Нора Робъртс
Искрени лъжи (20)

Деветнадесета глава

Пол остави бутилката и чашата толкова рязко, че пяната от шампанското преля навън. Когато я улови с две ръце за раменете, за да я сложи да седне, тя се отпусна на стола, сякаш костите на краката й се бяха размекнали. В стаята се чуваше само тихото бръмчене на радиатора и потропването на суграшицата по стъклата. Приклекна до нея, но тя дори не го погледна, а продължи да се взира в листа, който нервно стискаше в едната си ръка, докато с другата се държеше ниско за корема.

— Дишай! — заповяда й той и пръстите му започнаха да разтриват раменете й. — Не си задържай дъха, Джули. Дишай!

Въздухът излезе на дълги пресекулки. С чувството, че току-що се е измъкнала от силен водовъртеж, тя пак си пое дъх и този път си наложи да го изпусне по-бавно.

— Чудесно. А сега, кажи какво има?

Джулия поклати енергично и безпомощно глава и му подаде бележката.

— „Злото не се поправя със зло“? — Озадачен, той отново вдигна очи и я погледна. Вече не беше толкова пребледняла, но и двете й ръце бяха стиснати в скута. — Винаги ли изпадаш в шок от подобни банални поговорки?

— Когато ме следват и на десет хиляди километра разстояние, да.

— Ще ми обясниш ли за какво става дума?

Изправиха се едновременно — той остана неподвижен, а тя закрачи напред-назад.

— Някой се опитва да ме сплаши — промълви едва чуто. — Най-много ме вбесява, че има ефект. Това не е първото послание, което получавам. Изпратиха ми едно още щом пристигнахме в Калифорния. Беше оставено на прага пред къщи. Брандън го намери.

— Онзи следобед, когато бях при теб ли?

— Да. — Извърна се към него и отметна коса. — Откъде знаеш?

— Сетих се, защото в очите ти се четеше същото объркване и страх. Тогава никак не ми хареса. Сега пък още по-малко. — Той опипа бележката. — Пак ли същото пишеше?

— Не. „Любопитството не води към добро.“ Иначе беше пак бележка, пъхната в плик. — Първоначалната й уплаха бързо се превръщаше в гняв. Пролича в гласа, в походката й, в стиснатите юмруци, свити в джобовете на халата, в по-големите й крачки. — Намерих една в чантичката си вечерта след онази тържествена вечеря, а третата открих мушната сред черновите ми след първото разбиване на къщата.

Когато минаваше покрай него, той й подаде чаша вино. Реши, че щом не може да послужи за отпразнуването на събитието или в любовната им игра, поне би успокоило нервите й.

— А сега трябва да те попитам защо не си ми казала.

Тя отпи и продължи да крачи.

— Не ти казах, защото ми се стори по-уместно да уведомя Ив. Пък и в самото начало не те познавах достатъчно, за да…

— За да ми вярваш.

Погледът, с който го стрелна, изразяваше нещо средно между смущение и оправдание.

— Ти беше против книгата.

— И все още съм. — Извади пура от сакото си, което бе съблякъл по-рано. — И как реагира Ив?

— Разстрои се. Доста, струва ми се. Но бързо и умело го прикри.

— Сигурно. — Засега реши да не споделя мнението си по въпроса. Бавно взе чашата си с шампанско и се взря в мехурчетата. Те се издигаха бясно към ръба, пълни със сила и енергия. Също като Ив, помисли си. И колкото и да е странно, като Джулия. — Не е нужно да те питам ти как си я посрещнала. Я ми кажи по-добре какво означават според теб?

— Мисля, че целят да ме сплашат, разбира се. — В тона й се прокрадна нетърпение, но той само сви вежди и отпи. — Вярно е, че са двусмислени, дори глупави, но понякога и най-изтърканите фрази звучат зловещо, когато са анонимни и сякаш падат от небето. — Той не отвърна и тя отмахна косата от очите си. Жестът беше рязък и припрян и на Пол му хрумна, че по същия начин би реагирала и Ив. — Никак не ми е приятно, че някой се опитва да ми хвърля пясък в очите. Не ми се смей.

— Извинявай, как го каза само. Съвсем на място.

Тя грабна бележката от количката с обяда, върху която я бе оставил Пол.

— Да получа това тук, на десет хиляди километра от мястото, където ми изпращаха другите, значи, че някой ме е проследил до Лондон!

Отново отпи, продължавайки да я наблюдава.

— Някой друг, освен мен?

— Очевидно… — Даде си сметка, че думите й бяха изстреляни прекалено бързо, дори сърдито. Не довърши и изпусна дълга въздишка. Стаята отново се изпречи помежду им. Тя ли се бе отдалечила или той? — Пол, не подозирам теб. Никога не ми е минавало през ум. Подобен род заплахи са прекалено пасивни за твоята натура.

Той вдигна вежди и отпи.

— Това комплимент ли беше?

— Не, просто откровение. — Този път тя скъси разстоянието, като вдигна ръка към лицето му, за да изглади бръчките, които го бяха набраздили през последните няколко минути. — Нито съм го мислела преди, нито сега. Не бих могла.

