Нора Робъртс
Искрени лъжи (6)

Пета глава

Ъгловото сепаре в заведението „При Дени“ никак не отговаряше на представата за ресторант, където закусват големци, но Дрейк беше сигурен, че поне ще избегне срещата с познати. Най-вече с такива, които бяха от значение за него. С второто кафе си поръча малка порция шунка с яйца, макар да бе хапнал преди това. Винаги ядеше, когато беше нервен.

Делрикио закъсняваше.

Дрейк изсипа три пакетчета захар в чашата си и за трети път през последните пет минути погледна ролекса си. Полагаше усилия да не се поти.

Ако можеше да събере смелост и да стане от масата, щеше да изтича в мъжката тоалетна, за да види дали не се е разрешила косата му. Внимателно я приглади с ръка, да не би някое кичурче да не е на мястото си. Опипа копринената вратовръзка, възелът не се беше разхлабил. Суетливо изтръска ръкавите на скъпото си сако. Златните копчета за ръкавели блестяха върху колосаните маншети на кремавата риза с монограм.

Фасонът означаваше всичко за него. За срещата с Делрикио трябваше да изглежда спокоен, уверен, невъзмутим. Вътрешно се чувстваше като момченце, което с омекнали от страх колене очаква поредния пердах.

Колкото и сурови да бяха тези наказания в детството, те бяха нищо в сравнение с онова, което щеше да му се случи, ако не се справеше на срещата. Някога след боя на майка си поне оставаше жив.

Нейното верую беше, че пръчката е най-доброто възпитание и честичко го прилагаше с фанатично изцъклен поглед.

Убежденията на Делрикио можеха да се определят по-скоро така — бизнесът си е бизнес, и затова бе готов да реже жизненоважни късчета от тялото на Дрейк с такава невъзмутимост, с каквато някои си пилят ноктите.

Дрейк поглеждаше часовника си за четвърти път, когато Делрикио се появи.

— Много кафе пиеш — рече той и приседна с усмивка. — Вредно е за здравето.

Майкъл Делрикио наближаваше шестдесетте и се вълнуваше от количеството холестерин в кръвта си със същата сериозност, с която гледаше на наследения от баща си бизнес. В резултат на това беше едновременно богат и здрав като бик. Мургавата кожа на лицето му се поддържаше от седмични масажи и ярко контрастираше със стоманеносивата коса и рошавите мустаци. Ръцете му бяха гладки, пръстите дълги и тънки като на пианист. Носеше само един накит — златна венчална халка. Имаше слабо изящно лице с незначителни бръчки и дълбоки тъмнокафяви очи, които притежаваха способността да се усмихват мило на любимите внуци, да се просълзяват от възвишени оперни арии и да бъдат съвсем безизразни, когато се организира поредният удар.

Делрикио рядко влагаше чувства в бизнеса.

Беше доброжелателно настроен към Дрейк, все едно му беше вуйчо, макар да го смяташе за глупак. Тъкмо по тази причина бе предпочел да дойде лично на срещата вместо да изпрати някой от недотам изтънчените си служители да разкраси хубавичкото му лице.

Делрикио махна с ръка на сервитьорката. Заведението беше претъпкано и шумно — хленчеха дечурлига, тракаха прибори, но тя веднага се отзова на повикването му. Могъществото го обгръщаше плътно отвсякъде, както италианският му костюм.

— Сок от грейпфрут — каза с лек бостънски акцент. — Порция добре изстуден пъпеш и препечен ръжен хляб. — Е — добави, щом сервитьорката се отдалечи, — добре ли си?

— Да. — Дрейк почувства как подмишниците му овлажняват. — А вие?

— Здрав съм като кон. — Делрикио се изпъчи и потупа стегнатия си корем. — Моята Мария още прави най-вкусните лингуини^[1] на света, но аз се ограничавам, ям само салата на обяд и три пъти седмично спортувам. Холестеринът ми е сто и седемдесет.

— Чудесно, господин Делрикио.

— Имаме само едно тяло.

Дрейк не искаше единственото му тяло да бъде разфасовано като пуйка.

— Как е семейството ви?

— Идеално. — Делрикио беше любящ баща и се усмихна разнежено. — Миналата седмица Анджелина ме дари с още едно внуче. Сега имам общо четиринадесет. — Той се просълзи от умиление. — Това е то човешкото безсмъртие! А ти, Дрейк, трябва да се ожениш за някое добро момиче и да правиш деца. Така ще осмислиш живота си. — Приведе се напред като загрижен баща, който се кани да даде мъдър съвет. — Хубаво е да чукаш красиви жени. Мъжът си е мъж. Но семейството не може да се замени с нищо.

Дрейк се усмихна насила и надигна чашата си.

