Нора Робъртс
Искрени лъжи (15)

Четиринадесета глава

— Предполагам, че след разочарованието от Тони, или от себе си, още си ближех раните — започна Ив. — Беше няколко години след развода, но те продължаваха да кървят. Бях се преместила от къщата, в която живеехме с Тони — онази, дето го накарах да ми припише. Но все пак я задържах. Обичам да се занимавам с недвижими имоти — най-нехайно подхвърли, а ставаше дума за първокачествени имоти на стойност над двадесет милиона долара. — Защо не пийнеш малко чай? Още не е изстинал, пък и Нина е донесла две чаши.

— Благодаря.

— Тъкмо бях купила това имение — продължи Ив, докато Джулия наливаше чая. — Бях се захванала с някои ремонтни работи, така че спокойно мога да кажа, че се намирах в постоянно движение.

— Не и в професионално отношение обаче.

— Не. — Ив се усмихна през облака дим. — Но нещата се бяха променили. Беше началото на шестдесетте и се бяха появили нови, по-млади лица. Гарбо се беше оттеглила и живееше в уединение, Джеймс Дийн^[1] беше мъртъв. Мерилин Монро щеше да го последва след няколко месеца. Но освен че бе похабен животът на двама млади хора и потиснат един предизвикателен, неповторим талант, цялата стара гвардия се смени. Феърбанк, Флин, Пауър, Гейбъл, Крауфорд, Хейуърт, Гарсън, Търнър^[2]. Всичките тези красиви лица и прекрасни дарования бяха заменени и, естествено, засенчени от други. От елегантния Пол Нюман, от младия и напорист Питър О’Тул, от ефирната Клеър Блум, от нахаканата Одри Хепбърн. — Ив отново въздъхна, знаейки, че гвардията пак се бе сменила. — Холивуд е като жена, Джулия, която все гони младостта.

— Въпреки това слави издръжливостта.

— О, да. Така е наистина. Когато срещнах Виктор на снимачната площадка в първия ни съвместен филм, още нямах четиридесет. Ни риба, ни рак — нито много млада, нито стара, за да ме славят за издръжливостта ми. По дяволите, та аз още не си бях разкрасила очите.

Джулия трябваше да се разсмее. Къде другаде освен в Холивуд хората измерваха времето по броя на пластичните си операции?

— Филмът беше „Адски пек“. Той ти донесе втората академична награда.

— И Виктор. — Ив лениво подви крака на кушетката. — Както ти казах, преди да се заплесна, още си ближех раните от последния брак. Нямах вяра на мъжете, макар прекрасно да знаех, че понякога се нуждаем от тях и те без свян се възползват от въпросното обстоятелство. С удоволствие започнах снимките за филма — особено след като Шарлот Милър толкова бе драпала за тази роля, а аз я бях получила. Освен това, щях да работя с Виктор, който се славеше като страхотен актьор — и драматичен, и филмов.

— Сигурно си го срещала и преди.

— Не, не го бях срещала. Предполагам, че сме присъствали на едни и същи тържества, но пътищата ни никога не се бяха пресичали. Той често прекарваше на Изток, където играеше в театъра, а когато идваше в Калифорния не се месеше много между хората, ако не се броят обичайните пиянски набези с група приятели. Запознахме се на снимачната площадка. Всичко стана толкова бързо. Мълниеносно!

Потънала в мисли, Ив галеше с пръст ревера на пеньоара си. Беше присвила съсредоточено очи, сякаш се бореше с някаква мъчителна болка.

— Хората говорят за любов от пръв поглед небрежно, присмехулно и с копнеж. Не вярвам да се случва често, но случи ли се, тя е неудържима и опасна. Разменихме си обичайните любезности, които си казват непознати от една и съща професия преди осъществяването на важно начинание. Но зад тях гореше огън. Колко банално звучи, но колко вярно.

Разсеяно потърка слепоочия.

— Главата ли те боли? — попита Джулия. — Да ти донеса ли нещо?

