Нора Робъртс
Искрени лъжи (18)

Седемнадесета глава

Дрейк весело поздрави пазача на входа. Щом подкара вътре в имението, започна да се чеше яростно по бедрата и да скърца със зъби. От нерви бе получил ужасно упорит сърбеж, който не минаваше въпреки всевъзможните кремове и лосиони, с които се бе мазал. Когато спря пред вилата за гости, вече подсмърчаше и говореше на себе си:

— Всичко ще бъде наред. Няма защо да се тревожиш. Само влизаш за пет минути и готово. — Потта рукна по тялото му и разчесаните му бедра пламнаха.

До крайния срок оставаха четиридесет и осем часа. Като си представи какво може да му направи Джоузеф с огромните си ръчища, веднага изскочи от колата.

Нямаше никаква опасност. Поне в това беше сигурен. Ив бе в Бърбанк на снимки, а Джулия бе отишла да взима интервю от оная вещица Анна. Само трябваше да влезе, да презапише касетите и да си излезе.

Почти една минута се мъчи с дръжката на вратата, докато разбере, че е заключена. Втурна се запъхтян да обикаля къщата и да проверява всички прозорци и врати. Когато се върна на първоначалното място, целият бе плувнал в пот.

Не може да си тръгне с празни ръце. Колкото и да се заблуждаваше, Дрейк прекрасно знаеше, че няма да събере достатъчно смелост да се върне пак. Трябва да го направи сега или никога. Впи ожесточено пръсти в пламналите си бедра и със залитане се спусна към терасата. Погледна крадешком през рамо и грабна една глинена саксийка с петунии. Счупеното стъкло така изтрещя, че му се стори като пушечен изстрел, само дето не притичаха морски пехотинци да контраатакуват.

Изтръпналите му пръсти изтърваха саксийката и тя се разби в каменната настилка на терасата. Като се огледа, той бръкна през направената дупка и махна секрета.

Щом се озова в празната къща, изпита приятен гъдел и смелостта му се възвърна. Прекоси кухнята и се насочи към кабинета с твърда, самоуверена стъпка. Отвори чекмеджето усмихнат. Няколко секунди го гледа слисано, после се засмя на себе си и издърпа следващото. Продължи нататък.

Усмивката му стана кисела, докато отваряше чекмеджетата едно по едно и ги затръшваше с трясък.

 

 

Джулия не помнеше друго интервю да я е изтощавало така, както това с Анна. Беше като дългосвиреща плоча, пусната на седемдесет и осем оборота. Предчувстваше, че може да изскочат интересни и забавни пикантерии в словесния порой, отприщил се от устата на Анна — веднъж да събере сили да прослуша касетата.

Спря пред къщата, но остана в колата със затворени очи и облегната назад глава. Поне не се бе наложило да я подканва или уговаря да си излее душата. Думите й шуртяха като вода от спукан тръбопровод, мисълта й препускаше бясно, а слабото й като карфица тяло не се задържаше на едно място повече от няколко секунди. Джулия само трябваше да я попита какво е да рисуваш моделите за гардероба на Ив Бенедикт.

Анна мигом се впусна да разказва за чудовищните и често пъти абсурдни изисквания на Ив, за припряността й, за хрумванията й в последния момент. Според Анна, заслугата била изцяло нейна, сиреч на Анна, Ив да изглежда като кралица в „Повелителката на любовта“. Анна я издокарала така блестящо в „Намереният рай“. Изобщо не спомена, за разлика от Кински и Мерилин Дей, които заявиха, когато ги интервюираше, че всъщност Ив бе дала първия истински тласък на Анна, когато по нейно настояване я бяха взели за дизайнер на костюмите в „Повелителката на любовта“.

Липсата на чувство за благодарност напомни на Джулия за Дрейк.

Заваля. Джулия въздъхна и слезе от колата. Дъждът падаше като гъста, изтъкана от ситни капчици пелена и нямаше изгледи скоро да спре. Също като Анна, помисли си и притича до вратата. Би предпочела да загърби това интервю, както се бе спасила от студения, неприятен дъжд.

Но щом посегна за ключовете, разбра, че въпреки личната си антипатия, ще прослуша записа. Ако Анна излезе злобна, капризна и неблагодарна в книгата, сама си е виновна.

