Нора Робъртс
Искрени лъжи (16)

Петнадесета глава

— Лудницата е пълна. — Кийкий се шмугна в кухнята, където Джулия приготвяше късна следобедна закуска на Брандън и Дъстин.

— Чувам глъчката. — Благодарение на нея Джулия си бе съсипала два нокътя и изгълтала половин опаковка успокоителни. — Впрегнах цялата си хитрост, за да го забаламосам да не хукне право там и да се пречка на хората в краката.

— Много мило от ваша страна, че заведохте и Дъстин в парка.

— Когато са заедно, взаимно си отвличат вниманието. — И зa да отвлече своето, Джулия подреди резенчета плодове и зеленчуци върху един поднос, та дано ги прелъже да хапнат нещо. — Обичам да ги гледам как се забавляват.

И тъй като вече се чувстваше като у дома си в тази кухня, Кийкий си взе едно резенче ябълка.

— Ако искате да видите какво значи истински цирк, трябва да прескочите оттатък. Какви цветя има само! Цели вагони! А наоколо се мотаят тълпи от хора, които ломотят на всевъзможни езици. Госпожица Соломон постоянно търчи и се опитва да ги упътва, а те продължават да прииждат.

— А госпожица Бенедикт?

— Нея я лъскат и гласят цели трима — каза Кийкий с пълна уста. — От сутринта телефонът не е престанал да звъни. Някакъв мъж в бял костюм едва не се разрева, че яйцата от пъдпъдъци още не са пристигнали. Това беше, преди да тръгна насам.

— Добре замислено.

— Така си е, Джулия. Госпожица Би и друг път е вдигала щури купони, но този е върхът. Сякаш се бои, че е последният, и е решила да се отпусне докрай. Дявол да го вземе, леля Доти ми каза, че е поръчала яйца от пъдпъдъци и гъби чак от Япония или Китай, или някъде оттам.

— Според мен, госпожица Би просто е решила да си направи удоволствие.

— Ще бъде жестоко! — Кийкий лапна парченце сирене.

— Чувствам се малко виновна, че ще го изпуснеш заради Брандън.

— Ами, голяма работа! — Въпреки това, тя смяташе да се скрие с момчетата в храсталаците и да позяпа с тях около час. — По-интересно е да гледаш как всички се побъркват около купона. Набавихте ли си нова рокля? — небрежно попита момичето и тръгна подир Джулия, която отиде да извика момчетата.

— Не, смятах да го сторя, но ми изскочи от ума. Ей, вие, там! Елате на малка закуска в кухнята! — С трополене и бойни крясъци момчетата се втурнаха по стълбите и нахлуха в кухнята. — Все ще скалъпя нещо — каза Джулия. — Ще ми помогнеш ли при избора?

Кийкий широко се усмихна и пъхна ръце в джобовете на отрязаните си джинси.

— Разбира се! Умирам да се занимавам с дрешки. Искаш ли сега да го направим?

Джулия погледна часовника си и въздъхна. Времето напредваше.

— Май наистина се налага. Човек не може да се приготви за такова грандиозно събитие само за два часа.

— Не изглеждате особено развълнувана. Странно, както се очертава, това ще бъде холивудският купон на годината.

— По-добре се оправям с рождените дни. От сорта, дето се играе на „магаре“ и двадесет и пет пощурели дечурлига нагъват торта и сладолед.

— Тая вечер няма да сте майка — рече Кийкий и я побутна към стълбите. — Тая вечер ще бъдете сред най-важните гости на госпожица Би. — На вратата се почука и Кийкий подскочи, после прегради пътя на Джулия. — Не, не. Аз ще отворя. Вие се качвайте. Аз ще го донеса.

— Кое?

— Искам да кажа, ще видя кой е. Вървете. А ако сте със сутиен, махнете го.

— Ако нося… какво?

Но Кийкий вече бе хукнала надолу. Джулия поклати глава и се запъти към спалнята. Равнодушно започна да рови из дрешника. Ето старата й надеждна синя копринена рокля, но вече я бе обличала, когато с Пол… Сама си е виновна, че вместо елегантни тоалети, надомъкна куп всекидневни костюми. Е, винаги може да се издокара с черно, помисли си и извади една семпла рокля, която вече пет години я спасяваше в подобни случаи. Усмихна се на себе си и я разстла върху леглото. Кийкий сигурно ще онемее, като я види. Джулия отново се разрови в дрешника.

— Изборът — каза, щом чу влизането на Кийкий — е ужасно ограничен. Но с малко изобретателност, кой знае? — Извърна се. — Какво е това?

