Нора Робъртс
Искрени лъжи (33)

Тридесет и втора глава

— Областният прокурор иска Морисън да се яви тутакси. — Франк си подсвиркваше, когато от алеята за колите поеха по пътеката към къщата на Дрейк. — Свърза ли се с адвоката си?

— Да. — Джулия избърса потните си длани в панталоните. — Сега сигурно вади душата на вашия капитан. Линкълн смяташе, че няма да се съгласите да дойдем с вас при Дрейк.

— Аз какво съм виновен, че се появихте точно в сюблимния момент. — Той намигна на Пол. — Работата е там, че според мен Дрейк ще се скапе по-бързо, като ви види.

— Бих предпочел аз да го скапя — смутолеви Пол. — Къс по къс.

— Направи го. Ама изчакай първо да получим показанията му. Господи, как може да слуша музика толкова силно? — Франк натисна звънеца, после заблъска с юмрук по вратата.

— Копелето е видяло кой я е убил. — Пол впи до болка пръсти в ръката на Джулия. — На Ив дължи най-хубавото в живота си, а не му пука за нея. Използвал я е мъртва, така както я използваше и жива. За пари.

— Щеше да извади по-голям късмет и да наследи значителна част от имуществото, ако Джулия беше осъдена. — Като продължаваше да си подсвирква тихичко, Франк отново заудря по вратата. — Сега ще му лепна и обвинение за възпрепятстване на правосъдието. Копелето е вътре. Колата е отвън. Лампите светят и свири музика. Морисън! — високо извика той. — Полиция! Отвори вратата! — Хвърли кос поглед на Пол.

Пол го разбра и я прегърна през раменете.

— Джулия, иди ни почакай в колата.

Тя също разбра и разтърси рамене, за да се освободи от ръката му.

— Как не!

Франк само въздъхна.

— Отдръпни се! — Ритна вратата три пъти и едва тогава пантите поддадоха. — Май губя форма — измърмори под нос и извади пистолета. — Не я пускай да влезе, докато не ти кажа.

Щом Франк хлътна вътре, Джулия отблъсна ръцете на Пол, които я задържаха.

— Да не мислиш, че ще стоя тук и ще чакам? Той знае кой я е убил. — Ядно тръсна глава. — Пол, тя беше моя майка!

Той се запита дали си дава сметка, че за първи път признава това. Кимна и улови ръката й.

— Стой близо до мен.

Музиката внезапно спря и когато пристъпиха в антрето, настана тишина. Пол обходи с поглед стълбите, накланяйки тялото си така, че да закрива Джулия.

— Франк?

— Тук съм. По дяволите! Не я пускай.

Но тя вече бе влязла. За втори път се натъкваше на насилствена смърт. Дрейк лежеше проснат по гръб, където бе паднал. От двете му страни бяха пръснати стъкла. Миришеше на кръв и на изветряло шампанско — едно жестоко провалено тържество.

— Трябва да знам. — Час по-късно Джулия седеше в дневната на Пол, спокойна единствено благодарение на волята си и наблюдаваше лицето на Линкълн, докато говореше. — Да не смятат, че аз съм го убила?

— Не. Липсва подбуда. Щом успеят да установят часа на смъртта, тази възможност напълно ще отпадне. На дадения етап изглежда дело на професионалист.

— На професионалист ли?

— Изстрелът е бил един-единствен, но много точен. Ще узнаем повече след ден-два.

— Ден-два. — Тя не беше сигурна, че може да преживее дори час-два и притисна ръка към очите си. — Той можеше да докаже невинността ми, Линкълн! А сега е мъртъв и какво друго ми остава, освен да мисля, че ако бяхме избързали с няколко дни…

— Още не е късно. С показанията на Хефнър и с факта, че Дрейк е бил убит, обвинението срещу теб доста се разклаща. Става очевидно, че някой друг е бил в имението и че алармената инсталация е била изключена. Хефнър също потвърждава, че ти си отишла в градината, а не в къщата. И че някой, по всяка вероятност Ив, е бил вече вътре. Дрейк нямаше да наднича през прозореца и да бяга като подплашен, ако къщата е била празна.

Тя предпазливо се улови за тъничката нишка надежда.

— Ако все пак се наложи да се явим пред съда, на това ще стъпиш.

— Да, ако се наложи. Предостатъчно е, за да те оправдаят поради неоснователно съмнение за виновност, Джулия. Прокурорът го знае. А сега искам да поспиш.

