Нора Робъртс
Искрени лъжи (14)

Тринадесета глава

Изпитваше такава радост, че отново е впрегната в работа. Нищо друго не бе в състояние да мобилизира съзнанието и тялото на Ив така, както снимките. Дори подготовката за тях предизвикваше особена възбуда, подобно на продължителната и неповторима любовна игра, предхождаща кулминацията, която настъпваше пред самата камера.

В този своеобразен акт участваха стотици хора и тя с огромно удоволствие разпозна някои лица. Сценичните работници, старшите помощници, реквизиторите, озвучителите, дори асистентите на самите асистенти. Не ги възприемаше толкова като членове на едно семейство, а по-скоро като участници в трудова вакханалия, в която, ако всичко бъдеше свършено добре, можеше да им донесе небивало задоволство. Винаги проявяваше търпение и оказваше съдействие на техническите изпълнители, с които работеше — освен ако не бяха мудни, некадърни или мързеливи. Непринуденото й държане и липсата на високомерие й бяха спечелили симпатиите на екипите в продължение на половин век.

За Ив бе въпрос на професионално достойнство да понася, без да се оплаква, дългите часове, когато я гримираха или й правеха прическа. Мразеше хленча. Никога не закъсняваше за проби на костюмите или за репетиции. Налагаше ли се — а това ставаше често, — беше готова да стои под палещото слънце или да трепери под дъжда, докато траеше преснимането на някой кадър.

Имаше режисьори, които смятаха, че с нея се работи трудно, тъй като тя не се оставяше като послушна кукла в ръцете им и не подскачаше при всяко дръпване на конците. Задаваше въпроси, възразяваше, спореше и обиждаше. По нейно лично мнение, случваше се да бърка почти толкова често, колкото и да бъде права. Но не бе срещала режисьор, или поне честен такъв, който да я обвини в непрофесионализъм. Когато започваше да играе, Ив Бенедикт нямаше равна на себе си. Обикновено първа захвърляше сценария, наизустяваше изцяло репликите си, и щом запалеха прожекторите и включеха камерите, тя се превъплъщаваше в ролята си така непринудено, сякаш се изтягаше в домашната си вана за воден масаж.

След близо едноседмични уточняващи срещи, промени в сценария, подготвителни снимки и проби, тя предвкусваше поднасянето на основното блюдо. Седеше и мълчаливо пушеше, докато оправяха перуката й. Днес щяха да репетират с костюмите балната сцена, в която героинята на Ив, Мери Лу, среща Робърт — роля, изпълнявана от Питър Джаксън.

Поради разправии около разписанието предварителното подреждане на мизансцена с актьорите и хореографията бяха направени с дубльора на Джаксън. Част от женския състав на снимачната площадка го одумваше шепнешком.

Когато се появи, Ив проумя причината. Неотразимото сексуално излъчване на актьора, което бе забелязала на екрана, бе негова неотделима черта и на живо, подобно цвета на очите му. Смокингът блестящо подчертаваше широките му рамене. Тъй като от него се искаше да се снима гол до кръста през по-голямата част от филма, Ив предположи, че под копринената риза и разните финтифлюшки се крие идеално телосложение. Гъстата му руса коса не беше фризирана и му придаваше хлапашки чар. Очите му бяха светлокафяви под тежките надвиснали клепачи и излъчваха неотразим сексапил.

Ив бе прочела в биографичната му справка, че е на тридесет и две. Може и да е вярно, каза си тя, когато го погледна отблизо.

— Госпожица Бенедикт — спря до нея той. Гласът му бе спокоен, държането изискано, чувствеността приглушена. — Много ми е приятно да се запозная с вас. За мен е чест, че ми се удава възможност да работим заедно.

Протегна му ръка и не остана разочарована, когато той галантно я поднесе към устните си. Джентълмен, помисли си и се усмихна. Може би предстоящите седмици в Джорджия нямаше да се окажат чак толкова мъчителни.

— Имате интересни изяви, господин Джаксън. Благодаря. — Той се усмихна и Ив си каза: „Да, истински джентълмен, от какъвто всяка жена изпитва поне веднъж нужда в живота си“. — Трябва да ви призная нещо, госпожице Бенедикт. Когато научих, че сте приели ролята на Мери Лу, занемях от възторг и ужас. Още се разкъсвам между тези две чувства.