— Защото сме любовници.

— Не, защото те обичам.

По устните му пробягна сянка на усмивка, когато посегна да улови ръката й.

— Човек не може да ти се сърди дълго, Джули.

— Ама ти сърдиш ли ми се?

— Да. — Въпреки това целуна дланта й. — Все пак смятам, че трябва да се заемем с тази работа. Първо следва да проверим кой може да е оставил съобщението на рецепцията.

Стана й неприятно, че не се е сетила за това преди него. Тъкмо там беше проблемът, че просто не бе способна да разсъждава. Когато той отиде до телефона, Джулия остана да седи, напомняйки си, че ако смята да доведе нещата докрай — което наистина влизаше в намеренията й, — трябва не само да проявява спокойствие, но и съобразителност. Следващата глътка шампанско я подсети, че пие на гладен стомах. Така едва ли щеше да запази мисълта си ясна.

— Билетите са били оставени от униформен раздавач — съобщи Пол, след като остави слушалката. — Другият плик е бил намерен на плота. Сега проверяват как се е озовал там, но едва ли някой е забелязал нещо.

— Всеки би могъл да го направи, всеки, който знае, че ще идвам тук да интервюирам баща ти.

— Кой знаеше?

Стана и отиде до количката да похапне.

— Не съм го пазила в тайна. Ив, разбира се. Нина, Травърс, Кийкий, Лайл… Дрейк сигурно. Пък и всеки, който реши да ги попита. Нали и ти така научи?

Въпреки обстоятелствата, напуши го смях, като я гледаше как се разхожда, разнасяйки чинията със скариди в сос от омари със себе си, набожда ги на вилицата и ги пъха в устата си, сякаш не се храни, а се зарежда с калории.

— Травърс ми каза. Следващият ми въпрос е какво смяташ да правиш по-нататък?

— По-нататък? Какво друго мога да правя, освен да не им обръщам внимание. Няма да ида в Скотланд Ярд, я. — От тази мисъл и от храната настроението й се подобри. Поуспокоена, остави полупразната чиния и отпи от шампанското. — Представям си как ще изглеждам. „Инспекторе, някой ми изпрати бележка. Не, не мога да твърдя, че е заплаха. По-скоро поговорка. Възложете случая на някой от най-кадърните си служители.“

При нормални обстоятелства сигурно щеше да се възхити на куража й, но в случая положението бе доста сериозно.

— Май не ти беше толкова смешно, когато отвори плика.

— Не, но вероятно би трябвало. „Злото не се поправя със зло“? Защо да се притеснявам от човек, на когото му липсва елементарна оригиналност?

— Странно, аз пък мисля, че е постъпил доста хитро. — Щом се приближи до нея, тя разбра, че опитът й да обърне всичко на шега се е провалил. — И да хванем този, дето изпраща бележките, полицията едва ли ще се заинтересува особено от него. Какво толкова, някакви си безобидни, дори банални поговорки. Трудно ще докажем, че в тях се таи заплаха. А ние знаем, че е точно така.

— Ако смяташ да ме уговаряш да се откажа от книгата…

— Вече разбирам, че е безполезно. Джулия, моля те, не ме дръж в неведение. — Докосна я съвсем леко по косата с ръка. — Дай ми да чуя записите. Искам да ти помогна.

Този път не можеше да му откаже. Беше се сблъскала не с наглост или самолюбие. А с любов.

— Добре. Веднага щом се върнем вкъщи.

 

 

Независимо че Джулия бе извън страната, Лайл продължаваше да проявява интерес към вилата за гости — там непрекъснато се влизаше и излизаше. Цели два дни екип от чистачи разтребваше из нея. Дойдоха камиони и ги натовариха с изпотрошени мебели, счупени стъкла и скъсани завеси. Той успя да надникне вътре, преди да се появят. Изглеждаше така, сякаш някой бе вихрил вътре страхотен купон.

Жалко, че го беше изпуснал. Адски жалко. Името на купонджията можеше да му донесе тлъста сумичка. Но точно този следобед щастливо бе яхал прислужницата от горните етажи. Сега си мислеше, че това кратко, но много готино чукане, вероятно му бе струвало няколко бона.

Е, съществуваха и други начини за печелене на пари. Лайл имаше големи мечти и цял списък с набелязани цели. На първо място бе едно порше. Нищо не впечатлява мадамите повече от самоуверения пич, който кара готина кола. Искаше да притежава и собствен дом, къща на морския бряг, където да си седи на верандата и да зяпа момичетата с изрязани бански и онова, дето е скрито под тях. Искаше да се сдобие също с ролекс и със съответния гардероб към него. Веднъж да се нареди, и хубавите гаджета ще почнат да му кацат като мухи на мед.

Лайл си беше въобразил, че не е далеч от осъществяването на мечтите си. Вече почти усещаше уханието на плажно масло и пот.