— Благодаря ти. — Тя се надигна да го изпрати до вратата, когато телефонът иззвъня. — Аз ще го вдигна — каза на Пол.

— Остави го да звъни.

— Ако е някой репортер, ще имам удоволствието да затворя. Ало? — Тя го изгледа стъписано. — Да, разбира се. Един момент. Линкълн, синът ти се обажда.

— Гарет? — Вече бе пристъпил напред, когато изпита внезапен срам. — О, Боже, близките ми решиха да дойдат за няколко дни. Децата имат пролетна ваканция.

Тя не отговори и той пое слушалката.

— Гарет, значи успяхте. Да, знам за закъснението на полета. Радвам се да те чуя. — Засмя се и нарочно загърби Джулия. — Ами, тук е само единадесет и половина, така че не си закъснял. Да, ще отидем на мач и ще посетим Дисниланд. Кажи на майка си и на сестра си, че тръгвам право към хотела, затова ме изчакайте. Да, да, съвсем скоро. Довиждане, Гарет.

Затвори и се изкашля.

— Извинявам се. Оставих им този телефонен номер. Полетът им се забави в Сейнт Луис и бях малко разтревожен.

Тя срещна невъзмутимо гузния му поглед.

— Няма нищо. По-добре се прибирай.

— Да. Ще се чуем пак.

Отвори вратата и си тръгна, някак припряно, както се стори на Джулия.

— Не е ли нелепо? — каза тя, щом останаха сами с Пол. — Това момче е само с няколко месеца по-малко от Брандън. Когато Линкълн разбра, че съм бременна, изпадна в ужас и моментално хукна при жена си. Може да се каже, че му спасих брака и че донякъде аз съм причината за раждането на Брандъновия природен брат. Стори ми се доста умно и възпитано момче.

Пол смачка пурата си и я изгаси.

— Още не съм се отказал да разбия физиономията на Хатъуей в някоя циментова стена заради теб. Поне за час-два, ако не за повече.

— Вече престана да ме е яд. Дори не знам откога е тази промяна. Но той продължава да се държи като подгонен. — Приближи се до Пол и се сви в скута му. — Всъщност, знам откога. Това стана онази вечер в Лондон, когато стояхме до късно и ти разправих всичко от игла до конец. Всичките си тайни, които никога не съм допускала, че ще споделя с мъж. — Притисна се още по-плътно и остави устните си да си играят с неговите. — Така че не виждам защо трябва да му смачкваш физиономията. — Въздъхна и започна да обсипва с целувки врата му. — Можеш само да му счупиш ръката.

— Добре. — Сграбчи я така внезапно, че тя изохка. — Ще се оправим — прошепна в косите й.

Заспаха сгушени на кушетката, здраво прегърнати и напълно облечени. Почукването на вратата малко след шест ги стресна и те запримигваха един срещу друг.

Отидоха в кухнята. Франк седна, докато Джулия слагаше един тиган на котлона.

— Имам добри и лоши новини — подхвана той. — Лошите са, че прокурорът не е готов да оттегли обвинението си.

Джулия не каза нищо, само извади една кора с яйца от хладилника.

— А добрите, че следствието е възобновено с пълна сила. Показанията на Хефнър действат във ваша полза. Трябва да проверим някои моменти, да докажем връзката му с Кинкейд. Нямаше да е зле, ако нашият Ръсти бе надникнал и през прозореца, тъй като Морисън не е в състояние да съобщи какво е видял този ден. Но самият факт, че са били там, забива як прът в колелата. Най-големите улики срещу вас бяха съвпадението на времето и обстоятелството, че всички останали в имението имат алиби. Ако приемем версията на Хефнър, и двете отпадат.

— Ако — повтори Джулия.

— Слушай, онзи негодник ще иска да се отметне. Страшно го е яд, че сте го натопили, но си дава сметка как стоят нещата. Ще му се види черен света, ако откаже да ни съдейства. От своя страна, прокурорът ще се опита да разбие показанията му на пух и прах, но въпреки това, те не са лишени от смисъл. Успеем ли да установим, че наистина е работил за Кинкейд, че ви е следил, прокурорът ще трябва да преглътне и останалото. Морисън се е намирал в имението по време на убийството, видял е нещо и сега е мъртъв. — Той се усмихна с благодарност, когато Пол постави чаша с кафе пред него. — Сега се опитваме да получим достъп до телефонните му обаждания. Би било интересно да узнаем с кого е разговарял след убийството.

