Нора Робъртс
Искрени лъжи (17)

Шестнадесета глава

Купонът се разтури едва след три сутринта, макар че дотогава бяха останали само най-държеливите, които гълтаха остатъците от шампанското и облизваха моруната от пръстите си. Може би те бяха постъпили най-мъдро, защото посрещнаха зората със замъглени очи, размътени глави и претъпкани стомаси. Мнозина от тези, тръгнали си в по-умерените часове, не само се лишиха от сън, но и от други удоволствия.

Наметнал брокатения смокинг върху огромното си туловище, в което трайно се бе загнездил сърдечният порок, Антъни Кинкейд седеше изправен в леглото и пушеше пура въпреки предупреждението на лекарите, че това още по-бързо ще го довърши. Момчето, което си бе подбрал за тази нощ, лежеше проснато между копринените чаршафи и пухените възглавници и си отспиваше след порядъчната доза метадон и вихрения животински секс. По гладката кожа на стройния му гръб бяха избили яркорозови резки.

Кинкейд не съжаляваше за тях — момчето получаваше достатъчно добри пари, ала съжаляваше, че не е друг на неговото място. През цялото време, докато налагаше момчето с камшика и ожесточено, дори зверски, го обладаваше, си представяше, че наказва Ив.

Мръсница. Курва. Гърдите му дрезгаво изхриптяха, когато надигна месестата си плът, за да вземе чашата с портвайн до леглото. Да не си мисли, че може да го сплаши? Да не си въобразява, че може да си играе, да го дразни и да се заканва под носа му, че ще го разобличи?

Няма да посмее публично да каже онова, което знае. Но ако го направи… Ръката му трепереше, докато сърбаше десертното вино. Очите му, почти скрити в гънките отпусната кожа, искряха от злоба. Ако го стори, колко ли други ще се осмелят да прекрачат прага на открехнатата от нея врата? Не може да го позволи. И няма да й се остави.

Може да го арестуват, да го съдят, дори да го тикнат в затвора.

Не. В никакъв случай няма да го допусне.

Пиеше, пушеше и кроеше планове. До него проституиращият младеж мърмореше насън.

 

 

В Лонг Бийч Делрикио се беше отпуснал във ваната си и се наслаждаваше, докато горещата, ухаеща на жасмин вода, масажираше загорялото му, добре поддържано тяло. Когато се прибра вкъщи, налюби жена си. Нежно и ласкаво. Сега неговата прекрасна Тереза спеше като къпана.

Господи, наистина обичаше съпругата си, но обладавайки я, си представяше Ив и се ненавиждаше заради това. От всички сторени грехове единствено за този съжаляваше. Дори след онова, което Ив вършеше или се заканваше да извърши, стръвното му желание пак не можеше да бъде охладено. В това би се изразило неговото покаяние.

Обузда напрежението, което отново заплашваше да опъне нервите му, и проследи с поглед как парата замъглява скосените прозорци и затулва звездите. Бе постъпила с него досущ като парата, бе притъпила сетивата му и размътила разсъдъка му. Не можа ли да разбере, че щеше да й осигури спокойствие, щастие и да я обсипе с всичко, което една жена би пожелала? А тя взе, че го отблъсна, изхвърли го от живота си така безвъзвратно и жестоко, сякаш бе умрял. И то само заради бизнеса му.

Насила овладя ръката си и изчака, докато и последната капчица ярост се изпари от сърцето му. Човек, който се вслушва в сърцето си, допуска грешки. Както се бе случило с него. Сам си е виновен, че Ив разбра за някои по-необичайни страни на „Делрикио Ентърпрайзес“. Любовта така му бе завъртяла главата, че бе станал непредпазлив. Беше си въобразил или просто искаше да вярва, че може да й се довери.

А тя взе, че му подхвърли в лицето случая с Дамиен Приест. И оттогава го гледаше с такова отвращение.

Бившият състезател по тенис не представляваше сериозна заплаха, можеше да го отстрани от пътя си всеки момент. Но с това нищо нямаше да се промени. С Ив положението беше коренно различно. Тя бе в състояние да разбие на пух и прах грижливо изградения мит за неговата порядъчност.

