Нора Робъртс
Искрени лъжи (24)

Двадесет и трета глава

Първо си взе продължителна гореща вана с ароматни соли, после се залови с кремовете и лосионите. Петнадесет разкошни минути се пудри и гримира. Когато нахлузи млечнорозовите вечерни панталони и разкроената туника, Джулия вече напълно се бе съвзела. До такава степен, че я досмеша, задето Пол настояваше да я придружи до къщата на Ив.

— Ухаеш невероятно! — Поднесе китката й към носа си, за да я подуши и я задържа, хапейки леко кожата й. — Може би ще се присъединиш към мен в стаята за гости по-късно.

— Ако успееш да ме придумаш. — Тя се спря на входа, обърна се и сключи ръце около врата му. — Започвай да мислиш как да ме склониш. — Докосна нежно устните му, после изненада и зарадва и двамата, като се впусна в дълга и зашеметяваща целувка. — А сега върви да купуваш хамбургери.

Той изпита чувството, че цялата кръв от мозъка му беше изтекла в слабините.

— Има две неща — каза й. — Яж по-бързо.

Тя се усмихна.

— Кое е второто?

— Ще ти покажа, щом се върнеш. — Тръгна и подхвърли през рамо. — Яж адски бързо!

Смеейки се вътрешно, Джулия почука и си помисли, че може да постави рекорд по бързо хранене.

— Здравей, Травърс.

За първи път икономката не изсумтя, а изгледа Джулия с привидна загриженост. После светкавично прерасна в подозрителност и раздразнение.

— Разстроили сте я.

— Ив? — попита Джулия и вратата се затвори зад гърба й. Разстроила съм Ив? — Изведнъж й просветна и не знаеше дали да се смее, или да ругае. — Заради самолета ли? Не можеш да ме виниш, че едва не претърпях злополука, Травърс.

Ала явно можеше, тъй като ядно махна към гостната и с троснат вид се върна пак в кухнята.

— Такова удоволствие е да се разговаря с теб — извика Джулия подире й и се отправи към гостната.

Ив беше там и крачеше из стаята. Напред-назад — екзотичен звяр в красива клетка. От цялото й същество струеше вълнение, толкова силно и неудържимо, че бе почти видно. Очите й блестяха влажни, но сълзите й закапаха едва когато зърна Джулия.

За първи път самообладанието й изневери. Безпомощно поклати глава, сви се на дивана и се разрида.

— О, недей, моля те! — Джулия се спусна като стрела през стаята с разперени ръце и гальовен тон. Чу се шумолене на коприна, когато Ив се извърна към нея. Парфюмите им се смесиха — противоположни миризми, съчетаващи се някак в едно екзотично ухание. — Няма нищо — успокои я тя. Думите, както и ласките й, бяха спонтанни. — Вече всичко е наред.

— Можеше да загинеш! Не знам какво щях да правя. — Само няколко секунди след като се бе разплакала, Ив положи усилие да се стегне. Отдръпна се и изпита желание и силна потребност да се взре в лицето на Джулия. — Кълна ти се, Джулия, никога не съм допускала, че ще отидат толкова далеч! Знаех, че ще се опитат да ми попречат, но и през ум не ми е минавало, че ще посегнат на теб, за да ме спрат.

— Не съм пострадала. Нищо няма да ми сторят.

— Не. Защото ще зарежем всичко.

— Ив! — Джулия потърси хартиена кърпичка в джоба си и й я подаде. — Преди малко обсъждахме тъкмо това с Пол. И да зарежем започнатото, нищо няма да се промени, не мислиш ли?

Тя използва момента, че трябва да избърше сълзите си и не отговори веднага.

— Не. — Бавно, почувствала внезапно бремето на годините си, Ив стана, отиде до барчето и си наля от бутилката с шампанско, която чакаше отворена. — Знаеш повече, отколкото трябва. — Стисна пълните си начервени устни. — Отговорността е моя. За всичко е виновен егоизмът ми.

— Но на мен работата ми е такава — възрази й Джулия. Ив отпи голяма глътка, преди да напълни друга чаша за Джулия. Момичето има слаби рамене, помисли си. Изглеждат толкова крехки, а всъщност мога да се опра на тях. Значи никакво спиране?

— Не мога, дори да искам. А и не искам. — Пое питието, предложено от Ив, и се чукнаха с двете кристални чаши. — Продължаваме нататък.

Тъкмо понечи да отпие и Ив я сграбчи за китката. Изведнъж очите й бяха станали сухи и много сериозни.

— Може и да ме намразиш, преди да сме приключили. — Толкова силно я стискаше, че Джулия усети как кръвта й се блъска в пулсиращия палец на Ив.

— Изключено.

Ив само кимна. Беше направила своя избор, за добро или за зло. Оставаше да го доведе докрай.