Чудейки се дали да приготви свински пържоли или пиле за вечеря, отвори вратата и веднага я лъхна мирис на мокри и изпомачкани цветя. В дневната, която бе оставила чиста, макар и не особено подредена, цареше пълен хаос — масите бяха преобърнати, лампите счупени, възглавниците разкъсани. Известно време не можа да повярва на очите си. Стоеше и стискаше куфарчето в едната си ръка, а ключовете в другата. После ги пусна и пристъпи, за да огледа опустошението, сполетяло онова, което се бе опитала да превърне в свой дом.

Всички стаи изглеждаха така — разбити стъкла, прекатурени мебели. Картините бяха смъкнати грубо от стените. Чекмеджетата зееха потрошени. От шкафовете в кухнята бяха наизвадени кутии и бутилки, а съдържанието им смесено в отблъскваща гмеж по плочките на пода.

Тя се обърна и хукна нагоре по стълбите. В нейната стая дрехите й бяха разхвърляни по земята. Матракът стърчеше от леглото, чаршафите бяха смачкани и скъсани. Всичките й вещи от тоалетката бяха съборени върху тях.

Но при вида на детската стая, самообладанието, което отчаяно се бе мъчила да запази, й изневери. Личният кът на Брандън не бе пощаден, навсякъде бе тършувано — в играчките, в дрехите, в книгите му. Джулия взе горнището на пижамата му с изображението на Батман, сви го на топка и отиде до телефона.

— Резиденцията на Ив Бенедикт.

— Травърс, трябва ми Ив.

Травърс изсумтя в отговор на настояването й.

— Госпожица Бенедикт е в студията. Очаквам да се върне около седем.

— Свържи ме веднага с нея. Някой е разбил вилата и я е обърнал наопаки. Давам й един час, иначе ще позвъня в полицията. — Прекъсна връзката и изобщо не изслуша въпросите на Травърс.

Ръцете й трепереха. Добър признак, каза си. Беше от яд, но нямаше нищо против да се тресе от яд. Искаше да се вкопчи в него, в яда и във всички останали гневни чувства, бушуващи в душата й.

Много бавно слезе пак на долния етаж, проправяйки си път сред разрухата в дневната. Приклекна пред ламперията и натисна скрития механизъм, който й бе показала Ив. Част от нея зейна и откри таен сейф. Джулия завъртя шайбата, повтаряйки си мислено комбинацията. Щом вратичката се открехна, огледа съдържанието му. Касетите, записките й, кутийките с бижута — всичко си беше на мястото. Доволно го затвори и отиде да чака до прозореца, оплискан от дъжда.

След тридесет минути Джулия видя студебейкъра на Пол да спира отвън. Лицето му бе студено и безизразно, когато го посрещна на вратата.

— Какво става, по дяволите?

— Травърс ли ти се обади?

— Да, тя, вместо ти.

— Не се сетих.

Замълча, докато превъзмогне яда си, предизвикан от обяснението й.

— Явно. Наистина ли пак е разбивано?

— Виж сам. — Тя се отдръпна от вратата, за да го пусне пред себе си. При вида на пораженията у нея отново се пробуди неистов гняв. Напрегна цялата си воля, за да се овладее. Сплете пръсти и ги стисна до побеляване. — Предполагам, че са побеснели, когато не са открили записите и тогава са започнали да обръщат всичко, за да ги намерят. — Побутна с крак парченца натрошен порцелан. — Не са успели.

Обзе го дива ярост, в гърлото му загорча от страх и той се нахвърли върху нея. Сините му очи горяха с такъв пламък, че тя отстъпи крачка назад и се вцепени.

— Само за това ли мислиш?

— Това е единствената причина — отвърна му. — Не познавам никого, който би го направил, защото ми има зъб.

Той поклати глава, мъчейки се да потисне стомаха си, когато зърна една изтърбушена възглавница. Ами ако я беше заварил така — раздърпана, пребита и захвърлена на пода? Гласът му бе студен като желязо, когато отново заговори:

— Значи записите са на мястото си и толкоз?

— Не, не е само това. — Тя разплете пръсти и сякаш с този жест отприщи напиращата отвътре ярост. — Влизали са и в стаята на Брандън! Пипали са нещата му. — Вместо да започне да отстранява пораженията от нашествието, тя взе да рита разпръснатите вещи. Очите й бяха потъмнели подобно на буреносните облаци, от които се сипеше поройният, неспирен дъжд навън. — Никой, абсолютно никой няма право да се докосва до сина ми! Ще открия кой го е направил и ще го накарам да си плати за това!

