Нора Робъртс
Искрени лъжи (5)

Четвърта глава

Да, наистина е така, мислеше си Джулия по-късно. За да оцелееш, трябва да направиш своя избор, но и да платиш за него. Питаше се как ли Ив бе сторила това.

От мястото й под чадъра до стъклената масичка на терасата във вилата за гости й се струваше, че Ив Бенедикт е пожънала само успехи. Преглеждаше бележките си, заобиколена от сенчести дървета и ухание на жасмин. Въздухът бе наситен с най-различни звуци — далечно бръмчене на косачка за трева отвъд редицата от палми, жужене на пияни от нектар пчели, пърхане на колибри, което кълвеше тичинките на хибискуса наблизо.

Отвсякъде лъхаше на богатство и разкош. Но, разсъждаваше Джулия, онези, които се наслаждаваха на тази благодат заедно с Ив, получаваха заплати за това. Жената, покорила толкова върхове, накрая беше останала сама. Доста тежък данък за успеха.

Ала според Джулия, Ив не се измъчваше от съжаление, а затрупваше спомените с успехи. Джулия си беше направила списък на хората, които искаше да интервюира: бивши съпрузи, стари любовници, някогашни сътрудници. Ив просто бе вдигнала рамене в знак на съгласие. Замислена, Джулия огради името на Чарли Грей два пъти. Щеше й се да поговори с хора, които са го познавали и които биха представили връзката му с Ив от друг ъгъл.

Отпи от изстудения сок и започна да пише.

„Не е светица, разбира се. Границата между щедростта и егоизма е толкова тънка. Добротата често е съпътствана от безразличие към чувствата на другите. Ив може да бъде едновременно рязка, сдържана, груба, безсърдечна — нищо човешко не й е чуждо. Недостатъците на тази жена я правят и извън киното не по-малко очарователна и вълнуваща от героините й на екрана. Силата й буди страхопочитание. Личи в очите, в гласа, във всеки жест на овладяната й природа. Изглежда, за нея животът е предизвикателство, роля, която се е съгласила да играе със стръв и размах, без режисьорски напътствия. Готова е да отговаря за всички сгрешени реплики и провалени сцени. Не обвинява никого. Тя заслужава възхищение заради таланта, красотата, изразителния дрезгав глас и буден ум, но и заради ненакърнимото си чувство за собствена значимост.“

— Не си губите времето.

Джулия се стресна, после мигновено изви глава, за да погледне зад себе си. Не беше чула приближаването на Пол и нямаше представа колко време бе надзъртал през рамото й. Без да бърза, похлупи бележника си върху масичката. Металният му ръб изтрака по стъклото.

— Кажете ми, господин Уинтроп, как бихте постъпили с човек, който чете неканен работите ви?

Той се усмихна и се разположи на стола срещу нея.

— Бих му отрязал любопитния нос. Но аз поначало имам гаден характер. — Посегна към чашата й и отпи от нея. — А вие?

— Хората ме мислят за кротка и безобидна. Но често грешат. — Идването му не й беше приятно. Беше прекъснал работата й и й натрапваше присъствието си. Тя беше по къси панталони и избеляла фланелка, боса, с небрежно вързана коса. Грижливо изграденият образ, предназначен за света, бе отишъл по дяволите, а тя мразеше да я виждат такава, каквато е. Впери неодобрителен поглед в чашата, когато гостът отново я поднесе към устните си. — Да донеса ли и на вас?

— Не, и тази става. — Очевидното й смущение го забавляваше и той се зарадва, че тя се разстройва толкова лесно. — Взели сте първото си интервю от Ив.

— Вчера.

Пол извади пура, давайки й недвусмислено да разбере, че се кани да остане. Джулия забеляза, че ръцете му имат широки длани и тънки пръсти. Много повече би му прилягало да държи с тях сребърната лъжица, паднала му се по рождение, отколкото да съчинява заплетени, често пъти зловещи убийства по страниците на книгите.

— Може да не съм вързана за стола в някой кабинет, за да работя — обади се Джулия, — но точно това правя в момента.

— Да, виждам. — Любезно се усмихна той. С намеци нямаше да успее да го прогони. — Искате ли да споделите с мен впечатленията си от първото ви интервю?

— Не.

Без да се обиди, той запали пурата и преметна ръка през облегалката на стола от ковано желязо.

— За човек, който се нуждае от съдействието ми, не сте особено дружелюбна.

— А за човек, който не одобрява работата ми, вие пък сте прекалено нахален.

— Не конкретно вашата работа. — С изпънати и удобно кръстосани при глезените крака, той дръпна от пурата си и бавно издуха дима. Миризмата изпълни въздуха, издавайки мъжко присъствие. Плъзна се около аромата на цветята като лъстива ръка, обгърнала неподатлива жена. — Не одобрявам само настоящата ви поръчка. Засегнати са интересите ми.