— Вземи бутилката, моля те. Ще вечеряме вън, на терасата.

Дърветата бяха окичени с приказни светлинни, а върху масата със стъклен плот вече горяха свещи. Градината беше потънала в сумрачна тишина. Долавяха се единствено шепотът на ветреца в листата и ромоленето на водата в шадравана. Гардениите бяха започнали да цъфтят и сладкото им ухание изпълваше с романтика всичко наоколо.

— Имам да ти разказвам толкова неща тази вечер. — Ив замълча, защото Травърс се появи, понесла две чинии с пълнени гъби. — Може да ти дойде множко наведнъж, но и бездруго чувствам, че съм отлагала твърде дълго.

— Готова съм да те изслушам, Ив.

Тя кимна.

— Виктор ме чакаше в колата сутринта. Не мога да ти опиша колко хубаво беше да сме пак заедно, да знаем, че сме неразделни в сърцата си. Той е добър човек, Джулия. Хванат натясно от обстоятелствата, възпитанието и религията си. Нима съществува по-тежко бреме от това да следваш едновременно повелите на сърцето и на съвестта си? Независимо от всички трудности и страдания, с него съм познала повече щастливи мигове, отколкото много жени са изпитали през целия си живот.

— Мисля, че разбирам. — Гласът на Джулия беше като сенките — нежен и успокояващ. — Понякога можеш да обичаш и без да си блажен до края на дните си. Това не обезсмисля връзката, нито я омаловажава.

— Все пак не се отказвай от блаженството, Джулия. Искам поне ти да го преживееш.

Травърс взе да изнася разни салати, намръщи се, като видя, че Ив почти не е докоснала първото ястие, но нищо не каза.

— Разправи ми какви са ти впечатленията от Кенет.

— Ами… — Джулия внезапно осъзна, че е прегладняла и се нахвърли върху салатата. — Най-напред трябва да призная, че надмина очакванията ми. Оказа се много по-чаровен, ведър и привлекателен, отколкото предполагах.

За първи път от часове Ив се разсмя.

— О, Господи, точно така е! Едно време адски се ядосвах, че притежава сексапил в излишък, а се държи като стара мома. Винаги мереше думите си. С изключение на последното ни сдърпване.

— Каза ми. — Джулия изкриви устни. — Учудвам се, че е отървал кожата.

— Беше напусто. Всичко, което ми наговори, бе вярно, разбира се. Но един мъж мъчно може да разбере какво изпитва жената, когато е поставена на второ място. Въпреки станалото, винаги съм знаела, че мога да разчитам напълно на Кенет.

Джулия се заслуша в шушненето на листата, в първите трели на нощните птици, докато Ив се взираше съсредоточено във виното си.

— Известно ли ти е, че той е бил горе на стълбите вечерта, когато Делрикио се е развилнял и едва не е пребил Пол?

Зелените очи се стрелнаха нагоре.

— Кенет?

— Да, Кенет. Горе на стълбите със зареден пистолет и явно готов да го използва. Съвсем права си да твърдиш, че на него може да се разчита.

— Да ме вземат мътните! — Ив остави вилицата си и грабна чашата. — И дума не ми е споменавал.

— Има още нещо, ако държиш да чуеш мнението ми.

— С удоволствие.

— Според мен, почти през целия си живот е бил влюбен в теб.

Ив щеше да се разсмее, но Джулия я наблюдаваше толкова съсредоточено. Изведнъж в главата й нахлуха спомени, сцени, недомлъвки, мигове… Когато остави чашата на масата, ръката й трепереше.

— Господи, колко сме небрежни към хората!

— Струва ми се, че той не съжалява за нищо.

— Аз обаче съжалявам.

Ив млъкна, докато Травърс сервираше сьомгата. В главата й цареше какафония, отвсякъде я блъскаха гласове. Заплахи, обещания. Страхуваше се да не се разголи прекалено много. От друга страна, се опасяваше, че куп неща ще останат недоизречени.

— Джулия, носиш ли касетофона?

— Да, ти спомена, че имаш да ми разправяш разни работи.

— Бих искала да започнем. — Ив се престори, че се храни, докато Джулия нагласяваше касетата. — Вече знаеш какви са чувствата ми към много хора. Как животът ми е преплетен с техния. За Травърс и Нина, които отървах от пагубното им минало. За Кенет, когото отмъкнах от Шарлот от чиста злоба. За Майкъл Торънт, Тони, Рори, Дамиен, все грешки с различни последствия. За Майкъл Делрикио, който гъделичкаше самолюбието и импонираше на арогантността ми. Заради него загубих Дрейк.

— Не те разбирам.

— Дрейк е разбил вилата, той е свил онези дреболии и е тършувал за касетите.

— Дрейк?! — Джулия премигна срещу пламъка на кибрита, с който Ив си палеше цигарата.

