Нора Робъртс
Искрени лъжи (7)

Шеста глава

Най-много от всичко на света мразеше да й дават заповеди, а още по-малко да бъде принудена да ги изпълнява. Нe че нямаше да й е приятно да излезе една вечер, и то за такова внушително събитие. А ако случайно се упрекнеше в епикурейство, можеше да го оправдае с работата си. Най-лошото беше, че на сутринта преди въпросното тържество й съобщиха, че трябва да отиде.

Не я молеха, не я канеха. А направо й нареждаха.

Като обикновена простосмъртна, тя прекара почти целия следобед в колебания какво да облече. Ядосваше се, че ще пропилее време, в което би следвало да се отдаде на работа. Когато ядът й към Ив бе достигнал връхната си точка, на вратата се почука и Нина й донесе три тоалета. Били специално подбрани от личния гардероб на Ив, тъй като тя допускала, че Джулия може да не си е донесла нищо подходящо за официални случаи.

Е, жестът беше покровителствен, но все пак мил. Джулия страшно се изкуши да избере някоя от лъскавите, изискани рокли. В един момент ги разстла върху леглото, коприна и пайети, за които бяха пръснати хиляди долари. В слабостта си стигна дотам, че дори пробва една — от кораловочервена коприна, тясна, без презрамки. Само че тя се оказа малко широка за нея в бюста и ханша и Джулия си представи как обгръща тялото на Ив като дъждовна вода.

В мига, в който застана пред огледалото с роклята на звездата, за да се види, кожата й й се стори по-мека и по-бяла на фона на яркия плат. Усети странно замайване, сякаш бе омагьосана.

Ако животът й не бе взел такъв обрат, дали нямаше да се установи в Бевърли Хилс? Дали гардеробът й нямаше да бъде претъпкан с изящни дрехи? Дали лицето и името й нямаха да предизвикват въздишките на милиони почитатели, щом образът й се появеше на филмовия екран?

Може би да, а може би не, помисли си и се завъртя няколко пъти пред огледалото. Но животът й бе взел друга насока и й беше дал нещо много по-важно и по-трайно от славата.

Накрая практичността й надделя. Реши, че е по-добре да откаже роклите, отколкото цяла вечер да се представя за такава, каквато не е.

Облече единствения вечерен тоалет, който бе донесла със себе си, семпла права тъмносиня рокля с прилепнало болеро, обшито с продълговати мъниста. За две години, откакто я беше купила на една разпродажба в „Сакс“, я бе носила само веднъж. Когато окачваше обеците с капчици от изкуствени диаманти, се заслуша в кикотенето на сина си, долитащо от долния етаж. Двамата с Кийкий, вече първи приятели, бяха погълнати от някаква игра.

Джулия за последен път прегледа съдържанието на чантичката си, нахлузи чифт красиви, но ужасно неудобни официални обувки и тръгна надолу по стълбите.

— Ей, мамо! — Брандън впери очи в нея, докато слизаше. Изглеждаше толкова различна и хубава. Винаги изпитваше гордост и странен гъдел под лъжичката, когато виждаше колко е красива майка му. — Много добре ти стои.

— Страхотна сте! — поправи момчето Кийкий. Стана от килима, където с Брандън лежаха проснати по корем, и застана на колене. — Тази рокля не е на госпожица Би.

— Не. — Джулия смутено приглади полата си. — Не ми беше удобно. Надявам се, че и тази ще свърши работа.

— И още как! — въодушевено кимна Кийкий. — Изискана и елегантна. А с тази вдигната нагоре коса, направо сте секси. Какво повече бихте могли да искате?

Да бъда невидима, помисли си Джулия, но само се усмихна.

— Не бива да закъснявам. Дано успея да се измъкна веднага след вечерята.

— Защо? Това е такова забележително събитие. — Кийкий седна на пети. — Всички ще бъдат там. Събрани с благородна цел. Нали знаете за Фонда на актьорите. Трябва да се забавлявате. Аз ще се вмъкна в свободната стая, ако ми се приспи.

— Може ли да си направим пуканки? — попита Брандън.

— Добре. Гледайте да… — На вратата се почука и когато се обърна видя Пол.

— Да сложите повечко масло — довърши мисълта й той и при влизането си намигна на Брандън.

Кийкий моментално бухна косата си.

— Здрасти, господин Уинтроп.

— Здрасти, Кийкий. Как си?

— Благодаря, чудесно. — Двадесетгодишното й сърце се разтуптя от вълнение. Беше облечен в смокинг и го носеше с небрежна грация, която мигновено внушаваше сексапил. Кийкий се съмняваше, че на земята има жена, която да не си фантазира как разхлабва строгата му черна вратовръзка.

— Ив каза, че ще бъдете точна — обърна се Пол към Джулия. Тя изглеждаше смутена. Вече бе решил, че така най-много му харесва.

— Не знаех, че и вие ще ходите. Мислех, че ще тръгна с Ив.

— Тя отиде с Дрейк. Имаха работа преди това. — Отправи й продължителна усмивка и прошепна: — Ще бъдем само двамата, Джули.

