Разкажете ми за семейството си. За детството на малката Бети.

Ив отметна глава и се засмя.

— О, по-голямата ми сестра ще се ужаси, като види в книгата, че наричам баща ни „любовчията“. Но не мога да си кривя душата. Обикаляше по пътищата, за да продава тенджерите и тиганите си — припечелваше толкова, колкото да не умрем от глад. Когато си идваше вкъщи, винаги носеше подаръчета на своите момичета. Шоколади, носни кърпички или панделки. Никога не се прибираше с празни ръце. Беше едър, хубав, червендалест мъж с черна коса и мустаци. Направо умирахме за него. В същото време по пет дни в седмицата бяхме сами. Е, оправяхме се някак.

Взе си цигара и я запали.

— В събота перяхме дрехите му. Ризите му воняха на женски парфюм. Но точно в този ден майка ни сякаш загубваше обонянието си. Нито веднъж не я чух да го разпитва, да го кори или да се оплаква. Не че й липсваше кураж, просто беше… безкрайно инертна и приемаше безропотно своята участ и изневерите на съпруга си. Според мен, тя знаеше, че е единствената жена, която той обича. Когато се спомина съвсем ненадейно — тогава бях на шестнадесет, — баща ни направо рухна. Жалееше за нея чак до смъртта си пет години по-късно. — Ив млъкна, после отново се наклони напред.

— Какво пишете толкова?

— Разни наблюдения — отвърна Джулия. — Впечатления.

— И какви са те?

— Че сте обичали баща си и сте се разочаровали от него.

— Ами ако ви кажа, че това са пълни глупости?

Джулия почука с молива по бележника. Да, трябва да проявява взаимно разбиране, помисли си, и да не налага мнението си.

— Тогава и двете си губим времето.

След кратко мълчание Ив посегна към телефона.

— Искам прясно сварено кафе.

Докато Ив даваше поръчката си в кухнята, Джулия реши повече да не засяга темата за семейството. Ще се върне на нея, щом опознае по-добре Ив.

— Дошла сте в Холивуд на осемнадесет години — започна тя. — Съвсем сама. Направо от глухата провинция, така да се каже. Интересува ме какви са били чувствата, впечатленията ви. Какво е изпитало момичето от Омаха при слизането си от автобуса в Лос Анджелес?

— Беше вълнуващо.

— Не се ли страхувахте?

— Бях прекалено млада, за да се страхувам. И твърде самоуверена, за да ми мине през ума, че мога да се проваля. — Ив се изправи и закрачи из стаята. — Войната беше в разгара си и нашите момчета ги откарваха в Европа да се бият и да мрат. Имах братовчед, забавен хлапак, който се записа доброволец във флота и замина за южната част на Тихия океан. Върна се в ковчег. Погребението му се състоя през юни. През юли си събрах багажа. Внезапно разбрах, че животът може да бъде много кратък и жесток. Нямах намерение да пропилявам повече нито миг от него.

Травърс донесе кафето.

— Остави го тук. — Ив посочи към ниската масичка пред Джулия. — Момичето ще го налее.

Ив го пиеше без мляко. Тя отпи от чашката и се облакъти в единия край на писалището. Джулия нахвърляше наблюденията си: силният характер на Ив прозираше в чертите на лицето й, в гласа, във фигурата.

— Бях доста наивна — дрезгаво промълви Ив, — но не и глупава. Знаех, че тази стъпка изцяло променя живота ми. Давах си ясна сметка, че ме очакват немалко жертви и страдания. А също и самота. Разбирате ли какво имам предвид?

Джулия си спомни как на осемнадесет години бе лежала в болницата с мъничко, безпомощно бебе в прегръдките си.

— Напълно.

— Разполагах само с тридесет и пет долара, когато слязох от автобуса, но не смятах да гладувам. Носех цяла папка със снимки и вестникарски изрезки.

— Известно време сте работили като манекенка.

— Да, а също и в театъра. В онези дни киностудиите изпращаха хора на „разузнаване“, по-скоро за собствена реклама, отколкото за издирване на таланти. Но аз проумях, че вероятността да ме открият в Омаха е толкова голяма, колкото да си видя ушите без огледало. Затова реших да замина за Холивуд. Това е всичко. Хванах се на работа в едно ресторантче, после си уредих няколко участия като статистка в „Уорнър Брадърс“. Номерът е да те забележат — независимо къде: на снимачната площадка, в студията или в столовата. Постъпих в Холивудската лавка^[1]. Не безкористно, нито пък заради войниците, а защото щях да бъда близо до звездите. Последното, което ме вълнуваше, беше да работя за някаква кауза. Интересувах се само от себе си. Егоистично ли ви се струва, госпожице Съмърс?