— Не. Нищо ми няма. — Ив силно дръпна от цигарата, прогони болката от съзнанието си и се върна към спомените. — Отначало всичко тръгна много добре. Сюжетът на филма беше прост — аз бях нахакана мадама, която неволно се забърква с гангстерския свят. Виктор беше ченгето, изпратено да ме пази. Но най-хубавото беше съчетанието на останалите елементи. Чепат диалог, мрачни декори, приглушено осветление, сериозна режисура, страшно кадърен помощен персонал и най-важното, хармонията, която се получи между главните изпълнители.

— Нямаш представа колко пъти съм гледала този филм — усмихна се Джулия с надеждата, че ще се поразсее болката, загнездила се в очите на Ив. — Всеки път откривам нещо ново, различно.

— Малкото искрящо бисерче в моята корона — каза Ив и махна с цигарата. — Спомняш ли си сцената, в която Ричард и Сюзан се укриват в една мърлява хотелска стая, когато той чака заповеди, а тя търси изход? Двамата спорят, обиждат се, съпротивлявайки се на привличането, което от самото начало изпитват един към друг. Той доброто, неподкупно ирландско ченге, за което съществува само черно и бяло, тя — момичето, свърнало от правия път, познало всички разновидности на тези два цвята.

— Много добре си я спомням. Една вечер, докато бях бавачка, случайно го засякох по телевизията. Сигурно съм била на петнадесет или шестнадесет и ужасно си падах по Робърт Редфорд. След този филм го отритнах като стара обувка и отчаяно се влюбих във Виктор Фланаган.

— Той би се почувствал извънредно поласкан. — За да скрие част от вълнението в гласа си, Ив пийна малко вода. — И колко разочароващо за господин Редфорд.

— Все някак го е преглътнал. — Джулия размаха чаша. — Моля те, продължавай. Не биваше да те прекъсвам.

— Така ми е по-приятно — промълви Ив и стана, за да се разхожда из стаята, докато говори. — Повечето обаче не си спомням, дори онези, които участваха в този отдавнашен филм, че сцената не бе изиграна според сценария. Виктор промени жестовете и живота ни.

 

 

— Тишина на площадката.

Ив зае мястото си, стягайки се вътрешно.

— Снимай.

Престана да обръща внимание на долитата, крановете^[3] и техниците. Вирна брадичка, отпусна се на един крак и сви долната си устна. Превърна се в Сюзан.

— Двадесет и четвърти епизод, трети кадър. — Клапата хлопна.

— И… действие!

„Нищо не знаеш за мен.“

„Знам всичко за теб, сладурче. — Виктор се бе надвесил застрашително над нея, очите, които само допреди няколко секунди я гледаха благо, сега искряха от ярост и безсилие. — Когато си била на дванадесет години, ти е влязло в главата, че с тая външност можеш да стигнеш където поискаш. И ти си тръгнала, само че по най-лекия път, влачейки върволица мъже подире си.“

Едрият план щеше да бъде заснет едва по-късно. Знаеше, че средният няма да улови ледения му взор, нито пък подигравателната усмивчица на устните й. Но въпреки това Ив си послужи с тях, така както добрият дърводелец си служи с длетото. За да постигне целта си.

„Ако това беше вярно, сега нямаше да съм в тая дупка с такъв загубеняк като теб.“

„Сама се накисна. — Пъхна ръце в джобовете си и се заклати на пети. — С широко отворени очи. Такива жени като теб винаги държат очите си широко отворени. Но ще се измъкнеш. В стила ти е.“

Тя се извърна и си наля питие от бутилката върху издраскания скрин.

„Не е в моя стил да предавам приятелите си на ченгетата.“

„Приятели! — Той извади цигара през смях. — Нима наричаш приятелство, когато някой иска да ти пререже гърлото? Твоя работа, скъпа. — Цигарата стърчеше от ъгълчето на устните му, очите му бяха присвити срещу дима, виещ се пред тях. — Вземи най-правилното решение за себе си. И ще получиш отплата. Областният прокурор ще ти смъкне някоя и друга годинка, ако ни дадеш сведения. Жена като теб… — Измъкна цигарата от устата си и издуха бял облак дим. — Сигурно си свикнала да ти се отплащат за всякакъв вид услуга.“

Зашлеви го, забравяйки да отслаби удара в последнил момент. Главата му отскочи назад, очите му се присвиха. Ив посегна да го удари още веднъж, но пръстите му приклещиха китката й и тя едва забележимо трепна. Приготви се да посрещне блъсването, което бяха отрепетирали, и да се стовари върху стола зад гърба му.