— Разбирам. — Фразата беше съвсем обикновена, но тя цялата се стегна. — Брандън, лягане в девет. — Наведе се и го целуна по бузата. — Помни, че думата на Кийкий е закон.

Той се ухили, като си помисли, че му се удава възможност да предума Кийкий да си легне в девет и половина.

— Можеш да останеш колкото искаш. Нямаме нищо против.

— Безкрайно ви благодаря. — Тя се приготви да тръгва. — Не му позволявай да те баламосва, Кийкий. Много е хитър.

— Знам му номерата. Приятно прекарване — пожела им тя и ги изпрати с тиха въздишка.

Събитията не се развиват по план, помисли си Джулия, докато вървеше към тясната чакълеста алея, където беше паркиран студебейкърът на Пол. Още сутринта бе решила да поработи надвечер. После се примири, че трябва да излиза, но само за няколко часа, за да събере, свита незабелязано в някой ъгъл, лични впечатления за книгата си. А сега се бе появил придружител, който сигурно щеше да се чувства задължен да я развлича.

— Съжалявам, че Ив ви е притеснила по този начин — подхвърли той, докато й отваряше вратата на колата.

— По какъв начин?

— Може би сте имали други планове за вечерта.

Той се облегна на вратата и с удоволствие я изгледа как се качва — първо подаде едно слабо коляно от цепката на роклята, после сви стройните си прасци, накрая запретна краищата на полата с ръка, по която липсваха всякакви бижута, и я прибра вътре. Направи го изключително изискано.

— Всъщност, смятах да се наливам с кафе, да се тровя с цигари и да се преборя с осемнадесета глава, но…

Тя вдигна глава. Очите й гледаха много сериозно в сумрака.

— Мразя, когато ми пречат да работя. Сигурно и вие изпитвате същото.

— Да, вярно е. — Макар че, колкото и да беше странно, тази вечер не изпитваше раздразнение. — Но после се успокоих, че не е толкова фатално като при мозъчна операция. Пациентът може да почака до сутринта. — Затвори вратата на колата и заобиколи от другата страна, за да седне на шофьорското място. — И без това Ив рядко иска нещо от мен.

Джулия въздъхна леко, когато двигателят заработи. Автомобилът, както преди малко и роклята на Ив, я караше да се чувства друг човек. Този път като разглезена, обвита с кожи дебютантка, която се втурва по белите мраморни стълби, за да запраши с любимия си на бясна разходка с автомобил. И това ще стане, помисли си Джулия, но гласно каза:

— Оценявам жеста, но не беше необходимо. Нямам нужда от придружител.

— Не, разбира се. — Подкара колата по алеята, водеща към къщата. — Правите впечатление на жена, която умее да се оправя сама. Казвал ли ви е някой колко е стъписващо?

— Не. — Тя си заповяда да се отпусне. — А как гледат хората на вашето умение да се оправяте във всякаква ситуация, дали ги стъписва?

— Вероятно. — Тихичко пусна радиото, повече за настроение, отколкото заради музиката. Тя ухаеше на предишния парфюм, издаващ старомодна романтика. Въздухът, който нахлуваше през спуснатите прозорци, му го поднасяше като подарък. — Просто обичам да изваждам другите от равновесие. — Извърна глава само колкото да й хвърли бърз поглед.

— А вие?

— Не съм мислила за това. — Представи си какво би станало, ако притежаваше тази способност и се усмихна. Почти шест месеца в годината прекарваше съвсем сама с Брандън, далеч от всички. — Кажете ми — продължи, — често ли ходите на подобни събирания като тазвечерното?

— Няколко пъти в годината — обикновено по настояване на Ив.

— Не ви ли е интересно?

— О, доста забавно е.

— Но все пак го правите заради нея?

Пол спря за малко и изчака отварянето на външните врати.

— Да, за нея съм готов да се жертвам.

Джулия извърна глава, за да огледа профила му, сравнявайки го с бащиния му и с образа на момченцето, описано от Ив. Онова, което видя, беше съвсем различно.

— Днес сутринта Ив ми разказа за първата ви среща.

Той се засмя и пое по тихата улица, опасана с палми от двете страни.

— В крайбрежната къща в Малибу на сандвичи с фъстъчено масло и мармалад.

— Какви бяха първите ви впечатления от нея?

Усмивката му угасна и той извади пура от джоба си.

— И сега ли сте настроена за работа?

— Не само сега, винаги. Би трябвало да ме разбирате.

Натисна запалката в колата и сви рамене. Разбираше я.

— Добре тогава. Знаех, че баща ми не е прекарал нощта сам. Из дневната бяха пръснати разни женски аксесоари, които недвусмислено го доказваха. — Уловил погледа й, повдигна вежди. — Ужасена ли сте, Джули?

— Не.

— Но не одобрявате.

— Просто си представям Брандън в подобна ситуация. Не бих искала да мисли, че съм…

— Че сте спали с мъж?

Подигравателният му тон я накара да настръхне.

— Че съм безотговорна и небрежна.

— Баща ми беше и продължава да е и двете. Когато станах на възрастта на Брандън, вече бях свикнал. Пораженията не са сериозни.