Джулия недоумяваше защо нейното мнение би било от значение, но помисли, преди да отговори:

— Да. Но и практично.

— Така е. — Ив стисна устни. — Амбицията изисква практичност. Беше незабравимо преживяване да наблюдаваш как Бет Дейвис^[2] налива кафе, а Рита Хейуърт^[3] поднася сандвичи. И аз бях част от всичко това. Там се запознах с Чарли Грей…

Дансингът беше претъпкан с войници и хубави момичета. Уханията на парфюм, одеколон за след бръснене, цигарен дим и черно кафе изпълваха въздуха. Свиреше Хари Джеймс^[4] и музиката кънтеше в див джазов ритъм. Ив обичаше да слуша как звуците на тромпета се извисяват над шума и смеха. Беше изкарала пълна смяна в ресторантчето, после с часове бе гонила разни филмови агенти и сега краката я боляха до смърт. Положението допълнително се утежняваше от факта, че обувките, купени на старо, бяха половин номер по-малки.

Стараеше се да отпъди умората от лицето си. Не се знаеше кой може да мине и да я види. Беше повече от сигурна, че веднъж забележат ли я, успехът й е в кърпа вързан.

Цигареният дим се стелеше до тавана и се виеше около лампите във формата на каруцарски колела. Музиката стана сантиментална. Униформи и официални рокли се понесоха в такт.

Докато наливаше поредното кафе на още един влюбен в кинозвездите войник и му се усмихваше, Ив не преставаше да се пита кога най-сетне ще може да си отдъхне.

— Тази седмица всяка вечер сте тук.

Ив погледна през рамо и се взря във високия като върлина мъж. Вместо униформа, той беше облечен в сив костюм от каша, под който ясно се очертаваха слабите му рамене. Имаше светла коса, която беше пригладена назад над скулестото лице. Погледът на големите кафяви очи изпод сведените клепачи напомняше ловджийска хрътка.

Тя го позна и се усмихна по-широко. Не беше много известен. Чарли Грей неизменно играеше приятеля на главния герой. Но все пак беше име. И я бе забелязал.

— Всеки прави каквото може в тази война, господин Грей. — Вдигна ръка към косата си и отмахна един дълъг кичур от очите си. — Кафе?

— Разбира се. — Облакъти се на бара, докато тя му наливаше напитката. Без да сваля очи от нея, извади пакет „Лъки Страйк“ и запали цигара. — Току-що ми свърши смяната, затова реших да се отбия и да си поговоря с най-хубавото момиче тук.

Тя не се изчерви. Можеше да го направи, ако поискаше, но прибягна до по-изтънчен ход.

— Госпожица Хейуърт е в кухнята.

— Предпочитам брюнетки.

— Първата ви жена беше блондинка.

Той се усмихна широко.

— И втората също. Затова си падам по брюнетки. Как се казваш, сладурче?

Вече бе избрала името си, внимателно и след дълго обмисляне.

— Ив — отвърна. — Ив Бенедикт.

Въобразяваше си, че съвсем точно я е преценил какво представлява. Млада, романтична, нетърпелива да я открият.

— Значи искаш да се снимаш в киното?

— Не. — Без да отмести очи от неговите, издърпа цигарата от пръстите му, смукна от нея, после издуха дима и му я върна. — Аз ще бъда в киното.

Начинът, по който го каза, и изражението й в този момент го принудиха да промени първоначалното си впечатление. Заинтригуван, захапа цигарата и усети вкуса на устните й.

— От кога си в града?

— От пет месеца, две седмици и три дни. А ти?

— Дяволски дълго. — Обсебен от обичайното влечение, което изпитваше към остроумните и опасни жени, той я огледа преценяващо. Беше облечена в скромен син костюм, но едва загатнатото отдолу тяло накара въображението му стремглаво да препуска. Кръвта му кипна. Когато срещна погледа й и забеляза присмехулните пламъчета в очите й, осъзна, че я желае.

— Какво ще кажеш за един танц?

— Трябва да наливам кафе още цял час.

— Ще почакам.

Той се отдалечи и Ив се разтревожи, че е прекалила. Или обратното. Премисли всяка своя дума, всеки жест, опита десетки други варианти. През това време продължаваше да сервира кафе и да флиртува с младичките, спретнати войничета. Зад ослепителната й усмивка се таяха опънати до скъсване нерви. Щом свърши смяната й, тя се появи иззад бара с нехаен вид.

— Ама че походка имаш! — Чарли тръгна редом с нея и Ив скришом си отдъхна.