Изпита съжаление, че трябва да си разчисти сметките с нея. Но честта стои дори над любовта.

 

 

Глория Дюбари се бе сгушила до спящия си съпруг и по лицето й се стичаха сълзи. Чувстваше се зле — прекаляването с алкохола не понасяше на организма й. Ив бе виновна, че прехвърли мярката и едва не се изложи.

Всичко стана заради Ив. Заради нея и заради онази любопитна вещица от Източното крайбрежие.

Заради тях ще изгуби всичко — репутацията, брака, дори кариерата си. И то само заради една грешка. Една малка грешка.

Подсмъркна и погали с ръка голото рамо на мъжа си. Беше толкова силно и здраво, както в началото на четвъртвековния им брак. Толкова много обичаше Маркъс. А той така добре се грижеше за нея. Колко пъти му бе казвала, че е неговият ангел, неговият чист и невинен ангел?

Как би могъл да я разбере и кой въобще би могъл да разбере, че жената, изградила кариерата си, изпълнявайки роли на луничави девици, е имала пламенна, тайна връзка с женен мъж? Че е направила криминален аборт, за да се отърве от плода на прелюбодеянието си?

О, Господи, как е могла да си въобрази, че е влюбена в Майкъл Торънт? Най-лошото, най-ужасното обаче беше, че докато се срещаше с него по разни долни мотели, на екрана той играеше ролята на неин баща. Не на кого да е, а на баща.

И да се сблъска лице в лице с него тази вечер, когато бе стар, грохнал… полусакат. Изпита погнуса, като си помисли, че го е поемала в себе си. И ужас. Мразеше Ив. Искаше и двамата да са мъртви. Да пукнат дано. Обзе я дълбоко самосъжаление и тя заплака във възглавницата.

 

 

Майкъл Торънт бе свикнал с безсънните нощи. Тялото му бе така сковано от артрита, че рядко се случваше да не страда от болки. От годините и болестта бе станал само кожа и кости, колкото да има какво да го мъчи. Тази вечер не тялото, а съзнанието му не го оставяше блажено да заспи.

Можеше да проклина старостта, съсипала тялото му, изсмукала силите му, лишила го от утехата на секса. Можеше да ридае при мисълта, че някога беше крал, а сега бе едва половин човек. Спомените за славното му минало го ръчкаха като нагорещени игли и не даваха покой на изтерзаната му плът. Но и това, дори накуп, бе нищо.

Сега Ив заплашваше да му отнеме малкото, което му бе останало. Гордостта и славата.

Макар вече да не бе способен да играе, поне можеше да задоволява тази жажда с легендата около името си. Боготворяха го, възхищаваха му се, уважаваха го, почитателите и колегите гледаха на него като на забележителен старик, някогашен крал на романтичната холивудска ера. Грант и Гейбъл, Пауър и Флин бяха мъртви. Ала Майкъл Торънт, завършил актьорската си кариера с изкусни превъплъщения на мъдри старци, бе още жив. Беше жив и щом се появеше пред публика, тя го посрещаше на крака, с аплодисменти.

Изпълваше се с ненавист при мисълта, че Ив се кани да разкаже на света как е лъгал най-добрия си приятел Чарли Грей. Години наред Майкъл бе използвал влиянието си в студията, за да подхвърлят на Чарли само второстепенни роли. Не бе пропускал възможност да се промъкне зад гърба му и да го мами с всяка от жените му. Как да обясни и кой ще му повярва, че за него това е било игра, невинна детска игра, породена от неопитност и от завист? Чарли бе по-умен, по-талантлив и просто много по-добър, отколкото Майкъл би могъл и да мечтае. Не бе искал да нарани Чарли, поне не сериозно. След самоубийството му го замъчиха такива угризения, че накрая призна всичко на Ив.

Очакваше да получи утеха, загриженост, разбиране. Нищо подобно. Вместо да го успокои, тя изпадна в бясна ярост. Признанието му провали брака им. А сега Ив щеше да обрече остатъка от живота му на жестоко унижение.

Освен ако някой не я спре.