Не беше много сигурна в това.

— А когато се запознахте с Ив?

— Бях готов на бърза ръка да я забравя. Вече бях станал циник. — С наслада издуха дима. — Познах я веднага щом влезе в кухнята, но бях изненадан. Повечето от жените, с които баща ми спеше, изглеждаха доста зле на другата сутрин. Ив беше направо красива. Разбира се, само външно погледнато, но аз се впечатлих. В очите й имаше тъга. — Запъна се и направи гримаса. — Няма да й хареса, ако ме чуе. Но по-важното за мен тогава беше, че не се хвърли да ми се лигави, както някои.

Джулия се засмя разбиращо.

— Брандън ненавижда да го потупват по главата и да се прехласват колко прелестно момченце е.

— Отвратително е!

Той го произнесе с такова вълнение, че тя отново се разсмя.

— А вие твърдяхте, че нямало поражения.

— Приемах го по-скоро като напаст, докато не влязох в пубертета. Във всеки случай с Ив си поговорихме. Интересът й беше искрен. Децата бързо разбират, ако някой се преструва, а у Ив нямаше фалш. Разхождахме се по пясъка и аз разговарях с нея така, както не ми се бе случвало никога до този момент. Какво обичам, какво не. Какво искам, какво не. Още от първия ден тя бе невероятно добра с мен и аз силно се привързах към нея.

— Вие…

— Почакайте. Почти стигнахме, а само вие ми задавате въпроси. — Дръпна самодоволно от пурата за последен път и я изгаси. — Защо пишете биографии на знаменитости?

Тя с мъка превключи на друга вълна.

— Защото ми липсва въображение за художествена проза.

Пол спря на един светофар, пръстите му барабаняха по волана в такт с музиката.

— Отговорът ви беше твърде хитър, за да е верен. Опитайте пак.

— Добре. Възхищавам се на хората, които не само издържат да бъдат в центъра на вниманието, но и се стремят към него. Тъй като винаги съм се чувствала по-добре зад кулисите, проявявам интерес към онези, които живеят на сцената.

— Пак се измъквате, но поне звучи по-вярно. — Колата потегли, щом светлината се смени. — Ако беше истина, как ще обясните факта, че някога сте искали да станете актриса?

— Откъде знаете? — Гласът й прозвуча по-остро от желаното и това му достави удоволствие. Крайно време беше да проникне зад тази непроницаема маска.

— Постарах се и узнах ред други неща. — Хвърли й бегъл поглед. — Направих проучване.

— Искате да кажете, че сте ме проверявали? — Ръцете й в скута се свиха в юмруци, докато се мъчеше да потисне яда си. — Моето минало не е ваша работа! Имам споразумение с Ив, единствено с Ив, и не ми е приятно да се ровите в личния ми живот.

— Не ме интересува дали ви е приятно, или не. Би трябвало да сте ми благодарна. Ако бях открил нещо гнило, веднага щяхте да изхвръкнете оттук.

Този път прекали. Джулия рязко изви глава.

— Надут кучи син!

— Ъхъ. — Той спря пред входа на „Бевърли Уилшър“ и се обърна с лице към нея. — Запомнете, на връщане аз ще задавам въпросите. — Сложи ръка върху нейната, преди да успее да отвори вратата и я предупреди: — Ако изскочите и блъснете вратата, хората ще започнат да се питат какво става. — Наблюдаваше я как се мъчи да се овладее, накрая успя. — Знаех си, че ще се справиш. Господи, бива си те!

Джулия си пое дълбоко дъх и когато лицето й отново се успокои, извърна глава към него и каза с равен тон:

— Да ти го начукам, Уинтроп.

Лявата му вежда подскочи нагоре и той се изсмя.

— На твое разположение съм. — Слезе от колата и подаде ключовете на прислужника. Джулия вече бе изскочила на тротоара. Пол я улови под ръка и я въведе вътре. — Ив държи да си между хората — тихо произнесе, докато си проправяха път през тълпата от репортери, въоръжени с миникамери. — Довечера тук ще бъде пълно с личности, които ще искат да те зърнат, а може би и да измъкнат малко информация за онова, което Ив споделя с теб.

— Знам си работата — процеди през зъби Джулия.

— О, Джули, не се и съмнявам. — Така самодоволно провлачи думите, че кръвта й кипна. — Но се срещат и такива, които си умират да сдъвчат някоя благовъзпитана млада жена като теб и да я изплюят.

— Случвало ми се е и друг път. — Дощя й се да изтегли ръката си, но реши, че няма да изглежда прилично, особено когато забеляза как двама репортери се задават право срещу тях.

— Известно ми е — прошепна Пол и нарочно я улови за другата ръка, за да я накара да се обърне с лице към него. — Не възнамерявам да се извинявам за любопитството, но трябва да знаеш, че онова, което открих, е възхитително, дори прелестно.

Докосването му беше прекалено интимно, приличаше на прегръдка и тя на мига поиска да се освободи.

— Не ми е притрябвало нито възхищението ти, нито комплиментите ти.