— Какво толкова, походка като походка.

Стъпиха на дансинга и ръцете му се обвиха около кръста й. Танцуваха близо час без прекъсване.

— Откъде се взе? — прошепна той.

— Отникъде. Родих се преди пет месеца, две седмици и три дни.

Чарли се засмя и потърка буза в косата й.

— И без друго си твърде млада за мен. Не утежнявай нещата. — Господи, беше толкова предизвикателно чувствена, че той едва сдържаше страстта си. — Тук е много горещо.

— На мен ми е приятно. — Тя отметна глава назад и му се усмихна. Изпробва ново изражение — открехна леко устни и го погледна с нега изпод притворените си клепачи. Пръстите му се впиха в нейните и Ив разбра, че е сполучила. — Но ако искаш да се разхладиш, можем да се поразходим с кола.

Шофираше бързо и малко безразсъдно и постоянно я разсмиваше. От време на време отвинтваше капачката на една сребърна манерка с бърбън и си сръбваше от нея, но Ив отказа да му прави компания. Малко по малко му разкри някои неща за себе си — но само онова, което искаше за узнае. Сподели с него, че още не е успяла да си намери агент, но е пробила в една киностудия и ще участва като статистка в „Най-трудния път“ с Айда Лупино и Денис Морган. Повечето от парите, които печелеше от сервитьорството, отиваха за уроци по актьорско майсторство. Не бяха хвърлени на вятъра — трябваше да бъде професионалистка, за да стане звезда.

Попита го за работата му — не за лъскавите знаменитости, с които се снимаше, а за самата „кухня“. Беше пил достатъчно, за да се почувства поласкан и същевременно преливащ от снизхождение. Когато я закара до пансиона, в който тя живееше, вече беше напълно запленен от нея.

— Сладурче, ти си наивна като агънце. А наоколо гъмжи от вълци, които с радост биха те схрускали.

Очите й се затваряха от умора и Ив облегна глава върху седалката.

— Никой не може да ме схруска… Освен ако аз не искам. — Той се наведе да я целуне и тя изчака устните му да докоснат нейните, после се отдръпна и отвори вратата на колата. — Благодаря за разходката. — Прокара пръсти през косата си и се запъти към входа на старото сиво здание. Обърна се и му отправи прощална усмивка през рамо. — До скоро виждане, Чарли.

На другия ден получи букет цветя, единадесет червени рози, които бяха посрещнати с хихикане от другите обитателки в пансиона. Когато ги потапяше във взетата назаем ваза, за Ив те не бяха просто цветя, а символ на първата й победа.

Започна да я води на гости у познати и приятели. Ив разменяше купоните за храна и купуваше платове, от които си шиеше рокли. Те също представляваха своеобразна инвестиция. Стараеше се тоалетите да бъдат по-впити. Не се притесняваше, че използва тялото си, за да получи каквото иска. Нали си беше нейно.

Огромните къщи с многобройна прислуга и пищно облечени в кожи и коприна жени не я впечатляваха. Не можеше да си го позволи. Вечерите, прекарани на изискани места, не я смущаваха. Откри, че дамската тоалетна на „Сиро“ е източник на куп полезна информация — коя роля предстои да бъде дадена, кой с кого спи, коя актриса е в немилост и защо. Ив наблюдаваше, слушаше и попиваше всичко.

Когато за първи път видя във вестника снимката си, направена след като двамата с Чарли бяха вечеряли в „Ромафон“, цял час критикува прическата, изражението на лицето си и позата, която бе заела.

Не искаше нищо от Чарли и го държеше на разстояние, макар че все по-трудно й се удаваше. Знаеше, че само да му намекне и той ще уреди да й направят пробни снимки. Както знаеше, че копнее да спи с нея. Желаеше и двете, и снимките, и Чарли, но си даваше сметка колко важно е да избере най-подходящия момент.

За Коледа Чарли също организира купон. По негова молба Ив пристигна по-рано в огромната му къща в Бевърли Хилс. Червеният атлазен плат й беше струвал седмичната дажба за храна, но според нея роклята си заслужаваше жертвата. Стоеше плътно прилепнала по тялото й, беше с дълбоко деколте и опъната на ханша. Беше се осмелила да промени модела, като я бе цепнала от едната страна — отгоре на всичко бе закачила една изкуствена диамантена брошка точно над цепката, за да привлича окото.

— Изглеждаш прелестно! — Чарли погали голите й рамене, когато я посрещна в антрето. — Нямаш ли наметка?

Средствата не й бяха стигнали да си купи подходящо допълнение към тоалета.