— Може би не е съвсем справедливо да обвинявам изцяло Майкъл. Дрейк се провали още преди години. Но предпочитам да хвърлям вината върху него. Знаеше за слабостта на момчето към хазарта. По дяволите, за слабостта му към всичко и се възползва от нея. Дрейк беше безволево същество — пресметливо и коварно, но ми беше роднина.

— Беше?

— Уволних го — простичко отвърна Ив. — Вече не ми е нито рекламен агент, нито племенник.

— Значи затова не ми се обажда, като го търся. Съжалявам, Ив.

Тя отклони с ръка съчувствието й.

— Хич не ми се говори за Дрейк, кълна се. Мисълта ми е, че повечето хора в моя живот са оказали частично влияние върху него, както и един на друг. Рори ми доведе Пол, слава на Бога, тъй че тримата образуваме неразделно цяло. Предполагам, че ако си права за тази Лили, значи съм свързана и с нея.

Джулия не успя да сдържи усмивката си.

— Ще ти хареса.

— Възможно е. — Сви рамене. — Рори ме запозна с Делрикио, а Делрикио с Дамиен. Виждаш ли как всеки герой в житейската драма я променя, кога явно, кога тайно. Само едно лице да липсва, и сюжетът може да вземе съвсем различна насока.

— Би ли казала, че Чарли Грей е променил твоята?

— Чарли… — Ив се усмихна тъжно в мрака. — Чарли даде тласък на онова, което неизбежно щеше да се случи. Ако можех да се върна назад и да променя нещо, то това би било връзката ми с Чарли. Ако бях по-мила с него, не толкова целеустремена, събитията щяха да се развият различно. Но човек не може да върне миналото. — Погледът й помръкна, когато го насочи към Джулия. — Тъкмо това искам да ти разкажа тази вечер. От всички, с които съм се познавала или до които съм се докоснала по някакъв начин в живота си, най-силно влияние са имали двама. Виктор и Глория.

— Глория Дюбари?

— Да. Тя ми е люто сърдита. Чувства се измамена, защото се каня да разкрия най-срамната й тайна. Не го правя от злоба или за да си отмъстя. Напълно съзнавам какво върша. От досегашните ми признания това е най-трудното и най-наложителното.

— От самото начало ти заявих, че не ще те съдя. Няма да се отметна от намерението си.

— Едва ли — тихо рече Ив. — В първите години от кариерата си, когато играеше ролите на млади, невинни момичета, на кикотещи се ангелчета, Глория срещна един мъж. Беше зашеметяващ на вид, преуспяващ, съблазнителен и… женен. Тя ми се довери, не само защото бяхме приятелки, а понеже и аз някога бях омагьосана от същия този човек. Майкъл Торънт.

— Дюбари и Торънт?! — Които и други имена да бе произнесла Ив, Джулия не би се изненадала повече. — Изчела съм всичко написано за тях. Никъде не се споменава и дума.

— Те бяха много предпазливи. Аз им помагах. Глория беше лудо влюбена. Тогава още не се бе превърнала в идол на публиката. Сигурно е било около две години преди запознанството и женитбата й с Маркъс. Беше необуздана и изпитваше страст към живота. Съжалявам, че е успяла да я угаси напълно.

Джулия само поклати глава. Беше й еднакво трудно да си представи Глория Дюбари необуздана и страстна, колкото и Ив да скача върху масата и да трака с токове в бърз танц.

Абсурд!

— По онова време Торънт трябва да е бил женен за… — Джулия взе да пресмята. — Амалия Грей.

— Да, за първата съпруга на Чарли Грей. Бракът им бе пред разпадане. Крепеше се върху несигурна основа. Върху вината на Майкъл. Беше използвал цялото си влияние и всичките си връзки, за да пречи на Чарли да получава главни роли и не можеше да се помири със себе си.

Джулия изпусна дълга въздишка. Ако тайната връзка на Глория е била само дупчица в кораба, тази зейнала пробойна вече го е потопила.

— Искаш да кажеш, че Торънт е саботирал кариерата на Чарли? Господи, Ив, та нали са били приятели! Дружбата им е пословична. Освен това, името на Торънт е сред най-тачените в бранша.

— Е? — повтори Ив. — Щеше да бъде, но с повече търпение и чест. А той предаде приятеля си от страх. Ужасяваше се, че Чарли може да го засенчи. Упражняваше натиск върху студията, навремето беше позволено на някои звезди, за да набутва Чарли само във второстепенни роли.

— Чарли знаеше ли?

— Сигурно е имал подозрения, но никога не би повярвал. Отгоре на всичко Майкъл се е забавлявал и с жените на Чарли. Направи ми това признание малко след самоубийството му. По тази причина, пък и заради мъчителната досада, която ме терзаеше, се разведохме. Той се ожени за Амалия и, изглежда, чувството му за вина го задържа при нея за известно време. После срещна Глория.