Тя осъзна, че най-привлекателното нещо у него са очите му и затова представляват най-голям проблем за нея. Не толкова заради цвета си, макар че някои жени сигурно биха въздъхнали при вида на това дълбоко, наситено синьо. Магията се криеше в погледа, който пронизваше с гибелна сила и караше Джулия да изпитва усещането, че наднича в душата й.

Същински хищник, заключи тя, но нямаше намерение да попада в ничии лапи.

— Ако се притеснявате, че мога да напиша нещо лошо за вас, напразно е. Частта, която ще бъде посветена на вашата личност и биографията на Ив, едва ли ще надхвърли повече от половин глава.

Думите й, подхвърлени от един писател на друг, можеха да накърнят жестоко самолюбието му, ако беше решил да се обижда. Но той се засмя. Беше му станала още по-симпатична.

— Кажете ми, Джули, само с мен ли се отнасяте така или с всички мъже?

Галеното обръщение я смути не по-малко от въпроса. Все едно я бяха целунали, вместо дай подадат ръка.

— Не разбирам за какво говорите.

— Хайде де! — Усмивката му беше станала по-сърдечна, но погледът му продължаваше да бъде предизвикателно вперен в нея. — Още не съм извадил стреличките, които ми забихте при първата ни среща.

Джулия въртеше писалката между пръстите си и се молеше наум натрапникът да си отиде по-бързо. Той бе започнал да се държи още по-невъзмутимо и тя направо се пръскаше от напрежение. Мъжете с подобна непоклатима самоувереност винаги я караха да губи присъствие на духа.

— Доколкото си спомням, вие пръв започнахте.

— Може би. — Пол се заклати на стола, без да сваля очи от нея. Не, още не я беше преценил както трябва, но и това щеше да стане.

Тя се намръщи, когато той се изправи и отиде да хвърли угарката на пурата в кофата с пясък в другия край на терасата. Имаше опасно тяло, мускулесто и източено. Като на фехтовач. Спадаше към типа мъже, които не се впримчват лесно и една жена можеше да го омае само ако е достатъчно умна да впрегне въображението си и да действа прикрито. А Джулия се смяташе за умна жена.

— Трябва да сключим някакво примирие. Заради Ив.

— Не виждам защо. И двамата ще бъдем достатъчно заети и едва ли ще се срещаме толкова често, та да имаме нужда от бели знамена.

— Грешите. — Той се върна до масата, но не седна. Застана до нея, пъхнал палци в джобовете си. — Аз трябва да ви държа под око, заради Ив. Пък и заради себе си.

Писалката й изтрака по стъклото на масата. Тя не я вдигна и сплете разтрепераните си пръсти.

— Ако това е завоалирана покана за танц, то…

— Така ви харесвам повече — прекъсна я той. — Боса и смутена. Жената, с която се запознах завчера, ме заинтригува, но и уплаши.

Джулия усети познати тръпки, към които мислеше, че е имунизирана. Напомни си, че може да изпитва сексуално влечение към някой мъж и без да й е симпатичен. Както и да го превъзмогне.

— Все съм същата, с или без обувки.

— Нищо подобно. — Пол отново седна, облакъти се на масата и подпря брадичката си с ръце, докато я изучаваше. — Не ви ли се струва, че би било адски скучно да се събуждаш всяка сутрин от живота си с един и същ човек?

Обичаше подобни въпроси и с удоволствие би му отговорила, за да види евентуалния ефект. Но с човек като него сигурно щеше да затъне още повече. Обърна бележника си и го разлисти, за да намери празна страница.

— Щом и бездруго сте тук, и сте в настроение да говорите, може би ще се съгласите да ми дадете интервю.

— А, не. Ще изчакаме да видим как ще потръгнат работите. — Проявяваше инат, но му беше забавно.

— Кои работи?

Усмихна се в отговор.

— Всички, Джулия.

Някъде се затръшна врата и долетя детски вик.

— Синът ми. — Джулия припряно грабна бележника си и скочи. — Много се извинявам, но трябва да…

В този момент Брандън нахълта на терасата от задния вход. Носеше яркооранжева шапка с обърната наопаки козирка, торбести джинси, фланелка с образа на Мики Маус и протрити високи маратонки. Изцапаното му лице беше ухилено до уши.

— Вкарах два коша на баскет — гордо съобщи той.

— Браво на моя герой.

Джулия протегна ръце към детето и Пол забеляза как за сетен път се промени. Строгата й сдържаност и засегната стеснителност се бяха изпарили и на тяхно място бе останала чисто човешка топлота. Тя се четеше в очите и в усмивката й, когато прегърна сина си през раменете. После го притегли към себе си. Неподправеният език на тялото недвусмислено говореше: „Той е мой.“

— Брандън, това е господин Уинтроп.