— Някаква пратка. — Кийкий остави на леглото кутията, която държеше, и се отдръпна. — Мисля, че вие трябва да я отворите.

— Нищо не съм поръчвала. — Тъй като кутията нямаше име, Джулия сви рамене и се опита да разкъса опаковката.

— Чакайте, нека аз. — Кийкий нетърпеливо грабна една пила за нокти от нощното шкафче и преряза скоча.

— Представям си как действаш на Коледа сутринта. — Джулия духна косата от очите си и отвори капака. — Цигарена хартия. Любимата ми. — Но смехът й секна и тя ахна от изненада, щом я разгърна.

Пред очите й лъсна изумруденозелена коприна и я заслепиха изкуствени диаманти. Дъхът й секна и Джулия внимателно извади роклята от кутията. Беше дълга, тясна и зашеметяваща, а коприната щеше ефирно да обвие тялото й. Деколтето завършваше с овална якичка, обшита с блестящи камъни, които украсяваха и маншетите на дългите, прилепнали ръкави. Гърбът бе изрязан до кръста.

— Господи! — успя да промълви Джулия.

— Има визитна картичка. — Кийкий й я подаде, прехапала долната си устна.

— От Ив е. Пише, че би се радвала, ако я облека довечера.

— А вие какво мислите?

— Мисля, че ме поставя в неловко положение. — Джулия с неохота остави роклята върху кутията. — Не мога да приема.

Кийкий погледна към роклята, после отново се обърна към Джулия.

— Не ви ли харесва?

— Да не ми харесва? Невероятна е! — Поддавайки се на изкушението, тя прокара ръка по долната й част. — Направо изумителна!

— Наистина ли?

— И безбожно скъпа. Не. — Явно се колебаеше. — Предполагам, че няма защо да се тревожа дали ще съхраня уважението към себе си на другия ден.

— Моля?

— Нищо. — Джулия се овладя и покри роклята с хартията. Наситеният яркозелен цвят прозираше през нея приканващо. — Не е редно. Много е великодушно от нейна страна, но просто не бива.

— Роклята ли не я бива?

— Не, за Бога, Кийкий, роклята е превъзходна. Но нямам право. — Знаеше, че говори наизуст. Желаеше роклята, искаше да я почувства върху тялото си и с нейна помощ да се превърне в друг човек, в изискана дама. — Аз съм биографката на Ив Бенедикт, и толкоз. Ще се чувствам по-добре… — Това беше лъжа. — По-удобно ще бъде да облека нещо свое.

— Но тя е ваша! — Кийкий грабна роклята и я сложи пред Джулия. — Ушита е за вас.

— Да, признавам, че отговаря на моя стил и, разбира се, на моите мерки…

— Не, имам предвид, че бе направена специално за вас. Аз нарисувах модела.

— Ти?! — Поразена, Джулия се завъртя на всички страни, за да се огледа с роклята, която Кийкий държеше пред нея.

— Госпожица Би ме помоли. Искаше да облечете нещо по-оригинално довечера. Тя обича изненадите. Наложи се да преровя гардероба ви. — Кийкий взе да бърше изпотените си длани в отрязаните джинси, когато Джулия продължи да мълчи. — Знам, че не беше честно, но трябваше да взема точните мерки. Падате си по наситените цветове, затова сметнах, че изумруденозеленото ще е подходящо, а за стила… Реших да пробвам нещо по-секси, ама да не бие на очи. Хем да е изискано, хем да не е префърцунено. — Кийкий се задъха от вълнение и приседна на леглото. — Е, щом не ви харесва, здраве да е! — припряно изрече, щом Джулия се обърна към нея. — Не съм чак толкова докачлива. Няма да се разсърдя, ако не е по вкуса ви.

Джулия я спря с ръка, като видя, че Кийкий се кани да продължи.

— Нали казах, че е прекрасна?

— Да де, ама само да не ме засегнете.

— Тогава не знаех, че ти си я измислила.

Кийкий сви устни, проумяла думите й.

— Така е, но…

Джулия отново остави роклята и опря ръце върху раменете на Кийкий.

— Роклята е невероятна, най-страхотната, която съм имала.

— Значи ще я облечете?

— Ако си мислиш, че ще пропусна възможността да се издокарам с оригинален модел на Маккена, ти си полудяла.

Кийкий скочи и я прегърна, а тя се засмя.