— И ти си им помагала? След всичко, което е сторил и въпреки отношението си към него?

— Аз помагах на Глория. Чарли беше мъртъв, а тя жива.

Тъкмо се съвземах след провала с Тони и цялата тази тайнственост ме разтоварваше. Срещаха се в „Бел Еър“. В онези години всички, които имаха извънбрачни връзки, го правеха там. — Тя се подсмихна. — И аз в това число.

Заинтригувана, Джулия подпря брадичката си с шепа.

— Не беше ли трудно да се опазят действащите лица неопетнени? Само си помисли колко пикола са забогатели от бакшишите.

Ив се засмя и почувства как част от напрежението й се стопи.

— Бяха страхотни времена! — В очите на Джулия се четеше разбиране, интерес, но не и укор. Поне засега. — Вълнуващи.

— В греха обикновено има гъдел. — Картината изникна живо пред очите й. Как бляскави знаменитости, изгарящи от страст, си играят на криеница с клюкарите от вестниците и подозрителните си половинки. Как временните любовници се отдават на следобедни лудории — колкото заради греховната тръпка, толкова и заради самия секс. — О, какво ли е било да си камериерка? — прошепна тя.

— „Бел Еър“ се ползваше с пословична дискретност — поясни Ив. — Въпреки това всички знаеха, че ако искаш да се усамотиш с нечий съпруг или съпруга, там е мястото. А Амалия Грей не беше глупачка. От страх да не бъдат хванати, Глория и Майкъл ходеха да се съвокупляват по разни долнопробни мотелчета. Моята вила за гости още не беше завършена, иначе сигурно щях да им я дам. И все пак добре го правеха, никой не ги усети. Най-смешното е, че докато късаха хотелските чаршафи, снимаха и филм заедно.

— „Срамежливата булка“ — спомни си Джулия. — Господи, там той играеше баща й!

— Ах, какъв ли сензационен материал щеше да се получи, ако критиците можеха да видят филма от този ъгъл.

Не успя да се въздържи, тази мисъл я накара да прихне.

— Извинявай, сигурно е било много сериозно и романтично по онова време, но от друга страна, звучи доста противно и смешно. Бащата се горещи на екрана, дъщерята вдига стойки, после двамата тичат да наемат стая за час. Ами ако си бяха объркали репликите?

Напрежението отдавна я беше напуснало и Ив се подсмихна над чашата с вино.

— Господи, никога не ми е хрумвало.

— Би било чудесно. Камерата започва да снима, когато той казва: „Млада госпожице, заслужавате да ви обърна върху коляното си и хубаво да ви напляскам. — Очите й светват, устните й потреперват. — Да, о, да, татко, моля те!“ Направо на монтаж и за вадене на копия. — Джулия се облегна назад.

— Щеше да се получи истински шедьовър.

— Жалко, че и на двамата винаги им е липсвало чувство за хумор. Иначе нямаше да се впрягат чак толкова.

На Джулия й беше леко и доля чашите с вино.

— Едва ли смятат, че хората ще се шокират от такава стара история. Преди тридесет години може да е била скандална, но, Ив, кого го е грижа днес?

— На Глория, а и на съпруга й. Той е безкомпромисен. От онези, дето с радост ще метнат първия камък.

— Женени са повече от двадесет и пет години. Не мога да си представя, че ще тръгне да се развежда заради някакво си старо прегрешение.

— Аз също. Но Глория вижда нещата по различен начин. Има и една друга подробност, Джулия, и макар че на Маркъс ще му бъде трудно да я преглътне, все пак мисля, че ще го направи. Ала ще го подложи на изпитание. — Ив замълча. Знаеше, че думите й ще се затъркалят като снежни топки по висок и стръмен хълм. Много скоро щяха да станат прекалено тежки, за да може да ги спре. — Някъде около премиерата на филма Глория разбра, че е бременна от Майкъл Торънт.

Смехът на Джулия стихна. Изпита позната болка.

— Съжалявам. Да откриеш, че си бременна от женен мъж…

— Не ти дава възможност за голям избор — довърши Ив. — Тя беше ужасена и съсипана. Връзката й с Майкъл Торънт вече догаряше. Естествено, първо хукна при него, без съмнение бясна и истерична. Бракът му се разпадаше, но въпреки бременността, той нямаше никакво намерение отново да се заробва.

— Съжалявам — повтори Джулия, защото собствените й спомени ярко изплуваха в съзнанието й. — Сигурно е била уплашена до смърт.

— И двамата се бояха да не избухне скандал, опасяваха се, че ще трябва да поемат отговорност за постъпката си и се ужасяваха, че може да се обвържат за продължителен период от време. Тя дойде при мен за помощ. Нямаше никого другиго.

— И ти пак се отзова.