— Още търся подходяща партия.

— Когато започнеш да слушаш сърцето си, а не оная си работа, ще я намериш. — Въздъхна при вида на поръчката, която им донесоха, погледна изумено към яденето на Дрейк и взе да пресмята калориите му. — А сега… — Едва не подскочи, като видя как Дрейк полива палачинките си със сироп и гнусливо набоде парченце пъпеш с вилицата си. — Сигурно си готов да изплатиш дълга си.

Залъкът шунка преседна на Дрейк. Докато се мъчеше да го преглътне, по тялото му изби пот.

— Както знаеш, малко съм закъсал. В момента изпитвам известни финансови затруднения. — Поля палачинките с още сироп, докато Делрикио важно ядеше пъпеша си. — Готов съм да ви дам десет процента и своята честна дума.

— Десет процента значи. — Делрикио сви устни и съвсем тънко намаза препечената филийка с ягодов конфитюр. — А останалите деветдесет хиляди?

Деветдесет хиляди! Цифрата прокънтя в главата на Дрейк като удар с чук.

— Щом ми потръгне. Само да победи някой кон и ще си стъпя на краката.

Делрикио попи устни със салфетката.

— Така разправяше и преди.

— Знам, но този път…

Делрикио вдигна ръка и припряните обяснения на Дрейк секнаха.

— Имам слабост към теб, Дрейк, затова ще ти кажа, че хазартът е за глупците. За мен той е част от бизнеса, но като гледам как пагубно рискуваш… здравето си, много се тревожа.

— Ще си наваксам всички загуби на състезанията за Голямата купа, ще видите. — Дрейк започна да яде бързо, за да напълни дупката, зейнала в корема му от страх. — Искам само една седмица отсрочка.

— Ами ако загубиш?

— Няма — усмихна се той отчаяно. По гърба му вече се стичаше обилна пот.

Делрикио продължи да си хапва. Парченце пъпеш, залък препечен хляб, глътка сок. На съседната маса една жена настани малчугана си във високо столче. Делрикио намигна на детето и поднови ритуала си — пъпеш, препечен хляб, сок. Дрейк почувства, че погълнатите яйца се втвърдяват в стомаха му.

— Леля ти добре ли е?

— Ив ли? — Дрейк облиза устни. Беше сред малцината, които знаеха за кратката, бурна връзка между леля му и Делрикио. Така и не можа да определи дали е в негова полза, или не. — Много е добре.

— Чух, че се кани да издава мемоарите си.

— Да. — Въпреки че стомахът му се съпротивляваше, глътна още кафе. — Довела е някаква писателка от Изток, за да напише авторизираната й биография.

— Млада жена?

— Джулия Съмърс. Изглежда способна.

— И докъде смята да стигне в разкритията си?

Дрейк усети лек прилив на облекчение при този обрат на разговора. Намаза дебело една препечена филийка с масло.

— Кой знае? При Ив всичко зависи от настроението й.

— Но ти ще разбереш.

Тонът накара Дрейк да замръзне на мястото си и ножът му увисна във въздуха.

— Тя не споделя с мен такива работи.

— Ще разбереш — повтори Делрикио. — Тогава ще ти дам една седмица отсрочка. Услуга за услуга. — Усмихна се. — Така е между приятели. И роднини.

 

 

Гмуркането в басейна я подмладяваше. Нощта, прекарана с Виктор, я беше заредила с плам и тя отново се чувстваше като момиче. Беше се събудила по-късно от обикновено с нетърпимо главоболие. Но от лекарството и прохладната чиста вода изпита облекчение.

Плуваше бавно и методично бруст, наслаждавайки се на пълния синхрон, с който се движеха ръцете и краката й. Не беше кой знае какво да можеш да използваш тялото си, но тя се бе научила да цени този дар.

През изтеклата нощ тялото й се бе превърнало в източник на върховно удоволствие, помисли си Ив и заплува кроул. Сексът с Виктор винаги беше неповторимо изживяване. Буен или нежен, спокоен или задъхан. Бог им бе свидетел, че през годините бяха опитали всички възможни варианти.

Изминалата нощ беше незабравима. Лежаха прегърнати и след утихването на страстта, притиснати като двойка стари бойни коне, тя усещаше как отново прониква в нея за сетен път, преди да заспят.

От всички мъже и любовници не бе срещнала друг като Виктор. И тъкмо защото бе имала много мъже и любовници, той беше единственият истински господар на сърцето й.

Някога, преди десетки години, чувствата й към него я караха да изпада в отчаяние, да беснее, да ругае и да проклина съдбата, че не им е отредила да бъдат заедно. Това време бе отдавна минало. Сега можеше само да й благодари за всеки изживян миг.