Говорят си за убийство, хрумна на Джулия. А беконът цвърчи, кафето дими. През прозореца отвън едно птиче бе кацнало на перваза и пееше с пълно гърло, сякаш животът му зависеше от това.

На пет хиляди километра от тях Брандън беше на училище и решаваше задачи с дроби или пишеше диктовка. Осъзна, че тази мисъл й действа успокояващо. Да знаеш, че животът продължава своя равномерен, спокоен ритъм, въпреки че твоят се върти бясно по изкривена орбита.

— Полагате неистови усилия, за да ме измъкнете от тази каша. — Джулия остави беконът да се изцеди от мазнината.

— Не обичам да вървя против интуицията си. — Франк бе добавил толкова мляко, колкото да не си опари езика. Отпи и остави горещия кофеин да проникне в организма му. — Освен това, не мога да се примиря, когато някой се измъква безнаказан от убийство. Майка ви беше страхотна жена.

Джулия си спомни и за двете. Отдадена на професията юристка, която въпреки всичко намираше време да прави курабийки и да шие подгъвите й. И енергичната актриса, която бе грабила от живота с пълни шепи.

— Да, вярно е. Как предпочитате яйцата, лейтенант?

— Добре изпържени — отвърна той и се усмихна. — Твърди като камък. Попаднах на една ваша книга. За Дороти Роджърс. В нея има маса забележителни неща.

Джулия чукна яйцата в тигана и се загледа в бухващите белтъци.

— Тя е имала забележителни преживявания.

— Като човек, който също разпитва хората и с това си изкарва хляба, бих искал да знам как го правите.

— Няма нищо особено, наистина. Когато разговаряте с хората, те никога не забравят, че сте ченге. А аз предимно слушам, така те се увличат в разказа си и изключват напълно мисълта за мен и за касетофона.

— Ако вземете да продавате тези записи, ще натрупате цяло състояние. Какво ги правите, след като свършите с тях?

Тя обърна яйцата и изпита тихо задоволство, че жълтъците не потекоха.

— Прибирам ги в архива. Почти безполезни са без историите, които стоят в основата им.

Пол шумно остави чашата си.

— Чакайте малко.

Джулия се извърна, стиснала отрупания с ядене поднос в едната ръка, и го видя как се стрелва вън от кухнята.

— Не се тревожете. — Франк стана, за да поеме подноса от нея. — Ще изям и неговата порция.

Подир пет минути Пол извика от върха на стълбата:

— Франк, искам да хвърлиш един поглед.

Мърморейки, Франк си сложи още бекон в чинията и я взе със себе си. Джулия го последва по петите с две чаши кафе.

Пол беше в кабинета си, стоеше прав пред телевизора и гледаше Ив.

— Благодаря. — Пое чашата от Джулия и кимна към екрана. — Джули, искам внимателно да чуеш това.

— „… Презастраховах се и записах други касети…“

Той натисна „паузата“ и се обърна към Джулия.

— Какви други касети?

— Не знам. Не ми е давала никакви касети.

— Точно така. — Целуна я силно. Усети вълнението му във върха на пръстите, когато я стисна за раменете. — Тогава къде са, по дяволите? Записала ги е в промеждутъка, когато си я зърнала за последен път и когато е била убита. Не ги е дала на Грийнбърг. Нито на теб. Но е смятала да го стори.

— Смятала е — повтори Джулия и се отпусна на един стол. — И е дошла във вилата да ме изчака да се върна.

— За да ти ги даде. Да изтрие всички останали лъжи.

— Преровихме всичко, от горе до долу. — Франк остави чинията си. — Нямаше други касети, освен тези в сейфа.

— Не, защото някой ги е взел. Някой, който е знаел какво има в тях.

— Откъде би могъл да знае? — Джулия отново погледна към екрана, към застиналия образ на Ив. — Ако ги е направила тази нощ или на другата сутрин? Без изобщо да е излизала от къщи?

— Кой е идвал при нея?

Франк извади бележника си и го прелисти.

— Фланиган, агентката й, Дюбари. Може да е казала на всеки един от тях нещо, което не са искали да чуят.

Джулия се извърна настрана. Не можеше да си представи, че е Виктор. Вече бе изгубила две майки. Не беше сигурна, че е в състояние да изгуби и още един баща.

— Ив е била жива, след като са си тръгнали. Как биха могли да се върнат, без Джо да разбере?

— Както се е вмъкнал Морисън — размишляваше Франк.