— Я виж ти! — Брандън отново се ухили и между зъбите му се показаха две дупки.

— Като какъв игра?

При този въпрос очите на Брандън светнаха.

— Център-нападател. Не съм много висок, но съм бърз.

— У дома имам кош. Някой път трябва да дойдеш и да ми покажеш разни хватки.

— Наистина ли? — Брандън едва не затанцува от радост, но погледна към майка си за одобрение. — Може ли?

— Ще видим. — Тя дръпна шапката му. — Дадоха ли ви домашно?

— Малко лексика и една адски тъпа и дълга задача за деление. — Естествено той се чувстваше задължен да отложи и двете за последната минута. — Може ли да пийна нещо?

— Сега ще ти донеса.

— Това е за теб. — Брандън извади един плик от джоба си и отново се обърна към Пол.

— Ходите ли понякога на мачовете на „Лейкърс“ и останалите?

— От време на време.

Джулия ги остави да си говорят за отбелязани точки и изгубени мачове. Напълни една чаша с лед по вкуса на Брандън и после наля сок. Макар че й беше неприятно, приготви една и за Пол и извади чиния с курабийки. Предпочиташе да се държи грубо към него, но с това нямаше да даде добър пример на сина си.

Нареди всичко върху един поднос и погледна плика, който беше захвърлила на кухненския плот. Върху него с големи печатни букви беше изписано името й. Намръщи се и го взе. Беше си помислила, че е бележка от класния на Брандън. Разкъса го, прочете краткото послание и усети как кръвта се отдръпва от лицето й.

„Любопитството не води към добро.“

Беше глупаво. Препрочете го, повтаряйки си, че е глупаво, но листчето трепереше в ръката й. Кой би й изпратил подобно нещо и защо? Предупреждение ли беше или закана? Пъхна листчето в джоба си. Нямаше защо да се стряска от подобна тъпа, изтъркана поговорка.

Изчака няколко секунди да се успокои, взе подноса и се върна на терасата, където завари Пол да седи и да забавлява Брандън с подробен репортаж от мач на „Лейкърс“.

— Веднъж гледахме „Никс“ — каза Брандън. — Но мама нищо не разбира. С бейзбола е на ти обаче — добави той като извинение.

Пол вдигна поглед и усмивката му замръзна, щом видя изражението на Джулия.

— Случило ли се е нещо?

— Не. Само две курабийки, приятелче — обади се тя, когато Брандън посегна към чинията.

— Господин Уинтроп е ходил на много мачове — осведоми я той и налапа първата курабийка. — Познава Лари Бърд и куп други играчи.

— Чудесно.

— Тя не знае нищо за него — едва чуто прошепна Брандън.

Изхили се като мъж на мъж и преглътна курабийката с малко сок. — Разбира повече от женски работи.

От устата на детето можеше да научи някои подробности.

— Например?

— Ами… — Брандън си взе още една курабийка, докато обмисляше отговора си. — Например, от стари филми, в които през цялото време хората само се зяпат. И от цветя. Умира си за цветя.

Джулия се усмихна срамежливо.

— Господа, да ви оставя ли да си пушите пурите и да си пиете портвайна?

— Няма нищо лошо да обичаш цветята, ако си момиче — опита се да я успокои Брандън.

— Малкият ми женомразец. — Изчака го да си изпие сока. — Домашното те зове.

— Ама не може ли…

— Не.

— Мразя тъпата лексика.

— А аз ненавиждам математиката. — Прокара пръст по носа му. — Заеми се първо с нея, после аз ще ти помогна за другото.

— Добре. — Знаеше, че ако я предума и отложи домашното за вечерта, щеше да го лиши от телевизия. Човек не можеше да излезе на глава с нея. — Довиждане — каза на Пол.

— Чао. — Пол изчака хлопването на кухненската врата. — Симпатично момче.

— Да, така е. Съжалявам, но трябва да се прибирам, за да го наглеждам.

— Само още една минута. — Той се изправи. — Какво се е случило, Джулия?

— Нямам представа за какво говорите.

Той улови брадичката й и я погледна в очите. Пръстите му бяха топли и силни, върховете им леко загрубели, неизвестно от какво, от физическа работа или от някакъв мъжки вид спорт. С мъка потисна желанието си да се отскубне от ръката му.

— При някои хора чувствата се изписват на лицата им. По твоето се чете страх. Какво има?

Никак не й стана приятно, че се изкушава да му разкаже, да сподели всичко. Повече от десет години сама се бе справяла с проблемите си.

— Дългата задача за деление ме плаши до смърт — нехайно подхвърли в отговор.

Той се изненада, когато усети, че го обзема силно разочарование, но пусна брадичката й.