 

 

Потта избиваше и струеше по кожата на Дрейк като чешма. С трескав поглед той се луташе из къщата и въпреки че беше пийнал порядъчно, пак не можеше да заспи. Не му достигаха петдесет хиляди, за да си върне дълга, а отсрочката му изтичаше.

Трябваше да се успокои, знаеше, че трябва, но при вида на Делрикио съдържанието на червата му се беше втечнило от страх.

Делрикио бе разговарял с него любезно, дори сърдечно, а през цялото време Джоузеф бе стоял встрани и го бе наблюдавал с безизразни очи. Сякаш изобщо не го бе набил, за да го сплаши.

От това му стана още по-зле, защото разбра, че каквото и да сторят с него, ще го направят безстрастно, равнодушно, трезво и делово.

Как да убеди Делрикио, че е свалил Джулия, след като всички я видяха с Пол Уинтроп?

Трябва да има някакъв начин да се добере до нея, до касетките със записите, до Ив.

Трябва да ги докопа. Каквото и да му струва, по-добре да рискува, отколкото да бездейства.

 

 

Виктор Фланиган мислеше ту за Ив, ту за жена си. Недоумяваше как е могъл да се забърка с две толкова различни същества. И двете бяха в състояние да го погубят. Едната със слабостта, другата — със силата си.

Знаеше, че сам си е виновен. Дори когато ги беше обичал, ги бе използвал. И все пак им бе дал най-хубавото от себе си — и така бе измамил и тримата.

Не можеше да върне миналото и да го промени — случилото се бе необратимо. Можеше само да попречи да бъде извадено на бял свят.

Докато се мяташе неспокойно в голямото, празно легло, копнееше за Ив и същевременно се плашеше от нея. Почти така, както жадуваше и същевременно се боеше от бутилката с уиски. Защото никога не бе успявал да се насити и на двете. Всеки път щом се отречеше от тези страсти, неминуемо тутакси се връщаше към тях. Беше се приучил да мрази питието въпреки жаждата, ала към жената можеше да изпитва само любов.

Неговата църква нямаше да го прокълне, ако пресуши една бутилка, но за една нощ прелюбодеяние, непременно щеше да го отлъчи. А нощите бяха не една, а безброй.

Но дори страхът за душата му не бе в състояние да накара да съжалява за нито една от тях.

Защо Ив не желае да разбере, че каквото и да му струва това, трябва да защити Мюриъл? Защо ще настоява след толкова години да разтръби всички тайни и лъжи? Нима не знае, че ще страда не по-малко от него?

Стана от леглото и отиде до прозореца, където се втренчи в просветляващото небе. След няколко часа ще отиде при жена си.

Трябва да открие някакъв начин да защити Мюриъл и да предпази Ив от самата нея.

 

 

В своя апартамент в хотел „Бевърли Уилшър“ Дамиен Приест също чакаше буден изгрева на слънцето. Не прибягна до алкохола или медикаментите, за да упои съзнанието си и да го приспи. Трябваше да го държи будно и бистро, за да може да мисли.

В каква степен се канеше да разкрие нещата? И какво щеше да се осмели да извади на показ? Искаше му се да вярва, че купонът тази вечер бе организиран, за да предизвика паника у замесените. Той поне не й достави това удоволствие. Смя се, разправя анекдоти, държа се дружелюбно с всички. Господи, дори танцува с нея!

Колко навъсена беше, когато го попита как вървят магазините му за спортни стоки? И колко злобно беше изражението й, като подхвърли, че Делрикио изглеждал особено самодоволен.

Но той само се усмихна. Ако се бе надявала, че ще го уплаши, беше останала разочарована.

Седеше, вперил очи в тъмния прозорец, и ужасно се страхуваше.

 

 

Ив се настани в леглото с дълга и доволна въздишка. За нея вечерта бе преминала изключително успешно. Освен че бе наблюдавала с наслада как определени хора треперят от страх, с най-голямо удоволствие бе следила как Пол и Джулия се търсят в тълпата от гости.

В това има особен и много приятен момент на справедливост, мислеше си тя, докато очите й бавно се притваряха. Нали всичко е подчинено тъкмо на справедливостта? И на възмездието.