Вместо това той хвърли цигарата си на пода, стъпка я и я сграбчи в прегръдките си. Изненаданият й, многозначителен и слисан поглед остана завинаги запечатан на филмовата лента. Когато устните му се впиха в нейните, тя се помъчи да го отблъсне. Не толкова ръцете, които я притискаха, а взрива от чувства, бушуващи бясно в нея, които нямаха нищо общо със Cюзан, а само с Ив.

Може би щеше да залитне, ако не я бе задържал. Ужаси се, като усети как прималява и как кръвта се блъска във вените й. Когато я пусна, беше запъхтяна. Кожата й бе така пребледняла, че бе напълно излишно да се прибягва до светлинни ефекти или грим. Отвори разтрепераните си устни. Очите й блестяха от сълзи, после от гняв. Спомни си репликата само защото напълно съвпадаше с чувствата й в момента.

„Копеле такова! Да не би да си въобразяваш, че сега веднага ще ти падна в краката?“

Той се усмихна, но не успя да разведри нажежената от страст и гняв атмосфера.

„Да. — Този път я блъсна. — Сядай и мълчи.“

— Стоп — вадете копие. Господи, Вик! — Режисьорът скочи на крака и пристъпи на площадката. — Това пък откъде го измъдри?

Виктор запали нова цигара и всмукна от нея.

— Но се получи. Божичко, наистина се получи екстра. Друг път, дойдат ли ви такива блестящи хрумвания, съобщете ми предварително. Става ли? — Отново се обърна към камерите. — Дайте сега да заснемем близките кадри.

Снимките продължиха още три часа, но тя издържа. Такава й беше работата. С нищо не показа колко е развълнувана и горда.

В гримьорната свали дрехите на Сюзан и облече своите. Отърси се от нейните проблеми и се замисли за своите. Гърлото й беше пресъхнало и прие чаша чай с лед от асистентката си.

— Сюзан пуши прекалено много — каза и вяло се засмя. — Можеш да си вървиш. Аз ще поседя, за да се съвзема.

— Днес бяхте страхотна, госпожице Бенедикт. С Виктор Фланаган бяхте великолепна двойка.

— Да. — Бог да й е на помощ. — Благодаря, мила. Лека нощ.

— Лека нощ, госпожице Бенедикт. О, здравейте, господин Фланаган. Тъкмо разправях колко добре мина всичко днес.

— Радвам се да го чуя. Джоани беше, нали?

— О, да, сър.

— Лека нощ, Джоани. До утре.

Той влезе в гримьорната, но Ив не помръдна от стола, като напрегнато го наблюдаваше в огледалото на тоалетката. Поуспокои се, когато видя, че вратата остана отворена. Разбра, че историята с Тони няма да се повтори.

— Реших, че трябва да се извиня. — Но в гласа му не се чувстваше и капчица съжаление. Ив не откъсваше поглед от отражението му в огледалото, като се питаше кога най-сетне ще престане да си пада по нахакани актьори. Небрежно взе една четка и започна да реши дългата си до раменете коса.

— За кое, за блестящото си хрумване ли?

— За това, че те целунах, без да го има в сценария. От първия ден на запознанството ни го искам.

— Нали го направи?

— Но се получи по-лошо. — Прокара ръка през косата си — все още черна, само леко прошарена по слепоочията! — Попрехвърлил съм възрастта за игрички, Ив.

Остави четката настрана и отново посегна към чашата.

— Това не важи за никой мъж.

— Влюбен съм в теб.

Ледените кубчета издрънчаха. Ръката й трепереше. Изключително внимателно сложи чашата върху тоалетката и промълви:

— Не ставай смешен.

— Сигурно е така, но е вярно. Още от мига, в който те видях.

— Има разлика между любовта и страстта, Виктор — Скочи и грабна платнената чанта, с която идваше в студията. — В момента не проявявам никакъв интерес към последното.

— Какво ще кажеш за чаша кафе?

— Какво?

— Да пием кафе, Ив. На публично място. — Когато тя се поколеба, той се усмихна подигравателно. — Нали не се боиш от мен, сладурче?