— Добре. Не виждам защо трябва да ми се доверяваш. Обади ми се и ще се уговорим за интервюто.

— Непременно.

Щом се отдалечи по посока на централната къща, Джулия се отпусна на един стол. Не се нуждаеше от ничия помощ, защото нищо не беше станало. С овладени движения извади смачканото листче от джоба си, приглади го и отново го прочете.

Въздъхна дълбоко и се изправи, после започна да прибира всичко върху подноса. Зависимостта от другите е грешка, която тя нямаше да допусне. Все пак би предпочела Пол Уинтроп да не беше убивал един час от времето си при нея този следобед.

 

 

Докато Брандън се плискаше във ваната на горния етаж, Джулия реши да си налее за разтуха чаша вино от бутилката „Пуйн Фюме“, изпратена като подарък от Ив. Щом домакинята искаше гостенката й да се чувства удобно, тя щеше да й достави това удоволствие. Но и докато отпиваше от бледата златиста течност в кристалната чаша, бележката в джоба продължаваше да не й дава покой.

Дали Пол не я беше донесъл? Тази мисъл се повъртя в главата й, но я отхвърли. Постъпката беше прекалено потайна за човек като Пол. От друга страна, нямаше представа колко души са влизали в имението през деня, а реално погледнато всеки от тях би могъл да пусне плика на верандата.

Освен това не познаваше достатъчно добре и самите му обитатели.

Надзърнеше ли през кухненския прозорец, виждаше светлината в апартамента над гаража. Там живееше Лайл, широкоплещестият шофьор със стегнати бедра. Джулия моментално беше преценила, че се смята за най-големия сваляч в целия Запад. Дали той и Ив? Не. Ив можеше да се забавлява с всякакви мъже, но не и с такива като Лайл.

Тогава беше Травърс. Икономката ходеше намусена наоколо, стиснала неодобрително и бездруго тънките си устни. Без съмнение беше решила да намрази Джулия от пръв поглед. И тъй като бе ясно, че не е заради уханието на парфюма й, очевидно причината се криеше в работата, заради която бе дошла. Сигурно Травърс си е въобразила, че една тайнствена анонимна бележчица ще я накара да си замине светкавично за Кънектикът. Ако е така, мислеше си Джулия, очаква я жестоко разочарование.

Ами Нина? Изпълнителна и зашеметяващо изискана. Защо такава жена ще се чувства доволна да посвети живота си на друг? Сведенията, които Джулия бе успяла да събере за нея, бяха съвсем оскъдни. Беше отдала петнадесет години в служба на Ив, нямаше деца, нито мъж. По време на вечерята незабелязано се бе опитала да поддържа спокойствието на масата. Дали не се опасяваше, че с отпечатването на мемоарите на Ив то безвъзвратно ще бъде нарушено?

В този момент Джулия забеляза как самата Нина се приближава с бърза стъпка по пътеката, понесла огромна картонена кутия.

Отвори й кухненската врата, за да влезе.

— Някаква специална доставка ли е това?

Нина беззвучно се засмя и се промуши през вратата.

— Нали ви казах, че съм товарно магаре. — Изпухтя и пусна кутията на масата. — Ив ми нареди да събера тези неща за вас — снимки, изрезки, кадри от филми. Сметна, че могат да ви послужат.

Подтиквана от любопитство, Джулия припряно отвори капака.

— Ами, да! — Очарована, тя показа една рекламна снимка.

Ив, шеметна, неотразима, прегърнала страстно ослепителния красавец Майкъл Торънт. Взе да рови възбудено из съкровищата.

За нейна чест Нина само едва забележимо трепна, когато Джулия за миг съсипа старателно създадения от нея ред.

— Направо е чудесно. — Джулия извади обикновена снимка, поизбеляла и смачкана по краищата. Сърцето й подскочи от вълнение. — О, Боже, та това е Гейбъл!

— Да, направена е тук, край басейна, на едно празненство, организирано от Ив. Точно преди да се снима в „Саможивци“ и преди да умре.

— Предайте й, че материалите не само ще ми помогнат при написването на книгата, но ще бъдат и невероятно развлечение за мен. Чувствам се като дете в шоколадена фабрика.

— Тогава ви оставям да се забавлявате.

— Почакайте! — Джулия с мъка се откъсна от кутията със съкровищата, преди Нина да отвори вратата. — Имате ли няколко свободни минути?

Нина по навик погледна часовника си.

— Разбира се. Желаете да прехвърлим някои снимки заедно ли?

— Не, всъщност искам да взема интервю. Ще бъде кратко — побърза да добави тя, щом зърна уклончивото изражение, което пробягна по лицето на Нина. — Знам колко сте заета и не смея да ви ангажирам в работно време. — Джулия се усмихна, поздравявайки се мислено. Беше проявила истинска находчивост, сега не тя, а другата се чувстваше натясно. — Ще ида да си взема касетофона. Моля ви, налейте си вино. — Излезе бързо с пълното съзнание, че не бе дала възможност на Нина да се обади.