Беше й мъчно, че Виктор още бе разстроен. Но трябва да разбере, че тя постъпва така, защото се налага. Може би съвсем скоро щеше да го осъзнае.

Усети празнотата на огромното легло и от сърце съжали, че Виктор не остана при нея. Най-хубавият завършек на вечерта щеше да е да се любят, после да се прегърнат и да си бъбрят в унес до зори.

Имаше още време. Ив стисна очи и се размечта за това единствено желание.

Докато се унасяше, чу как Нина се движи по коридора, влиза в стаята си и се разхожда из нея.

Горкото момиче, каза си. Прекалено много се тревожи.

 

 

До девет сутринта в понеделник Джулия вече бе станала, бе се протегнала, разкършила, направила гимнастиката си, бе се изпотила и загряла. Тялото й бе извивано, мачкано, бъхтано и масажирано. Напусна салона, понесла сака с подгизналото си от пот трико и хавлиената си кърпа.

Беше облечена в доста неугледен анцуг и придърпа надолу горнището си, когато мина покрай Лайл, който мудно лъскаше колата пред гаража.

Не й харесваше как я зяпа, нито пък й бе приятно, че все си намира работа да я пресреща на връщане от сутрешните тренировки. Поздрави го с обичайната хладна учтивост.

— Добро утро, Лайл.

— Госпожице. — Той докосна козирката на фуражката си, Жестът му бе по-скоро неприличен, отколкото раболепен. — Надявам се, че не се преуморявате. — Обичаше да си я представя как се поти в гимнастическия салон, изплезила език, облечена в изрязан и прилепнал екип. — Според мен, изобщо нямате нужда от толкова упражнения.

— Приятно ми е — излъга тя и продължи да върви, знаейки, че я наблюдава. Потисна сърбежа между лопатките си и си напомни да не вдига щорите в спалнята.

Пол я чакаше на терасата, вдигнал крака върху един стол. Хвърли й бегъл поглед и се усмихна.

— Май имаш нужда от нещо голямо и студено.

— Фриц — каза тя и бръкна в джобчето на сака за ключовете — се е захванал сериозно с мускулите ми. Ръцете ми са като опънати ластици. — Отвори вратата, хвърли сака и ключовете върху кухненската маса и се спусна към хладилника.

— Сигурно би станал адепт на Испанската инквизиция. Днес докато се мъчех на лежанката, той ме накара да призная, че обичам шоколадови пастички и чипс.

— Можеше да излъжеш.

Тя изсумтя и си наля чаша сок.

— Никой не може да погледне в тия огромни честни сини очи и да излъже. Веднага ще отиде в ада. Искаш ли малко?

— Не, благодаря.

Когато изпи съдържанието на чашата, се почувства по-добре.

— Разполагам с час и нещо, докато дойде време да се преоблека за срещата. — Освежена и готова за работа, остави празната чаша на плота. — За какво искаше да говорим?

— За няколко неща. — Бавно прокара ръка по косата й, прибрана отзад. — Например, за касетите.

— Няма защо да се тревожиш за тях.

— Добре правиш, че заключваш, Джули, но не е достатъчно сигурно.

— Не е само това. Ела. — Поведе го през вътрешността на вилата към кабинета си. По пътя той забеляза, че навсякъде е сложила вази и купи с цветя. Голяма част от млечнобелите котки от купона бяха намерили приют тук. — Хайде — подкани го и посочи към чекмеджето на писалището. — Надникни вътре.

Пол го отвори и видя, че е празно.

— Къде са?

Джулия се по дразни, че не изглежда изненадан.

— На сигурно място. Изваждам ги само когато работя. Така че… — Затвори чекмеджето. — Ако някой пак дойде да рови, тя или той ще си отиде с празни ръце.

— Ако целта им е наистина толкова безобидна.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че може да проявяват много по-сериозен интерес към начинанието. — Без да сваля очи от нея, той приседна върху ръба на писалището. — Вземи поведението на Глория Дюбари завчера.

Джулия сви рамене.

— Тя беше пияна.