— Голямо удоволствие е да държиш един мъж на границата между възторга и ужаса. Кажете ми, господин Джаксън… — Тя взе нова цигара и леко я чукна върху тоалетката. — Достатъчно добър ли сте, за да убедите зрителите, че един мъжествен и честолюбив мъж може да се остави да бъде прелъстен от жена, два пъти по-стара от него?

Очите му нито за миг не изпуснаха нейните, когато посегна към кибрита, запали една клечка, изчака я да се разгори и едва тогава се наклони към Ив, за да я поднесе към върха на цигарата й.

— Това, госпожице Бенедикт — погледът му остана вперен в нея над яркото пламъче, — ще ми се удаде без усилие.

Ив усети внезапна тръпка и пристъп на чувствен гъдел.

— Да не би да сте от онези вечно търсещи актьори, скъпи?

— Абсолютно. — И изгаси клечката с дъха си.

 

 

Тялото на Ив може и да беше изтощено, но съзнанието й бе съвсем будно, когато се прибра у дома. Тръпката, която усещаше при всяка зараждаща се връзка, караше кръвта й да кипи. Беше сигурна, че Питър Джаксън ще се окаже интересен и изобретателен любовник.

Тръгна нагоре по стълбите и извика:

— Нина, скъпа, предай на готвачката да ми приготви нещо месно. Чувствам се като хищница.

— Горе ли да ти го донесат?

— Ще видя. — Ив вдигна вежди, когато забеляза Травърс на площадката.

— Дошъл е господин Фланаган — съобщи й той. Чака в гостната отзад. Пийнал е.

Ив се поколеба само за миг, после продължи нагоре.

— Нека тогава готвачката сервира две порции месо, Нина. Ще ядем в гостната. И моля те, запали камината, скъпа.

— Разбира се.

— Предай на Виктор, че идвам веднага.

Забави се почти час. Постъпи егоистично, но се нуждаеше от време, за да се подготви за неприятностите, които я очакваха. Те неизменно съпътстваха Виктор.

Виктор Фланаган продължаваше да бъде женен както и преди. Не можеше или не желаеше да напусне жена си. Години наред Ив се бореше, беснееше, плачеше, докато накрая се примири с непоклатимата брачна крепост, издигната от църквата на Виктор. Не беше в състояние да се откаже от този мъж, заради когото бе проляла толкова сълзи, колкото заради никого другиго.

Бог й е свидетел, че опита всичко, размишляваше Ив, докато си обличаше аленочервен копринен пеньоар. Непрекъснато сменяше съпрузите и любовниците си. Никаква полза.

С отметната назад глава и притворени очи, тя напръска шията си с парфюм, след което закопча златното колие. Уханието щеше да разнася топлия си дъх през коприната.

Бе станала любимата на Виктор Фланаган още от първата им среща. И щеше да умре като такава. В живота имаше и далеч по-тежки съдби.

Завари го да крачи в гостната с чаша уиски в ръка. Изпълваше помещението така, както и костюма си. С високомерие и стил. Винаги бе смятала, че само онези, които не притежават последното, отблъскват с първото.

Можеше да се качи в спалнята при нея и да сподели безпокойството си, но Виктор винаги бе приемал без възражение работата й и се бе съобразявал с правото й на лична свобода.

— Трябваше да предвидя, че ще се напиеш и ще кацнеш на прага ми. — Тонът й бе мек, без нотка на укор.

— Утре ще се държа както подобава. — В момента, в който гаврътна още една пареща глътка, изпита желание да зареже чашата. — Ирландските гени, Ив. Всички ирландци обичат майките си, както и да сръбват уиски. — Извади цигара, защото това го накара да остави чашата за малко.

— Извинявай, че се забавих. — Тя отиде до барчето и открехна вградения хладилник. Поколеба се само за миг дали да отвори голяма бутилка шампанско, или четвъртинка. Реши да е голяма. Нощта обещаваше да бъде дълга. — Искам да измия днешната умора от себе си.

Наблюдаваше го, докато умело отпушваше бутилката. Тапата изскочи с приглушен звук.

— Изглеждаш толкова красива, Ив. Нежна, чувствена и уверена.