— Госпожица Би ми разреши да избера и аксесоарите. — Кийкий се разгорещи и се зае да рови из кутията, докато не измъкна една кадифена кесийка. — Това е шнола с изкуствени диаманти. Предполагах, че ще си приберете косата нагоре. — Показа как, като вдигна своята. — И ще я прихванете с нея. После ще сложите обеците. Стигат чак до раменете. Със светнал от вълнение поглед, момичето ги извади. — Как ви се струват?

Джулия разклати дългите, лъскави висулки и те иззвънтяха в ръката й. Никога не си бе представяла, че може да носи подобни дрънкулки. Нещо по-скромно иди-дойди, но тези… Е, щом Кийкий ги е избрала, Джулия бе готова да опита за една вечер.

— Направо ще ги шашна.

Два и половина часа по-късно след продължителен и изпипан до най-малките тънкости женски ритуал с кремове, балсами, пудри и парфюм, Джулия се остави в ръцете на Кийкий да я облече.

— Е? — Джулия понечи да се извърне към огледалото, но Кийкий я спря.

— Още не! Първо обеците.

Докато Джулия ги закачваше, Кийкий се суетеше около косата й, после опъна роклята и оправи якичката.

— Добре. Сега можете да се огледате. — Кийкий си пое дълбоко въздух и затаи дъх.

Само с един поглед Джулия прецени, че роклята напълно отговаря на очакванията й. Блясъкът на диамантите придаваше допълнителна елегантност на прибрания, великолепен силует. Високата якичка и дългите, впити ръкави внушаваха достойнство. Докато гърбът загатваше нещо съвсем различно.

— Чувствам се като Пепеляшка — прошепна Джулия. Обърна се и протегна ръце към Кийкий. — Не знам как да ти благодаря.

— Много лесно. Когато започнат да ви питат за роклята, просто им кажете, че сте открили страхотен нов моделиер. Кийкий Маккена.

 

 

Чувството на паника, обладало Джулия, нарасна с няколко бала, когато се отправи към къщата. Обстановката бе съвършена.

Сред морето от цветя се открояваха три изваяни от лед русалки. Масите, застлани с ленени покривки, бели като изгряващата луна, се огъваха под тежестта на изисканите ястия, шампанското беше в промишлени количества, а сред дърветата блещукаха безброй ярки светлинки.

Във всичко, очарователно се преплитаха новото и старото, сякаш Холивуд отдаваше дължимата почит на младостта и издръжливостта. Джулия си каза, че самото присъствие на Виктор Фланаган и на Питър Джаксън бе своеобразен израз на това. Отколешната, неувяхваща любов на Ив и — ако можеше да се съди по разменените погледи между присъстващите — последното й увлечение.

Навсякъде искряха бижута и засенчваха приказните светлини. От напарфюмираните тела се разнасяше тънко ухание на рози, камелии и магнолии. Смях и неизменните делови разговори, водени на галакупоните със същата лекота, както и в заседателните зали, се открояваха на фона на лека музика.

Има повече звезди, отколкото в планетариум, унесено разсъждаваше Джулия при вида на познатите от екрана лица, на по-известни и по-неизвестни актьори. А с продуцентите, режисьорите и журналистите зарядът им стигаше за осветяването на цял град.

Това е то Холивуд, помисли си тя. Тук властта и славата всекидневно се боричкат за надмощие.

Повече от час Джулия се движеше между хората, като мислено си водеше бележки и съжаляваше, че заради приличието не можеше да си извади касетофона. Почувства нужда да отдъхне и да се измъкне от тълпата, за да послуша музика в дъното на градината.

— От кого се криеш? — изненада я Пол.

Моментално лицето й разцъфна в усмивка и тя се зарадва, че е обърната с гръб, за да не я забележи. Той също бе доволен, защото гледката на изрязаната рокля му достави небивало удоволствие.

— Поемам си дъх — отвърна Джулия. Каза си, че нито го е очаквала, нито го е търсила. Нито е копняла да го види. — За повече тежест ли закъсня?

— Не, просто се забавих. Бях се увлякъл в седма глава. — Предложи й едната от двете чаши шампанско, които държеше. Погледна я и взе да се пита какво го бе накарало да се бъхта толкова над последните страници. Тя ухаеше като градина при заник и провокираща греховни помисли. — Защо не ми разкажеш какво съм изпуснал?

— Що се отнася до мен, целунаха ми ръка, мляснаха ме по бузата и за мое нещастие, веднъж ме ощипаха отзад. — Очите й се смееха над ръба на чашата. — Успях да отклоня, да извъртя и да избегна няколко съвсем целенасочени въпроса за работата ми върху книгата на Ив, оставих се да ме зяпат и да ме одумват колкото си искат — сигурно във връзка със същото, и прекъснах една неприятна кавга между две шеметни създания за някакъв образ на име Клайд.