— Точно така, но това е съвършено нетипично за нея. Никога не съм виждал Глория дори пийнала, камо ли пияна. — Грабна едно преспапие, представляващо шлифована кристална топка и щом я завъртя, тя заискри с безброй светлини. Запита се дали с Джулия би настъпила същата промяна — от сдържана и тиха да стане буйна и страстна, ако открие начин да я прелъсти. — Тя те заплашваше. Защо?

— Не знам. Наистина не знам — настоя тя, ала той продължи да я гледа втренчено. — Името й не е било споменавано в досегашните ни разговори с Ив, освен мимоходом. А днес говорихме за други неща. — За предстоящото пътуване на Ив до Джорджия, за мускулите на Питър Джаксън, за наближаващото контролно на Брандън по обществознание и за импулсивното желание на Джулия да отреже косата си. Ив я бе разубедила.

Тя дълбоко въздъхна и се отпусна на един стол.

— Глория смяташе, че се каня да напиша нещо, което би накърнило репутацията й. Дори предложи да ми плати, макар че според мен би предпочела направо да ми види сметката. — Когато Пол присви очи, тя въздъхна. — За Бога, Пол, само се пошегувах. — Засмя се и се облегна назад, накланяйки стола на задните си крака.

— Представям си как описваш сцената. Глория Дюбари, облечена като монахиня, както и „Малките дяволчета на Макрийди“, се промъква зад неустрашимата биографка. Гледай да ме издокараш в нещо по-разголено и опънато по тялото, след като толкова време го бъхтам да изглеждам добре. Вдига нож — не, много е садистично. Изважда 22-калибров пистолет — не, прекалено банално е. О, спуска се и удушава жертвата с молитвената си броеница. — Сключи пръсти пред лицето си и се усмихна насреща му. — Как ти се струва?

— Не е чак толкова смешно, колкото ти се ще да бъде. Той остави кристала и я погледна. — Джулия, искам да чуя записите с твое позволение.

Столът рязко се върна на мястото си.

— Знаеш, че е невъзможно.

— Искам да ти помогна.

В гласа му прозвуча такова сдържано търпение, че тя не можа да се възпре, протегна ръка и докосна неговата.

— Благодаря за предложението, Пол, но мисля, че не се нуждая от помощ.

Погледна ръката й, покрила неговата — беше крехка и нежна.

— Ако размислиш, нали ще ми кажеш?

Тъй като искаше да се увери, че ще бъде откровена и с него, и със себе си, забави отговора си няколко секунди.

— Да. — После се усмихна, като разбра, че не е толкова трудно, нито опасно да се довериш на някого. — Да, непременно.

— Поне ми обеща. — Обърна ръката си с дланта нагоре и улови нейната, преди да успее да я отдръпне. — А ако прецениш, че Ив я грози опасност?

Този път не последва колебание.

— Първо на теб ще кажа.

Доволен, той изтика поне временно проблема на заден план в съзнанието си, така както би постъпил с някое сюжетно хрумване, изискващо време, за да отлежи.

— Сега искам да те попитам нещо друго.

Тя си помисли, че най-трудното е минало, и се отпусна.

— А аз все се надявам, че ще ми дадеш интервю.

— И на него ще му дойде редът. Вярваш ли ми, че държа на теб?

Не можеше да каже, че въпросът му е дошъл изневиделица, но въпреки това никак не й беше лесно да му отговори.

— В момента, да.

Точното й изявление беше много по-красноречиво от „да“ или „не“.

— Всичко ли в живота ти е било свързано с момента?

Ръката му здраво стискаше нейната. Дланта му бе неочаквано груба за човек на перото. Можеше да устои на хватката му, но не и на погледа. Беше изключено да излъжеш Фриц, а Пол — направо безсмислено. Във всички случаи очите му биха прозрели истината.

— Май да, с изключение на Брандън.

— А ти така ли искаш да бъде? — попита, притеснен, че толкова държи да чуе отговора.

— Не съм мислила по въпроса. — Тя се изправи, за да се измъкне от опасното положение, в което неусетно се бе озовала. — Не се е налагало.

— Сега е друго. — Улови лицето й със свободната си ръка.