— Такава съм, нежна, чувствена и уверена. — Тя се усмихна и напълни първата чаша. — Нали по тези три причини ме обичаш?

Рязко й обърна гръб и застана с лице към огъня, запален от Нина. Стори му се, че вижда как сред пламъците и алкохола целият му живот се ниже пред очите му. И в почти всички кадри от безкрайно дългия филм присъстваше Ив.

— Господи, аз наистина те обичам. До безумие! Ако просто трябваше да убия някого, за да те имам, щеше да е лесно.

Не я притесняваше пиянството му, а отчаянието в гласа му, което нямаше нищо общо с ирландските гени или ирландското уиски.

— Какво ти е, Виктор? Какво се е случило?

— Мюриъл отново постъпи в болница. — Мисълта за жена му го накара пак да посегне към чашата с уиски и бутилката.

— Съжалявам. — Ив сложи ръката си върху неговата, не за да го възпре, а за да му предложи, както бе правила винаги и щеше да продължи и занапред, цялата утеха, на която бе способна. — Знам колко ужасно се чувстваш, но не можеш постоянно да се самообвиняваш.

— Така ли мислиш? — Той напълни чашата си и решително отпи, отчаяно и без наслада. Ив разбра, че иска да се напие. Изпитваше необходимост. И, по дяволите, обещанието за утрешното издължаване. — Тя още ме обвинява, Ив, и с пълно право. Ако бях с нея, когато е започнала да ражда, а не в Лондон да снимам някакъв си шибан филм, днес може ми всички щяхме да бъдем свободни.

— Оттогава изтекоха близо четиридесет години — нетърпеливо каза Ив. — Кой Бог и коя църква биха искали по-дълго покаяние? А и дори да беше при нея, пак нямаше да можеш да спасиш бебето.

— Кой знае? — Тъкмо поради това съмнение никога не бе намерил покой. — Лежала е с часове, докато успее да повика помощ. По дяволите, Ив, никога не е трябвало да забременява с нейните здравословни проблеми.

— Тя сама е решила така — тросна се Ив. — Минала история.

— Началото на всичко — или краят. Загубването на детето я сломи напълно и я направи толкова крехка психически, колкото и физически. Мюриъл така и не успя да се съвземе след загубата на бебето.

— Нито пък го позволи на теб. Съжалявам, Виктор, боли ме, направо побеснявам, като гледам как те кара да страдаш за нещо, което е било извън твоя контрол. Знам, че не е добре, но болестта й не е достатъчно извинение да съсипва живота ти. И моя в това число — горчиво добави. — Ей, Богу, и моя.

Той я погледна, тревожните му сиви очи съзряха болката в нейните и пропилените години, които ги деляха.

— Силната жена трудно може да съчувства на слабата.

— Обичам те. Ненавиждам онова, което стори с теб. И с мен. — Поклати глава, преди той да проговори. Ръцете й отново се протегнаха към неговите. Тази пътека бе добре отъпкана. Нямаше смисъл пак да влачат крака по нея. — Ще се оправя. Винаги съм успявала и този път ще успея. Но бих искала да вярвам, че преди да умра, отново ще те видя щастлив. Истински щастлив.

Неспособен да отвърне, той стисна пръстите й, за да извлече от допира онова, от което се нуждаеше. Няколко пъти насила си пое дълбоко дъх и едва тогава почувства, че може да сподели с нея най-страшните си опасения.

— Не съм сигурен, че този път ще излезе читава. Нагълтала се е със секонал.

— Господи! — Мислейки единствено за него, Ив го обгърни с ръце. — О, Виктор, толкова ми е мъчно.

Изпита желание да потъне в нея, в нежното й състрадание и това усещане го срази, защото продължаваше да вижда пребледнялото лице на жена си.

— Направиха й промивка, но още е в безсъзнание. — Потърка лице, но не успя да премахне умората. — Уредих да я преместят без много шум в „Оук Теръс“.

Ив забеляза, че Нина се приближи до вратата, но поклати глава. Вечерята можеше да почака.

— Кога се случи всичко това, Виктор?