— Въпреки това заслужаваш и двете. — След тези думи се обърна с очарователна усмивка към камерата.

— Господин Уинтроп, вярно ли е, че Мел Гибсън е нает да играе главната роля във филмовата версия на „Кълбовидна мълния“?

— По-добре питайте продуцентите или самия господин Гибсън. — Пол поведе Джулия нататък, докато репортерите продължаваха да кръжат около тях.

— Отменихте ли годежа си със Сали Бауърс?

— Не ви ли се струва, че е нетактично да ми задавате подобен въпрос в присъствието на такава красива дама? — Струпаха се още репортери и Пол продължи да се усмихва благосклонно, макар да усети, че Джулия потреперва. — Годежът беше измислен от пресата. Със Сали не сме дори близки приятели. По-скоро случайни познати.

— Може ли да ни съобщите името си?

Някой пъхна микрофон под носа на Джулия. В първия момент нервите й се изопнаха, но после се помъчи да се отпусне.

— Съмърс — спокойно отвърна. — Джулия Съмърс.

— Писателката, която работи над биографията на Ив Бенедикт?

Преди да успее да отговори, от всички страни я обсипаха с въпроси.

— Купете си книгата, когато излезе — предложи на питащите тя и почувства облекчение, когато влязоха в балната зала.

Пол се наклони и прошепна в ухото й:

— Добре ли си?

— Разбира се.

— Цялата трепериш.

Тя се прокле за проявената слабост и се отдръпна.

— Не обичам да ме блъскат.

— В такъв случай се благодари, че не дойде с Ив. Щеше да те обсади двойно повече народ. — Направи знак на един минаващ сервитьор и взе от подноса му две чаши с шампанско.

— Не трябва ли да потърсим масата си?

— Скъпа Джули, още никой не сяда. — Чукна чашата си в нейната и отпи. — Иначе няма да те забележат.

Без да обръща внимание на пренебрежителното свиване на раменете й, той я обгърна през кръста.

— Не може ли да не ме пипаш? — едва чуто процеди тя.

— Може. — Но не махна ръката си. — А сега ми кажи с кого искаш да се запознаеш.

Щом раздразнението й не му действаше, реши да бъде хладна като лед.

— Не е нужно да ме забавляваш. Мога да се оправя и сама.

— Ив ще ми одере кожата, ако те оставя. — Той я поведе измежду гостите, които не спираха да разговарят и да се смеят. — Особено като се има предвид, че си е наумила да разпали искра помежду ни.

Джулия едва не се задави с пенливото шампанско.

— Моля?

— Въобразила си е, че като ни събира по-често, ще си допаднем.

Джулия го погледна и наклони глава към рамото си.

— Колко жалко, че трябва да я разочароваме.

— Да, наистина би било жалко.

Очевидно намеренията му бяха в разрез с желанията на Джулия. Тя долови предизвикателството в очите му и усети напрежението във въздуха. Не знаеше как да реагира. Той продължи да се усмихва дори когато спря поглед на устните й и го задържа там. Усещането беше почти физическо, като целувка.

— Какво ли ще стане, ако…

Нечия ръка сграбчи Пол за рамото.

— Пол! Кучи сине, как се излъга да дойдеш?

— Виктор! — Усмивката на Пол стана по-сърдечна, когато стисна ръката на Виктор Фланаган. — Подмамих се по няколко хубави жени.

— Действа безотказно. — Той се обърна към Джулия. — И това е една от тях.

— Джулия Съмърс, Виктор Фланаган.

— Познах ви. — Виктор пое протегнатата ръка на Джулия.

— Вие работите с Ив.

— Да. — Тя си спомни съвсем ясно интимната среща, проникната от дълбока привързаност, на която бе станала неволен свидетел в лунната нощ. — Много ми е приятно да се запозная с вас, господин Фланаган. Прекланям се пред вашите постижения.

— Звучи утешително, защото ако ми бъде отделена и една бележка под линия в биографията на Ив, пак ще е добре.

— Как е Мюриъл? — любезно се поинтересува Пол за съпругата на Виктор.

— Малко е неразположена. Затова тази вечер съм ерген. — Вдигна чашата си, пълна с прозрачна течност, и въздъхна. — Подобни тържества трудно се издържат само на газирана вода, без глътка алкохол. Какво мислите за събирането, госпожице Съмърс.

— Рано е да се каже.

— Много сте дипломатична. — Ив го бе предупредила. — Тогава ще ви попитам след няколко часа. Кой знае какво ще поднесат за вечеря. Най-много бифтек с картофи. Не мога да понасям тези френски измишльотини. — Забеляза съчувствените искрици в очите на Джулия и се усмихна. — Можете да откъснете селянина от Ирландия, но не можете да изтръгнете ирландското у него — рече той и намигна на Джулия. — Ще се върна за един танц.

— Много ще ми бъде приятно.

— Какви са впечатленията ти? — попита я Пол, щом Виктор се отдалечи.

— Често пъти актьорите са по-дребни в действителност, отколкото на екрана. При него е обратното. В същото време ми се струва, че бих се чувствала страшно удобно да седя с него пред камината и да играем канаста^[1].