— Струва ми се, че е време да предприема нещо, за да те накарам да се замислиш.

Целуна я, почти както предишния път, с много страст, известна ярост и сянка на безсилие. Притегли я към себе си, без да й даде възможност да се опомни. С удоволствие усети как кожата й пламва, когато кръвта забушува във вените. Тя разтвори устни и той едва не се взриви от желание, усетил уплахата върху езика й.

Приклещи хълбоците й между бедрата си и започна да хапе и пощипва със зъби устните й, галейки ги с език от вътрешната страна. Тя простена от удоволствие, когато бръкна под ризата й и взе да плъзга ръце нагоре-надолу по гърба й.

Кожата й ту пламваше, ту настръхваше, като потръпваше и овлажняваше при всяко негово докосване. Но страхът й бързо се стопи. Не можеше да се сравнява по сила с останалите чувства, които той предизвикваше у нея. Желанието, пренебрегвано толкова дълго, се надигаше като прииждаща вълна, готово да отмие всичко. Всичко, освен него.

Стори й се, че се носи във въздуха, вкопчена в него. Представи си, че би могла вечно да се рее така, отдадена на сетивата си, слаба — толкова слаба, че да се остави в ръцете му.

Пол наклони глава и обсипа с горещи целувки шията й. В един момент тя дойде на себе си и осъзна, че той я извежда от кабинета, минават през дневната и се запътват към стълбите.

Това вече не беше сън. В действителността често пъти оставяш ли се да те водят, значи си се предал.

— Къде отиваме? — Това нейният глас ли беше, този дрезгав, сподавен шепот?

— Трябва да си легнем.

— Но… — Опита се да проясни ума си, ала устните му отново се впиха в нейните. — Още е сутрин.

Смехът му беше рязък и напрегнат като пулса. Беше обезумял от нетърпение час по-скоро да я притежава, да я усети под себе си, да проникне в нея.

— Господи, колко си сладка! — Очите му се втренчиха в нейните. — Искам те, Джулия, но ти давам възможност да кажеш и ти какво искаш. — Смъкна горнището на анцуга й и го пусна на стълбите. Под него се откри ухаеща на сапун и благовонни масла гола плът. — Да не искаш да чакам до мръкване?

Тя извика, отчасти от страх, отчасти от удоволствие, когато ръката му покри гърдите й.

— Не!

Притисна гърба й до стената и ръцете му трескаво зашариха по тялото й. Дишаше учестено, сякаш бе изкачил цяла планина, а не само една стълба. Усети парещия му дъх върху гърлото, страните, в устата си.

Беше дребна и силна в ръцете му, гладка като спокойна езерна вода. Щеше да се побърка, ако не опита вкуса на тази мека, потръпваща кожа.

— Какво искаш, Джулия?

— Това! — Устните й се гърчеха страстно под неговите. Сега тя вече го дърпаше към спалнята. — Теб! — Когато посегна към копчетата на ризата му, пръстите й трепереха. Не можа да ги разкопчае и изруга. Господи, трябваше да го докосне. Не знаеше откъде се е взел този влудяващ копнеж, но цялата я изгаряше. — Не мога. Толкова отдавна не съм го правила. — Накрая отпусна непохватните си ръце и затвори очи от срам.

— Не се притеснявай. — Едва не се засмя, но видя, че тя няма понятие какво въздействие предизвикват отчаяните й и безуспешни опити върху него. И вътре в него. — Отпусни се, Джулия — прошепна и я положи на леглото. — Хубавото никога не се забравя.

Най-хубавото, което успя да си припомни, бе да се усмихне измъчено и уплашено. Тялото му тежеше като олово върху нея.

— Същото било и с карането на велосипед, но аз все губя равновесие и падам.

Прокара език по челюстта й и се слиса, че конвулсиите й го разлюляха до дъно.

— Ще те предупредя, ако вземеш да падаш.

Когато отново посегна към него, той стисна китките й с една ръка и започна да целува пръстите й. Укори се, че избързва, докато я наблюдаваше в светлината, проникваща косо през щорите. Пришпорваше я, подтикван от собственото си желание. А тя се нуждаеше от внимание, търпение и от цялата нежност, на която бе способен.