Когато се върна, Нина вече не само седеше с чаша вино, но беше напълнила и тази на Джулия. Усмихна се, беше привлекателна жена, която си губеше времето да угажда на друг.

— Ив ме помоли да ви оказвам съдействие, но да ви призная истината, Джулия, едва ли знам нещо, което би представлявало интерес за вас.

— Оставете това на мен. — Джулия отвори бележника си и включи касетофона. Разбра, че насреща й седи неохотен събеседник. Трябваше да пипа с кадифени ръкавици. С преднамерено нехаен тон попита: — Нина, вие сигурно си давате сметка колко очаровани биха останали хората само да научат как Ив Бенедикт прекарва деня си. Какво закусва, каква музика предпочита, дали обича да похапва вечер пред телевизора. Но аз мога да узная повечето от тези неща и сама, тъй че няма да ви губя времето с глупости.

Любезната усмивка на Нина не слизаше от лицето й.

— Както вече ви казах, Ив ме помоли да ви съдействам.

— Оценявам го. Бих желала да чуя какво мислите за нея като човек. Повече от петнадесет години сте се намирали в непосредствена близост и сигурно я познавате по-добре от всеки друг.

— Иска ми се да вярвам, че извън служебните отношения между нас съществува и приятелство.

— Трудно ли се живее и работи под един покрив с личност, която, по собствената й преценка, е изключително взискателна?

— Никога не съм срещала трудности. — Нина отметна глава и отпи от виното. — Виж, предизвикателства е имало. За изтеклите години Ив ми е отправяла не едно и две.

— Кое сте запомнили най-силно?

— О, веднага ще ви отговоря — засмя се Нина. — Преди пет години, докато се снимаше в „Гореща вълна“, реши да направи купон. В хрумването й нямаше нищо необичайно. Ив обожава да кани гости. Ала тя бе толкова очарована от снимките на открито в Насау^[1], че пожела купонът да се състои на острова — и то след две седмици. — Споменът я накара да смени любезната усмивка с истинска. — Опитвали ли сте някога да наемете цял карибски остров, Джулия?

— Май че не.

— Свързано е с доста усложнения — особено ако държите да си осигурите някои съвременни удобства, като например покрив, електричество, канализация. Успях да намеря подходящо място, очарователно кътче във вътрешността на петдесетина километра от Сейнт Томас. Закарахме генератори със самолет, в случай че ни изненада тропическа буря. После, естествено, трябваше да превозим храната, питиетата, порцелана, сребърните прибори, инвентара по развлекателната част. Маси, столове и лед. — Притвори очи. — Невероятни количества лед!

— Как се справихте с всичко?

— По въздух и море. И с къртовски труд. Цели три дни стоях там и надзиравах разни дърводелци. Ив искаше да се построят няколко навеса. Нае градинари, за да придадат на мястото по-разкошен тропически вид, и местни готвачи. Това беше… едно от най-интересните й хрумвания.

Очарована от разказа, Джулия си представи цялата картина и подпря брадичка.

— И как мина купонът?

— Със зашеметяващ успех. Лееха се реки от ром, звучеше местна фолклорна музика, а Ив приличаше на островна кралица в синия си копринен саронг^[2].

— Обяснете ми как се научихте да наемате острови?

— С горчив опит. Ив е толкова непредсказуема, че трябва да бъдеш подготвен за всичко. Изкарала съм курсове по право, счетоводство, вътрешно обзавеждане, търговия с недвижими имоти и класически танци — плюс останалото.

— С тези курсове нито веднъж ли не се изкушихте да отидете по-далеч и да се захванете с друга професия?

— Не. — В отговора й не прозвуча и капчица колебание. — Никога не бих оставила Ив.

— Как започнахте да работите за нея?

Нина се загледа във виното си. Бавно прокара пръст по ръба на чашата.

— Може да ви се стори мелодраматично, но Ив ми спаси живота.

— В буквалния смисъл?

— Да. — Раменете й потръпнаха, сякаш се отърсваше от съмненията си дали да продължи. — Малцина знаят миналото ми. Предпочитам да не го разгласявам, но след като Ив е решила да не спестява нищо, по-добре да го научите от мен.

— Наистина.

— Майка ми беше безхарактерна жена и често сменяше мъжете. Имахме съвсем малко пари и живеехме под наем.

— А баща ви?