Избухването й беше за предпочитане пред невъзмутимата й сдържаност. Въпреки това не остана напълно доволен.

— Каза, че ще ми се обадиш, ако се случи нещо.

— Мога да се справя и сама.

— Как не! — Той светкавично се спусна към нея, сграбчи я за раменете и я разтърси, преди да успее да му възрази. — Ако някой така отчаяно иска да се докопа до касетите, следващия път няма да подмине и теб. За Бога, Джулия, струва ли си? Струва ли си за една книга, за няколко седмици в класацията на бестселърите и за пет минути в телевизионното предаване на Карсън да търпиш всичко това?

Не по-малко бясна от него, тя се отскубна от ръцете му и заразтрива раменете си. Вятърът се усили и дъждът настойчиво забарабани като с пръсти по стъклата.

— Знаеш, че не е само заради това. Поне ти би трябвало да ме разбираш. Свързано е с нещо далеч по-ценно. Онова, което ще напиша за Ив, ще бъде по-богато, по-наситено и по-въздействащо от всяка друга литература.

— Ами ако си беше вкъщи, когато бяха дошли?

— Нямаше да дойдат, ако бях тук — възрази тя. — Явно са дебнали, докато вилата остане празна. Разсъждавай логично.

— По дяволите логиката! Не желая да се подлагаш на рискове.

— Ти не си…

— Не, ей Богу, не съм. — Сдържаната му ярост кипна и той блъсна една маса. Стъкленият плот се разби на пода като гръмотевица в отговор на бурята. — Да не би да искаш да стоя със скръстени ръце и да гледам отстрани? Тоя, дето е идвал, не само е търсел записите, а се е мъчел отчаяно да ги намери. — Грабна една изтърбушена възглавница и я тикна в ръцете й. — Погледни. Погледни я, по дяволите! Същото можеше да се случи и с теб.

Това нито за миг не й беше минавало през ума и тя се ядоса, че думите му я накараха съвсем ясно да си представи всичко. Едва не се разтрепери и пусна възглавницата на пода.

— Аз не съм парче мебел, Пол. И не е твоя работа да решаваш вместо мен. Един следобед, прекаран в леглото, не те задължава да се грижиш за благополучието ми.

Той бавно я сграбчи за реверите на сакото. Гневът и страхът го кълцаха като ножове отвътре.

— Беше повече от обикновен следобед в леглото, но ще те оставя сама да си изясниш този въпрос. Сега е по-важно да разбереш, че тая проклета книга застрашава живота ти.

— Ако бях мислила да се отказвам от работата, сигурно щях да го сторя точно сега. Но аз няма да се поддам на заплахи.

— Чудесно казано — заяви Ив от прага. Косата й беше мокра, както и кашмиреният пуловер, навлечен набързо след обаждането на Травърс. Лицето й бе страшно пребледняло, когато влезе, но гласът й звучеше силно и уверено. — Май някой вече го тресе шубето, Джулия?

— Какво ти става, по дяволите? — нахвърли се Пол върху Ив с такава ярост, каквато никога не бе показвал към нея. Да не би да ти е забавно? Умираш си от кеф, че някой го е направил заради теб? Голяма работа, Ив, та нали твоята книга и опитите ти да се увековечиш струват повече от всичко.

Тя много внимателно приседна върху страничната oблегалка на счупената кушетка, извади цигара и я запали. Странно, помисли си, беше убедена, че Виктор е единственият мъж, който може да я засегне. А колко по-остра и по-силна бе болката, причинена от човека, когото смяташе за свой син.

— Да ми е забавно? — бавно изрече тя. — Дали ми е забавно да гледам как съсипват имуществото ми или нарушават покоя на гостенката ми? — Въздъхна и изпусна дима. — Не, не ми е забавно. Дали ми е забавно да знам, че от страх пред онова, което мога да разкажа на света, някой ми дава такъв глупав и безсмислен отпор? Да, ей Богу, забавно ми е.

— В случая не става дума само за теб.