Не можа да сдържи смеха си. В дадения момент Ричард предизвикваше Сюзан.

— И да се боя от нещо — отвърна тя с репликата от филма, — не е от мъж. Ти черпиш.

Седяха почти три часа, като накрая поръчаха и порция месо към кафето. Виктор бе избрал едно сумрачно крайпътно ресторантче с пластмасови маси и твърди седалки, от които само за десет минути задните ти части изтръпват. Подът беше мръсносив и никога нямаше да стане по-бял, а сервитьорките не говореха, а подвикваха.

Явно, помисли си Ив, не възнамерява да я съблазнява. Разказа й за Мюриъл, за брака си, за провалянето му, за задълженията си. Не започна така, както бе очаквала — че жена му не го разбира или че бракът му е отворен. Напротив, призна, че Мюриъл по своему го обича. И че изпитва по-силна дори от любовта, неистова потребност да се преструва, че бракът им е непокътнат.

— Тя не е добре — рече той, ровейки из пая от боровинки, който си бе поръчал за десерт. Беше толкова „вкусен“, сякаш майка му го бе забъркала — преди милион години в задушната им кухня на петия етаж на 132 източна улица^[4]. Майка му бе ужасна готвачка, спомни си мимоходом той. — И физически, и емоционално. Просто не съм сигурен, че ще се оправи, и не мога да я зарежа, докато е в това състояние. Тя си няма никой друг.

Като жена, отървала се съвсем наскоро от пагубния си брак, Ив се мъчеше да разбере съпругата на Виктор.

— Сигурно й е трудно при твоята работа, пътуванията ти и дългите отсъствия.

— Не, дори й е приятно. Тя обича къщата и прислугата е добре обучена да се грижи за нея. Ако се наложи. Всъщност би се оправила и сама, но често пъти забравя да си вземе лекарството и тогава… — Сви рамене. — Тя рисува. И то доста добре, когато е в настроение. Така се запознах с нея. Бях типичен закъсал актьор и се хванах да позирам в едно художествено училище, за да се прехранвам.

Набоде с вилицата си парченце от пая и му се усмихна.

— Гол ли?

— Да. — Нейната усмивка го развесели. — Бях леко изпаднал. След един сеанс Мюриъл ми показа скицата, която беше направила. Едното доведе до другото. Беше, както се казва, бохемка. С много напредничаво мислене и освободен дух. — Усмивката му изчезна. — Но се промени. От болестта… И след загубата на бебето. Всичко я промени. Поставиха й диагнозата една година след сватбата и тя окончателно се прости с мечтата си да се посвети на изкуството. Замести я с друго, отдаде се на религията, срещу която преди и двамата се бяхме опълчили. Бях убеден, че ще успея да я откажа от нея. Бяхме млади и аз си мислех, че нищо лошо не може да ни се случи. Но се бях излъгал. Започнах да получавам роли и финансовото ни състояние се стабилизира. Мюриъл взе да се превръща в това, което е сега — в изплашена, често пъти сърдита и нещастна жена.

— Ти още я обичаш.

— Обичам редките, изключително редки проблясъци, когато се държи като онази бохемка, която толкова ме очарова навремето. Дори и тя да се върне, бракът ни едва ли ще се задържи. Но поне ще се разделим като приятели.

Внезапно Ив се почувства уморена, смазана от миризмата на препържен лук, от вкуса на прекалено силно горещо кафе, от ярките, натрапчиви цветове, които ги заобикаляха.

— Не знам какво очакваш да ти кажа, Виктор.

— Може би нищо. Може би просто искам да ме разбереш. — Пресегна се през масата и улови ръката й. Щом сведе поглед, тя осъзна, че е изцяло погълната от него, напълно завладяна и безнадеждно влюбена. — Бях на двадесет и две, когато я срещнах. Сега съм на четиридесет и две. Може би всичко щеше да бъде по-различно, ако орисниците не се бяха изправили срещу нас. Никога няма да разбера. Но щом те видях, разбрах едно. Ти си жената, с която е трябвало да свържа живота си.

Тя почувства, че той говори истината и ужасното прозрение, озарило първо неговата душа, осени и нейната. Подобно на цвете, изтръгнато от корен, осветеният ъгъл, където седяха, мигом се откъсна от целия останал свят.