— Кръвта ми е достатъчно гореща — отвърна тя и му подаде пакетче завързано с яркочервена панделка. — Честита Коледа!

В него имаше томче популярни стихове на Байрон. За първи път, откакто го беше срещнала, се чувстваше глупаво и неловко.

— Исках да ти подаря нещо лично — додаде. — Нещо, което ми е скъпо. — Смутена, взе да рови за цигара в чантичката си. — Знам, че не е много, но…

Той улови разтрепераните й ръце, за да ги успокои.

— Напротив! — Дълбоко развълнуван, ги пусна и я докосна по лицето. — За първи път ми даваш частица от себе си. — Когато доближи устните си до нейните, тя усети топлотата и желанието му. Този път не се отдръпна и го остави да я целуне продължително и страстно. Почувства, че се забравя, прегърна го и пусна на воля езика си. До този момент се беше целувала само с момчета. Сега имаше насреща си опитен и изгарящ от копнеж мъж, който знаеше как да осъществява желанията си. Пръстите му се плъзнаха надолу по атлазената рокля и възпламениха кожата под нея.

О, да, мислеше си Ив, тя също го желаеше. Навременна или не, страстта им не можеше да чака повече. Предпазливо се отдръпна.

— Празниците ме разнежват — успя да промълви. С усмивка изтри червилото от устните му. Той я сграбчи за китката и целуна дланта на ръката й.

— Ела с мен горе!

За нейна изненада сърцето й се разтуптя. Досега не беше искал това от нея.

— Е, не съм чак толкова разнежена. — Направи опит да се овладее. — Гостите ти ще пристигнат всеки миг.

— Не ми пука.

Тя се засмя и го улови под ръка.

— Да, Чарли, но нали ти пука за мен. Затова първо ще ми налееш чаша шампанско.

— А после?

— „После“ не ме интересува. Съществува само настоящето — велико и неповторимо.

Ив влезе през двойните врати в просторна стая с триметрова елха, украсена с лампички и разноцветни играчки. Личеше си, че е обитавана от мъж и тя веднага я хареса. Мебелите бяха семпли и функционални, креслата — дълбоки и удобни. В единия край имаше огромна камина, в която гореше буен огън, в другия — дълъг махагонов бар, зареден с всякакви напитки. Ив се настани на едно високо столче с кожена тапицерия пред него и извади цигара.

— Барман — провикна се, — дамата моли за питие. — Докато Чарли отваряше и наливаше шампанското, тя го изучаваше. Беше в смокинг и официалното облекло му отиваше. Не можеше да се мери с най-нашумелите изпълнители, които бяха на мода. Чарли Грей не беше Гейбъл, нито Грант, но притежаваше чувство за отговорност и чар и се отнасяше с уважение към своята професия. — Ти си чудесен човек, Чарли. — Ив вдигна чашата си. — Пия за теб, моя пръв истински приятел в занаята.

— Пия за настоящето — отвърна той и се чукна с нея. — И за това как ще го изживеем. — Заобиколи бара и измъкна един подарък изпод елхата. — Не е толкова личен като Байрон, но щом го зърнах, се сетих за теб.

Ив остави цигарата си настрана, за да отвори кутията. Огърлицата с лъчисти диаманти искреше ослепително върху черната кадифена подложка. Точно в средата, като капка кръв, блестеше огромен ярък рубин.

— Ооо, Чарли!

— Не ми казвай, че не бива.

Тя поклати глава.

— Никога не бих изрекла такава тъпотия. — Но очите й бяха овлажнели и в гърлото й бе заседнала буца. — Щях да кажа, че имаш превъзходен вкус. По дяволите, не мога да измисля нищо по-оригинално. Разкошна е.

— Ти също. — Чарли извади огърлицата от кутията и я повъртя в ръцете си. — Устремът към звездите, Ив, е свързан с проливане на кръв и сълзи. Запомни това. — Окачи огърлицата на шията й и я закопча. — Някои жени са родени да носят диаманти.

— Сигурна съм, че съм една от тях. А сега ще направя нещо съвсем банално. — Засмя се и потърси пудриерата в чантичката си. Отвори я и разгледа подаръка в квадратното огледалце. — Божичко! По дяволите, жестока е! — Завъртя се на столчето и го целуна. — Чувствам се като кралица!

— Искам да бъдеш щастлива — улови лицето й в шепите си той. — Обичам те, Ив! — В очите й проблесна учудване, последвано светкавично от печал. Той прехапа устни, за да не изругае, и я пусна. — Имам още нещо за теб.