— Той ни изостави. Бях невръстно дете, когато тя отново се омъжи. За един шофьор на камион, който през повечето време отсъстваше от къщи. За наш късмет. — Гласът й се задави от болка. Нина ту хващаше, ту пускаше столчето на чашата, вперила поглед във виното, сякаш в него се криеше някаква тайна. — Положението с парите се пооправи за известно време… Всичко вървеше добре… Докато не пораснах. — Тя с усилие вдигна глава. — Бях на тринадесет години, когато той ме изнасили.

— О, Нина! — При споменаването на тази ужасна за всяка жена дума, Джулия изтръпна. — Съжалявам. — Инстинктивно се пресегна и улови ръката на Нина. — Толкова съжалявам.

— След това започнах да бягам от къщи — продължи Нина, явно намерила утеха в пръстите на Джулия, които стискаха нейните. — Първите няколко пъти сама се прибирах. — Усмихна се измъчено. — Нямаше къде да отида. Друг път те ме връщаха.

— А майка ви?

— Тя не ми вярваше. Не искаше да ми повярва. Не понасяше мисълта, че нейната дъщеря може да й бъде съперница.

— Това е чудовищно!

— Действителността често е такава. Подробностите не са от значение — добави тя. — Накрая избягах завинаги. Излъгах на колко години съм и си намерих работа като сервитьорка в един бар, после се издигнах до управител. — Задъха се, не защото беше разказала най-лошото, а защото бързаше да приключи с останалото. — Предишните преживявания ми помогнаха да се съсредоточа изцяло върху работата. Никакви гаджета, никакви развлечения. И тогава направих грешка. Влюбих се. Бях почти на тридесет и здравата хлътнах. —        Нещо проблесна в очите й — сълзи или стари спомени, но мигновено изчезна зад миглите й, когато поднесе чашата към устните си.

— Беше страшно мил с мен, щедър, внимателен, нежен. Искаше да се оженим, но аз допуснах миналото да застане между нас. Една вечер се ядоса, че не желая да се обвържа с него, и напусна апартамента ми. Загина при автомобилна злополука.

Тя издърпа ръката си от Джулия.

— Бях съсипана. Опитах да се самоубия. Тогава се запознах с Ив. Тя разучаваше ролята на съпругата, която посяга на живота си, в „Най-тъмно е на разсъмване“. По същото време аз лежах в болницата под наблюдение, тъй като не бях улучила дозата сънотворни. Ив разговаряше с мен и ме слушаше. Може първоначално да е изпитвала чисто професионален интерес към мен, но после пак дойде. Често си задавам въпроса какво я накара да се върне. Попита ме дали смятам цял живот да се тръшкам от мъка или съм готова да извлека полза от преживяното. Разкрещях се и я наругах. Остави ми телефонния си номер и ми каза да я потърся, ако размисля. После си тръгна по обичайния безцеремонен начин. Накрая наистина й се обадих. Даде ми подслон, работа и ми помогна да живея. — Нина пресуши остатъка от виното. — Затова съм готова да наемам острови за нея и да правя всичко, което поиска.

 

 

Няколко часа по-късно Джулия още стоеше будна. Разказът на Нина не й излизаше от ума. Ив Бенедикт се бе оказала много по-загадъчна личност, отколкото изглеждаше отстрани. Колцина биха взели присърце трагедията на един непознат и биха съумели да му вдъхнат надежда? И то не само като напишат чек. Не е трудно, щом имаш пари. Или като държат речи. Думите не струват нищо. А като открехнат най-съкровеното кътче — сърцето си.

Джулия започна да вижда книгата си в друга светлина. Вече не ставаше въпрос само да преразкаже една история, тя чувстваше потребност да я направи достояние на другите.

Щом в главата й се зародиха по-далечни планове, веднага се сети за бележката в джоба си. Безпокойството й беше нараснало, след като Брандън бе обяснил в отговор на нехайния й въпрос, че е намерил плика пред входа. Прокара пръсти по листа, но бързо ги отдръпна, преди да се е изкушила да извади посланието и да го прочете отново. Най-добре да забрави за него, помисли си.

Беше мръкнало и ставаше хладно. Лек ветрец, наситен с ухание на рози, поклащаше листата на дърветата. В далечината се чуваха крясъците на женските пауни. Знаеше откъде идват и въпреки това потрепери. Трябваше да си напомни, че единствената грозяща я опасност беше да не привикне към разкоша.

Едва ли, каза си Джулия и се наведе, за да вдигне захвърления си сандал. Не беше от този тип жени, които си падат по кожи от норка и диаманти. Някои са родени за това — тя запокити протритата кожена обувка към дрешника, — други не.

Като си помисли колко често й се случва да забравя къде е оставила обеците си или да зарязва сакото си смачкано в багажника на колата, реши, че семплите дрешки и изкуствените камъни повече й прилягат.

Освен това, тъгуваше за дома си. Липсваха й простичката му наредба, делничните грижи около разтребването и почистването на снега от алейката пред входа. Да пишеш за бляскави и знаменити личности е едно, да живееш като тях — съвсем друго.