— Много си наблюдателна. — Подпря с пръст брадичката й отстрани и обърна лицето й към себе си. — И вече не се сърдиш.

— Напротив. Въздържам се.

Той се засмя и този път я прегърна приятелски през раменете.

— Господи, Джули, започваш да ми харесваш. Хайде да намерим масата си. Може и да вечеряме преди десет.

 

 

— Дявол да те вземе Дрейк, мразя да ме тормозят! — троснато каза Ив и седна до масата, но лицето й остана спокойно. Не желаеше клюкарите да обсъждат отношенията й с рекламния си агент.

— Нямаше да те тормозя, ако ми беше отговорила направо. — За разлика от леля си, Дрейк не умееше да се преструва и смръщено гледаше в чашата си. — Как мога да отстоявам нечия кауза, като няма на какво да стъпя?

— Засега не е нужно. — Тя махна с ръка за поздрав към съседната маса, където се виждаха познати лица и отправи една усмивка на Нина, която се смееше с една групичка в центъра на залата. — И без друго, ако хората предварително знаят какво ще пише в книгата, ще престанат да я очакват и да се потят от напрежение. — Мисълта за това я накара да се усмихне и да пожелае да се сбъдне. — Съсредоточи усилията си върху ангажимента ми за телевизията.

— Минисериалът?

При тази дума Ив трепна — не можеше да я понася.

— Просто разгласи, че Ив Бенедикт се готви за участие в сензационно телевизионна предаване.

— Влиза ми в задълженията да…

— Да правиш каквото ти кажа — довърши тя. — Запомни го добре. Изгубила търпение, тя допи шампанското си. — Донеси ми още една чаша.

Дрейк с мъка преглътна остротите, напиращи на устата му. Прекрасно знаеше колко е важно да се поддържа обществения имидж. Но също така бе изпитал върху гърба си унизителния гняв на Ив. Стана, кипнал от яд, и тогава забеляза Пол и Джулия да прекосяват балната зала. Яростта в очите му мигом се стопи. Ето откъде щеше да получи информацията, искана от Делрикио. Щеше да пие вода направо от извора.

— А, ето ви и вас!

Ив простря и двете си ръце. Джулия ги улови, усети да я теглят и разбра, че Ив очаква от нея да се наведе и да я целуне по бузата. Почувства се доста глупаво, но го направи.

— И ти, Пол. — С пълното съзнание, че ги зяпат любопитни очи, Ив повтори церемонията с бившия си доведен син. Каква страхотна двойка сте! — Хвърли поглед през рамо и каза: — Дрейк, постарай се за всички да има шампанско.

Джулия вдигна глава и забеляза присвиването на устните и смътната закана, проблеснала в очите му. После лицето му грейна в ослепителна усмивка.

— Радвам се да те видя, Пол. Джулия, изглеждате прекрасно. Изчакайте ме само да изпълня поръчката на Ив.

— Наистина изглеждаш прекрасно — обади се Ив. — Пол запозна ли те с някои от присъстващите?

— Не ми се стори особено необходимо. — Пол се облегна на стола си и огледа залата. — Щом я видят до теб, веднага ще се сетят и ще довтасат сами да се представят.

Оказа се съвсем прав. Още преди Дрейк да се е върнал с виното, любопитните особи започнаха да прииждат. През цялата вечеря Ив седеше като кралица на аудиенция, докато разни знаменитости обикаляха масите и не пропускаха да се отбият до трона й. Поднасяха креп брюле^[2], когато към нея тромаво се приближи, невероятно дебел мъж с оредяла коса.

Антъни Кинкейд, вторият съпруг на Ив, го беше загазил. За изминалите двадесет години така бе надебелял, че приличаше на подвижна грамада, натъпкана в смокинг. Всяко вдишване бе съпроводено от силно хриптене и раздипляне на гънките по корема му. От прекосяването на залата лицето му бе станало мораво като след двудневно слънчево изгаряне. Бузите му се подрусваха, а тройната гуша се полюшваше в такт.

От едър, кадърен създател на значими творби, той се бе превърнал в тлъст, задръстен режисьор на посредствени филми. Повечето от богатството му бе спечелено през петдесетте и шестдесетте години от търговия с недвижими имоти. Мързелив по душа, той се чувстваше доволен да седи върху папката си с ценни книжа и да яде.

Само като го погледна, Ив потрепери при мисълта, че е била омъжена за него цели пет години.

— Тони.

— Ив. — Той се облегна тежко върху стола й и изчака въздухът да си проправи път до дробовете му. — Какви са тия глупости, дето разправят за някаква книга?

— Не знам, Тони. Ти ми кажи. — Спомни си колко хубави бяха очите му някога. Сега не се виждаха от лой. Ръката му натискаше с все сила облегалката на стола й — дебело парче месо и пет къси наденички вместо пръсти. Някога тези ръце бяха силни, груби и нахални. Бяха опипали и усетили сладостта на всеки сантиметър от тялото й. — Познаваш Пол и Дрейк. — Посегна за цигара, за да удави част от горчилката в гърлото си с дим. — А това е Джулия Съмърс, моята биографка.