Ив излезе от басейна, потрепери от допира на хладния въздух върху мократа си кожа и бързо навлече дълга червена хавлия. В същия момент, сякаш бе очаквала да я повикат, Травърс се появи със закуската и флакон хидратантен лосион върху подноса.

— Нина обади ли се на Джулия? — попита Ив.

Травърс шумно пое въздух през носа си. Свистенето наподобяваше шума на врящ чайник.

— На път е.

— Добре. — Ив взе шишенцето с лосиона и небрежно го разклати, без да сваля поглед от икономката си. — Не е необходимо така открито да изразяваш неодобрението си.

— Имам право да мисля каквото си ща.

— Да знаеш, също — добави Ив с лека усмивка. — Но защо обвиняваш нея?

Травърс съсредоточено се зае да нарежда закуската върху лъснатата бяла масичка.

— По-добре я отпрати и зарежи всичко. Търсиш си белята. Никой няма да ти свали шапка.

Ив умело нанесе лосиона върху лицето си.

— Имам нужда от нея — простичко заяви. — Не мога да се справя сама.

Травърс стисна устни.

— Цял живот правиш каквото си наумиш, дявол да го вземе! Този път обаче ще загазиш.

Ив не се помръдна и лапна една малина.

— Едва ли. Все ще ми се размине някак.

Травърс сърдито се отправи към къщата. Ив продължи да се усмихва, сложи си слънчевите очила и зачака Джулия. Не се наложи да чака дълго. През тъмните стъкла забеляза приближаването на чифт спортни обувки, тесни тъмносини панталони и светла раирана блуза и взе да гадае кой е. Още се съмняваше, но съдейки по облеклото и походката, окончателно реши и се успокои.

Чудеше са дали някога помежду им щеше да се възцари доверие.

— Надявам се нямате нищо против да разговаряме тук. — Ив я покани с ръка да седне на стола до себе си.

— Не, никак. — Моментално се запита колко ли хора са виждали това прочуто лице без грим. И дали знаят, че красотата му се дължи на хубавата кожа и изящните черти, а не на козметични трикове. — Стига вие да се чувствате добре.

— Същото важи и за вас. — Ив й наля сок и учудено повдигна вежди, когато Джулия поклати глава и отказа добавката от шампанско. — Никога ли не се отпускате? — попита я тя.

— Разбира се, че се отпускам. Но не и когато работя.

Ив замислено опита коктейла си, хареса го и отпи още една глътка.

— Какво правите, за да се отпуснете?

Объркана от въпроса, Джулия запелтечи:

— Ами, аз… аз…

— Хванах ли ви натясно? — подхвърли Ив и гръмко се засмя. — Искате ли да ви кажа каква сте? Вие сте завидно млада и привлекателна. Всеотдайна майка, за която детето е смисълът на живота й, решена да го възпита както трябва. Работата е на второ място, макар че гледате на нея изключително сериозно. Спазването на благоприличието, етикета и добрите обноски е ваш ръководен принцип, още повече че под привидната ви сдържаност дреме силна и страстна натура. Амбицията е ваш скрит порок, от който почти се срамувате. По важност в списъка, мъжете са някъде на опашката, бих казала, доста след чорапите на Брандън.

Джулия трябваше да впрегне цялата си воля, за да запази самообладание. Но не можеше да потуши пламъка в очите си.

— Изкарахте ме ужасно безинтересна.

— Напротив, възхитителна — поправи я Ив и посегна към малините. — Макар че понякога двете определения се доближават по смисъл. Всъщност, исках да ви предизвикам, да поразклатя олимпийското ви спокойствие.

— Защо?

— За да се уверя, че разголвам душата си пред себеподобен. — Ив сви рамене и отчупи крайчеца на един кроасан. — След словесната ви престрелка с Пол онази вечер заподозрях съществуването на буен нрав. Уважавам такива хора.

— Не всеки може да си позволи да го проявява. — Нейният обаче още припламваше в очите й. — И аз съм човек, госпожице Бенедикт.

— Ив.

— Човек съм, Ив, и се вбесявам, когато си играят с мен. — Джулия отвори куфарчето си, за да извади оттам бележника и касетофона. — Вие ли го изпратихте да дойде вчера?

Ив се ухили до уши.

— Кого?

— Пол Уинтроп.

— Не. — Изненадата и любопитството й ясно проличаха, но Джулия си напомни, че има работа с актриса. — Пол ви е навестил?

— Да. Много е загрижен за книгата и за това как ще я напиша.

— Винаги се е опитвал да ме предпази. — Напоследък Ив често губеше апетит. Остави закуската и си взе цигара. — Допускам, че проявява и личен интерес.