Плъзна пръст по обецата, която докосваше гладкото й рамо.

— Ама че си дейна!

— Сега сигурно ти е ясно защо исках да си поема дъх.

Той кимна разсеяно и обиколи с поглед хората, скупчени на групички по терасата и по моравата. Приличаха му на великолепни животински екземпляри, пуснати да пасат в луксозен зоопарк.

— Когато Ив се захваща с нещо, прави го както трябва.

— До този момент купонът е неповторим. Има яйца от пъдпъдъци и млади гъби чак от Далечния изток. Трюфели и пастет от гъши дроб от Франция. Сьомга от Аляска, омари от Мейн^[1]. А ангинарите^[2], доколкото знам, са внесени от Испания.

— Не е само това. Виждаш ли този мъж? Онзи немощният, с оредялата бяла коса. Дето се подпира с бастун и го съпровожда някаква червенокоса…

— Да, виждам го.

— Майкъл Торънт.

— Торънт? — Джулия пристъпи крачка напред, за да го огледа по-добре. — Но аз мислех, че живее на Ривиерата. От цял месец правя опити да се свържа с него, за да взема интервю.

Пол прокара проучващо пръст надолу по гръбнака й и остана доволен, когато почувства потръпването й.

— Голия ти гръб ми харесва почти толкова, колкото и босите ти нозе.

Нямаше да му позволи да й отвлече вниманието дори да подпали гръбнака й от горе до долу. Предпазливо се отдръпна и той сви устни.

— Говорехме за Торънт. Защо според теб е дошъл чак дотук, заради безплатното ядене и шампанското ли?

— Явно е сметнал, че поканата за този купон си струва пътуването. Охо, кого виждам?

Преди да успее да каже на Пол да престане да си играе с пръстите й, забеляза мъжа, когото той наблюдаваше.

— Значи и Антъни Кинкейд е тук. Не разбирам защо Ив го е поканила.

— Щом не знаеш, трябва да научиш.

— Ами, двама от съпрузите й…

— Трима — поправи я Пол. — Дамиен Приест току-що се появи на терасата.

Джулия веднага го позна. Макар че единствено той от съпрузите на Ив не се бе снимал в киното, Приест също беше знаменитост. Преди да се оттегли окончателно от тениса, бе сред най-титулуваните професионални състезатели. Освен шампионската титла от Уимбълдън, Приест бе обирал наградите във всички останали майсторски турнири.

Висок и строен, Приест имаше дълъг удар и коварен бекхенд. Притежаваше смайващ сексапил, на който моментално реагираха дамите. Щом го зърна, прегърнал през кръста една млада жена, Джулия разбра защо Ив се бе омъжила за него.

За женитбата им се бяха изписали тонове мастило. Беше с двадесетина години по-млад от нея, когато бяха избягали в Лас Вегас. И макар че бракът им бе просъществувал само една бурна година, след това месеци наред сензационните издания продължаваха да предъвкват историята.

— Трима от общо четирима — измърмори Джулия, като вече умуваше как да извлече полза от обстоятелството. — Ами баща ти?

— Съжалявам. Дори това не би могло да го откъсне от представлението на „Лир“. — Пол опита шампанското и си помисли колко много би искал да усети вкуса на източения и гладък гръб на Джулия. — Имам заповед обаче да докладвам за всичко по-интересно.

— Дано се намери такова.

— Не дърпай дявола за опашката. — Сложи ръка на рамото й. — Освен съпрузите, мога да посоча още куп бивши любовници, стари съперници и недоволни приятели.

— В очакване съм.

Той само поклати глава.

— Мнозина от присъстващите сигурно страшно биха се радвали, ако работата с книгата се провали.

В очите й проблесна раздразнение.

— Включително и ти.

— Да. Дълго мислих за това как някой се е вмъкнал тайно и е ровил из нещата ти. Може да е било от чисто любопитство, но се съмнявам. Още отначало ти заявих, че не желая Ив да пострада. Не искам и с теб да се случи нещо.

— И двете не сме деца, Пол. Ако от това ще ти олекне, мога да ти кажа, че всичко, което досега Ив е споделила с мен, наистина е дълбоко лично и вероятно неудобно за някои, но не смятам, че представлява заплаха за когото и да било.

— Но тя още не е свършила. А и… — Очите му внезапно се присвиха, а пръстите му стиснаха по-здраво столчето на чашата.