Той се извърна.

— Внимавайте какво пишете. — След като си бе поел дъх, гласът му прозвуча почти с предишната, младежка настойчивост. — Имам достатъчно пари и адвокати, за да ви съдя до края на живота.

— Не заплашвай момичето, Тони — меко се намеси Ив. Не се учуди, че Нина се беше приближила до масата и мълчаливо стоеше от другата й страна, готова да я защити. — Не е възпитано. Недей забравя — тя нарочно духна дима от цигарата в лицето му, — че Джулия може да напише само онова, което й кажа.

Той сграбчи Ив за рамото с така сила, че Пол скочи от стола си, но тя му махна да седне.

— Навлизаш в опасен терен, Ив! — Кинкейд шумно си пое глътка въздух. — Твърде стара си да поемаш такива рискове.

— Напротив, закъсняла съм — поправи го тя. — Успокой се, Тони, ще се постарая Джулия да напише само чистата истина. — Беше сигурна, че на сутринта рамото ще я боли, но вдигна чашата си. — Малко повече откровеност никога не е навреждала някому, освен ако не си го е заслужавал.

— Истина или лъжа, все едно — измърмори той, — но съществува отколешна традиция да убиват вестоносеца. — С тези думи си тръгна, промушвайки се през тълпата.

— Добре ли си? — прошепна Нина. Въпреки спокойната усмивка, с която наклони лице към Ив. Джулия забеляза тревогата в очите й.

— Разбира се. Господи, какъв отвратителен човек! — Ив отметна глава, за да отпие от шампанското и се намръщи при вида на креп брюлето. Последната среща бе развалила апетита й. — Трудно е за вярване, че преди тридесет години той беше жизнен и интересен мъж. — Погледна към Джулия и се засмя. — Мило дете, виждам как се задвижват колелцата на литературното ти въображение. Тепърва ще говорим за Тони — обеща тя и я потупа по ръката. — И то съвсем скоро.

Колелцата наистина се завъртяха. Джулия изслуша мълчаливо диалозите след вечеря, изгледа безучастно комедийното изпълнение и блестящата театрална постановка. Антъни Кинкейд не бе просто ядосан, че Ив може да разкрие интимните им брачни тайни. Беше направо бесен. И бълваше закана след закана. Джулия почти не се съмняваше, че Ив бе страшно доволна от реакцията му.

Поведението на присъстващите около масата беше не по-малко показателно. Пол бе готов да изхвърли Кинкейд за тлъстия врат. Възрастта и здравословното му състояние нямаше да го спрат. Избликът на ярост изглеждаше съвсем искрен и шокиращ, защото идваше от човек, който отпиваше шампанско от изящна висока чаша и носеше смокинг.

Дрейк бе наблюдавал внимателно сцената, без да пропусне нито една подробност. И се беше усмихвал. Джулия имаше чувството, че дори Кинкейд да бе стиснал Ив за гушата с дебелите си пръсти, той щеше да продължи да седи и да се усмихва.

— Много си замислена.

Джулия премигна и впери очи в Пол.

— Какво?

— Много си замислена — повтори той. — Нали ще потанцуваме? — Изправи се и я дръпна от стола. — Казвали са ми, че щом прегърна някоя жена, тя си загубва ума и престава да мисли.

— Как успя да напъхаш невероятното си самочувствие в смокинга, без да прелива навън?

Той се присъедини към другите двойки на дансинга и придърпа Джулия към себе си.

— С опит. Дългогодишен опит. — Усмихна й се. Изпитваше удоволствие да я притиска в обятията си. Роклята й отзад беше така дълбоко изрязана, че го привличаше като магнит. Той плъзна нагоре ръка и докосна гърба й. — Прекалено сериозно гледаш на всичко. — Имаше прекрасна брадичка, мина му през ум. Решителна и леко изострена. Ако бяха сами, нямаше да устои на изкушението и щеше да я захапе нежно няколко пъти. — Когато живееш в света на илюзиите, трябва да се оставиш на течението.

Джулия не успя да измисли достоен начин, по който да му даде да разбере, че не желае да я опипва по гърба. От друга страна, беше опасно да признае какво усещане предизвиква допира му в тялото й. Подобно на невидими електрически импулси докосванията му я караха цялата да настръхва и кръвта й бясно да препуска във вените.

Знаеше какво е да желаеш някого. И не искаше отново да го изпита.

— Защо живееш тук? — поинтересува се Джулия. — Можеш да пишеш и другаде.

— По навик. — Пол погледна над рамото й към тяхната маса. — Заради Ив. — Когато тя понечи отново да го попита нещо, той поклати глава. — Пак въпроси. Сигурно не го правя както трябва, защото продължаваш да мислиш. — Реши да я привлече по-близо до себе си и я принуди да извие глава, за да избегне устните му. — Навяваш ми спомени как пиех чай на терасата на едно английско провинциално имение. Мисля, че беше в Девън^[3].

— Защо?

— От уханието ти. — Устните му погъделичкаха ухото й и през тялото й премина тръпка. — Еротично, неземно, страхотно романтично!