— Едва ли.

— Не бъдете толкова сигурна. — Ив отново се засмя, но в главата й се зароди една мисъл. — Скъпа моя, повечето жени оплезват език на петата минута, след като се запознаят с него. Доста е разглезен. С неговата мъжествена външност, чар и неприкрита чувственост, не можете да очаквате да бъде другояче. Изпитала съм го на гърба си — добави тя и дръпна от цигарата. — Нали едно време хлътнах по баща му.

— Разкажете ми. — Джулия се възползва от предоставената й възможност и включи касетофона на запис. — За Рори Уинтроп.

— О, Рори ли… Лице на дявол, душа на поет, тяло на бог и акъл на доберман, юрнал се подир разгонена кучка. — Когато отново прихна, в смеха й нямаше злоба, само добродушна насмешка. — Винаги съм съжалявала, че с него не се получи. Харесвах го, кучия му син! Проблемът на Рори беше, че при всяка ерекция чувстваше морален дълг да я оползотвори. Без значение дали с френски прислужнички, ирландски готвачки, актриси или случайни фльорци. Станеше ли му дори от поглед, Рори решаваше, че е въпрос на мъжка чест да го вкара някъде. — Ив се изхили и напълни чашата си със сок и шампанско. — Сигурно щях да се примиря с изневерите му, защото той не влагаше чувства в тях. Но Рори допусна грешка, когато започна да ме лъже. Не можех да остана омъжена за човек, който ме смята за толкова глупава, че да вярвам на жалките му измислици.

— Непостоянството му не ви ли притесняваше?

— Не съм казала такова нещо. Разводът е прекалено почтен и прозаичен начин да отмъстиш на един мъж за кръшкането му. Аз вярвам в отмъщението, Джулия. — Думата й достави неимоверна наслада, равна на удоволствието, което изпитваше от пенливото шампанско. — Ако държех повече на Рори и по-малко на Пол, връзката ни вероятно щеше да приключи много по-бурно.

За пореден път Джулия изпита смътно съчувствие. При нея също връх беше взела обичта към детето и това бе пощадило бащата.

— С Рори сте разделени от доста време, но продължавате да поддържате близки отношения със сина му.

— Обичам Пол. Винаги съм го чувствала като свое дете. — Ив не си позволи да се разнежи, но веднага щом смачка цигарата си, запали нова. Колко усилия й струваха тези думи.

— Не бях кой знае каква майка, за разлика от вас — добави с измъчена усмивка тя. — Но исках да се грижа за това момче. Току-що бях прехвърлила четиридесетте и бях навлязла във възрастта, когато една жена си дава ясна сметка, че е пропуснала възможността да предприеме решителната стъпка. И ето че се появи това будно и красиво дете, беше на възрастта на Брандън. — Тя отново отпи, за да може да овладее вълнението си. — Пол се оказа единственото ми спасение.

— Ами майката на Пол?

— Марион Харт ли? Беше изумителна актриса, но вманиачена на тема „Холивуд“. Все пак силата й беше в театъра. Двамата с Рори само си прехвърляха детето между Ню Йорк и Ел Ей. Марион изпитваше привързаност към Пол, но някак хладна, като към домашно животинче, купено импулсивно, което трябва да се храни и извежда на разходка.

— Но това е ужасно!

Ив за първи път долови изблик на чувства в гласа на Джулия, което напълно се съчетаваше с гневните искрици в очите й.

— Срещат се стотици жени в подобно положение. Не ми вярвате, защото имате Брандън. Но кълна ви се, всички жени приемат майчинството! В неговия случай липсваше насилие. Нито Рори, нито Марион биха навредили на момчето. Не бяха и нейните родители. Просто се отнасяха с добродушно безразличие.

— Сигурно му е било адски мъчно — прошепна Джулия.

— Не можеш да тъжиш по нещо, което не познаваш. Забеляза, че Джулия бе престанала да си води бележки и цялата се бе превърнала в слух. — Когато се запознах с Пол, той беше интелигентно и много самостоятелно дете. Не вървеше да му се натрапвам, преструвайки се на любяща майка дори да знаех как. Но можех да се отнасям с внимание към него и да му се радвам. Често си мисля, че се омъжих за Рори, защото всъщност обожавах сина му.

Ив се облегна на стола си, извличайки искрено удоволствие от този спомен.

— Естествено, познавах Рори отпреди. Движехме се в едни и същи кръгове. Между нас съществуваше привличане, имаше тръпка, но някак все се разминавахме. Когато аз бях свободна, той беше обвързан и обратното. После направихме общ филм.

— „Лице като картинка“.