Водеше си подробни бележки със своя разкривен почерк. Какво се изнасяше от вилата, какво се внасяше. Кой извършваше доставките. Дори си извади резервен ключ от къщата, за да може да влиза, когато пожелае. Беше малко рисковано да се вмъкне, но той избра подходящ момент и успя да си направи копие от тефтерчето с телефоните на Нина и от личния й бележник.

Травърс едва не го спипа да надзърта в спалнята на Ив. Гаднярката му с гаднярка си пъхаше носа навсякъде и пазеше къщата като зъл пес. Остана разочарован, че Ив не си води дневник или някакви записки. Биха стрували цяло състояние. Но затова пък откри странни хапчета в нощното й шкафче и някакви любопитни бележчици в тоалетката й.

За какво, по дяволите, й бяха притрябвали такива глупости като „Не си търси белята“? Лайл реши да си мълчи за хапчетата и бележките, докато измисли как да му послужат.

Най-лесно се оказа да събира сведения от пазача на входа. Джо обичаше да бъбри, а бутнеш ли му една бира и някоя друга приказка, направо го хващаше словесна диария.

Много хора навестяваха Ив дори в нейно отсъствие.

Майкъл Торънт го откарали обратно с автомобила му, след като разбрал, че Ив ще бъде на снимки през следващите две-три седмици. Глория Дюбари се отбила да види Ив, но щом научила, че я няма, вместо нея потърсила Джулия. Шофирала сама и по думите на Джо си тръгнала с насълзени очи, когато не намерила никого.

Неколцина папараци се опитали да влязат преоблечени като раздавачи, но Джо ги разкарал. Умението му да надушва вестникарските плъхове сe ценеше високо от обитателите на Бевърли Хилс.

Пуснал Виктор Фланиган да влезе, но след по-малко от двадесет минути му отворил да си тръгне. Агентката на Ив, Маги Касъл, също идвала и останала два пъти по-дълго от него.

Лайл събираше методично сведения и смяташе, че вече разполага с професионално изпипан отчет. Може би трябва да стане полицейски инспектор, помисли си вечерта, докато се обличаше за излизане. Ченгетата по телевизията винаги отмъкваха най-апетитните парчета.

Спря се на чифт силно изрязани черни бикини и потупа приятелски любимия си член. Някоя нищо неподозираща мадама щеше да бъде ощастливена тази вечер. Нахлузи черни кожени панталони и закопча ципа на якето си върху впития си червен потник. Знаеше, че жените страшно си падат по мъже в кожени дрехи.

Ще връчи отчета си и ще прибере мангизите. После ще пообиколи няколко заведения, докато си избере щастливката.

 

 

Джулия не беше сигурна как ще възприеме сегашната съпруга на Рори Уинтроп. Но каквито и да бяха очакванията й, тя се изненада, че Лили Тисбъри едновременно й хареса и предизвика възхищението й.

На екрана актрисата обикновено изпълняваше ролята на повърхностни и лекомислени героини, които идеално пасваха на едрия й бюст, русата коса и невинните сини очи. На пръв поглед човек се изкушаваше да я причисли към онзи тип жени, които постоянно се кикотят и кълчат.

Ала на Джулия й бяха необходими по-малко от пет минути, за да промени мнението си.

Лили беше умна, духовита, амбициозна жена, която използваше външността си като оръжие, вместо да остави да бъде обратното. Освен това, се държеше съвсем естествено в традиционната гостна на къщата в Найтсбридж — типична невъзмутима англичанка и примерна съпруга в семпъл, син тоалет на „Живанши“.

— Питах се кога ли най-после ще ни дойдеш на гости — каза тя на Пол, докато поднасяше аперитива. — Женени сме от три месеца.

— Не идвам често в Лондон.

Джулия бе изпитала върху себе си този продължителен пронизващ поглед и се възхити на Лили, че го понесе с такава явна лекота.

— И аз така подочух. Е, избрал си крайно неподходящо време за това посещение. Вие за първи път ли сте в Лондон, госпожице Съмърс?

— Да, за първи.

— Жалко за тази неспирна суграшица. Но от друга страна, мисля, че е най-добре да видиш един град в най-лошата му светлина — както и избраника си, — така по-лесно ще решиш дали ще можеш да приемеш всичките му недостатъци.

Лили седна с усмивка и отпи от вермута си.

— Това е тънък намек, че Лили знае моите до един — намеси се Рори.

— Никак не е тънък даже — отвърна тя. Леко докосна ръката му, но — както не убягна на Джулия — с голяма обич. — Как да е тънък, като се каните да ме залеете със спомени за една от най-сериозните любовни връзки в живота на моя съпруг. — Тя се усмихна лъчезарно на Джулия. — Не се притеснявайте, не ревнувам, просто съм ужасно любопитна. Не изповядвам ревността, особено за минали неща. Колкото до бъдещето, вече съм предупредила Рори, че ако се изкуши да повтори предишните си грешки, няма да хленча, да рева, да му натяквам, нито ще хукна при адвоката си. — Отново отпи една малка глътка. — Просто ще го убия, бързо, хладнокръвно, без да ми мигне окото.