— Подкрепих я като приятелка, като жена. Вече бе решила да направи аборт. В ония години беше забранено и често пъти опасно.

Джулия затвори очи. Побиха я тръпки и цялата я разтърсиха.

— Сигурно се е чувствала кошмарно.

— Така беше. Намерих една клиника във Франция и заминахме двете. Изживя го страшно болезнено, не само физически. За една жена никога не е лесно да вземе подобно решение.

— Имала е късмет, че ти си била до нея. Ако бе останала сама… — Отново отвори очи. Бяха насълзени. Като мокро сиво кадифе. — Каквото и решение да взима една жена, много по-трудно е, когато е сама.

— Мястото беше извънредно стерилно и тихо. Аз седнах в някаква чакалня с бели стени и лъскави списания и непрекъснато си представях разплаканата Глория, похлупила очите си с ръце, докато я откарваха с количката. Стана много бързо, после ме пуснаха при нея в стаята. Дълго време не говореше, цели часове. Накрая извърна глава към мен и ме погледна.

„Ив — каза, — знам, че постъпих правилно, по единствения възможен начин, но знам също, че каквото и да предприема по-нататък, няма да ме боли повече.“

Джулия избърса една сълза от бузата си.

— Сигурна ли си, че трябва да публикуваш всичко това?

— Така смятам, но ще те оставя ти да прецениш, каквото ти диктува сърцето, след като чуеш и другото.

Джулия се изправи. Не беше сигурна защо изведнъж се почувства толкова напрегната, но цялата й кожа бе настръхнала, сякаш имаше жесток сърбеж, а не можеше да се почеше. — Не е моя работа да преценявам, Ив. Последната дума се пада на онзи, който е бил участник в историята, а не страничен наблюдател.

— Ти никога не си била страничен наблюдател, Джулия, от самото си идване тук. Знам, че се опитваше, дори би предпочела да е така, но това е невъзможно.

— Вероятно не съм напълно обективна, но се надявам, че по този начин книгата ще стане по-добра. Но нямам право да решавам дали нещо толкова лично следва да се напише, или да се изпусне.

— А кой има? — измърмори Ив и посочи стола. — Моля те, седни, нека ти разкажа останалото.

Джулия се поколеба, без да знае защо. Нощта се беше спуснала бързо и край тях проблясваха единствено мъждукащите лампички и свещите. Ив бе обкръжена от светъл ореол. От сенките се обади бухал. Джулия седна и зачака.

— Продължавай.

— Глория се прибра у дома. Съвзе се. Не мина година, срещна Маркъс и започна нов живот. Същата година аз срещнах Виктор. Връзката ни не се консумираше по разни дискретни хотели или долнопробни мотели. Между нас гореше не просто буйно припламнала страст, а бавен, неугасващ огън. От друга страна, имахме много общи неща с Майкъл и Глория. Той също беше женен и макар бракът му да не бе щастлив, ние не демонстрирахме отношенията си. Давах си сметка, въпреки че дълги години не можех да приема този факт, че никога няма да бъдем двойка пред света.

Тя се огледа наоколо, докато Джулия мълчеше. Светлината, отразена от кухненския прозорец, се пръскаше над гераниите. Лунните лъчи разсичаха водата в шадравана и я превръщаха в разтопено сребро. Отвъд него всичко бе като стена, която я затваряше и изолираше от целия останал свят.

— Любехме се тук, в тази къща, и едва шепа доверени познати бяха посветени в тайната ни. Не мога да си изкривя душата и да кажа, че не ме е боляло, че не мразя жена му, и понякога и самия Виктор заради всичко, от което ме е лишил. Заради лъжите, с които съм живяла. И най-вече заради една, отнела ми най-скъпото на земята.

Този път тя стана от стола си, за да отиде при цветята и да вдъхне от уханието им, сякаш можеше да почерпи от тях сили, каквито не бе успяла да получи от храната на масата. Сега е моментът, знаеше го. Решителният момент, след който няма обратен път. Бавно се върна на мястото си, но не седна.

— Глория се омъжи за Маркъс една година след пътуването ни до Франция. Преди да изминат и два месеца, отново забременя и беше извън себе си от радост. Само след няколко седмици, аз също забременях, но не бях на себе си от мъка.

— Ти? — Джулия подскочи на стола, после се изправи и улови ръката на Ив. — Ужасно съжалявам.

— Няма за какво. — Ив стисна ръката й. — Седни и ме изслушай.

Седяха една срещу друга със сплетени ръце. Помежду им гореше свещ и хвърляше тъмни отблясъци върху лицето на Ив. Джулия не беше сигурна какво точно съзира там. Мъка, болка, надежда.

— Бях почти четиридесетгодишна и отдавна се бях отказала от мисълта да имам деца. Бременността ме плашеше не само заради възрастта, но и поради съществуващите обстоятелства. Не се страхувах от общественото мнение, Джулия, поне не за себе си.