Надникна в стаята на Брандън, за да го види. Спеше проснат по корем, заровил лице във възглавницата. Последното му творение с конструктора се мъдреше незавършено насред пода, но наоколо не се търкаляха разпилени части. Всичките му мини-колички бяха грижливо наредени в импровизирано улично задръстване върху бюрото. За Брандън и най-малкото нещо си имаше строго определено място. Стаята, където сигурно бяха спали разни величия, сега принадлежеше изцяло на сина й. Дори беше попила миризмата му — на пастели и на детска пот, странно сладникаво, първично ухание.

Както стоеше облегната на вратата, Джулия му се усмихна. Знаеше, че може да го заведе в най-луксозния хотел на света или да го пусне в някоя пещера, но само след един ден Брандън ще си огради свое местенце и пак ще бъде доволен. От кого ли, запита се, е наследил тази увереност, тази способност да се чувства добре навсякъде?

Във всеки случай не от нея. Нито пък от мъжа, който бе участвал в зачеването на детето. В подобни моменти се чудеше чия кръв течеше във вените й, та се бе предала и на сина й. Нищо не знаеше за биологичните си родители и не искаше да знае, освен късно вечер, когато оставаше сама, гледаше сина си… и си задаваше въпроси.

Остави вратата открехната по стар навик, от който все не можеше да се отучи. На път за стаята си разбра, че е твърде неспокойна и не е в състояние нито да си легне, нито да работи. Навлече един анцуг и слезе на долния етаж, после се измъкна навън в тъмнината.

Луната светеше, обляла всичко наоколо в сребърни лъчи. Цареше вълшебна тишина, която се беше научила да цени след дългите години, прекарани в Манхатън. Чуваше шепота на вятъра в листата на дърветата и пресекливото жужене на насекомите. Какъвто и да беше въздухът в Ел Ей, всяко вдишване беше като глътка цветен нектар и лунен прах.

Мина покрай масата, където беше седяла следобед и беше водила словесен двубой с Пол Уинтроп. Стори й се странно, че отдавна не й се бе случвало да разговаря толкова интимно с мъж. Въпреки това не можеше да каже, че са се опознали.

Трябваше да научи повече за него, доколкото беше свързано с Ив. Вече бе почти сигурна, че той е момченцето, за което Ив спомена на Брандън. Онова, което е обожавало петифури. Джулия не можеше да си представи Пол като дете, лакомо за сладкиши.

Каква ли майка е била Ив Бенедикт? Джулия сви устни в размисъл. Трябваше да проучи въпроса от този ъгъл. Дали е била отстъпчива, небрежна, всеотдайна или сдържана? Кой знае, нали никога не е имала своя рожба. Как ли се е отнасяла към бръщолевенето на доведените си деца, които непрекъснато са преминавали през живота й? И с какво ли са я запомнили?

Ами племенникът й, Дрейк Морисън? Между тях имаше кръвна връзка. Би било интересно да поговори с него за леля му, не за клиентката му.

Едва когато чу гласовете, Джулия се усети, че е навлязла доста навътре в градината. Веднага позна дрезгавия глас на Ив и в същото време долови нещо по-особено в него. Звучеше по-тихо, по-нежно и някак по-изразително, беше глас на жена, която говори с любим мъж.

Другият бе изключително характерен, като отпечатък от пръсти. Боботеше и стържеше, сякаш гласните струни на притежателя му бяха обработени с шкурка.

Виктор Фланаган — легендарният изпълнител от четиридесетте и петдесетте години, смелият и опасен романтичен филмов герой от шестдесетте, та чак до седемдесетте. Дори сега, когато беше побелял и лицето му бе покрито с бръчки, със своята чувственост и изискан стил той продължаваше да въздейства от екрана. Мнозина го смятаха за един от най-талантливите актьори в света.

С Ив се беше снимал в три филма — блестящи и завладяващи продукции, предизвикали вълна от слухове за страстта, изгаряща актьорите извън киното. Но Виктор Фланаган бе женен за ревностна католичка. От време на време за него и Ив се носеха клюки, но никой от двамата не ги коментираше и те замираха.

Джулия чу дружния им смях и разбра, че са любовници.

Първата й мисъл бе да се обърне и да се прибере във вилата. Може да е журналистка, но няма право да се натрапва в такъв интимен момент. Гласовете се приближаваха. Инстинктивно Джулия свърна от пътеката и се скри в сенките, докато отминат.

— Случвало ли се е някога да не знам какво върша? — попита Ив. Беше хванала Виктор под ръка и беше облегнала глава на широкото му рамо.

Притаена в храстите, Джулия осъзна, че не е виждала Ив толкова щастлива.