— Ще се погрижа за Джулия и Брандън. — Нехайно изтръска пепелта от цигарата върху пода. С всеки удар на сърцето главоболието й се усилваше. — В момента Травърс пригодява няколко стаи за гости в моята къща. Джулия, и двамата с Брандън сте добре дошли. Можете да останете там, колкото решите, или да се преместите обратно, когато оправим бъркотията. — Вдигна очи, стараейки се да запази и погледа, и тона си съвсем безизразни. — Разбира се, имаш право и да се откажеш от поетия ангажимент.

Неочаквано за самата себе си, Джулия взе страната на Ив и се превърна в нейна съюзница.

— Нямам намерение да се отказвам. Нито от ангажимента, нито от теб.

— Почтеността — с усмивка каза Ив — е завидно качество.

— За разлика от безразсъдния инат — язвително се обади Пол и втренчено изгледа Джулия. — Явно никоя от вас не се нуждае от моята помощ.

Ив рязко се изправи, когато той си тръгна. Мълчаливо наблюдаваше Джулия, която го изпрати с поглед.

— Мъжкото его — измърмори Ив и прекоси стаята, за да обгърне с ръка раменете на Джулия — е нещо голямо и крехко. Винаги си го представям като огромен пенис, направен от фино стъкло.

Въпреки нерадостните си чувства, Джулия прихна.

— Така е по-добре. — Ив се наведе да вземе отломка от една счупена ваза, за да я използва като пепелник. — Ще се върне, скъпа. По всяка вероятност ще повилнее, ще вдигне малко пара, но така здраво е хлътнал, че няма начин да не дотърчи.

Усмихна се, изгаси цигарата, после сви рамене и я хвърли заедно с натрошения порцелан върху останалите парчетии. — Бас държа, че сте се сближили, нали?

— Мисля, че моментът не…

— Недей да мислиш. — Ив почувства нужда от свеж въздух и отиде до отворената врата. Дъждът й харесваше, така приятно разхлаждаше лицето й. Бе достигнала момента, когато ценеше и най-дребните радости в живота. — Мигновено разбрах какво се е случило между вас. И че ти кротко и лесно си ме изтласкала от сърцето му.

— Беше страшно ядосан — започна Джулия. И понеже изведнъж усети, че главата й се пръска от болка, махна фибите от косата си.

— Да, с пълно основание. Поставила съм избраницата му в трудно, може би дори опасно положение.

— О, махни се от дъжда! Ще настинеш — додаде и настръхна под развеселения поглед на Ив. — Освен това, не съм ничия избраница.

— Все нечия трябва да си. — Ив послушно влезе вътре. Изпитваше облекчение да наблюдава младостта, изправена насреща й. Младостта, смелостта и дързостта. — Дори когато принадлежиш на някой мъж, пак трябва да останеш вярна на себе си. Колкото и да го обичаш или да не го обичаш, не изневерявай на себе си. — Болката я прониза така внезапно и силно, че тя извика и с опакото на ръката си притисна лявото си слепоочие.

— Какво ти е? — Джулия веднага притича до нея и се опита да я подкрепи. Изруга и я придърпа към останките от кушетката. — Зле ти е. Ще повикам лекар.

— Не, не — възпротиви се Ив и преди Джулия да се спусне към телефона, Ив я улови за ръката. — Сигурно е от напрежение, преумора или просто забавена реакция след случилото се. Кой знае? Често ме спохождат главоболия. — Едва не се подсмихна при тази зловещо двусмислена забележка. — Донеси ми само чаша вода.

— Добре. Ей сега.

Щом Джулия отиде в кухнята да потърси здрава чаша, Ив бръкна в платнената торба за хапчетата си. Болките зачестяваха — точно както бяха я предупредили лекарите. И ставаха все по-нетърпими. Извади две таблетки, после си наложи да върне едната. Няма да се поддава на изкушението и да удвоява дозата. Още не. Когато Джулия се върна с водата, тя бе прибрала шишенцето и стискаше хапчето в ръката си.

Джулия бе донесла и един студен обелен лимон и също както би постъпила с Брандън, потърка челото на Ив с него, докато тя гълташе лекарството.

— Благодаря. Действа много успокояващо.

— Отпусни се и ще се почувстваш по-добре. — Откъде се бе появила тази привързаност? Джулия търсеше отговор на въпроса и се мъчеше да облекчи болката. Усмихна се, когато Ив посегна към ръката й. Неизвестно кога между тях се бе породило приятелство, бе възникнала онази чисто женска близост, непонятна за никой мъж.