— А заради Виктор — прошепна Джулия и сърцето й се сгърчи от състрадание.

— Да, заради Виктор, а той бе обвързан от закона и от църквата с друга жена.

— Но нали те е обичал. — Джулия поднесе за миг ръката на Ив към бузата си, за да я утеши. — Как прие новината, когато му съобщи?

— Той не знае. Не му казах.

— О, Ив, как си могла да го скриеш от него? Детето е било не само твое, а и негово и той е имал право да научи.

— Знаеш ли как жадуваше деца? — Ив се наклони към нея, очите й бяха сериозни и блестящи. — Не можа да си прости, че е загубил едно. Да, ако му бях казала, не е изключено събитията да се бяха развили съвсем различно. Но с това дете щях да го вържа така, както тя го бе вързала с вина, със страх от Бога и с мъка. Не можех, не желаех да постъпя по този начин.

Джулия изчака, докато Ив с трепереща ръка наливаше още вино.

— Разбирам. Струва ми се, че разбирам — поправи се. — Навремето аз не съобщих на родителите си името на Брандъновия баща почти по същата причина. Не можех да понеса мисълта, че той ще се обвърже с мен само заради детето, заченато по погрешка.

Ив отпи една глътка, после втора.

— Аз носех детето и знаех, както винаги ще знам, че изборът е мой. Примирах от желание да му кажа, да го споделя с него поне за ден. Но това щеше да е по-лошо и от лъжа. Реших отново да замина за Франция. Травърс щеше да ме придружи. Не можех да помоля Глория, дори не можех да й съобщя, така щастливо бе отдадена да избира имена и да плете бебешки дрешки.

— Ив, не е нужно да ми обясняваш. Познато ми е.

— Да, сигурно. Само жена, която е била изправена пред подобна стъпка, би ме разбрала. Травърс… — Ив се мъчеше да драсне клечка кибрит и с благодарност се отпусна на стола, когато Джулия й помогна да я запали. — Травърс също ме разбираше. — Издуха струя дим. — Тя хем имаше дете, хем нямаше. Така заедно с Травърс отново потеглих за Франция.

 

 

Нищо не й се бе струвало по-студено и по-безнадеждно от голите бели стени в онази стая за прегледи. Лекарят имаше ласкав глас, нежни ръце и гальовни очи. Но това беше без значение. Ив страдаше по време на задължителния преглед и вяло отговори на всички поставени въпроси. Не сваляше очи от голяма бяла стена.

Такъв беше и животът й. Еднообразен и пуст. Никой не би повярвал, разбира се. Ив Бенедикт — звездата, филмовата богиня, жената, жадувана от мъжете и облазявана от жените. Как би могъл някой изобщо да проумее, че би дала всичко в този повратен момент от живота си, за да бъде съвсем обикновена? Обикновена съпруга на обикновен съпруг и да се сдобие с най-обикновено дете?

Ала защото тя бе Ив Бенедикт, а бащата Виктор Фланиган, детето не можеше да бъде обикновено. Дори нямаше право да се роди.

Не искаше да гадае дали ще е момче, или момиче. Но въпреки това се мъчеше да познае. Не биваше да си представя как би изглеждало, ако остави клетките да пораснат, да съзреят и да се оформят. Но въпреки това тази мисъл постоянно се въртеше в съзнанието й. Детето сигурно щеше да наследи очите на Виктор. Почти изпадаше в несвяст от любов и копнеж.

А в случая нямаше място за любов, а още по-малко за копнеж.

Седеше и слушаше, докато лекарят обясняваше простата процедура и с ласкавия си, успокояващ глас й обещаваше, че ще мине почти безболезнено. Усети вкуса на сълзите си, когато една се търкулна надолу по бузата й и се стече между устните й.

Беше глупаво и безполезно да се разчувства. И други жени са изпадали в подобно критично положение, но са го преживявали. И да изпитваше съжаление, трябваше да се примири. Особено при мисълта, че постъпката й е правилна.

Не продума, когато сестрата влезе, за да я подготви. Отново я поеха внимателни, вещи ръце, последваха окуражителни думи. Побиха я тръпки при мисълта за жените, лишени от нейните възможности и средства. За посестримите й, за които единственият изход от нежеланата бременност е някоя тъмна дупка.

Лежеше притихнала върху гинекологичния стол. Усети само боцването на иглата. За отпускане, както й бе обяснено.

Изкараха я с количката. Взираше се в тавана. След няколко секунди щеше да бъде в операционната. Сетне щяха да я изведат оттам, по-бързо, отколкото би успяла да опише преживяното, и да я настанят в една от прелестните закътани стаички с изглед към далечните планини, докато се съвземе.