— Намерих я тази сутрин. — Не се възпротиви, когато Ив го хвана под ръка и го поведе към един стол. Отпусна се на него пред огъня, заобиколен от уханието на своята възлюблена и разкъсван от чувство за вина. — В спалнята й. Беше си облякла дантеления пеньоар, който й бях купил за двадесет и петата годишнина от сватбата ни, когато направихме пореден опит да залепим счупените парченца. Беше се гримирала. За първи път от година насам я виждах с червило. — Приведе се напред и зарови глава в ръцете си, докато Ив разтриваше раменете му. — Стискаше белите търлъчки, които бе изплела за бебето. Мислех, че съм изхвърлил тези неща, но тя, изглежда, ги е крила някъде. Шишенцето с лекарството бе оставено до леглото, а до него бележка.

Огънят пращеше зад гърба им, пълен с живот и топлина.

— В нея пишеше, че е уморена и че иска да бъде с момиченцето си. — Той се изправи и потърси ръката на Ив. — Най-лошото е, че предишната вечер се бяхме спречкали. Тя ходи да се среща с някого, но не пожела да ми каже с кого. Все едно кой е бил, ала така я беше подкокоросал за книгата ти, че се прибра побесняла, направо фучеше. Трябвало да те спра на всяка цена. Не желаела да публикуват трагедията й. Единственото, за което ме била молила, било да пазя греховната си връзка в тайна и да не й причинявам болка, като я разгласявам. Нима не била изпълнила дадените клетви? Нима едва не била умряла, мъчейки се да ме дари с дете?

И нима не бе вързала мъжа за себе си с един разрушителен и лишен от обич брак в продължение на близо петдесет години, помисли си Ив. Не можеше да изпитва капчица състрадание, вина или съжаление към Мюриъл Фланаган. И в любовта й към Виктор се прокрадваше негодувание, че той очаква това от нея.

— Картината беше ужасна — продължи той. — Проклинаше и мен, и теб, и призоваваше Светата Дева да й даде сили.

— Мили боже!

Той се усмихна измъчено.

— Трябва да разбереш, че говори напълно сериозно. Единственото нещо, което я е поддържало през всичките тези години, е била вярата й. Намираше утеха в нея, но мисълта за книгата направо я съкруши.

Притвори очи за миг. Представи си как жена му се гърчи на пода с облещени очи, как тялото й се гърчи в конвулсии и по кожата му изби пот.

— Обадих се на сестрата. Двамата успяхме да й дадем лекарството. Когато накрая я сложихме да легне, тя се укроти и със сълзи на очи започна да се разкайва. Беше се вкопчила в мен и ме молеше да я защитя. От теб. Сестрата остана при нея до зори. Някъде след това и преди да отида да я видя в десет, се е нагълтала с приспивателното.

— Страшно съжалявам, Виктор! — Тя го прегърна, притисна лице към неговото и започна да го люлее като малко дете.

— Де да можех да ти помогна с нещо.

— Можеш. — Той постави ръце на раменете й и я отдалечи от себе си. — Можеш да ми обещаеш, че няма да споменаваш нито дума за връзката ни.

— Чуваш ли се какво говориш?! — Тя се дръпна. Беше слисана, че след толкова изстрадани години той продължаваше да я наранява.

— Трябва да те помоля за това, Ив. Не заради себе си. Бог ми е свидетел, че не го правя за себе си. А за Мюриъл. От достатъчно неща съм я лишавал. И двамата сме я лишавали достатъчно. Ако оживее, не би го понесла.

— През почти половината част от живота ми все Мюриъл е взимала връх.

— Ив…

— Не, по дяволите! — Тя отново се спусна към барчето да си долее шампанско. Ръцете й трепереха. Ей Богу, мислеше си, на света няма друг мъж, способен да я разтрепери така. Да можеше да го намрази заради това.

— Аз съм я била лишавала? — Гласът й разсече въздуха помежду им като скалпел, разделяйки го на две равни части, които никога не биха могли да се съберат в едно цяло. — Господи, какъв глупак си. Тя ти беше жена, с нея се чувстваше задължен да прекарваш Коледа, тя беше в дома ти нощ след нощ, докато аз трябваше да се задоволявам с трохите от нейната трапеза.

— Тя е моя съпруга — тихо промълви той, измъчван от срам, — но ти си тази, която обичам.