— Голяма утеха си за мен, Джулия. В много отношения. — Болката бе станала почти поносима. Но тя продължи да лежи със затворени очи, оставила се в умелите, уверени ръце на Джулия, които й доставяха безмерно облекчение. — Страшно съжалявам, че пътищата ни се пресякоха толкова късно. Излишно пропиляно време. Помниш ли какво ти казах, че това е единственото нещо, за което човек изпитва истинско съжаление.

— Аз пък предпочитам да мисля, че времето никога не е загубено. Всичко следва естествения си ход.

— Дано да си права. — Ив отново замълча, като прехвърляше през ум какво още й предстои да свърши. — Наредих на Лайл да закара Брандън направо в моята къща. Реших, че ти би предпочела така.

— Да, благодаря ти.

— Дребна компенсация за срива в живота ти. — Почувствала прилив на сили и увереност, пак отвори очи. — Сигурно си проверила касетите.

— На мястото си са.

Ив само кимна.

— Заминавам за Джорджия в края на седмицата. Щом се върна, ще довършим започнатото с теб.

— Остават ми още няколко интервюта.

— Има време. — Щеше да се погрижи за това. — Не искам, докато отсъствам, да се безпокоиш.

Джулия обиколи с поглед стаята.

— Малко е трудно при това положение.

— Не си заслужава. Знам кой го е направил.

Джулия се вцепени и се дръпна назад.

— Знаеш? Ами тогава…

— Просто проверих при пазача на входа. — Посъвзела се, Ив стана и сложи ръка върху рамото на Джулия. — Имай ми доверие. Аз ще се заема със случая.

 

 

Дрейк хвърляше като обезумял дрехи в един куфар. Идеално изпраните и сгънати ризи бяха натъпкани при обувките, коланите и смачканите панталони.

Трябваше да се махне час по-скоро. При положение, че сметката му бе изтъняла с пет хиляди след един отчаян и неуспешен сеанс в Санта Анита и се бе провалил в набавянето на касетите, с които да се пазари, нямаше никакво желание да спази уговорената с Делрикио среща. Затова ще се покрие някъде, където да не могат да го намерят.

Може би в Аржентина или в Япония. Метна чорапите от шотландска вълна върху банските гащета. Дали пък да не тръгне първо към Омаха и да се спотаи там за известно време. Кой, по дяволите, би се сетил да търси Дрейк Морисън в Омаха?

Майка му не е вече в състояние да го измъква иззад хамбара и да го налага. Не може да го влачи насила по ранни молитвени събрания, нито да го принуждава да кара само на хляб и вода, за да пречисти тялото си от покварата.

Може да остане във фермата седмица-две, докато се съвземе. А и току-виж успее да измъкне няколко хилядарки от дъртата. Бог му е свидетел, че натрупа цяло състояние за негова сметка — като прибираше паричките, изпращани от Ив, и ги влагаше във фермата или ги даваше на църквата.

Все нещичко се пада и на него, нали? От нея. От Ив. Та той е единственото им дете. Нима не прекара първата половина от живота си с лудата Ейда и не работи през втората за Ив?

Длъжници са му.

— Дрейк! — Ръцете му преливаха от чорапи и копринено бельо. Всичко се разпиля по пода, когато Ив влезе.

— Как успя да…

Тя показа някакъв ключ и го разклати пред очите му.

— Често си карал Нина да ти полива цветята, когато си вън от града. — Пъхна ключа в джоба си и зачака обяснение, после седна на леглото. — Заминаваш ли някъде?

— По работа.

— Съвсем внезапно? — Вдигна вежди, докато оглеждаше последиците от набързо събрания багаж. — Един костюм за пет хиляди долара не заслужава подобно отношение.

Бедрата така го засърбяха, че изскърца със зъби.

— Ще трябва да дам всичко за гладене, щом пристигна.

— Къде, скъпи?

— В Ню Йорк — отвърна той в пристъп на вдъхновение. — Ти си любимата ми клиентка, Ив, но не единствената. Имам, ъъъ, някои подробности за доизясняване относно един договор за телевизията.

Тя наклони глава и взе да го изучава с поглед.