Спомни си вида на Глория, когато бе похлупила очите си с ръце.

Ив поклати глава. Инжекцията я унасяше, караше я да се чувства странно лека. Стори й се, че чува детски плач. Невъзможно. Нейното дете дори още не беше бебе. И никога нямаше да бъде.

Зърна очите на лекаря над хирургическата маска — бяха ласкави и съчувствени. Потърси ръката му, но не я намери.

— Моля ви… Не мога… Искам това дете.

 

 

Събуди се положена в една от онези кокетни стаички. През щорите се процеждаха снопове слънчеви лъчи. Видя, че Травърс седи на стола до нея. Без да продума, Ив протегна ръка.

— Всичко е наред — каза Травърс и я пое. — Спря ги навреме.

— Оставила си бебето — прошепна Джулия.

— Детето беше на Виктор и бе заченато с любов. Безценно и скъпо. И докато ме откарваха по коридора, разбрах, че онова, което е било правилно за Глория, не важеше за мен. Не съм сигурна дали ако не бях преживяла всичко с нея, щях да предприема най-правилната стъпка за себе си.

— Как си успяла да задържиш детето и да го опазиш в тайна толкова години?

— Щом реших да износя плода докрай, промених плановете си. Върнах се в Щатите, но отидох в Ню Йорк. Успях да заинтригувам определени хора и те ми обещаха участие и пиеса на Бродуей. Мина време, докато се намери подходящ сценарий, подходящ режисьор и актьорски състав. А аз имах нужда тъкмо от това. Когато навлязох в шестия месец и вече не можех да крия състоянието си, заминах за Швейцария, където се настаних в един замък, закупен от адвокатите ми по мое поръчение. Заживях там с Травърс като мадам Константин. На практика изчезнах от света за три месеца. Виктор обезумя да ме търси, но аз странях от хората. В края на осмия месец постъпих в частна болница, този път под името Елън Ван Дайк. Лекарите бяха тревожни. По онова време не беше обичайно за жена на моята възраст да ражда първото си дете.

При това сама, помисли си Джулия.

— Бременността тежка ли беше?

— Изнурителна — отвърна Ив с усмивка. — И тежка, защото исках Виктор да е до мен, а не можеше. Появиха се известни усложнения. Едва след няколко години научих, че не ще имам други деца. Че никога не ще зачена пак. — Тя се отърси от тази мисъл. — Две седмици преди термина родих. Уверяваха ме, че е станало сравнително бързо за първескиня. Само за десет часа. Сториха ми се като десет дни.

Подобно на всички жени, превъзмогнали болката и страха от раждането, Джулия се разсмя.

— Знам какво е. С Брандън се мъчих тринадесет часа. Имах чувството, че ще продължи цяла вечност. — Погледите им се срещнаха над мъждукащите свещи. — А бебето?

— Бебето беше мъничко, тежеше само два килограма и седемстотин грама. И страшно красиво, най-красивото същество на земята. Розово и оформено, с големи умни очи. Дадоха ми да я подържа малко. Тя спеше и аз я гледах как спи. Никога не съм копняла за Виктор повече преди или след този час в живота ми.

— Знам. — Тя покри ръката на Ив със своята. — Вече не обичах Линкълн, когато Брандън се роди, но въпреки това исках да е до мен. Изпитвах остра нужда от присъствието му. Родителите ми бяха извънредно мили през цялото време, но не беше същото. Радвам се, че си имала Травърс.

— Щях да бъда загубена без нея.

— Би ли ми казала какво стана с бебето?

Ив се втренчи в сплетените им ръце.

— Оставаха ми още три седмици в Швейцария, след което трябваше да се върна и да започна репетициите за „Молбата на Мадам“. Напуснах болницата и детето, защото сметнах, че колкото по-бързо прекъсна връзката си с него, толкова по-добре. За мен. Адвокатите ми бяха получили вече няколко молби за осиновяване и аз лично ги проучих. Обичах детето, Джулия, затова трябваше да проконтролирам всичко докрай. Исках да живее щастливо.

— Естествено е било да се стремиш към това. Мога да си представя колко много си страдала, като си се отказала от нея.

— Имах чувството, че ще умра. Знаех, разбира се, че никога няма да бъде моя. Единственото, което зависеше от мен, беше да й дам възможно най-добър старт. Сама избрах родителите й и през всичките тези години, въпреки неодобрението на адвокатите ми, следях развитието й.

— О, Ив, така само си продължила страданията си.

— Не, не! — отривисто отрече тя. — Напротив, убеждавах се, че съм постъпила правилно. Тя беше онова, за което можех само да мечтая. Умна и красива, силна и нежна. Твърде млада бе подложена на подобно мъчително изпитание. — Ив обърна ръката си с дланта нагоре и стисна пръстите на Джулия. — Но не се огъна. Нямах право да я въвличам отново в живота си. Но и тогава, когато я изтръгнах от него, нямах възможност за избор.