— Да, романтична комедия. Страхотно добра. Едно от най-приятните ми изживявания. Сценарият беше майсторски написан и духовит, режисьорът — талантлив, костюмите — фантастични, а партньорът ми — изкусен подпалвач на чувствени желания. След две седмици снимки искрите им се разгоряха и извън екрана.

 

 

Леко пийнала Ив безразсъдно прекрачи прага на крайбрежната къща, собственост на Рори в Малибу^[2]. Снимките бяха продължили до късно, след което те се усамотиха в едно долнопробно заведение, където се наливаха с бира и се тъпкаха с разни мазнотии. Рори пускаше монетите в музикалния автомат една подир друга, така че смехът им и сексуалните закачки, които си подхвърляха, непрестанно бяха съпроводени от песните на „Бийч Бойс“.

„Властта на цветята“^[3] тъкмо бе започнала да дава първите признаци за себе си в Калифорния. Повечето от останалите посетители бяха ученици и студенти с развети до раменете коси и саморъчно боядисани фланелки.

Едно момиче, замаяно от марихуаната, окачи мънистено герданче около врата на Рори, задето пусна цели два долара в музикалния автомат.

И двамата бяха известни звезди, но никой не ги позна. Хлапетиите, посещаващи заведението, не си пилееха парите за филми от рода на тези, в които участваха Ив Бенедикт и Рори Уинтроп. Харчеха ги за концерти, наркотици и източни благоухания. От Удсток^[4] ги деляха само три години и протежението на континента.

Ив и Рори не се интересуваха особено от войната във Виетнам, нито от изпълненията на цитра.

Напуснаха заведението, качиха се на спортния му мерцедес и отпратиха към Малибу със смъкнат гюрук, замаяни от бирата. Бяха в трепетно очакване. Ив внимателно беше планирала тази вечер. На другия ден нямаха снимки, затова можеше да не се тревожи, че очите й ще изглеждат подпухнали. Колкото и да копнееше за една любовна нощ, тя бе преди всичко кинозвезда.

Съвсем трезво бе решила да спи с Рори. В живота й зееха празноти, които никога нямаше да запълни. Но можеше да ги замаже, поне за кратко.

Със силно разрошена от вятъра коса и боса, защото бе зарязала обувките си в колата, Ив набързо обиколи дневната. Високи тавани, облицовани с полирано дърво и изградени изцяло от стъкло стени, през които долиташе шумът на прибоя. Тук ще бъде, каза си тя и се излегна върху килимчето пред огромната камина. Тук, и то сега.

Усмихна му се. Изглеждаше невероятен на светлината на свещите, които припряно бе запалил. Бронзов загар, коса с цвят на махагон, очи като сапфири. Вече бе опитала вкуса на устните му под погледа на тълпящите се около тях снимачни техници. Желаеше го без сценарий и режисура.

Копнееше за дива, изпепеляваща страст, готова да забрави за няколко часа какво й предстои.

Той коленичи до нея.

— Знаеш ли откога те искам?

Нищо не можеше да се сравни с мига, в който една жена се кани да се отдаде на някой мъж.

— Не.

Събра косите й в едната си ръка.

— Откога се познаваме?

— От пет-шест години.

— От толкова време значи. — Наклони глава и захапа устните й. — Лошото е, че прекалено много се застоявах в Лондон, вместо да бъда тук с теб и да те любя.

В това се криеше част от часа му, умееше да създава у жените чувството, че са единствени. Всъщност, с която и да се намираше в момента, илюзията беше пълна.

Тя прокара ръка по лицето му, омагьосана от бръчиците, трапчинките и гладките места, които се съчетаваха в такъв изумителен образ на мъжката красота. Във физическо отношение Рори Уинтроп беше съвършен. И поне тази нощ щеше да й принадлежи.

— Тогава ме вземи сега. — Ив придружи поканата си с тих смях и изхлузи ризата през главата му. В отблясъка на свещите очите й искряха от страст и обещания.

Той предусети, че тя е настроена за състезание, не за танц. Въпреки че би предпочел поне първия път да бъде зареден с повече романтика и очакване, Рори винаги бе готов да угоди на партньорката си. В това също се състоеше част от чара и недостатъците му.

Задърпа дрехите й, очарован и същевременно смутен от яростта, с която дереше гърба му. Женското тяло винаги го бе възбуждало, слабо или пълно, младо или зряло. Плътта на Ив го подлудяваше, извивките на разкошната й фигура го караха да се самозабравя, уханието, допирът на кожата й го изпълваха с похот и той изстена, когато го сграбчи за панталоните и напипа твърдия му член.