Рори се засмя и вдигна чашата към жена си за наздравица.

— Тя ме хвърля в ужас.

Пол се заслуша в разговора. Не му се вярваше, но започна да му се струва, че между баща му и жената, с която отскоро се беше свързал, съществува нещо сериозно и силно. Беше по-млада от единственото му дете и на пръв поглед лекомислено я взе за поредната мадама с налети гърди и пълни устни, с каквито баща му често си имаше работа.

Но Лили Тисбъри не приличаше на другите. След като преодоля своята привична и дълбоко вкоренена неприязън към нея, като към една от безбройните жени на баща си, той започна да я наблюдава и да я възприема с очите и ушите на писател. Забеляза неуловимите жестове, погледи, долови тембъра на гласа й, спонтанния смях. Това се казва брак, осъзна не без удивление той.

Между тях съществуваше непринуденост и разбирателство, каквито никога не бе усещал в отношенията между баща си и собствената си майка. Свързваше ги приятелство, каквото бе виждал само в един от браковете на баща си — когато Ив Бенедикт му беше съпруга.

Отидоха да вечерят и Пол изпита облекчение и почуда. Облекчението дойде, когато разбра, че Лили не спада към нито една от двете категории, в която влизаха повечето от жените на Рори. Нямаше да се преструва още от първия път, че са близки роднини. Нито щеше да му прави намеци насаме, че е готова да скъсят максимално разстоянието помежду им.

Почудата му пък се дължеше на факта, както му подсказваше собствената му интуиция, че може би баща му най-после е намерил човек, с когото да живее.

Джулия опита от задушената патица и изхлузи обувката на левия си крак. В камината зад гърба на Рори гореше огън, а над главите им се плискаше водопад от кристални лампички. Стаята с нейните гоблени и полирани остъклени шкафове щеше да изглежда стъписващо претенциозна, но в нея цареше уют. Писалищната маса от две части в стил ампир не беше разтегната. В средата й за украса бе поставена ваза с рози, от които се носеше ухание на ябълков цвят. Отвън долиташе едва доловимото съскане на суграшицата. Тя събу и другата си обувка.

— Не съм ви казала колко великолепен бяхте снощи — обърна се Джулия към Рори. — И колко съм ви признателна, че си направихте труда да ни изпратите билети.

— Никак не беше трудно — увери я Рори. — Много се зарадвах, че с Пол се опълчихте срещу природната стихия и дойдохте.

— За нищо на света нямаше да изпусна представлението.

— Харесвате ли „Лир“? — попита я Лили.

— Изключително вълнуваща и въздействаща пиеса. Покъртителна!

— Толкова трупове има накрая, и то само заради суетата и глупостта на един старец. — Тя намигна на съпруга си. — Рори е фантастичен в тази роля, но аз лично предпочитам комедията. Тя е не по-малко трудна за изпълнение, но поне когато се измъкваш от сцената, в ушите ти кънти смях, а не вопли и ридания.

Рори се подсмихна и поясни на Джулия:

— Лили обича произведенията с щастлив край. Още в началото на връзката ни я заведох да гледа „Дълго пътуване в нощта“^[1] — Рори си гребна с вилицата малко див ориз. — После ми каза, че ако искам да седя и с часове да слушам разни трагедии, по-добре да си търся друга компания. Следващия път я заведох на фестивал на братя Маркс^[2].

— Така се омъжих за него. — Тя докосна ръката му с върховете на пръстите си. — След като открих, че знае наизуст цели откъси от „Една нощ в операта“^[3].

— Аз пък си мислех, че е, защото съм много секси.

Когато му се усмихна, в лявото ъгълче на устните й се появи мъничка трапчинка.

— Скъпи, сексът е само за леглото. Щом един мъж разбира и цени комичния гений, значи с него може да се живее и извън общото ложе. — Отново се облегна назад и изпърха с мигли към Джулия. — Не сте ли съгласна с мен, скъпа?

— Досега Пол е предлагал да ме води само на баскетболен мач — отвърна тя, без да се замисли. Преди да съжали за отговора си, Лили избухна в смях.

— Рори, сигурно си бил страхотен баща, щом синът ти не може да измисли нищо по-добро от цяла сюрия потни мъже, които мятат топка към някакъв си кош.

— Не е лъжа, но момчето винаги е било на особено мнение по всички въпроси, включително и по въпроса за жените.

— Какво му е лошото на баскетбола? — попита Пол, като продължаваше спокойно да се храни. Погледът му бе втренчен в Джулия и тя прецени, че е най-разумно да свие уклончиво рамене. Изглеждаше невероятно красива с този смутен вид, мина му през ума. С пламнало лице хапеше долната си устна, което я правеше направо изкусителна. Реши, че по-късно трябва непременно и той да опита не само там, но и на други места.

— Но ти не пожела да дойдеш — напомни й.

— Не.

— Ако те бях поканил, да речем, на ретроспективно представление на Тримата комици, щеше ли да дойдеш?

— Не. — Устните й се разтеглиха в усмивка. — Защото ме караше да се притеснявам.