Нещо се бе променило. Тя не знаеше със сигурност какво, но настроението бе различно. Стомахът й вече не се свиваше, а гореше — възбудата й не бе намаляла, напротив, бе станала още по-сладостна. В ласките му не напираше единствено жажда за притежание, а желание да я опознае и пръстите му шареха по цялото й тяло. В целувките му не се таеше безсилие, от тях бликаше настойчивост. Неудържима.

Той усети как тя се отпусна, мускулче по мускулче, и накрая омекна под него като разтопен восък. Не бе познал подобно отдаване, когато безграничното доверие може да го накара да се почувства истински герой.

Затова искаше да й даде повече, да й покаже повече, да й обещае повече.

Бавно, без да откъсва очи от лицето й, дръпна ластика от косата й и тя се разпиля като старо злато върху леглото. Устните й се разтвориха и той ги докосна със своите, но съвсем леко, изчаквайки я тя да продължи това най-основно и сложно съприкосновение. Когато езикът й потърси неговия, потъна вътре.

Възбудата замъгли съзнанието й и накъса дишането й. Макар че пръстите й още трепереха, успя накрая припряно да го разкопчае и изохка от удоволствие, щом почувства плътта му върху своята. Беше затворила очи и усети, че пулсът му препуска бясно наравно с нейния.

Сякаш я покри някакъв чувствен плащ, призрачно було, което я освободи да прави каквото поиска с ръцете и устните си, без капчица колебание или съжаление. Да се нахвърли лакомо? Да, така и ще постъпи. Една душа, обречена толкова дълго на глад, можеше да бъде и ненаситна, и въздържана. Щеше да се отдаде на пиршеството.

Устните, предали се на изкушението, препускаха по лицето му, по врата му и жадно поглъщаха наситения първичен мирис на мъж. Той промърмори нещо с пресипнал глас и тя чу смеха си, който завърши със стон, когато я притисна отчаяно към себе си.

Близна зърното на гърдата й и насладата така я прониза, че изви тялото си под него и потръпна, разлюляна от конвулсии. Зъбите му я хапеха, устните му я изгаряха със своята ненаситност. Опияняваше се от неостаряващата стръв към вкуса на плътта. С дълбоко гърлено стенание притегли главата му. Вече беше готова да предложи и получи онова, което искаше от нея.

Всичко.

Това беше свободата, пълното отдаване на желанията, от които се бе лишавала и дори отричала толкова дълго време.

Въздухът наоколо беше наситен с уханието на камелиите, поставени в купа върху нощното й шкафче. Под тях леглото стенеше, докато се търкаляха отгоре. Слънцето, проникващо през щорите, придаваше на светлината съблазнителен и топъл златист цвят. Всеки път, когато я докоснеше, тя се пръсваше зад натежалите й клепачи на безброй пъстри късчета.

Така я искаше, да се изкачва бавно към върха на страстта. Вкопчен здраво в необходимостта да получава и да раздава, той я дразнеше и измъчваше — и бе възнаграден, когато чу устните й да шепнат името му.

Кожата й беше мека като коприна и ухаеше на благовонните масла, старателно втрити в мускулите й. Усети неудържим порив да я притежава цялата, смъкна долнището на анцуга и изохка, когато откри, че под него няма нищо.

Ако можеше да се сдържи още малко и да се задоволи да поглажда дългите й стройни бедра. Долепи устни до тях. Щом ги отмести встрани и я докосна, тя се устреми нагоре.

Кулминацията я разтърси до дъно, после я зашемети, замая и слиса. След нежната увертюра, трескавото удоволствие я ужаси. И й се услади. Докато го теглеше към себе си, той отново я подхвана и видя как зениците й се разшириха от страст, усети как тялото й потръпна от вълнение, чу как затаи дъх от изненада и го изпусна от възторг.

Щом отмаля, той се настани отгоре й, тялото му трепереше, докато чакаше да отвори упоените си очи и да срещне погледа му.