— Какво има?

— Още един от Майкъловците на Ив. — Гласът му прозвуча хладно, но беше нищо в сравнение със студения блясък в очите му. Тя се изненада, че въздухът около тях не замръзна. — Делрикио.

— Майкъл Делрикио? — Джулия се помъчи да зърне мъжа, в когото Пол се бе втренчил. — Познавам ли го?

— Не. И ако извадиш късмет, по-добре цял живот да не го срещаш.

— Защо? — Едновременно с въпроса си тя забеляза мъжа, когото бе видяла да излиза от кабинета на Дрейк. — Да не би да е онзи изискан мъж с посребрената коса и мустаците?

— Видът е много измамно нещо. — Пол й подаде полупразната си чаша с вино. Извини ме.

Без да обръща внимание на хората, които го викаха по име или протягаха ръце, за да го потупат по рамото, Пол се устреми право към Делрикио. Вероятно изражението в очите му или едва сдържаната ярост в походката накара някои да се отдръпнат, а едрият Джоузеф да се приближи. Пол изгледа предизвикателно телохранителя на Делрикио, след което впери взор в самия дон. Делрикио просто стрелна с очи Джоузеф и той отстъпи настрана.

— Е, Пол? Много време мина.

— Времето е относително понятие. Как успя да се промъкнеш тук, Делрикио?

Делрикио въздъхна и избра едно крехко парче паниран омар от чинията си.

— Виждам, че не си се научил на уважение. Ив трябваше още тогава да ми позволи да те превъзпитам.

— Преди петнадесет години бях момче, а ти последна отрепка. Единствената разлика сега е, че аз вече не съм момче.

Делрикио отдавна се бе научил да сдържа яда си. В мига, в който усети, че го връхлита и впива зъби в него, той за секунда го обузда.

— Държането ти не прави част на жената, отворила вратите на дома си за нас тази вечер. — С особено старание избра друг ордьовър. — Дори враговете трябва да зачитат неутралната територия.

— Тази територия никога не е била неутрална. Ако Ив те е поканила тук, значи е сбъркала в преценката си. Фактът, че си дошъл, ми говори недвусмислено, че нямаш чувство за чест.

Отново го облада бясна ярост.

— Дошъл съм да се насладя на гостоприемството на един красива жена. — Усмихна се, но очите му горяха. — Както често правех в миналото.

Пол рязко пристъпи напред и Джоузеф светкавично реагира. Пъхна ръка под сакото си и насочи дулото на 32-калибровия автоматичен пистолет, с който не се разделяше, към мишницата на Пол.

— Ох! — Джулия се спъна и изля чашата си с шампанско върху скъпите, идеално лъснати, мокасини на Джоузеф. — Ох, ужасно съжалявам. Колко неприятно. Не знам как може да съм толкова непохватна! — Усмихната и с разтуптяно сърце, тя измъкна носната кърпа на Джоузеф от джоба и приклекна до краката му. — Ще ги попия, преди да са останали петна.

Създаде се такава суматоха, че стоящите наблизо прихнаха да се смеят. Усмихна се невинно на Джоузеф и му подаде ръка, принуждавайки го да й помогне да се изправи. Така застана между него и Пол.

— Май намокрих и кърпата ви.

Той измърмори нещо и я пъхна в джоба си.

— Не се ли познаваме отнякъде? — попита го.

— Ама че изтъркана фраза, Джулия. — Ив се бе приближила незабелязано. — Само разваляш ефекта, след като коленичи в краката му. Здравей, Майкъл.

— Ив! — Той пое ръката й и бавно я поднесе към устните си. В него се пробуди предишното желание и замъгли очите му. Дори Пол да не бе казал на Джулия, че са били любовници, тя щеше да го усети по искрата, припламнала във въздуха. — По-красива от всякога.

— А ти изглеждаш… преуспял. Виждам, че подновяваш стари познанства и създаваш нови. Сигурно си спомняш Пол. А това е моята очарователна, макар и малко непохватна биографка, Джулия Съмърс.

— Госпожице Съмърс. — Докосна с устни и мустаци кокалчетата на пръстите й. — Радвам се, че най-сетне мога да се запозная с вас.

Преди да успее да отговори, Пол я прегърна през кръста и я придърпа към себе си.

— За какво, по дяволите, се е домъкнал, Ив?

— Пол, не бъди груб. Господин Делрикио е мой гост. Майкъл, питах се дали вече си разговарял с Дамиен? Убедена съм, че двамата има какво да си припомните.

— Не.