Той се пресегна през масата и улови пръстите й.

— А ако сега те поканя?

— Пак ме караш да се притеснявам, но може и да рискувам.

Той взе виното си и погледна към баща си.

— Комай мнението ми не е съвсем за изхвърляне. Лили, патицата е превъзходна.

— Благодаря. — Тя се подсмихна над чашата си. — Много ти благодаря.

Едва след като се върнаха в уютната всекидневна за кафето с бренди, темата за Ив Бенедикт отново бе подета. Джулия още се чудеше как най-тактично да започне интервюто, когато Лили сама предложи такава възможност.

— Съжалявам, че не успяхме да зачетем последния купон на Ив. Бяхме изненадани, че ни е поканила, и съжаляваме, че го пропуснахме. — Подви удобно крака под себе си, при което пролича колко са дълги. — Рори разправя, че купоните й винаги са били невероятни. — Често ли организирахте събирания, докато бяхте женени? — обърна се Джулия към Рори.

— Няколко пъти. Малки вечери в тесен кръг, неофициални гостувания със скара на открито. Шеметни соарета! — Той описа кръг във въздуха. Златните копчета на ръкавелите му проблеснаха на светлината на огъня. — Помниш ли тържеството за рождения ти ден, Пол?

— Трудно бих могъл да го забравя. — Той погледна към Джулия. Забеляза, че Лили се е приготвила да слуша. — Тя нае циркови изпълнители — клоуни, жонгльори, въжеиграч. Дори един слон!

— И градинарят едва не напусна, като видя състоянието на моравата на другия ден. — Рори се изкиска и разклати брендито в чашата си. — Животът с Ив рядко беше скучен.

— Ако трябва с една дума да я опишете?

— Ив ли? — замисли се. — Несломима, предполагам. Нищо не можеше да я съкруши за дълго. Спомням с как веднъж изпусна една роля, която дадоха на Шарлот Милър — горчив хап за Ив. Тя обаче отиде да играе Силвия в „Докосването на паяка“, същата година спечели награда в Кан с него и накара всички да забравят, че Шарлот изобщо е снимала филм по това време. Преди около двадесет и пет, тридесет години, трудно се намираха добри роли — киностудиите избягваха да наемат актрисите след една определена възраст. Ив замина за Ню Йорк и успя да се вреди в „Молбата на Мадам“ на Бродуей. Игра я една година, спечели „Тони“ и принуди Холивуд да й падне на колене, за да се върне. Ако се вгледате в кариерата й, ще забележите, че никога не е избирала лош сценарий. Е, в началото, разбира се, се срещат някои по-глупавички. Но когато студията й оказваше натиск, нямаше избор, освен да се съгласи. Въпреки това във всички, дори и най-слабите филми изпълнението й е било неповторимо. А за подобно постижение се изисква нещо повече от дарба, дори и от амбиция. Нужна е мощ.

— Той с удоволствие отново би работил с нея — вметна Лили.

— А аз много ще се радвам, ако го направят.

— И няма да се чувствате неловко? — попита Джулия.

— Ни най-малко. Може би, ако не бях в бранша, щеше да ми бъде трудно. И ако не бях сигурна, че на Рори му е мил животът. — Тя се засмя и намести дългите си стройни крака. — Във всеки случай не мога да не уважавам жената, запазила истински приятелски отношения с мъжа, който някога й е бил съпруг. Ние с моя бивш съпруг до ден днешен не се понасяме.

— Явно затова Лили не допуска възможността за развод с мен. — Рори се пресегна и улови ръката й. — Ние с Ив хранехме най-добри чувства един към друг. Когато пожела да разтрогнем брака си, постъпи благовъзпитано и разумно. Понеже вината беше моя, не можех да й се сърдя.

— Значи била твоя? Заради други жени?

— Главно заради това. Мисля, че… липсата на дискретност от моя страна по отношение на жените е една от причините Пол да бъде толкова предпазлив. Не съм ли прав?

— По-скоро придирчив — поправи баща си Пол.

— Аз не бях добър съпруг, нито добър баща. И в двата случая примерът, който му дадох, не е достоен за подражание.

Пол се размърда неспокойно.

— Защо, мисля, че се справих доста добре.

— Заслугата не е моя. Джулия може да го потвърди. Нали?

— Да, но ако ми позволите да кажа мнението си — като страничен човек, — според мен, сте били по-добър баща, отколкото можете да си представите. Доколкото ми е известно, никога не сте се престрували на такъв, какъвто не сте.

Погледът му се сгря.

— Благодаря ти за тези думи. Знам, че децата могат да извлекат поука както от добрите примери, така и от лошите. Зависи от детето. Пол винаги е бил изключително схватлив. Затова проявява такова благоразумие по отношение на другия пол и нетърпимост към безотговорните комарджии. Тъкмо от моята липса на здрав разум и от безотговорността ми, Ив накрая се умори.

— Чувала съм, че обичате хазарта. Притежавате ли собствени коне?