Гласът й трепереше, когато издърпа ръката си.

— Та ти през цялото време ми обясняваш, че е невъзможно.

— Така е, но това не ми пречи да осъзнавам истината. Ирландската ми кръв е твърде силна, за да не вярвам в съдбата, Ив. Ти си предопределена за мен. Дори да станеш и да си отидеш, пак ще чувствам същото.

— А ако не си тръгна?

— Тогава ще ти отдам цялата си любов, на която съм способен, додето ми стигнат силите. Не става дума само за секс, Ив, макар Бог да ми е свидетел, че те желая. Просто искам да съм до теб, когато сутрин отваряш очи. Да седя с теб на някоя слънчева веранда и да слушаме вятъра. Да четем заедно край огъня. Да пием от една бира на бейзболен мач… — Въздъхна предпазливо. — Почти от пет години с Мюриъл не сме били близки. Не съм й изневерявал — нито през тези пет години, нито през целия ни брачен живот. Не очаквам да ми повярваш.

— Може би тъкмо затова ти вярвам. — Тя се изправи на разтрепераните си нозе, но го спря с ръка да не става. — Трябва ми време, Виктор, на теб също. Нека завършим филма, тогава ще видим как се чувстваме.

— А ако чувствата ни не се променят?

— Ако не се променят… просто ще видим какво ни е отредила съдбата.

 

 

— Когато завършихме филма, нищо не се бе променило. — Ив продължаваше да стиска чашата си в ръка. По лицето й се стичаха сълзи. — Съдбата ни бе отредила дълга и тежка участ.

— Би ли я променила? — тихо попита Джулия.

— Господи, някои неща, да! Но като цяло — едва ли би имало съществено значение. Пак щях да съм в същото положение, в което съм сега. И Виктор пак щеше да е единственият важен мъж за мен. — Засмя се и изтри една сълза с показалеца си. — Единственият, способен да ме докара до това положение.

— Струва ли си да обичаш?

— Просто няма цена. — Тя се опита да излезе от настроението си. — Ставам сантиментална. Господи, как бих пийнала нещо, но вече го сторих, а противната камера изважда на показ всяка глътка. — Отново приседна. Облегна се назад, затвори очи и мълча толкова дълго, та Джулия се почуди дали не е заспала. — От дома ти лъха щастлива атмосфера, Джулия.

— Но той е твой.

— Хмм. Къщата, да. Но ти си тази, която е пъхнала цветя в лейката, която си е разхвърляла обувките по пода, запалила е свещите на полицата над камината и е наредила снимките на усмихнатото момченце върху масата до прозореца. — Лениво отвори очи. — Мисля, че само една умна жена може да постигне този благословен дух в дома си.

— Умна, а не щастлива?

— Да, ти не си щастлива. Е, доволна си, разбира се. Чувстваш се удовлетворена от работата, пълноценна като майка, радваш се на способностите си и желаеш да ги усъвършенстваш. Но дали си щастлива? Не съвсем.

Джулия се наведе, за да изключи касетофона. Нещо й подсказа, че не би искала повторно да чуе този разговор.

— Защо да не съм щастлива?

— Защото още носиш в себе си незарасналата рана от мъжа, с когото сте създали Брандън.

Благият й и отзивчив глас стана режещ като стъкло.

— Вече говорихме за бащата на Брандън. Дано не съм сбъркала.

— Не говоря за бащата на Брандън, а за теб. С теб са се отнесли като с вещ, използвали са те и са те захвърлили, когато си била много млада. Затова не си потърсила удовлетворение другаде.

— Може би ти е трудно да го разбереш, но не всички жени измерват удовлетворението по броя на мъжете в живота си.

Ив само сви вежди.

— Май те засегнах. Напълно си права. Но жената, която прави това, е не по-малко глупачка от онази, която отказва да приеме, че един мъж би направил живота й по-приятен. — Тя изтегна дългото си гъвкаво тяло. — Скъпа Джулия, касетофонът е изключен. Само двете сме. Би ли признала, като жена на жена, че Пол те интригува, привлича и вълнува?