Очите на Ив заблестяха студено като камъните върху шията й. Изсмя се.

— Може да ти се стори интересно, Джулия, че с четвъртия си съпруг се запознах чрез Майкъл. Дамиен и Майкъл бяха нещо като колеги, нали, скъпи?

Никой не умееше, а и не смееше да му се подиграва по-сполучливо от Ив Бенедикт.

— По-скоро интересите ни бяха общи.

— Колко добре се изрази. Какво пък, Дамиен се оттегли като шампион и всеки получи каквото искаше. Ех, с изключение на Франк Фриймонт. Такава трагедия. Интересуваш ли се от тенис, Джулия?

Тук, зад уханието на цветя и парфюми, се таеше нещо, нещо отколешно и неприятно.

— Не, боя се, че не.

— Е, това беше преди петнадесетина години. Как лети времето. — Ив отпи глътка шампанско. — Фриймонт беше главният съперник на Дамиен. Участваха в Открития шампионат на Съединените щати като двамата най-силни състезатели. Облогът скочи много високо кой ще се класира пръв. Но необяснимо защо, Фриймонт взе свръхдоза наркотик. Комбинация от кокаин и хероин. Беше трагично. И така, Майкъл спечели титлата. Онези, които бяха заложили на него се замогнаха. — Ив бавно прокара пръст по ръба на високата чаша с шампанско и карминените й лакирани нокти заискряха. — Ти обичаш хазарта, нали, Майкъл?

— Всички мъже го обичат.

— Но някои печелят, а други губят. Не ми позволявай да те откъсвам повече от гостите, трябва да опиташ ястията, да се насладиш на музиката, да се порадваш на някои стари приятели. Надявам се, че ще имаме възможност пак да поговорим преди края на вечерта.

— Убеден съм. — Той се обърна и видя Нина на няколко крачки от себе си. Погледите им се срещнаха и се кръстосаха. Тя първа отмести очи, извърна се и бързо се прибра в къщата.

— Ив — започна Джулия, но Ив само поклати глава.

— Господи, колко ми се пуши. — В този момент усмивката й стана направо сияйна. — Джони, скъпи, колко се радвам, че дойде. — Отдалечи се, за да получи прегръдка и целувка.

Джулия се отказа от този източник на информация и се обърна към Пол.

— Какво означаваше тая сценка?

Той посегна да улови ръцете й.

— Цялата трепериш.

— Имам чувството, че току-що съм станала свидетел на безкръвен преврат. Аз… — Прехапа език, докато Пол взимаше две нови чаши шампанско от един минаващ сервитьор.

— Три бавни глътки — изкомандва той.

Тъй като трябваше да се успокои, реши да го послуша.

— Пол, този човек пистолет ли бе опрял в сърцето ти?

Макар че й се усмихна, зад веселите пламъчета в очите му прозираше нещо по-опасно и зловещо.

— А ти да не би да искаше да ме спасяваш с чаша шампанско, Джули?

— Все пак успях — троснато отвърна тя и отново отпи. — Държа да ми кажеш защо разговаряше с този човек така, кой е той и защо се мъкне с въоръжена охрана на купон.

— Още ли не съм ти казал колко си красива тази вечер?

— Отговори ми на въпросите.

Той обаче остави чашата си на една маса от ковано желязо и взе лицето й в шепите си. Преди да успее да се откопчи, или дори да реши дали наистина го иска, Пол я целуна със страст, крайно неуместна за публично място. А в нея усети стаен гняв.

— Пази се от Делрикио — тихо промълви и отново я целуна. — А ако държиш да прекараш добре остатъка от вечерта, пази се и от мен.

Остави я и влезе в къщата, за да потърси нещо по-силно за пиене от шампанското.

— До този момент представлението си го биваше.

Джулия се стресна и въздъхна продължително, когато Виктор я потупа по рамото.

— Поне да ми бяха дали сценария предварително.

— Ив предпочита импровизациите. — Той се огледа и разклати леда в чашата си с газирана вода. — Бог ми е свидетел, умира да разбунва духовете. Тая вечер е успяла да докара почти всички участници в драмата.

— Предполагам, че няма да им кажете кой е Майкъл Делрикио.

— Един бизнесмен. — Виктор й се усмихна. — Искате ли да се поразходим в градината?

Значи просто трябваше да разбере сама.

— Да.

Напуснаха терасата и прекосиха моравата през сенките и премигващите светлини. Оркестърът свиреше „Лунни отблясъци“, когато навлязоха сред благоуханния въздух. Джулия си спомни как преди няколко седмици бе видяла Ив и Виктор в същата тази градина, под същата луна.