— Да не би да ми е по-лесно, Виктор? — Нима не е по-просто, разсъждаваше горчиво Ив, да глътнеш шепа сънотворни? Да сложиш край на болката, да изличиш всички грешки вместо да се изправиш срещу тях? — Тя споделяше името ти и носеше детето ти открито пред света. А аз споделям единствено тайните и нуждите ти.

Досрамя го, че никога не е могъл да й даде повече. Измъчваше се и че не е могъл да получи достатъчно от нея.

— Ако можех да променя нещо…

— Не можеш — прекъсна го тя. — Нито пък аз. Тази книга е жизненоважна за мен. Не желая да се откажа от нея. Да ме молиш за това, е все едно да ме караш да се откажа от целия си живот.

— Моля те само да не разкриваш онова, което е свързано с нас.

— С нас?! — повтори Ив през смях. — С теб, с мен и с Мюриъл? Плюс останалите, които превърнахме в свои съучастници през всичките тези години. Доверени прислужници и приятели, фарисейски проповедници, които четат морал и дават опрощение. — Насили се да възпре надигащата се ярост. — Не си ли чувал поговорката, че тайна се запазва между трима само ако двама от тях са мъртви?

— Не е нужно животът ни да става обществено достояние. — Той се надигна и грабна чашата си. — Няма защо да го печаташ в книга, която ще се продава във всяка книжарница… или супермаркет!

— Моят живот е обществено достояние и ти си бил част от него през по-голямата му половина. Нито заради теб, нито заради някого другиго ще го цензурирам.

— Това ще ни погуби, Ив!

— Не. Някога, много отдавна, и аз си мислех така. — И последната капчица ярост се изпари, щом погледна в мехурчетата, танцуващи в чашата й, и се върна в спомените си. — Стигнах до извода, че не съм била права. Решението, което взех някога, беше… погрешно. Можех да освободя и двама ни.

— Не разбирам за какво говориш.

Тя се подсмихна тайнствено.

— В момента по-важно е, че аз разбирам.

— Ив! — Той се помъчи да потисне гнева си, когато се приближи към нея. — Вече не сме деца. По-голямата част от живота е зад гърба ни. Книгата няма да промени нищо, що се касае до теб или до мен. Но на Мюриъл тя може да причини адски страдания.

„А моят ад?“ Въпросът се стрелна в ума й, но тя не го изрази гласно.

— Тя не е единствената, преживяла болки и страдания, Виктор.

Зачервен от вълнение, той се надигна от стола.

— Може би в този момент тя умира.

— Всички умираме.

Той стисна челюсти. Едрите му ръце, отпуснати край тялото, се свиха в юмруци.

— Господи, съвсем бях забравил колко жестока можеш да бъдеш.

— Тогава по-добре не го забравяй. — Въпреки това, тя сложи ръка върху неговата — беше топла, мека и нежна. — Трябва да отидеш при жена си, Виктор. Ще бъда тук, ако почувстваш нужда от мен.

Той обърна дланта си нагоре, стисна ръката й и си тръгна.

Дълго време Ив стоя в салона, ухаещ на дим, уиски и прокудени мечти. Но щом взе решение, веднага се разбърза.

— Нина, кажи да ми донесат вечерята във вилата.

Ив тъкмо се канеше да излезе през терасата, когато Нина се втурна в стаята.

— Във вилата за гости ли?

— Да, и то веднага. Умирам от глад.

 

 

Брандън бе на път да построи извънредно сложно космическо пристанище и бе напълно погълнат от задачата. Екранът на телевизора просветваше пред него, но той бе загубил интерес към сериала, който даваха. Току-що му бе хрумнало да изгради плаващ кей между товарния пристан и лабораторията.

Беше седнал по турски на килимчето в дневната, облечен в поизбелялата си, но любима пижама с Батман отпред. Около него бяха пръснати най-различни войнишки фигурки.

При почукването вдигна глава и се взря в Ив през вратите на терасата. Майка му неколкократно му бе повторила да не отваря на никого, но той бе убеден, че това не се отнася за тяхната домакиня.

Бързо се изправи и се втурна да отключи вратата.

— Здрасти! Мама ли искате да видите?

— Да, ако може. — Беше забравила каква приятна гледка представлява едно свежо измито и облечено в пижама дете. В уханието на сапун се долавяше и онзи мирис на буйна гора, който бе типично момчешки. Изненадващо, пръстите я засърбяха да разроши косата му. — А вие как сте, млади господине?