— Няколко. Винаги ми е вървяло в хазартните игри и вероятно затова ми е трудно да устоя пред някое казино, дългокрак породист кон или колода карти. Ив нямаше нищо против хазарта. От време на време тя също се включваше. По-скоро не одобряваше хората, с които човек неизбежно влиза в досег. Обикновено букмейкърите далеч не са каймака на обществото. Ив отбягваше повечето професионални комарджии. Макар че няколко години след развода ни се забърка с някакъв тип от този бранш. По моя вина, защото аз ги запознах. По онова време нямах представа, че е така тясно свързан с хазарта. По-късно взех да съжалявам за постъпката си.

— Хазарт ли? — Макар че цялата бе настръхнала, Джулия привидно нехайно отпи глътка вино. — Не си спомням досега в проучванията за Ив да съм се натъквала на факта, че се е увличала по хазарта.

— Не точно по хазарта. Както казах, Ив никога не е изпитвала особено влечение към облозите или залозите. Предполагам, че би било неточно да нарека онзи тип комарджия. Още повече, че шансът винаги бе на негова страна. Мисля, че най-вежливото определение е „бизнесмен“.

Джулия погледна Пол. Изразът в очите му мигновено й подсказа името.

— Майкъл Делрикио?

— Да. Ужасяващ човек. Запознах се с него във Вегас по време на един от по-успешните ми периоди. Играех на зарове в „Дезърт Палас“. Тази вечер те се проявяваха като красиви жени, готови да ти угодят.

— Рори често говори за хазарта с такива определения — подхвърли Лили. — Когато губи, описва заровете или картите с много цветисти женски имена. — Тя му отправи снизходителна усмивка и стана, за да му налее още бренди. — Каква отвратителна вечер е навън. Сигурна ли сте, че не желаете нещо по-силно от кафето, Джулия?

— Не, наистина. Благодаря. — Въпреки че гореше от нетърпение да поднови прекъснатия разговор, тонът й изразяваше едва забележимо любопитство. — Разправяхте за Майкъл Делрикио.

— Хмм. — Рори изпъна крака напред и затули с шепи чашата си. На Джулия й хрумна, че изглежда като типичен англичанин, който си отдъхва. Огънят пращеше зад гърба му, ръцете му топлеха чаша с бренди. Единственото липсващо нещо бяха две хрътки, задрямали в краката му. — Да, запознах се с Делрикио в „Палас“, след като бях обрал печалбата от масите. Предложи да ме почерпи с едно питие, престори се на мой почитател. Едва не му отказах. В подобни моменти често изпадаш в неловко състояние, но разбрах, че той държи казиното. Или по-точно, неговата организация, наред с няколко други.

— Казахте, че бил ужасяващ. Защо?

— Сигурно беше към четири сутринта, когато седнахме да изпием по едно — бавно продължи Рори. — Въпреки това, той изглеждаше… като банкер на спокоен делови обяд. Стори ми се извънредно словоохотлив. Наистина беше запален почитател, не само мой, но въобще на киното. Почти три часа непрекъснато говорихме за филми и за тяхното създаване. Каза ми, че би искал да финансира независима продуцентска компания и че щял да бъде в Лос Анджелес идния месец… — Замълча, за да пийне и да помисли. — Отново го срещнах на едно събиране, на което бяхме отишли с Ив. И двамата бяхме още свободни и, така да се каже, често си правехме компания. Всъщност, Пол живееше при Ив, докато учеше в Калифорния.

— Бях второкурсник в Ю Си Ел Ей^[4] — поясни Пол. Леко сви рамене и извади пура. — Баща ми още не ми е простил, че се отказах от „Оксфорд“.

— Беше решил да изневериш на семейната традиция.

— А ти самият стана яростен защитник на традицията, когато аз се опълчих срещу нея.

— И с това разби сърцето на дядо си.

Пол се ухили, захапал пурата.

— Каквото никога не е имал.

Рори се изпъна на стола, готов за борба. Ала също толкова внезапно отново се отпусна назад и се разсмя.

— Напълно си прав. Бог ми е свидетел, че с Ив беше по-добре, отколкото с майка си или с мен. Ако се беше огънал и бе отишъл в „Оксфорд“, старецът щеше да направи всичко възможно да ти отрови живота, както постъпи с мен.

Пол отпи от брендито си.

— Мисля, че Джулия се интересува повече от Ив, отколкото от нашата семейна история.

Рори поклати глава с усмивка.

— Според мен, двете са тясно свързани. Но засега ще се съсредоточим върху Ив. Тя изглеждаше шеметно красива онази вечер.

— Скъпи — измърка Лили, — не е много учтиво да говориш така пред настоящата си съпруга.

— Трябва да бъдем честни. — Улови ръката на Лили и целуна пръстите й. — Джулия настоява за това. Струва ми се, че тъкмо се бе върнала от някакъв курорт. Имаше свеж и отпочинал вид. Бяхме разведени от няколко години и си бяхме останали приятели. Много се радвахме, че вестниците ще вдигнат олелия, като разберат, че се движим заедно. С две думи, забавлявахме се. Може би — извини ме, скъпа, — щяхме да прекараме нощта в спомени, но аз я запознах с Делрикио. Привличането беше мигновено, или според старото клише, искрата веднага пламна, поне от негова страна. Колкото до нея, бих казал, че Ив бе заинтригувана. Достатъчно е да спомена, че Делрикио я изпрати до вкъщи. Какво се е случило след това, мога само да гадая.