— Сигурно си много разстроен, щом лъжеш толкова неумело. Една от най-ценните ти способности — и като че ли единствената — е да лъжеш съвсем искрено.

Искаше да покаже, че е ядосан, но вместо това издаде уплахата си.

— Слушай Ив, съжалявам, че нямах възможност да те уведомя за промяната в плановете си, но имам и други задължения, освен към теб.

— Хайде да не се будалкаме повече. — Гласът й бе приятелски. Изражението на лицето обаче, не. — Знам, че ти си влизал във вилата късно тази сутрин.

— Да съм влизал къде? — По лицето му рукна пот. Когато се засмя, гласът му премина в грач. — Защо, по дяволите, ще правя подобно нещо?

— И аз те питам същото. Сигурна съм, че предния път пак ти си влизал и си задигнал вещите ми. Нямам думи, за да ти кажа колко съм огорчена, Дрейк, че един от малкото ми останали роднини ще стигне дотам да краде.

— Нямаш право да ми говориш така! — Изкрещя той и рязко затвори капака на куфара. Неволно започна да се чеше по бедрата. — Опомни се, Ив! Имам ли вид на човек, който е опрял до няколко дрънкулки?

— Да. Когато не се простираш според чергата си, ставаш крадец. — Ив въздъхна уморено и запали цигара. — Пак ли си играл комар?

— Нали ти казах, че го зарязах. — Тонът му беше почти възмутен.

Тя издуха дима към тавана и отново се взря в очите му.

— Ама че лъжец! Ако не искаш да ида в полицията и да съобщя подозренията си, на минутата ще престанеш да ме лъжеш. С колко си вътре?

Той рухна, срути се като къщичка от карти, духната от дете.

— Осемдесет и три хиляди плюс лихвите.

Ив стисна устни.

— Идиот! На кого ги дължиш?

Дрейк обърса устата си с длан.

— На Делрикио.

Тя скочи, грабна една обувка от леглото и я хвърли по него. Дрейк се разциври и се опита да предпази лицето си с ръце.

— Проклет, лигав глупак! Казвах ти, предупреждавах те! Преди петнадесет години едва те измъкнах от тоя мръсник. Преди десет години пак.

— Не ми провървя.

— Тъпанар! Досега нито веднъж не се е случвало да ти провърви. Делрикио! Боже Господи! Такива циврещи лигльовци като теб ги изяжда направо с парцалите. — Побесняла, тя хвърли цигарата си на пода, стъпка я и сграбчи Дрейк за ризата. — Заради него искаше да докопаш касетите, нали? Гаден предател, значи щеше да му ги снесеш, за да отървеш собствената си кожа?

— Той ще ме убие! — Очите и носът му течаха, докато бръщолевеше срещу нея: — Ще го направи, Ив, ще видиш! Веднъж вече нареди на един от главорезите си да ме пребие. Само иска да чуе записите, нищо друго. Сметнах, че това няма да навреди на никого и така може би ще ми опрости част от дълга. Аз просто…

Тя го зашлеви — явно доста силно, защото главата му се отметна назад.

— Съвземи се! Изглеждаш жалък. — Пусна го и закрачи из стаята.

Той извади носна кърпа и взе да бърше лицето си.

— Уплаших се. Боже мили, Ив, не можеш да разбереш какво е да живееш с мисълта, че ще те направи на пихтия. И то за някакви си въшливи осемдесет хиляди.

— Въшливи осемдесет хиляди, дето ги нямаш! Ти ме предаде, Дрейк, злоупотреби с доверието и с привързаността ми към теб. Знам, че си изкарал отвратително детство, но това не ти дава право да предаваш човека, който ти е подал ръка.

— Страх ме е! — Дрейк отново се разплака. — Ако не му дам парите до два дни, той ще ме убие. Сигурен съм.

— И записите ти трябваха, за да му запушиш устата. Много жалко, скъпи, но номерът няма да мине.

— Не е нужно да са истински. — Той с мъка се изправи на крака. — Можем да подправим няколко и да му ги пробутаме.

— И когато разбере, че си го излъгал, вече със сигурност ще те убие. На лъжата краката са къси, Дрейк. Повярвай ми.

Докато се мъчеше да преглътне тази истина, погледът му шареше неспокойно из стаята. Не можеше да се съсредоточи. — Ще се махна. Ще напусна страната…

— Ще останеш тук като мъж и ще сърбаш каквото си надробил. Поне веднъж в жалкия си живот ще си понесеш последствията.