Той прихна и се разкикоти. Често го наричаше така, когато се срещнеха в имението. През последните седмици бе започнал да я харесва по своему. Караше готвачката да му изпраща пастички с глазура и сладкиши, които Джулия разпределяше най-строго. А когато се къпеше в басейна, надзираван от майка си или от Кийкий, тя му махаше или го викаше по име.

— Добре съм. Заповядайте, влезте.

— О, благодаря. — Ив пристъпи грациозно и коприненият й пеньоар се разлюля.

— Мама говори по телефона в кабинета си. Да я извикам ли?

— Можем да я изчакаме да свърши.

Брандън не знаеше какво точно да прави и затова остана прав, леко свил рамене.

— Да ви почерпя ли с нещо? За хапване или за пийване? Имаме шоколадови сладки с орехи.

— Чудесно, но аз още не съм вечеряла. Всеки момент ще ми донесат нещо. — Отпусна се на кушетката и извади цигара. Хрумна й, че за първи път й се удаваше възможност да разговаря с момчето насаме в настоящия му дом. — Сигурно трябва да ти задам обичайните въпроси за училището и спорта, но се боя, че и двете малко ме интересуват. — Погледна към пода. — Какво си се захванал да правиш?

— Строя космическо пристанище.

— Космическо пристанище? — Заинтригувана, тя остави цигарата, без да я запали, и се наклони напред. — Как се строи такова чудо?

— Не е много трудно, ако имаш план. — Преливащ от желание да я въведе в играта, той отново седна на килимчето. — Виждате ли, тези неща се свързват помежду си, има най-различни детайли, с които се правят отделните стени, сводове и кули.

— Сигурно е страшно хитро! Покажи ми как става.

Когато пет минути по-късно Нина пристигна с подноса, тя завари Ив да седи на пода с Брандън и да се мъчи да сглобява отделните пластмасови части.

— Трябваше да накараш някой от прислугата да го донесе. — Ив посочи към масичката за кафе. — Остави го там.

— Исках да ти напомня, че утре в шест и тридесет очакваш обаждане по телефона.

— Не се тревожи, скъпа. — Ив ликуващо извика, когато частите съвпадаха. — Ще успея да се наспя.

Нина обаче не си тръгваше. Стоеше и нерешително я гледаше.

— Нали няма да оставиш вечерята ти да изстине?

Ив измънка нещо в отговор и продължи да строи. Брандън изчака вратите на терасата да се затворят и прошепна:

— Говореше ви като майка.

Ив погледна нагоре с високо вдигнати вежди и гръмогласно се разсмя:

— Боже мой, дете, напълно си прав! Някой ден трябва да ми разправиш за твоята.

— Почти никога не ми крещи. — Брандън сви устни, докато се мъчеше с изграждането на моста. — Но непрекъснато се тревожи. Да не би да изскоча на улицата и да ме сгази някоя кола, да не преям с бонбони или да не забравя да си напиша домашното. А това почти никога не ми се случва.

— Кое, да те сгази кола ли?

Той се изкиска мигновено, с което показа, че е оценил шегата й.

— Не, да забравя да си напиша домашното.

— На майките им дай да се тревожат, особено ако са истински майки, струва ми се. — Вдигна глава и се усмихна. — Здравей, Джулия.

Джулия продължаваше да зяпа учудено, недоумявайки как да приеме факта, че Ив Бенедикт е седнала на пода, играе със сина й и говори за майките.

— Госпожица Би е дошла да те види — обади се Брандън. — Но каза, че ще почака да свършиш разговора си по телефона.

С разсеян вид, Джулия машинално посегна към телевизора и го изключи.

— Извинявай, че те накарах да чакаш.

— Няма нищо. — Този път Ив се поддаде на желанието си и погали главата на Брандън. — Имах забавна компания. — Изправи се с едва доловима болка в ставите след клечането на пода. — Надявам се, не ще възразиш, че ще се храня, докато творим. — Махна към похлупения поднос. — Не успях да вечерям като се върнах от студията, а трябва да ти разкажа нещо.

— Но моля те, не се притеснявай. Брандън, утре си на училище.