Джулия наклони глава встрани и скръсти ръце в скута си.

— Дори да е така, на теб какво ти влиза в работата?

— Нищо, по дяволите. Но кой се интересува само от личния си живот? Ти поне би трябвало да знаеш, че всички умираме да си пъхаме носа в чуждите работи.

Джулия се засмя. Трудно можеше да се сърди на подобна добродушна откровеност.

— Не съм звезда, така че за щастие тайните ми си остават мои. — Беше й забавно и тя вдигна крака на масичката. — Истината е, че не са кой знае колко интересни. По-добре ми кажи защо се опитваш да ни сближиш с Пол.

— Защото, щом ви видя заедно, нещо ми подсказва, че така трябва. Освен това, понеже засега го познавам по-добре, отколкото теб, мога да съдя по реакциите му. Ти го очароваш.

— Тогава много лесно се очарова.

— Напротив. Доколкото знам — казвам го с подобаваща скромност, — досега аз бях единствената жена, която му въздействаше по този начин.

— Адски скромно, няма що. — Джулия лениво се почеса по свода на стъпалото, защото я засърбя. — Направо можеш да спечелиш конкурс по скромност.

— Бинго.

Внезапно й се приядоха сладки с орехи и Джулия стана, за да отиде до кухнята и да донесе чинията, препълнена с тъмните шоколадови квадратчета. Остави ги на масичката. И двете жени първо ги изгледаха със страх, после ги нападнаха.

— Знаеш ли — обади се Джулия с пълна уста, — онзи ден ми каза, че му напомням за теб.

— Наистина ли? — Ив с наслада облиза шоколада от пръстите си. — Творческо въображение? Или инстинкт? — При вида на озадачения поглед на Джулия, тя поклати глава. — Господи, трябва да си вървя, преди да съм изяла още една.

— Ако ти си вземеш, и аз ще си взема.

Ив устоя на изкушението с голямо съжаление.

— Да, но ти не трябва да се намъкваш в костюм утре сутринта. Нека ти оставя храна за размисъл. Попита ме дали бих променила нещо във връзката си с Виктор. Първата най-важна промяна, която бих направила, е съвсем проста. — Наклони се напред с втренчен поглед. — Нямаше да чакам завършването на филма. Не бих пиляла нито ден, нито час, нито миг. Греби с пълни шепи, Джулия, по дяволите предпазливостта! Живей, наслаждавай се на всичко. Яж каквото ти се яде. Иначе накрая ще осъзнаеш с дълбоко съжаление, че напразно си похабила живота си.

 

 

Лайл Джонсън дръпна една глътка от бутилката с бира и машинално превключи програмата с дистанционното управление. Тази вечер телевизията беше скапана. Той се бе изтегнал върху неоправеното си легло само по небесносини мрежести бикини, за да може, ако реши, да стане, да си вземе още една бира от хладилника и да се възхити на фигурата си на минаване покрай огледалото. Страшно се гордееше с телосложението си, а пениса си направо обожаваше — поразяващ на вид по мнението на няколко щастливки.

Общо взето, Лайл беше доволен от живота. Караше огромната гадна лимузина на една кинозвезда. Е, Ив Бенедикт може и да не беше Мишел Пфайфър или Ким Бейсинджър, но за възрастта й старата си я биваше. В действителност, Лайл не би имал нищо против да сподели прочутия си фантастичен пенис с нея. Но дамата се държеше изключително делово.

Все пак добре се беше наредил. Апартаментът му над гаража беше по-голям и по-хубав от дупката в Бейкърсфилд, където бе прекарал детството и неудовлетворителното си юношество. Имаше си микровълнова печка, кабелна телевизия и някой, който да му сменя чаршафите и да му чисти веднъж седмично.

Оная надута кокошка Кийкий, камериерката, му бе отказала пътуване до рая върху хубавите чистички чаршафи. Понеже не знаеше от какво се лишава. Много важно, един губи, друг печели. Затова пък беше успял да убеди безброй по-сговорчиви дами да споделят леглото му.

Беше го яд, защото тя го бе заплашила, че ако й посегна втори път, щяла да се оплаче на госпожица Би.