— Всъщност, вие не отговорихте на въпроса ми. — Джулия остави празната си чаша. — Защо е бил ужасяващ?

Рори въздъхна леко.

— Както ви казах, той прояви интерес към една продуцентска компания. Изглежда, в началото обаче компанията не е проявила същия интерес към него. Три месеца след като запознах Делрикио с Ив, той — по-точно организацията му — стана неин собственик. След известни финансови провали, случаи с липсваща техника, злополуки, научих от далечни негови познати, че Делрикио има здрави връзки с… как се нарича в днешно време?

— Той е от Мафията — нетърпеливо се намеси Пол. — Няма защо да говорим със заобикалки.

— Опитвам се да бъда деликатен — измърмори Рори. — Както и да е, съществуваше подозрение — само подозрение, — че е свързан с организираната престъпност. Никога не е бил подвеждан под отговорност. Знам, че с Ив са се срещали дискретно няколко месеца, след което тя съвсем ненадейно се омъжи за онзи тенисист.

— Дамиен Приест — подсказа Джулия. — Ив спомена, че Майкъл Делрикио ги е запознал.

— Напълно е възможно. Делрикио познава маса хора. Нямам особена представа как е протекъл този брак. Освен, че е бил кратък. Ив никога не е споделяла причините за внезапното му прекъсване. — Той изгледа продължително сина си. — Поне не с мен.

 

 

— Не желая да обсъждам Делрикио. — Веднага щом влякоха в апартамента на хотела, Пол съблече сакото си. — Почти цялата вечер се занимава с интервюто. Дай си почивка.

— Ти можеш да ми представиш нещата от такъв ъгъл, от какъвто баща ти не може. — Джулия изхлузи обувките си. — Искам да чуя твоето тълкуване, твоето мнение. — Направи й впечатление как сваля вратовръзката си — пръстите му припряно и нервно дръпнаха възела, и разбра, че в него напира гняв.

— Отвращава ме! Това не е ли достатъчно?

— Не. Вече знам какво изпитваш към него. Сега искам да разбера защо.

— Да речем, че не понасям престъпни барони. — Пол изрита обувките си. — Приеми го като чудачество.

Неудовлетворена, Джулия се намръщи и извади фибите от косата си.

— Този отговор би ме задоволил, ако не те бях видяла в компанията му и не знаех, че ненавистта ти е насочена лично към него, а не по принцип. — Фибите се впиха в дланта й. Когато разтвори шепа и ги погледна, осъзна, че близостта помежду им бе станала естествена. Двама любовници, които с лекота изритват обувките си и разпускат коси. Близостта на душите бе по-неуловима. Мисълта за това й причини тъпа болка, породена едновременно от яд и от обида.

Без да сваля поглед от него, хвърли фибите на масата.

— Смятах, че вече си имаме доверие.

— Не става въпрос за доверие.

— Винаги става въпрос за доверие.

Той седна, лицето му изглеждаше разярено, за разлика от нейното, което бе спокойно.

— Значи няма да се откажеш?

— Такава ми е работата — напомни му тя. Отиде до прозореца и с рязко движение дръпна завесите, за да скрие бурята от погледите им и да останат сами един срещу друг в златистата, натрапчива светлина на лампата. — Щом държиш въпросът да бъде разглеждан само на професионално равнище, чудесно. Ив може да ми каже всичко, което искам да знам за Майкъл Делрикио. Просто се надявах да чуя твоето мнение.

— Чудесно, моето мнение е, че той е долна твар, маскирана в италиански костюм! Отвратителна гадина, защото изпитва удоволствие да бъде такъв, какъвто е! — Очите му искряха. — Той черпи изгода от мъката по света, Джулия. И когато краде, изнудва, осакатява или убива, за него това е чисто и просто част от бизнеса. Нищо повече.

Тя седна, но не взе касетофона.

— И все пак Ив е имала връзка с него.

— Според мен, истината е, че в началото тя не си е давала сметка с кого и с какво точно се е захванала. — Явно й се е струвал привлекателен. Не може да му се отрече, че умее да бъде чаровен. Не е лишен от дар-слово, от ерудиция. Било й е приятно да усеща присъствието му и предполагам, могъществото му.

— Ти си живеел при нея тогава — подхвърли Джулия.

— Следвах в Калифорния и се бях установил при нея. Едва тази вечер узнах как се е запознала с Делрикио. — Дребна, незначителна подробност, помисли си. Останалото, или по-съществената част, му беше известно. А сега, заради упоритостта й, щеше да го научи и тя. — Започна да се отбива при нея — да поплуват, да поиграят тенис, да вечерят. Няколко пъти отидоха заедно до Вегас, но през повечето време се виждаха в къщата. Постоянно й изпращаше цветя, подаръци. Веднъж доведе главния готвач на един от ресторантите си и го накара да приготви богата италианска вечеря.