Това беше сигнал за лягане и той въздъхна.

— Исках да построя този мост.

— Можеш да го направиш и утре. — И щом той неохотно се изправи, взе лицето му в шепите си. — Космическото ти пристанище е супер, братле! Остави всичко както е. — Целуна го по челото, после по нослето. — И не забравяй…

— Да си измиеш зъбите — довърши той и завъртя очи. — Хайде пък и ти, мамо.

— Хайде пък и ти, Брандън. — Със смях го прегърна. — В десет лампата да бъде изгасена.

— Да, мамо. Лека нощ, госпожице Би.

— Лека нощ, Брандън. — Ив проследи момчето с поглед, докато се качваше по стълбите, после отново се обърна към Джулия. — Винаги ли е толкова послушен?

— Брандън ли? Май че да. — Усмихна се и разтри тила си, за да премахне напрежението, натрупано през деня. — Освен това знае, че има някои правила, които не съм склонна да нарушавам.

— Щастливка. — Ив повдигна похлупака на подноса и разгледа шницела си „Даян“. — Помня как повечето мои приятели и познати възпитаваха децата си, докато бяха малки. Когато им гостувах, често ги наблюдавах как хленчат, мрънкат, капризничат и се дерат с цяло гърло. Тези неща доста ме отблъснаха от малчуганите.

— Затова ли никога не си се сдобила със свое дете?

Ив извади салфетката от порцелановия пръстен, в който беше пъхната, и разстла четвъртитото розово ленено парче върху скута си.

— Може да се каже, че тъкмо по тази причина дълго се чудех защо някои го правят. Но не съм дошла тук тази вечер, за да умувам над неведомите причини, подтикващи хората да създават деца. — Избра си една свежа аспержа. — Надявам се, че ще ти бъде удобно да разговаряме сега. И то тук.

— Да, разбира се. Само ако ми дадеш малко време да се погрижа за Брандън и да си взема касетофона.

— Добре. — Ив си наля билков чай от чайника върху подноса и зачака.

Макар че умееше да се наслаждава на вкусотиите, този път се хранеше механично. Нуждаеше се от енергия, за да се представи максимално добре на снимачната площадка сутринта. Никога не се излагаше. Когато Джулия се настани на стола срещу нея, тя вече бе преполовила вечерята си.

— Трябва да ти призная, че тази вечер имах посещение от Виктор, затова реших да говоря сега, докато всичко е още прясно в съзнанието ми. Днес сутринта жена му е направила опит за самоубийство.

— О, Господи!

Ив сви рамене и разряза месото.

— Не й е за първи път. Нито пък за последен, ако медицинската наука изобщо успее да я отърве. Бог сякаш бди над глупците и невротиците. — Пъхна късчето в устата си. — Сигурно ти изглеждам безчувствена.

— По-скоро равнодушна — изрече Джулия след миг. — Има разлика.

— Права си. Не съм безчувствена, Джулия. Никак не съм безчувствена. — Отново посегна към чая, питайки се колко ли трябва да изпие, за да облекчи болката в гърлото си. — Иначе бих ли отдала толкова години от живота си на мъж, когото никога не бих могла да притежавам истински?

— Виктор Фланаган?

— Виктор Фланаган. — Ив похлупи подноса с въздишка и се облегна назад с чаша студена вода. — Обичам го и цели тридесет години съм му била любовница. Той е единственият мъж, заради когото съм правила жертви. Единственият, заради когото съм прекарала безброй самотни нощи, изпълнени със сълзи, отчаяние и надежди.

— И все пак през тези тридесет години си се омъжвала два пъти.

— Да. И съм имала много любовници, с които съм прекарала чудесни мигове. Това, че бях влюбена във Виктор, не означаваше, че трябва да престана да живея. Така постъпваше и постъпва Мюриъл. Не аз.

— Не те карам да се оправдаваш, Ив.

— Нима? — Ив прокара пръсти през косата си, след което забарабани с тях по страничната облегалка на кушетката. Джулия може и да не ме кара, помисли си Ив, но очите й недвусмислено казват обратното. — Не бих се опитала да го задържа, правейки се на мъченица. Да си призная, стараех се да го забравя, като се залъгвах с други мъже.

— Но той те обича?