— Фантазираш си — промърмори тя, но очите й блажено се притвориха. — Нямам нищо общо с тези работи.

— Вярно. Трудолюбива самотна майка с практичен ум. Защо тогава си изучавала поезия в „Браун“?

— Защото ми беше приятно. — Едва се овладя да не вплете пръсти в косата му. — Поезията се гради върху стройна мелодика.

— Образност, прочувственост и романтика. — Отдръпна се от нея, за да я погледне, но на такова разстояние, че да се види отразена в очите му. — Ти си една измислица, Джули. Многолика, очарователна измислица.

Преди да успее да му отговори, Дрейк се приближи и потупа Пол по рамото.

— Нали не възразяваш и аз да вкуся от меда?

— Възразявам. — Но се отстрани.

— Посвикнахте ли вече? — попита Дрейк, щом влезе в ритъма на танца.

— Идеално. — Джулия изпита мигновено облекчение и се учуди, че е забравила колко различни могат да бъдат мъжките ръце.

— Ив спомена, че напредвате. Водила е забележителен живот.

— Така е, и да се преразкаже в книга е сериозно предизвикателство.

Дрейк я въртеше грациозно из дансинга, като се усмихваше и кимаше на разни познати.

— От какъв ъгъл ще подходите?

— Ъгъл ли?

— Всеки гледа от определен ъгъл.

Не се съмняваше, че при него е така, но само наклони глава встрани.

— Биографиите залагат на обективността.

— Тогава в каква насока ще пишете? По години ли ще разчепквате живота на звездата?

— Рано е да се каже, но мисля, че ще възприема най-близкия до ума подход — ще пресъздам живота на жената, избрала трудна професия, но постигнала успех, и то троен. Фактът, че и след петдесет години в бранша Ив продължава да се ползва с огромен авторитет, говори достатъчно красноречиво.

— Значи ще съсредоточите вниманието си върху професионалната страна от живота й.

— Не. — Разбра, че я разпитват внимателно и в подробности. — Професионалният и личният й живот са свързани помежду си. Взаимоотношенията й в семейството и извън него, браковете й, всичко е част от едно цяло. Ще ми бъдат необходими не само спомените на Ив, но и документирани факти, мнения, непубликувани данни от хора, с които е била или е все още близка.

Дрейк реши да смени тактиката.

— Вижте какво, Джулия, имам един проблем. Ако ме информирате предварително за книгата и за съдържанието й, докато пишете, ще мога да планирам оповестяването й в пресата, рекламата, популяризирането на творбата. — Той неочаквано я дари с усмивка. — Всички искаме да стане хит.

— Естествено. Боя се, че засега няма какво да ви кажа.

— Но нали ще ми съдействате, щом подредите идеите в главата си?

— Доколкото е по силите ми.

До края на вечерта Джулия забрави за разговора. В нея още дремеше романтичното момиче и тя се развълнува, когато Виктор я покани на танц, а след него и някои други двойници на сенките, пробягващи по филмовите екрани, но този път от плът и кръв.

Беше натрупала куп впечатления и наблюдения, които искаше да запише, преди вечерта да е избледняла от съзнанието й. В два през нощта се качи в колата на Пол, копнееща за сън, но и по-спокойна, отколкото бе допускала.

— Беше ти забавно — подхвърли той.

Джулия сви рамене. Нямаше да позволи да й развали настроението с този насмешлив тон.

— Да, защо, забранено ли е?

— Беше констатация, не упрек. — Погледна я и видя, че е притворила очи и леко се усмихва. Въпросите, които се канеше да зададе, му се сториха неуместни. Щеше да има и други възможности. Остави я да се унесе, докато пътуваха.

Когато спря пред входа на вилата за гости, тя вече спеше. Пол тихо въздъхна и извади една пура, пушеше и я наблюдаваше.

Джулия Съмърс представляваше истинско предизвикателство. По дяволите, направо беше необяснима загадка! А най-любимото занимание на Пол бе да разплита мистерии. Първоначалните му намерения бяха да се сближи с нея, за да се увери, че интересите на Ив няма да пострадат. Но… Усмихна се и метна пурата през прозореца. Но никой не можеше да му забрани да изпитва наслада от тази близост.

Прокара ръка по косата й и Джулия измърмори нещо насън. Погали с пръст бузата й и тя въздъхна.

Изненадан от възбудата, която се надигна в него, той се отдръпна, за да премисли положението за миг. Накрая постъпи така, както бе правил почти цял живот, изпълни желанието си. Покри устните й със своите.

Меки и отпуснати в съня, те не се възпротивиха и когато прокара език по очертанията им, леко се разтвориха. Сега не само чу въздишката й, но и я усети. Чувствата му се отприщиха и го връхлетяха с пълна сила. Ръцете му тръпнеха да я докосва, да я гали, но той ги сви в юмруци и се задоволи само с устните й.

Съществуваха известни правила, които не биваше да се нарушават.

Тя сънуваше прекрасен, вълшебен сън. Носеше се по дълга спокойна река. Плуваше по течението и тънеше в нега върху прохладната синя вода. Слънцето я обливаше със златните си лъчи — топли, целебни, милостиви.