— Надявам се, че жена ви е по-добре. — По изражението му разбра, че е прибързала. — Извинявайте, Ив спомена, че е болна.

— Опитвате се да бъдете дипломатична, Джулия. Сигурен съм, че ви е казала повече. — Отпи голяма глътка газирана вода, за да потуши напиращата жажда. — Мюриъл е вън от опасност. Възстановяването й, боя се ще бъде дълго и мъчително.

— Едва ли ви е леко.

— Можеше да ми е по-леко, но Ив не иска да отстъпи. — Погледна Джулия с уморени очи. Лунната светлина така озаряваше лицето й, че по необясними причини го развълнува. Тази вечер градината беше само за млади мъже и жени, а той се чувстваше стар. — Знам, че Ив ви е разказала за нас.

— Да, но не беше необходимо. Преди няколко седмици ви видях тук заедно. — Виктор се вцепени, но тя сложи ръка на рамото му. — Не съм ви шпионирал. Случайно се озован не на място.

— Или тъкмо обратното — мрачно отвърна той.

Джулия кимна и обмисли следващите си думи, докато той си палеше цигарата.

— Знам, че сцената беше дълбоко лична, но не съжалявам. Видях двама страстно влюбени. Не се шокирах нито пък хукнах към пишещата машина, за да я увековеча. Развълнувах се.

Пръстите му се поотпуснаха, но очите му останаха студени.

— Ив винаги е била най-хубавото нещо в живота ми и в същото време най-лошото. Сега разбирате ли защо трябва да запазя в тайна нашите отношения?

— Да. Но не по-зле разбирам и защо тя държи да разкаже всичко. Колкото и да ви съчувствам, най-напред имам задължения към нея.

— Предаността е възхитителна добродетел. Дори когато е криво разбрана. Нека ви разкрия нещо за Ив. Тя е прекрасна жена, с невероятен талант, способна на изключителни чувства, дълбоки и неподозирано силни. Но освен това е импулсивно създание и допуска пагубни грешки само заради някой моментен порив. Един ден ще съжалява за тази книга, но тогава може да е вече късно. — Хвърли цигарата на пътеката и я стъпка. — Твърде късно за всички ни.

Джулия го остави да се отдалечи. Не можеше да го утеши, нито да го успокои. Колкото и да му съчувстваше, трябваше да остане предана на Ив. Внезапно усети изтощение и приседна на една мраморна пейка. Наоколо беше тихо. Оркестърът свиреше „Моя смешен Валънтайн“, а певицата монотонно припяваше. Очевидно Ив бе настроена носталгично. Джулия реши да се възползва от самотата и нежната музика, за да възстанови и прецени всичко видяно и чуто до момента.

Докато мислите й блуждаеха, долови някакви гласове откъм храстите. Отначало се подразни. Искаше само петнадесет минути тишина и спокойствие. Но като се заслуша в тона им, я обзе любопитство. Очевидно разговаряха мъж и жена. И без съмнение спореха. Може би за Ив, помисли си Джулия? Поколеба се дали да остане, или да се отдалечи.

Някой изруга разпалено на италиански, последва порой от остроти на същия език, накрая се разнесе горчив женски плач.

Джулия притисна с пръсти слепоочията си, разтри ги и се изправи. Май най-добре ще е да се махне.

— Знам коя си.

Една жена, облечена в сияйна снежнобяла дреха, се зададе по пътеката. Движеше се несигурно. Джулия веднага позна Глория Дюбари. Макар че плачът бе секнал внезапно, дребничката и доста пияна актриса се бе появила от срещуположния край.

— Госпожо Дюбари — каза Джулия, като се чудеше как, по дяволите, да постъпи.

— Знам коя си — повтори Глория и залитна напред. — Ив е една малка шпионка. Но трябва да те предупредя, само да напишеш една дума за мен, една-единствена дума, и ще те дам под съд, така да знаеш!

Джулия си даде сметка, че непорочната кралица е ужасно пияна и жадува кавга.

— Може би трябва да седнете.

— Не ме докосвай! — Глория перна ръката на Джулия, после я сграбчи за раменете и впи ноктите си в нея. Наклони се към Джулия и тя потръпна не толкова от маникюра, колкото от дъха й. От нея лъхаше не на шампанско, а на уиски с висок градус.

— Вие ме пипате, не аз, госпожо Дюбари!