За нея нещата не се развиваха достатъчно бързо. Още не можеше да се отърси от мислите си. Чуваше плясъка на морските вълни в пясъчния бряг, ударите на сърцето си, накъсаното дишане. Копнееше за онзи вакуум по време на акта, когато се отдаваш само на усещания. В отчаян порив тя се претърколи върху него. Тялото й се гърчеше като камшик, жилав и опасен. Трябваше да я накара да забрави. Не искаше да си спомня докосването на други ръце, вкуса на други устни, мириса на друга плът.

Единственото й спасение беше да избяга от реалността и тя се бе зарекла да го направи с Рори Уинтроп.

Отблясъците на свещите затанцуваха по кожата й, когато се изви над него. Косата й се спускаше по гърба като кехлибарен водопад. Щом го пое в себе си, нададе вик като молитвен зов. Залюля се отгоре му, докато накрая потъна в забрава.

Отмаляла, тя се отпусна върху него. Сърцето му блъскаше лудешки под нейното и тя се усмихна, изпълнена с признателност. Щом можеше да се отдава на този мъж, да изпитва наслада и страст с него, значи щеше да се излекува и да възвърне душевното си равновесие.

— Живи ли сме още? — прошепна Рори.

— Май че да.

— Добре. — Намери сили да плъзне ръце по гърба й и бавно отмести задните й части. — Дяволски добре яздиш, Иви.

Тя се усмихна. Никой не я беше наричал „Иви“, но й хареса как звучи, изречено с школувания му артистичен глас. Надигна глава и го погледна. Очите му бяха затворени, а лицето му бе глуповато ухилено и сияещо от задоволство.

При вида му прихна и го целуна, отново изпълнена с признателност.

— Какво да опитаме през втория рунд?

Очите му бавно се отвориха. В тях се отразяваха едновременно желание и обич. До този момент не си бе давала сметка колко силно е копняла и за двете. Обичай ме, обичай само мен, помисли си, и аз ще сложа света в краката ти.

— Знаеш ли какво? Горе имам страхотно легло с гигантски размери и страхотна вана. Защо не ги използваме?

Точно това направиха, плискаха се в горещата вода и вилняха върху атлазените чаршафи. Наслаждаваха се един на друг с настървението на обезумели от глад деца, докато телата им отмаляха за сън.

По обяд Ив се събуди огладняла, но вече от същински глад. В огромното легло до нея спеше Рори, проснат безпаметно по очи. Обзета от приятна възбуда след изживяното, тя го целуна по рамото и отиде в банята да си вземе душ.

В дрешника му беше пълно с дамски халати — вероятно купени от него за удобство или оставени там от други любовници. Ив си избра един от синя коприна, защото отговаряше на настроените й и се отправи към долния етаж с мисълта да приготви лека закуска, с която да похапнат заедно.

Чу шум от включен телевизор, тръгна подир звука и се озова в кухнята. Реши, че може да е икономката. Още по-хубаво. Тъкмо ще поръча закуската, а няма да я приготвя. Тананикайки си, извади пакета цигари, които бе пъхнала в джоба на халата.

Последното, което очакваше да види, бе момченцето, изправено до кухненския плот. От мястото си до вратата веднага успя да забележи невероятната прилика с баща му. Имаше същата тъмна, гъста коса, красиви устни и наситено сини очи. Докато момченцето съсредоточено, почти благоговейно мажеше филийка хляб с фъстъчено масло, върху екрана на телевизора в другия край на помещението рекламата се смени с анимационен филм. Бъгс Бъни изскочи от заешката си дупка, захапал един морков с кисела физиономия.

Преди Ив да реши дали да влезе, или тихичко да се измъкне, момченцето вдигна глава — като вълче, надушило нещо във въздуха. Когато погледът му срещна нейния, то престана да маже филията и започна да я изучава с поглед.

В живота си Ив бе попадала под преценяващите погледи на безброй мъже, но със своя остър, смущаващо зрял, преценяващ взор това момченце направо я накара да занемее. По-късно със смях си спомняше за случката, но в момента изпитваше усещането, че е пробил външната й обвивка и е стигнал до дъното на душата й — душата на Бети Беренски, амбициозното, мечтателно момиче, което се бе превърнало в Ив Бенедикт.

— Здравейте — поздрави то с детския вариант на бащиния отработен глас. — Аз съм Пол.

— Здравей. — Обзе я нелепо желание тутакси да оправи косата си и да пристегне халата. — Аз съм Ив.

— Знам. Виждал съм снимката ви.

Ив се почувства объркана. Гледаше я така, сякаш беше по-смешна от Бъгс Бъни, когато надхитря Елмър Фъд. Беше убедена, че за него не е тайна какво става в спалнята на баща му. Устните му бяха цинично извити.

— Как спахте?

Малък негодник, помисли си Ив и вместо да се смути, й стана смешно.