Внимателно проникна в нея. Тя се надигна, за да го посрещне. Желязо в кадифе. Сляха се и започнаха да се движат — ритъмът беше в кръвта им, древен и прекрасен. Клепачите й отново натежаха и тя разтвори обятия, за да го притегли по-близо. Този път, когато полетя, го повлече със себе си.

 

 

Лежеше, без да мърда, потънал в нея. Уханието на пламналата й от възбуда кожа галеше сетивата му и се сливаше с нежния аромат на камелиите. Светлината, приглушена от щорите, не изглеждаше нито дневна, нито нощна, а сякаш идваше от някакво безвремие, тънещо помежду тях. Тялото й, притиснато в прегръдките му, леко помръдваше при всяко нейно вдишване. Когато надигна глава, видя лицето й, поруменяло от стихията на страстта. Щом целуна устните й, усети топлината и сладостта от взаимно изживяното удоволствие.

Досега си бе мислил, че познава романтиката на ухажването, че я разбира и цени. Колко пъти бе прибягвал до нея, за да съблазни някоя жена? Колко пъти я бе вплитал умело в сюжетите си? Но сега беше различно. Случаят — или жената — й бе придал друго измерение. И той възнамеряваше да я убеди, че двамата заедно ще се отправят натам още много пъти.

— Нали ти казах, че не се забравя.

Очите й бавно се отвориха. Бяха огромни, тъмни и унесени. Усмихна му се. Нямаше смисъл да му противоречи, защото никога досега не бе изпитвала подобно нещо.

— Да не би с това да ме питаш „добре ли беше“?

Той се усмихна и я гризна по ухото.

— Нещо повече. Всъщност, мислех си, че бихме прекарали деня особено пълноценно, ако изобщо не мърдаме оттук.

— Пълноценно ли? — Разроши с пръсти косата му и зашари по гърба му, докато той се гушеше под брадичката й. Не се чувстваше като попско дете на задушница, а направо като манастирски котарак. — По-скоро интересно. Дори приятно, но чак пък пълноценно. Интервюто ми с Анна би било — хмм — по-пълноценно. — Бавно извърна глава към часовника. Щом го погледна, изпищя и понечи да скочи, но той я задържа. — Единадесет и петнадесет е! Как може да е толкова късно? Беше само девет и нещо, когато…

— Времето лети — прошепна той, силно поласкан. — Няма да успееш.

— Но…

— Ще ти трябва повече от час да се облечеш и да стигнеш до там. Отмени срещата за друг път.

— По дяволите! Това е абсолютно непрофесионално. — Откопчи се от него и дръпна чекмеджето на нощното шкафче, за да потърси бележника с телефонни номера. — Вината ще бъде изцяло моя, ако ми откаже.

— Обичам те точно такава — рече той, докато тя посягаше към телефона. — Възбудена и изтощена.

— Замълчи, сега мисля. — Отметна косата от очите си, набра номера и изпъшка.

Пол само се изсмя и продължи да хапе пръстите на краката й.

— Извинявай, но на всяка цена трябва да изпълня тази прищявка.

— Сега едва ли е време за това… — Насладата я прониза и тя отметна глава. — Пол, моля те! Трябва да… Ох, Господи! Какво? — Помъчи се да си поеме дъх, когато секретарката повтори обичайния поздрав. — Да, съжалявам. — Той се бе заел с другия й крак и плъзгаше език по свода на стъпалото. Божичко, кой би допуснал, че оттам може да блика такова усещане и да я пронизва чак до корените на косата? — Обажда се Джулия Съмърс. Имам среща с госпожица Дел Рио за единадесет и половина. — Сега обработваше глезените й. Джулия почувства как кръвта нахлува в главата й. — Аз, ох, искам да променя уговорката за друг ден. Случи ми се… — По прасеца й затанцуваха горещи целувки с разтворени устни. — Нещо непредвидено. И спешно. Моля ви предайте на госпожица…

— Дел Рио — добави Пол и ухапа ямичката зад коляното й. Джулия се вкопчи в усуканите чаршафи.

— Предайте й моите извинения и й кажете… — По вътрешната страна на бедрото й се занизаха пламенни, влажни целувки. — Кажете й, че пак ще й се обадя. Благодаря ви.

Телефонът падна с трясък на пода.