— Ти знаеш ли коя съм? Знаеш ли какво представлявам? Аз съм знаменитост, по дяволите! — Макар че се олюляваше, докато бълваше пороя от думи, пръстите й стискаха раменете на Джулия като менгеме. — Хвърлиш ли кал по мен, значи хвърляш кал по майчинството, ябълковия пай и проклетото американско знаме.

Джулия се опита да се откопчи, но откри, че дребната жена е удивително силна.

— Ако не ме пуснете — процеди през зъби Джулия, — ще ви съборя на земята.

— Слушай какво ще ти кажа! — Глория така блъсна Джулия, че едва не я повали върху мраморната пейка. — Ако не искаш да ти се случи нещо, забрави какво ти е наговорила. Това са само лъжи, гадни, жестоки лъжи.

— Не разбирам за какво става дума.

— Пари ли искаш? — изсъска Глория. — Това ли било? Значи искаш още пари. Колко? Колко искаш?

— Искам да ме оставите на мира. Ако държите да поговорим, ще се видим, когато сте трезва.

— Аз никога не се напивам! — Очите й горяха от злоба и тя удари с опакото на ръката Джулия между гърдите. — Никога не се напивам, по дяволите, ясно ли ти е? Няма нужда някаква си мръсница, която Ив е наела да популяризира разни клюки, да ми казва, че съм пияна.

Джулия замахна и стисна шифона около гърлото на Глория.

— Само още веднъж да ми посегнете и…

— Глория — обади се Пол зад тях. Беше се приближил безшумно по пътеката. — Не ти ли е добре?

— Не. — Тя моментално се разплака, като че пускаше чешма. — Не знам какво ми е. Чувствам се толкова отпаднала и изтощена. — Зарови лице в сакото му. — Къде е Маркъс? Маркъс ще се погрижи за мен.

— Защо не те отведа вътре да си полегнеш? Ще го извикам там.

Хвърли поглед през рамо към Джулия.

— Седни — каза и се отдалечи, за да съпроводи Глория.

Джулия скръсти ръце на гърдите си и седна.

Върна се след десет минути и се отпусна до нея с дълга въздишка.

— Струва ми се, че никога досега не съм виждал кралицата на скаутките пияна. Ще ми кажеш ли за какво беше всичко?

— Нямам представа. Но при първа възможност ще притисна Ив и ще разбера.

Изпълнен с любопитство, той погали тила й.

— И какво щеше да направиш, ако Глория отново ти беше посегнала?

— Щях да я просна по очи и да заровя вирнатата й брадичка в прахта.

Пол се засмя и я притисна към себе си.

— Господи, каква жена! Сега съжалявам, че не се появих десет секунди по-късно.

— Не обичам скандалите.

— Да, убедих се. А Ив се е погрижила тази претъпкана със звезди вечер да не мине без такива. Да ти разкажа ли какво изпусна, докато се разхождаше в градината?

Щом се опитваше да я успокои, трябваше да се остави в ръцете му.

— Добре.

— Кинкейд се клатушкаше насам-натам дебел и застрашителен, но все не успяваше да хване Ив насаме, за да си побъбрят. Анна дел Рио, моделиерката, разправяше злобни историйки за домакинята, вероятно с надеждата да компенсира онова, което Ив се кани да разкрие за нея. — Той извади една пура. На светлината от запалката лицето му изглеждаше напрегнато за разлика от веселите нотки в гласа му. — Дрейк не го свърташе на едно място, сякаш му бяха подпалили гащите.

— Може би, защото миналата седмица видях Делрикио и онзи човек в агенцията му.

— Така ли? — Пол бавно издуха дима. — Я виж ти! Но да се върнем на темата — Торънт гледа жално — особено след разговора на четири очи с Ив. Приест само се перчи и гръмогласно се смее. Докато двамата с Ив танцуваха, беше плувнал в пот.

— Май трябва да се върна и да видя всичко с очите си.

Тя понечи да стане, но той я спря:

— Трябва да поговорим за няколко неща. Ще намина утре.

— Не утре — отвърна Джулия, съзнавайки, че само търси повод за отлагане. — С Брандън имаме други планове.

— Тогава в понеделник, когато е на училище. Още по-добре.

— В единадесет и половина имам уговорена среща с Анна в ателието й.

— Значи ще дойда в девет. — Стана и й подаде ръка да се изправи.

Тръгнаха заедно по посока на музиката и смеховете.

— Пол, да не би да се канеше да ме спасяваш от Глория с носна кърпа и съчувствие?

— Нали успях?

— Значи сме квит.

Поколеба се само миг, после сключи пръсти с нейните.

— Почти.