— Той притежава ресторанти?

Пол я погледна бегло.

— Притежава — отвърна глухо. — Наоколо постоянно се навъртаха двама-трима от неговите хора. Никога не шофираше сам и не идваше без придружител. — Тя кимна с разбиране. Също като вратите на имението на Ив. Могъществото винаги изисква жертви. — Не ми харесваше нито той самият, нито начинът, по който гледаше Ив — сякаш беше една от паразитните му орхидеи.

— Моля?

Пол стана и отиде до прозореца. Беше неспокоен и леко открехна завесите. Суграшицата бе спряла, но дори през стъклото във времето се усещаше нещо неприятно. Не е задължително грозотата да е явна, за да бъде доловена.

— Отглежда орхидеи. Вманиачен е на тази тема. По същия начин се отнасяше и към Ив, непрекъснато се навърташе наоколо и настояваше да знае къде е и с кого. На нея й беше забавно, защото отказваше да му дава обяснения, което го влудяваше. — Обърна очи към нея и забеляза, че се усмихва. — Смешно ли ти се струва?

— Извинявай, просто… просто й завиждам, че може така умело да си играе с мъжете.

— Не е съвсем вярно — промълви той и остана сериозен. — Веднъж ги заварих да се карат, той й крещеше и я заплашваше. Заповядах му да напусне, дори се опитах собственоръчно да го изхвърля, но телохранителите му наскачаха отгоре ми като бълхи. Наложи се Ив да се намеси.

Вече не й беше забавно, спомни си нещо и я хвана страх. Не каза ли Делрикио, че за жалост Ив не му е позволила да научи Пол на уважение?

— Бил си на колко, на двадесетина години?

— Някъде там. Беше грозно, унизително и отрезвяващо. Ив се ядоса, но колкото на него, толкова и на мен. Мислеше, че ревнувам. Може и така да е било. Отървах се с разбит нос и няколко натъртени ребра.

— Били са те? — прекъсна го тя с пресекващ от изненада и ужас глас.

Той се засмя.

— Да не мислиш, че някой ще си вземе горила, за да му прави понички. Можеше да бъде и по-лошо — много по-лошо, защото всячески се мъчех да докопам гърлото на онова копеле. Сигурно не си чувала, че от време на време получавам пристъпи на буйство и се развилнявам.

— Не — отвърна тя доста спокойно, макар че стомахът й се беше разбунтувал. — Не съм. Заради този ли… епизод Ив реши да скъса с Делрикио?

— Не. — Беше се уморил от приказки и от мисли. — Връзката й с него нямаше нищо общо с мен. И в това отношение беше съвсем права. — Бавно, почти дебнешком, пристъпи към нея. И подобно на всички преследвани същества, тя потръпна от уплаха и сърцето й лудо заби. — Знаеш ли как изглеждаш сега с този изпънат като струна гръб на стола и чинно скръстени ръце? А очите ти са толкова сериозни и угрижени?

Накара я да се почувства глупаво и тя се размърда.

— Искам да знам…

— Там е проблемът — прошепна той и се наведе към нея, за да вземе лицето й в шепите си. — Искаш да знаеш, а трябва само да чувстваш. Какво чувстваш сега, когато ти казвам, че единственото, което се върти в главата ми, е как да смъкна тая официална рокличка и да проверя дали парфюмът, с който те видях да се пръскаш преди няколко часа, още е пропит в кожата ти — не другаде, а там, точно под извивката на брадичката?

Щом прокара пръсти по въпросното място, тя отново се размърда. Но намерението й да се изправи се оказа погрешен ход, защото се озова плътно притисната до него.

— Опитваш се да ми отклониш вниманието.

— Адски точно. — Разкопча ципа й и се подсмихна, когато тя понечи да се измъкне. — А ти отклоняваш вниманието ми от мига, в който те срещнах.

— Искам да знам… — направи пореден опит тя и ахна от изненада, когато той смъкна роклята й до кръста. Устата му я покри и ръцете му я сграбчиха, не нежно, не и похотливо, а с пламенна настойчивост, граничеща с лудост. — Пол, почакай, трябва да разбера защо е скъсала с него!

— Заради едно убийство. — Очите му мятаха искри и той отново притегли главата й. — Хладнокръвно, преднамерено убийство за пари. Делрикио бе заложил на Дамиен Приест и затова отстрани съперника му.

Очите й се разшириха от ужас.

— Искаш да кажеш, че…

— Пази се от него, Джулия. — Привлече я към себе си и тя усети през тънката коприна парещата му кожа. — В сравнение с онова, което изпитвам към теб, и с онова, което съм готов да направя заради теб, чувствата ми към Ив през всичките изминали години са нищо. — Вплете настървено пръсти в косата й и ги стисна. — Нищо!

Още потръпваше от вълнение, когато я повали на пода и й го доказа.