— Макар че изглежда твърде абсурдно още някой да се е прекачвал през оградата.

— Може и да не са. — Вперил очи в Ив, Пол поглади с ръка косата на Джулия. — Може изобщо да не са се тревожили как да влязат или да излязат. Защото постоянно са били вътре. Били са с нея, защото това се е очаквало от тях. Някой, на когото е държала достатъчно, за да му обясни какво върши.

— Намекваш за някого от прислугата — измърмори Франк и отново взе да прелиства бележника си.

— Намеквам за човек, който е живеел в имението. Който не е трябвало да се притеснява за алармата. Някой, който я е проследил от къщата до вилата. Някой, който е могъл да убие Ив в пристъп на гняв, а Дрейк — най-хладнокръвно.

— Това са готвачът, градинарят, икономката, секретарката. Всички разполагат с доста прилични алибита за времето на убийството.

Нетърпението му струеше на горещи талази.

— Може би някой от тях си е измислил алиби. Всичко съвпада, Франк.

— Тук не е като в твоите книги. Истинските убийства са по-заплетени, отделните парченца от пъзела не пасват съвсем точно.

— Но картината винаги е една и съща. Хефнър каза, че Ив е излязла от къщата, че Морисън е сменил посоката и се е насочил право към вилата. Не е спирал край гаража, което, за мое най-голямо огорчение, отстранява онзи мръсник Лайл. Мисля, че трябва да търсим някой неин приближен. Някой, който е знаел програмата на Джулия, за да й праща бележките.

— Хефнър може да ги е предавал — размишляваше Джулия.

— Защо тогава ще си прави труд да го отрича? Всичко останало си призна. Искам да знам кой ви е проследил до Лондон и до Сосалито.

— Прегледах списъците на пътниците в полетите до Лондон, Пол. Не открих никаква връзка.

— Имаш ли имената им?

— В досието са.

— Бъди приятел, Франк, нареди да ни ги пуснат по факса.

— Господи! — В този момент зърна лицето на Джулия и образа на Ив, изпълнил телевизионния екран. — Разбира се, разбира се, защо пък не? И бездруго ми е писнало да нося значка.

Става още по-лошо, мислеше си Джулия. Да чакаш. Да чакаш, докато Франк се обажда по телефона, докато Пол пуши и крачи напред-назад. Да чакаш техниката да се включи и да им изпрати поредния лъч надежда. Гледаше как листата се нижат, със стотици имена. Само едно би обърнало всичко.

Въведоха ред. Тя преглеждаше един лист и го даваше на Пол. Той проверяваше друг, след което ги връчваше на Франк. Усети странно вълнение, когато видя собственото си име сред толкова други непознати. Ето го и това на Пол, в полета на конкорда. Бързал е да отиде при нея, помисли си и леко се усмихна. Беше ядосан, нахален и настойчив. Докато дойде време да отлетят обратно заедно, той се бе проявил като какъв ли не.

Разтърка уморените си очи и взе друг лист. Опитваше се методично да изучи и възприеме всяко име и да го свърже с определена физиономия и личност.

Алън Брийзуотър. Среден на възраст, оплешивяващ, преуспяващ брокер.

Марджори Брийзуотър. Симпатичната му съпруга, която си пада по бриджа.

Кармин Делинка. Боксов гешефтар, страдащ от мания за величие.

Хелън Фицхю-Прайс. Разведена лондончанка, която се връща от тур по бутиците на Родео Драйв^[1].

Доналд Франсис. Млад, напорист шеф на бюро за подвижни реклами.

Сюзан Франсис. Привлекателната съпруга на Доналд, родена в Англия, която си пробива път в телевизията.

Матю Джон Франсис. Петгодишният им син, който с вълнение очаква да види баба си и дядо си.

Чарли Грей. Джулия тръсна глава, за да проясни мислите си и положи усилие да се съсредоточи. Чарли Грей.

— О, Боже!

— Какво има? — Пол вече беше до рамото й и едва се удържаше да не грабне листа от ръцете й.

— Чарли Грей.

Франк вдигна навъсен глава от листа си. Бялото на очите му бе прорязано от червени нишки.

— Мислех, че е умрял.

— Така е. Самоубил се е в края на четиридесетте. Но е имал дъщеря. Ив ми каза, че не знае какво е станало с нея.

Пол вече бе насочил вниманието си към името.

— Чарли Грей. Струва ми се малко абсурдно да е съвпадение. Как ще я открием?