Не толкова думите, колкото изражението в очите на Ив накара дъха на Джулия да заседне в гърдите й. Те преливаха от копнеж, боязън и изглеждаха прозрачни като стъкло. Инстинктивно се опита да отдръпне ръката си, но Ив я задържа.

— Ив, причиняваш ми болка.

— Не го искам. Но трябва.

— Какво се мъчиш да ми кажеш?

— Повиках те, за да ти открия живота си, тъй като ти имаш най-голямо право на това. — Очите й я пронизваха не по-малко безмилостно от ръката, която я стискаше. — Ти си моето дете, Джулия! Единственото ми дете…

— Не ти вярвам! — Този път успя да се отскубне и така рязко се изправи, че столът се прекатури. — Как не те е срам да ми внушаваш такива неща?

— Повярвай ми…

— Не! Не ти вярвам. — Отстъпи още крачка назад и зарови пръсти в косата си. С мъка си поемаше дъх. Гърлото й се бe свило от гняв. — Как можеш да постъпваш така? Как можеш да злоупотребяваш с мен по този начин? Знаеш, че съм била осиновена. Измислила си всичко, от игла до конец, за да ме манипулираш.

— Знаеш, че не е вярно. — Ив бавно се изправи, като се подпря с едната си ръка на масата, за да не падне. Коленете й трепереха. — Знаеш, че казвам истината. — Погледите им се срещнаха и се кръстосаха. — Защото го чувстваш и виждаш. Разполагам с доказателства, ако не вярваш. Протоколите от болницата, документите от осиновяването, кореспонденцията с адвокатите ми. Но ти бездруго знаеш истината. Джулия… — Протегна ръка, очите й се навлажниха, като видя сълзите, търкулнали се по бузите на дъщеря й.

— Не ме докосвай! — изкрещя Джулия и запуши устата си с ръце, защото се уплаши, че няма да може да спре.

— Скъпа, моля те да ме разбереш. Не съм имала намерение, и през ум не ми е минавало, да те нараня.

— Защо си го направила тогава? Защо? — В душата й се напластяваха безброй чувства и в един момент й се стори, че ще се пръсне под тежестта им. Тази жена, същата тази жена, която само допреди няколко месеца беше просто познато лице от екрана, име, известно от списанията, се представя за нейна майка?! Макар да изпитваше желание да изкрещи, че не е вярно, погледна Ив, осветена от лунните лъчи, и разбра, че е истина. — Ти ме доведе тук, въвлече ме в живота си, играеше си с мен, с всички…

— Имах нужда от теб.

— Имала си нужда от мен! — гласът на Джулия преряза Ив като бръснач. — Ти? Върви по дяволите! — Заслепена от мъка, бутна масата и я преобърна. По плочите се пръснаха кристални и порцеланови съдове. — Проклета да си! Да не би да си въобразяваш, че трябва да ми пука за теб? Да не би да очакваш, че ще се спусна и ще те прегърна? Да не мислиш, че трябва да примирам от любов към теб? — Избърса сълзите от лицето си, докато Ив стоеше смълчана. — Нищо подобно. Мразя те, задето ми разкри истината, ненавиждам те за всичко, което направи! Кълна се, бих те убила, задето ми каза! Махайте се оттук! — изфуча тя към Нина и Травърс, които се втурнаха от къщата. — Разкарайте се, по дяволите! Това не ви засяга.

— Приберете се вътре — едва чуто промълви Ив, без да ги погледне. — Вървете си, моля ви. Това засяга само нас двете.

— Не искам да имам нищо общо с теб — успя да извика Джулия, преди напиращото в гърлото й ридание да я задави. — Нищичко.

— Дай ми последна възможност, Джулия.

— Вече си я пропуснала! Да не би да очакваш да ти благодаря, че не си махнала детето? Добре, много ти благодаря. Но благодарността ми свършва в момента, в който си подписала документите и си се отказала от мен. И защо? Защото съм пречела на живота ти. Защото съм била плод на грешка, на случайност. Това сме ние една за друга, Ив. Две грешки.

Гласът й пресекваше от сълзите, но тя ги сподави.

— Имах майка, която ме обичаше. Никога не можеш да я замениш. И никога не ще ти простя, че ми каза онова, което никога не съм искала и не ми е било нужно да знам.

— Аз също те обичах — заяви Ив с цялото достойнство, на което бе способна.

— Поредната лъжа. Не се приближавай — предупреди я Джулия, когато Ив пристъпи напред. — Не знам какво мога да направя, ако се приближиш. — Обърна се и хукна към градината, за да избяга от миналото.

Ив само похлупи лицето си с ръце и се залюля от мъка. Тръгна покорно като дете, когато Травърс излезе, за да я отведе вътре.