Съзнанието й, замъглено от умората и виното, не полагаше особени усилия да изплува от унеса. Беше му далеч по-добре в съня.

Но слънцето напече и течението се ускори. От вълнение по кожата й сякаш затанцуваха нагорещени иглички.

Устата й се раздвижи под неговата, после се разтвори със стон и го покани вътре. Без капка колебание Пол уви език около нейния и едва не полудя, когато тя с ленива съблазън отвърна на целувката. Пол тихичко изруга и захапа долната й устна. Джулия сепната се събуди, слисана и развълнувана.

— Какво, по дяволите, си позволяваш? — Тя се отдръпна на седалката и възмутено го отблъсна. Когато опакото на ръката й го перна през гърдите, разбра, че е много по-силна, отколкото изглеждаше.

— Задоволявах любопитството си. И правех бели.

Джулия грабна чантичката от скута си и едва не я запокити в лицето му. Думите щяха да свършат по-добра работа.

— Нямах представа, че си толкова безсъвестен. Да насилваш една заспала жена граничи с перверзия!

Очите му се присвиха, засвяткаха и потъмняха. Когато заговори, гласът му звучеше измамно спокойно.

— Изобщо не съм я насилвал, но може би си права. — Сложи ръце на раменете й и рязко я привлече към себе си. — Но сега вече си будна.

Този път устните му не бяха меки и съблазнителни, а страстни и жестоки. Ясно усети гнева и безсилието му. Внезапно желанието я прониза като стрела.

Изгаряше от копнеж. Беше забравила какво означава това. Да желаеш мъж така, както жадният капка вода. Съпротивителните й сили бяха се изчерпали и Джулия се огъна под напора на връхлетелите я чувства, копнежи и желания. Задръжките й рухнаха, тя се вкопчи в Пол и прималяла, стръвно впи устни в неговите.

Обви ръце около тялото му и го притегли към себе си като с невидимо въже. Устата й, Господи, устата й беше настойчива, ненаситна, обезумяла. Той усещаше буйните, неволни тръпки, разтърсващи тялото й и чуваше накъсаното й дишане. Забрави гнева. Безсилието му бе разбито на пух и прах от неудържимите набези на страстта. Остана само желанието.

Пръстите му се заровиха в косите й и се вкопчиха в кичурите. Искаше да я обладае тук, върху предната седалка на колата. Караше го да се чувства като младеж, нетърпелив да натрупа опит, като разгонен жребец. И като човек, който противно на здравия разум, се хвърля с главата надолу в неизвестността.

— Вътре. — Чуваше блъскането на сърцето си, докато устата му препускаше по лицето й. — Хайде да влезе вътре. Да си легнем.

Когато зъбите му съвсем леко одраскаха шията й, едва не извика от възбуда. Но се пребори със себе си. От чувство за отговорност. От предпазливост.

— Не! — Извика на помощ дългите години на въздържание, вгорчени от болезнените спомени и превъзмогна изкушението. — Не искам това.

Щом взе лицето й в шепите си, усети, че и той трепери.

— Никак не умееш да лъжеш, Джулия.

На всяка цена трябваше да се овладее. Пръстите й стиснаха отчаяно чантичката и тя впери очи в него. Изглеждаше опасен на лунната светлина. Неустоим, безразсъден.

— Нямам такива намерения — отсече тя и посегна към дръжката на вратата. Натисна я два пъти, преди да успее да я отвори. — Сбъркал си, Пол. — Изхвърча по тясната пътечка през моравата и се стрелна в къщата.

— Ясно е като бял ден — измърмори той.

Щом влезе, Джулия се подпря на вратата. Не можеше да хукне нагоре по стълбите в това състояние. Няколко пъти пое дълбоко въздух, за да успокои разхлопаното си сърце, изгаси лампата, оставена да свети от Кийкий заради нея, и се качи на втория етаж. Надникна в свободната стая и видя, че момичето спи. Отби се в отсрещната, за да погледне сина си.

Щом го зърна, се успокои и разбра, че е постъпила правилно, като си е тръгнала. Колкото и неудържими да бяха потребностите й, никога нямаше да пожертва онова, което бе изградила с толкова труд. В живота й нямаше място за такива като Пол Уинтроп. За разни сладкодумни любовници, които гледат да те подмамят и щом хлътнеш, те зарязват. Оправи завивката на Брандън, подпъхна я и се прибра в стаята си.

Отново се разтрепери, изруга и хвърли чантичката си върху леглото. Тя падна и съдържанието й се разпиля по пода. Макар че се изкушаваше да разрита дреболиите из стаята, приклекна и вдигна пудрата, гребена и малкото портмоне.

И някакво сгънато листче.

Странно, помисли си. Не си спомняше да е оставяла такова нещо вътре. Разгъна го и се подпря на леглото, за да се изправи.

„Три пъти мери — един път режи!“

Заряза разхвърляните вещи на пода и седна на леглото. Какво, по дяволите, беше това? И какво, по дяволите, щеше да прави по-нататък?