— Чудесно, благодаря. — И влезе величествено като кралица на официален прием. — За съжаление, не знаех, че Рори живее със сина си.

— Само понякога. — Момчето взе едно бурканче с мармалад и започна да си маже втора филия. — Не ми хареса в предишното училище и родителите ми решиха да ме преместят за година-две в Калифорния. — После залепи филиите една към друга. — Подлудих майка ми. — Наистина ли?

— О, да. — Посегна към хладилника и си избра голяма бутилка пепси. — Много ме бива за това. До лятото ще подлудя и баща ми и ще ме върнат в Лондон. Обожавам да пътувам със самолет.

— Сериозно? — Ив го гледаше очарована как се настанява край кухненската маса, покрита със стъкло. — Може ли да си направя един сандвич?

— Разбира се. С баща ми снимате филм. — Каза го съвсем простичко, като че за него беше най-естественото нещо на света партньорките на баща му, облечени в чужди халати, да се мотаят в събота следобед из кухнята.

— Точно така. Обичаш ли да гледаш филми?

— Само някои. Веднъж по телевизията даваха един, в който вие играехте. — Поправи произношението си, като се сети, че не се намира в Англия. — Бяхте певица в някаква кръчма и мъжете се избиваха за вас. — Отхапа внимателно от сандвича си. — Имате много приятен глас.

— Благодаря. — Ив хвърли поглед през рамо, за да се увери, че разговаря с дете. — Ти актьор ли ще станеш?

Очите му се засмяха и момчето отново отхапа от сандвича си.

— Не. Ако се занимавам с кино, ще бъда режисьор. Мисля, че е много по-приятно да казваш на хората какво да правят.

Ив реши да не вари кафе, извади си също едно пепси от хладилника и седна до него. Беше забравила за намерението си да занесе закуска на Рори в леглото и да се отдадат на следобедни удоволствия. — На колко си години?

— На десет. А вие?

— Доста повече от теб. — Тя опита фъстъченото масло и мармалада и у нея се пробуди забравен спомен. Един месец преди да се запознае с Чарли Грей, се бе прехранвала със сандвичи, намазани с фъстъчено масло и мармалад и с консервирана супа.

— Какво най-много ти харесва в Калифорния?

— Слънцето. В Лондон постоянно вали.

— И аз така съм чувала.

— Вие все тук ли сте живяли?

— Не, макар че понякога изпитвам това чувство. А сега ми кажи, Пол, какво не ти хареса в предишното училище.

— Униформите — незабавно отвърна той. — Мразя да нося униформа. Сякаш се опитват да ни облекат еднакво, за да мислим еднакво.

Ив едва не се задави и остави бутилката на масата.

— Сигурен ли си, че си на десет години?

Той сви рамене и лапна последното късче от сандвича си.

— Почти на десет съм. Но съм преждевременно развит — заяви той с такава сериозност, че тя за малко не се разсмя. — И задавам прекалено много въпроси.

Въпреки че се правеше на всезнайко, в думите му се таеше горчивина — явно бе ужасно самотно дете. Като риба, извадена на сухо, помисли си Ив и потисна желанието да разроши косата му. Чувството й бе до болка познато. — Ония, дето казват, че задаваш прекалено много въпроси, очевидно не знаят отговорите.

Момчето отново й отправи дълъг, изпитателен поглед с прямите си сериозни очи. После се усмихна и почти заприлича на десетгодишно хлапе с липсващо зъбче.

— Знам. Направо полудяват, като продължаваш да упорстваш.

Този път не се сдържа и разроши косата му. Широката му усмивка я беше пленила.

— Тепърва ще ходиш по разни места, момчето ми. Но какво ще кажеш засега да се поразходим край морето?

Зяпа я цели тридесет секунди. Ив беше готова да заложи и последния си долар, че любовниците на Рори никога не са се занимавали със сина му.

— Добре. — Плъзна пръст надолу по бутилката от пепси, недоумявайки с какво е заслужил подобно снизхождение. — Щом искате. — Не биваше да се издава, че гори от желание да излезе с нея.

— Хубаво. — Тя се чувстваше по съвсем същия начин и затова стана от масата, без да бърза. — Само ще отида да си сложа някакви дрехи.

 

 

— Разхождахме се няколко часа — продължи Ив. Усмихваше се. Цигарата й догаряше забравена в пепелника, беше останал само филтърът. — Дори строихме пясъчни замъци. Беше най-задушевният следобед в живота ми. Когато се прибрахме, Рори се бе събудил, а аз бях влюбена до уши в сина му.

— Ами Пол? — тихо попита Джулия. Не й беше трудно да си представи самотното момченце, което си приготвя сандвич в събота следобед.