— О, да! Чувствата ни са взаимни. Там донякъде се крие трагедията и красотата на нашата връзка.

— Ако това е истина, Ив, защо тогава той е женен за друга?

— Чудесен въпрос. — След като си запали цигара, тя се отпусна върху възглавниците на кушетката. — През всичките тези години и аз съм си го задавала стотици пъти. Дори когато научих отговора, пак продължих да се питам. Още при запознанството ни бракът му с Мюриъл беше поразклатен. Не го споменавам, за да оправдая прелюбодеянието. Казвам го, защото е истина. — Рязко издуха дима. — Не че щеше да ми пука, ако заради мен Виктор беше разлюбил жена си, но то вече се бе случило още преди моето появяване. Той не я заряза, защото се чувстваше отговорен и защото нейната вяра не й позволяваше да се съгласи на развод. И понеже бяха изгубили едно дете, дъщеричка, при раждането, Мюриъл не можа да свикне с тази загуба или не пожела да го стори. Тя винаги е имала крехко здраве. Страда от епилепсия. Въпреки че никога не съм чувала да се шушука или подмята, че жената на Виктор е епилептична. Разбира се, в днешно време заболяването вече не се смята за позорно.

— Но едно поколение назад е било различно — подхвърли Джулия.

— А Мюриъл Фланаган е от онези жени, които се вкопчват в подобни неща и изпитват перверзно наслаждение.

Джулия се намръщи.

— От думите ти излиза, че използва болестта си, за да предизвика съчувствие.

— Скъпа моя, тя си служи с нея така умело, пресметливо и хладнокръвно, както генерал с войската си. Това е нейният щит срещу действителността и цял живот влачи Виктор подире си, скрита зад него.

— Трудно се влачи мъж против волята му.

Ив стисна устни за миг, после горчиво се засмя.

— Туш, скъпа!

— Съжалявам, позволих си да правя оценки. Просто… не си ми безразлична. — Ако някой бе в състояние да се справя сам, то това бе Ив. — Нямам право. Ти познаваш изпълнителите по-добре от мен.

— Чудесно казано — промълви Ив. — Тримата наистина бяхме изпълнители в един безкраен сценарий. Другата жена, многострадалната съпруга, и мъжът, раздвоен между сърцето и съвестта си. — Грабна цигара, но се втренчи в празното пространство, без да я запали. — Аз му предлагам секс, а тя го кара да се чувства отговорен, при това с особено изкусно изпълнение. Колко пъти уж забравя да изпие лекарството, което би потиснало болестта — и то все когато се зададе критична ситуация или трябва да се вземе някакво решение.

Джулия вдигна ръка.

— Извинявай, Ив, но той защо търпи? Защо някой ще се оставя да го използват години наред?

— Коя подбуда е по-силна, Джулия? Кажи ми според твоя прагматичен ум. Любовта или чувството за вина?

Бяха й необходими само няколко секунди, за да прозре очевидния отговор на въпроса.

— Съчетанието на двете би надделяло над всяко друго чувство.

— А такава отчаяна жена като нея прекрасно знае как да си служи с подобно съчетание. — Ив нетърпеливо въздъхна, за да прогони горчивината от гласа си. — Виктор се е погрижил болестта на Мюриъл да остане в тайна. Тя държи на това. Фанатично! След спонтанния аборт психиката й съвсем се разстрои. И двамата бяхме наясно, и се бяхме примирили, че докато Мюриъл е жива, той никога няма да бъде мой.

— Ужасно съжалявам! И аз си въобразявах, че съм влюбена в човек, който никога не би могъл да ми принадлежи. Но въпреки това, болката беше нетърпима. Не мога да си представя какво би било да обичам някого толкова дълго и така безнадеждно.

— Никога безнадеждно — поправи я Ив. Трябваше да драсне клечката три пъти, докато я запали. — Винаги с надежда.

Бавно издуха дима. — Бях по-възрастна от теб, когато го срещнах, но все пак доста млада. Тогава вярвах в чудеса. Вярвах, че любовта побеждава всичко. Вече не съм млада и макар да съм по-мъдра, не бих променила живота си. С благодарност се връщам към онези първи шеметни мигове с Виктор. С истинска благодарност.

— Разкажи ми — рече Джулия.