Лайл пусна програмата на Ем Ти Ви, но понеже адски му доскуча, реши да стане и да измъкне една цигара с марихуана от запасите си. Имаше десет парчета, грижливо завити в найлоново пликче и пъхнати в кутия от овесени ядки. Госпожица Би се отнасяше много строго към наркотиците. Хване ли те, направо заминаваш. И не само към марихуаната и хероина, а към всякакви. Предупреди го съвсем ясно, когато го наемаше на работа.

Вечерта бе топла и му хрумна да си направи още един кеф. Нахлузи си анцуг, взе бирата, марихуаната и бинокъла. В последната минута усили звука на телевизора, за да го чува на покрива.

Преметнал бинокъла през врата, захапал цигарата и стиснал бирата с два пръста, без особено усилие са изкатери горе.

Настани се на любимото си място и запали. Оттам се виждаше по-голямата част от имението. Над главата му искряха безброй звезди и тънкият сърп на луната. Лекият ветрец разнасяше смесени ухания от градината и летния тръпчив дъх на трева, окосена едва следобед.

Старицата живееше нашироко и това го впечатляваше. Всичко беше нейно — плувният басейн, тенискортовете, екзотичните дървета. Лайл хранеше скъпи спомени, свързани с игрището за голф, към което госпожица Би вече бе загубила интерес. Една паметна вечер се бе вмъкнал в имението с някаква сервитьорка и я бе побъркал от чукане върху прохладната окосена трева. Как ли й беше името, чудеше се, докато задържаше дима от цигарата в дробовете си. Тери, Шери? По дяволите, все едно, устата й беше като прахосмукачка. Може би пак трябваше да я потърси.

Бавно насочи бинокъла към вилата за гости. Ето там имаше наистина готино парче. От висока проба. Жалко, че хубавото й задниче беше толкова стиснато. Студена бе като цица на вещица.

И много предпазлива. Нито веднъж не я бе видял да прави нещо интересно, когато щорите й бяха вдигнати. На минаване покрай осветените прозорци успяваше да я зърне само загърната в халат или облечена в широк анцуг. Започнеше ли да се съблича, веднага спускаше щорите. Лайл я дебнеше от седмица и се питаше дали Джулия Съмърс изобщо си сваля дрехите.

Виж, госпожица Би не беше толкова придирчива. Лайл я бе виждал чисто гола и ако можеше, веднага би я похвалил колко е запазена.

Тази вечер във вилата светеше. Значи не биваше да губи надежда. Лайл гледаше на шпионирането си като на работа. Човек в неговото положение и неговите амбиции винаги се нуждаеше от повечко пари. Ако Джулия се бе държала по-дружелюбно, може би щеше да откаже да я дебне. Засмя се на себе си и се потопи в компанията на бирата и марихуаната. А можеше и да не откаже. Заплащането бе добро, работата — фасулска.

Само трябваше да съобщава кой влиза и излиза от вилата, да записва графика на Джулия и да следи с кого се среща извън имението. Дори това не беше трудно. Толкова бе привързана към детето си, че никога не излизаше, без да се обади къде отива.

Лесна работа. Добри пари. Какво повече може да иска човек?

Лайл се ококори, когато лампата в спалнята й светна. Зърна я. Още беше по пуловер и панталон. Крачеше напред-назад с отнесен вид. В похотливата душица на Лайл разцъфтя надежда. Дано е толкова отнесена, че да забрави да спусне щорите. Тя се спря почти в средата на прозореца и посегна да дръпне ластика от косата си.

— Ухаа! Давай, маце. Хайде, давай. — Лайл се изкиска, улови бинокъла с една ръка, а другата пъхна в панталоните си, където вече хубавичко бе започнал да се вкоравява.

Чувал бе, че рано или късно търпението се възнаграждава. Сега повярва в това, когато Джулия изхлузи пуловера през главата си. Под него беше по тънко, дантелено бельо. Лайл се гордееше, че знае с точност названието на всяка част от него.

Шепнеше й насърчения, продължавайки да се възбужда.

— Давай, малката, не спирай! Точно така, разкарай всичко. О, Боже! Какви крака само!

Изстена, защото щорите се спуснаха, но нали имаше въображение. Докато светлината в спалнята на Джулия угасна, Лайл вече бе достигнал върха на блаженството.