— О, той беше по-предпазлив от мен. По-късно разбрах, че ме е подозирал в корист — че го използвам, за да се добера до баща му. — Ив се размърда неспокойно и извади нова цигара. — Кой би могъл да го вини? Рори беше изключително изгодна партия, влиятелен в бранша, заможен — по лични заслуги и по наследство.

— С Рори Уинтроп сте се оженили преди пускането на съвместния ви филм.

— Един месец след онзи следобед в Малибу. — Известно време Ив пушеше мълчаливо, вперила поглед в портокаловата горичка. — Признавам, че аз го подгоних съвсем целенасочено. Нямаше никакви шансове да се измъкне. Романтиката беше слабото му място. Аз просто се възползвах. Исках този брак и неговото семейство. Имах си причини.

— И какви бяха те?

Ив отново съсредоточи вниманието си към Джулия и се усмихна.

— Засега ще кажа само, че Пол беше в основата. Истина е, пък и бездруго нямам намерение да лъжа. Тогава още вярвах в брака. Рори ме развеселяваше, беше — и продължава да е — интелигентен, внимателен и достатъчно необуздан, за да бъде интересен. Чувствах необходимост да вярвам, че ще се получи нещо. Не става така, но от всички ми четири брака единствено за този не съжалявам.

— Имаше ли и други причини?

— Нищо не пропускате! — измърмори Ив. — Да. — Изгаси цигарата си с бързи и резки движения. — Но за това ще говорим друг път.

— Добре. Разкажете ми тогава защо сте взели Нина на работа.

Ив много рядко се стъписваше. В момента обаче, за да възвърне самообладанието си, премигна няколко пъти и смутено се усмихна.

— Моля?

— Снощи разговарях с Нина. Тя ми разказа как сте я намерили в болницата след опита й за самоубийство, как сте й дали не само работа, но сте й вдъхнали и желание за живот.

Ив взе чашата си и се взря замислено в шампанското и сока, от които бяха останали едва няколко пръста.

— Разбирам. Нина не ми спомена, че сте я интервюирали.

— Разговаряхме снощи, когато ми донесе снимките.

— А, да. Тази сутрин още не сме се виждали. — Ив промени намерението си и остави питието недокоснато. — Причините, поради които взех Нина, са две и то доста сложни, тъй че сега не ми се навлиза в подробности. Само ще ви кажа, че мразя, когато нещо отива на вятъра.

— Питах се — упорито продължи Джулия, като проявяваше повече интерес към лицето на Ив, отколкото към отговора й, — дали по този начин не сте искали да платите един стар дълг? Чарли Грей се е самоубил и вие не сте били в състояние да го предотвратите. В случая с Нина сте могли да се намесите. И сте го сторили.

В очите на Ив се прокрадна тъга. Джулия забеляза как зеленият им цвят потъмня.

Много сте схватлива, Джулия. Донякъде постъпих така, за да изкупя вината си пред Чарли. Но тъй като се сдобих с изключително способен служител и верен приятел, може да се каже, че не ми е струвало нищо.

Очите, а не отговорът на Ив, накараха Джулия да протегне ръка и да я постави върху нейната, без да съзнава, че е скъсила разстоянието помежду им.

— Каквото и да сте спечелили, състраданието и великодушието са много по-ценни. През целия си живот съм ви се възхищавала като актриса. През изминалите няколко дни започнах да ви се възхищавам като жена.

Докато Ив гледаше втренчено съединените им ръце, по лицето й се разрази буря от чувства. За да ги овладее, тя проведе кратка и решителна борба с тях.

— Ще разполагате с предостатъчно време, преди да приключим, за да си съставите и друго мнение за мен като жена. Повечето от тях ще бъдат доста далеч от възхищението. Между впрочем, чака ме работа. — Тя се изправи и махна с ръка към касетофона. Джулия с неохота го изключи. Довечера ще се състои благотворителна вечеря с танци. Взела съм билет и за вас.

— Довечера? — Джулия вдигна глава и засенчи очи срещу слънцето. — Боя се, че не ще мога да дойда.

— Ако искате да напишете тази книга, ще се наложи да излизате оттук. Аз съм обществено ангажирана личност, Джулия — напомни й Ив. — Искам да бъдете с мен на публични места. Трябва да се приготвите до седем и половина. Кийкий ще остане с Брандън.

Джулия се надигна. Предпочиташе да разрешава непредвидените ситуации права.

— Естествено, че ще дойда. Но не е зле да знаете, че не съм особено общителна. — И с хаплива ирония добави: — Така и не се отучих от навика си да подлудявам хората, като им задавам прекалено много въпроси.

Ив се засмя и се отправи доволна към къщата. Беше сигурна, че вечерта ще се окаже интересна.