— Да. — Той се спря и взе лицето й в шепите си. Стърчеше само с няколко сантиметра над нея, но беше едър като бик, истинска канара от мускули и плът. Бялата му коса приличаше на сребърна грива под лунната светлина. — Май че съм единственият, който може да каже това и да остане жив.

— Вик, скъпи! — Ив се взря в лицето, което познаваше и обичаше от цяла вечност. Като го погледна и видя колко е остаряло, тя си спомни младостта и в гърлото й се надигнаха сълзи. — Не се тревожи за мен. Имам причина да напиша и издам тази книга. Когато бъде завършена… — Обви пръсти около китката му, изпитала остра нужда да усети животворния пулс на сърцето му. — Ще седим прегърнати до камината и ще я четем.

— Защо да връщаме миналото, Ив?

— Защото е дошло време. Не беше толкова лошо. Всъщност — тя се изсмя и притисна буза до неговата, — откакто реших да я издам, спомних си и премислих много работи. Осъзнах какво невероятно удоволствие е да си жив.

Той улови ръцете й и ги поднесе към устните си.

— Нищо в този живот не ме е правило по-щастлив от теб. Винаги ще съжалявам, че…

— Не. — Ив го прекъсна и поклати глава. Джулия забеляза сълзите, блеснали в очите й. — Не съжалявай. Било каквото било. Не бих променила нито миг от преживяното.

— Дори пиянските свади ли?

Ив се засмя.

— За нищо на света. Е, понякога се вбесявам, като се сетя, че позволи на Бети Форд да те изтощи. Беше най-сексапилният пияница, когото съм познавала.

— Помниш ли, когато свих колата на Джийн Кели^[3]?

— Беше на Спенсър Трейси^[4], лека му пръст.

— Добре де, нали сме все ирландци. После отидохме във Веган и му казахме.

— По-важно е той какво ни каза. — Тя се притисна до него и вдъхна аромата на тялото му. Ухаеше на тютюн, мента и на бор от одеколона за след бръснене, който употребяваше от години. — Какви хубави времена бяха, Виктор.

— Наистина. — Отдръпна се от нея, за да разгледа лицето й — беше все така очарователно. Дали той единствен знаеше слабостите й, старателно скривани от любопитните погледи?

— Не искам да пострадаш, Ив. Това, което си намислила, ще огорчи много хора и ще ги озлоби.

Долови блясъка в очите й, когато се усмихна.

— Само ти си ме наричал непоправима стара мръсница и си се отървавал без последствия. Забрави ли?

— Не. — Гласът му одрезгавя. — Но ти си моята мръсница, Ив.

— Имай ми доверие.

— На теб, да. Но писателката е друг въпрос.

— Ще я харесаш. — Ив се облегна на него и притвори очи. — Изглежда изтънчена и почтена до мозъка на костите. Много е подходяща, Вик. Притежава достатъчно воля, за да довърши започнатото, и изключително достойнство, за да го изложи почтено. Мисля, че ще ми е приятно да видя живота си, пречупен през нейния поглед.

Виктор погали с ръка гърба й и усети припламването на желанието. С нея страстта никога не остаряваше и не угасваше.

— Много добре знам, че е безполезно да те разубеждавам, щом си решила. Бог ми е свидетел, че си изхабих патроните още преди да се омъжиш за Рори Уинтроп.

Смехът й беше нежен и съблазнителен като пръстите, с които помилва тила му.

— Май още ревнуваш, дето си въобразих, че мога да го обикна колкото теб.

Прониза го позната болка, но тя само отчасти се дължеше на ревност.

— Нямах право да ти преча, Ив. Нито тогава, нито сега.

— Никога не си ми пречил. — Тя се вкопчи в мъжа, когото винаги бе искала, но никога не бе могла да притежава напълно. — Затова никой не е имал значение, освен теб.

Той впи устни в нейните, както бе правил стотици пъти, с неизмерима всеотдайност, страст и скрито отчаяние.

— Господи, обичам те, Ив! — Засмя се, когато усети, че е станал корав като камък. — Само преди десетина години щях да те просна тук по гръб и веднага да те обладая. Но вече не мога без легло.

— Тогава ела в моето.

И те се отдалечиха ръка за ръка.

Джулия остана в сенките още дълго време. Не защото беше смутена или развълнувана от научената тайна. По страните й се стичаха сълзи като онези, които бликаха от дъното на душата й, когато слушаше особено вълнуваща музика или съзерцаваше неповторим залез.

Това беше любов. Неувяхваща, красива, благородна. Внезапно осъзна, че наред с възхищението изпитва и завист. В нейния живот нямаше мъж, с когото да се разхожда в градината на лунна светлина. Никой не предизвикваше такива кадифени нотки в гласа й. Никой.

Джулия се отправи към къщи, за да прекара една неспокойна нощ в празното легло.