— Ще умра — промълви той с разтреперани устни.

Ив отвори чантата си и извади чекова книжка. Предварително знаеше какво я очаква, но от това нито ядът, нито съжалението й бяха намалели.

— Сто хиляди — рече, седна и започна да пише. — С тях трябва да покриеш дълга си плюс лихвите.

— Господи, Ив! — Той падна в краката й и зарови лице в коленете й. — Не знам какво да кажа.

— Не казвай нищо. Само слушай. Ще вземеш този чек. Няма да харчиш нито цент от него за хазарт, а ще го занесеш на Делрикио.

— Непременно ще го направя. — Мокрото му лице се озари от щастие. Светна като на новопокръстен. — Кълна се!

— И повече никакво вземане-даване с тоя тип. Само да чуя, че пак си се забъркал с него, собственоръчно ще те убия — и то така, че дори Делрикио ще ми завиди.

Дрейк въодушевено кимаше. Беше готов да обещае всичко, абсолютно всичко, съвсем на сериозно — поне за известно време, докато опасността премине.

— Бих ти предложила да се подложиш на някакво лечение, за да се откажеш от наркотиците.

— Нямам проблеми. Отдавна съм ги зарязал. Кълна се.

— И преди се кълнеше, че това си е твоя работа — погнусено го отблъсна тя и се изправи. Обичта и надеждата, които бе хранила към детето на сестра си, се бяха изпарили. Знаеше, че е безвъзвратно. Може би когато отвращението и ядът попреминеха, щеше да изпита съжаление, но нищо повече. — Пет пари не давам дали ще си опропастиш живота, Дрейк. За последен път те спасявам. Уволнен си.

— Ив, сигурно не говориш сериозно? — Той стана и й отправи най-очарователната си усмивка. — Признавам, че я пооплесках. Постъпих глупаво, но няма да се повтори.

— Пооплеска ли я? — Почти развеселена, Ив забарабани с пръсти по чантата си. — Каква удобна фраза, толкова е обобщаваща. Ти нахлу в къщата ми, открадна вещите ми, съсипа маса неща, на които държа, и разби спокойствието на една жена, която ми е повече от скъпа, която уважавам и ценя и която, при това, е моя гостенка! — Махна с ръка, за да го накара да мълчи. — Не ти казвам, че ще се погрижа да не работиш повече в този град, Дрейк. Прекалено мелодраматично и изтъркано е. Но няма да работиш повече за мен.

Чувството му на облекчение и радост се беше изпарило. Да му чете конско бе едно — щеше да преглътне две-три заплахи, но това наказание бе по-лошо и по-сериозно дори от налаганията с каиша зад хамбара. Да не му е името Дрейк, ако се остави пак да бъде тормозен от жена!

— Нямаш право да се отнасяш така с мен, да ме изхвърляш като някакъв боклук!

— Имам пълно право да уволнявам неподходящите си служители.

— От мен си видяла и добро.

Тя сви вежди при тази проява на безочие.

— Значи сме квит. Чекът и всичко, което ще получиш от мен. Смятай, че това ти е наследството.

— Не можеш да постъпиш така! — Той я сграбчи за рамото, преди да успее да си тръгне. — Аз съм твоето семейство, нямаш други. Не можеш да ме отрежеш току-тъй.

— Мога и още как! Спечелила съм всеки цент с труд — нещо, което ти не можеш да се похвалиш. Каквото имам, ще го дам на когото пожелая — изрече тя и се отскубна от него. — Не се отплащам на изменници, Дрейк, а в този случай дори се разминаваш без наказание. Току-що ти подарих живота. Гледай отново да не го пропилееш.

Той се втурна подире й, когато излезе и заслиза по стълбите.

— Няма да ти позволя да оставиш всичко на онова копеле Уинтроп! По-скоро ще те пратя в ада.

Тя се извъртя рязко в подножието на стълбите. Погледът й го накара да замръзне на мястото си.

— По всяка вероятност ще се срещнем там. А дотогава, нищо не ни свързва.

Това беше невъзможно. Дрейк седна на стълбите и се хвана за главата, когато вратата оглушително се затръшна. Направо изключено. Ще я накара да разбере, че не може да го купи с някакви си въшливи сто бона.