— Още ли? — Тя се помъчи да изглежда равнодушна. Знаеше, че я желае, че я харесва. Но за любов и през ум не й беше минавало. Не искаше да я обича, след като не можеше да отвърне на чувствата му. Не желаеше и да опитва. Ръката й леко трепереше, когато взе шампанското си. — След тази огърлица ще ти бъде трудно да ме смаеш.

— Ако те познавам така добре, както си мисля, с това ще те смая, и още как. — С тези думи измъкна някакво листче от горното джобче на смокинга си и го остави на бара до нея.

— 12 януари, 10 часа, площадка 15. — Ив повдигна вежди в недоумение. — Какво е това? Указания за търсене на съкровище ли?

— Не, датата на пробните ти снимки. — Видя как пребледня, а очите й потъмняха. Отвори разтрепераните си устни, но не можа да проговори и само поклати глава. Той я разбра и се усмихна, но погледът му остана сериозен. — Да, сигурен бях, че това ще означава повече за теб от диамантите. — Изобщо не се съмняваше, че веднъж даде ли й начален тласък, тя ще го изпревари.

Ив много внимателно сгъна листчето и го пъхна в чантичката си.

— Благодаря ти, Чарли. Никога няма да го забравя.

 

 

— Същата вечер му се отдадох — тихо продължи Ив. Гласът й беше станал още по-дрезгав, но в него нямаше сълзи. Отдавна бе престанала да плаче, освен по време на снимки. — Беше нежен, невероятно мил и страшно изненадан, когато откри, че съм девствена. Една жена никога не забравя първия път. И споменът остава много скъп, ако мъжът се е отнесъл внимателно с нея. Не свалих огърлицата от шията си, докато се любехме. — Засмя се и надигна чашата с изстинало кафе. — Сетне пихме още шампанско и отново се любихме. Иска ми се да вярвам, че в онази, както и в последвалите нощи през няколкото седмици, докато бяха любовници, го дари с нещо повече от секс. Беше на тридесет и две. В справочника на киностудията го бяха изкарали с четири години по-млад, но той ми призна истината. При Чарли Грей нямаше лъжи.

С въздишка Ив остави кафето и погледна ръцете си.

— Сам ме подготви за пробните снимки. Беше първокласен актьор, въпреки че по онова време постоянно го подценяваха. Подир два месеца получих роля в следващия му филм.

Когато мълчанието се проточи, Джулия остави бележника. Не се нуждаеше от него. Всичко казано през изминалата сутрин се беше запечатало в паметта й.

— „Отчаяни хора“ с Майкъл Торънт и Глория Мичъл. В него играехте ролята на Сесили, похотливата мръсница, която съблазни и измами наивния млад адвокат на Торънт. Един от най-еротичните моменти на екрана тогава, пък и сега, беше, когато влязохте в кабинета му, седнахте на бюрото и свалихте вратовръзката му.

— Разполагах с осемнадесет екранни минути и трябваше да ги оползотворя. Казаха ми да засипя публиката с чувственост и аз я залях с няколко кофи. — Филмът не подпали света. А сега го дават по кабелната телевизия в три през нощта. Явно обаче съм направила впечатление с изпълнението си и киностудията веднага ме ангажира да играя пак някаква уличница. Превърнах се в най-новия секссимвол на Холивуд — докарвах им луди пари, защото бях на заплата по договор. Но и днес не ме е яд. Аз самата извлякох немалка полза от първия си филм.

— В това число спечелихте и съпруг.

— Ах, да, една от грешките ми. — Тя сви равнодушно рамене и се усмихна едва-едва. — Господи, Майкъл имаше фантастично лице. Но беше глупав като овца. В леглото всичко изглеждаше прекрасно. Но я се опитай да разговаряш с него! Абсурд. — Пръстите й забарабаниха по писалището. — Чарли беше роден актьор, но Майкъл притежаваше неповторима външност и присъствие. Още ме е яд, като се сетя каква глупачка бях, въобразявах си, че тоя мухльо има нещо общо с героите, които превъплъщаваше на екрана.

— Ами Чарли Грей? — Джулия наблюдаваше внимателно лицето на Ив. — Той се е самоубил.

— Финансите му бяха в пълен безпорядък, кариерата — в застой. Въпреки това никой не повярва, че е съвпадение, когато той се застреля в деня на венчавката ми с Майкъл Торънт. — Гласът й остана безизразен, очите й спокойно срещнаха погледа на Джулия. — Дали съжалявам? Да. Чарли беше мъж за милиони и аз го обичах. Не толкова, колкото той мен, но все пак. Дали се обвинявам? Не. Всеки сам избира пътя си. А оцелееш ли, трябва да го следваш. — Тя наклони глава. — Нали така, Джулия?