— Дай ми няколко часа. — Франк взе със себе си листа и две резенчета студен бекон и тръгна към вратата. — Ще ви се обадя.

— Чарли Грей — промърмори Джулия. — Ив изпитваше дълбока привързаност към него, но неговата е била по-силна. Много по-силна. Съсипала го е, когато се е омъжила за Майкъл Торънт. Чарли й е подарил рубини и първите пробни снимки. Той е бил първият мъж в живота й. — Побиха я тръпки. — О, Боже, Пол, възможно ли е неговата дъщеря да е убила Ив?

— Ако наистина е имал дъщеря, на колко години щеше да е сега?

Джулия взе да масажира слепоочията си.

— Някъде около петдесетте. — Преустанови движенията си. — Пол, нима наистина мислиш, че…

— Имаш ли негова снимка?

Ръцете й започнаха да треперят от вълнение.

— Да, Ив ми даде стотици фотографии и снимки от кинокадри. Всичко е у Линкълн.

Пол посегна към телефона, после изруга.

— Почакай. — Обърна се с лице към етажерката покрай стената и взе да чете заглавията на видеокасетите. — „Отчаян живот“ — смутолеви. — Първият филм на Ив — с Майкъл Торънт и Чарлс Грей в главните роли. — Припряно стисна ръката на Джулия. — Сега ще изгледаме един филм, скъпа.

— Дадено — успя да се усмихне тя, — но зарежи пуканките.

Затаи дъх, докато той изваждаше записа на Ив от видеото и пъхаше копието на стария филм. Мърморейки си под нос, Пол превъртя касетата, за да прескочи предупреждението на ФБР и надписите в началото.

— Била е звезда още в първия кадър — каза Джулия. — И го е съзнавала.

— Слушай какво. Ще гледаме само това през медения месец.

— През…

— По-късно ще говорим подробно. — Докато Джулия се мъчеше да разбере дали е получила предложение за женитба или не, Пол превърташе филма. — Искам близък план. Хайде, Чарли. Ето! — Едновременно с изричането на победоносното възклицание натисна копчето за паузата. Чарли Грей, с пригладена назад коса и с присмехулно свити устни гледаше право към тях.

— О, Господи, Пол! — Джулия заби пръсти като клинове в рамото му. — Тя има неговите очи.

Стиснал мрачно устни, Пол изгаси екрана.

— Да вървим при Травърс.

 

 

Дороти Травърс се тътреше от стая в стая из празната къща, бършеше праха, лъскаше стъклата и трупаше омраза.

Антъни Кинкейд бе убил и последната надеждица у нея, че би могла да има нормални отношения с мъж. Затова бе насочила цялата си любов към двама души. Към нещастния си син, който още й викаше „мамче“, и към Ив.

Любовта й към Ив нямаше сексуален подтекст. Беше приключила със секса още преди Кинкейд да приключи с нея. Ив бе за нея сестра, майка, дъщеря. Макар Травърс да бе привързана към близките си, изтръгването на Ив от живота й я изпълваше с такава мъка, която можеше да понася единствено като я подклаждаше със злоба.

Когато зърна Джулия да влиза в къщата, тя се втурна към нея с прострени ръце и сгърчени ноктести пръсти.

— Гадна убийца! Ще те смачкам, как смееш да стъпваш тук!

Пол я хвана и едва успя да отблъсне кокалестите й ръце.

— Престани! По дяволите, Травърс! Къщата е на Джулия.

— По-скоро ще я видя в ада, отколкото да прекрачи прага й! — От очите й рукнаха сълзи, докато се мъчеше да се освободи. — Първо сломи сърцето й, а когато и това й се видя малко, я уби.

— Чуй ме. Дрейк е убит.

Травърс престана да се съпротивлява и успя да си поеме дъх.

— Дрейк мъртъв?!

— Бил е застрелян. Открихме го късно снощи. Имаме свидетел, който го е видял тук, из имението, в деня на убийството на Ив. Травърс, алармената инсталация е била изключена. Дрейк се е покатерил през оградата.

— Опитваш се да ми кажеш, че Дрейк е убил Ив ли?

Вече бе привлякъл вниманието й, но съвсем леко разхлаби ръцете си.

— Не, но е видял кой го е извършил. Затова е мъртъв.

Травърс отново се втренчи в Джулия.

— Щом е могла да убие родната си майка, колко му е да убие и братовчед си.

— Тя не е убила Дрейк. Беше с мен. През цялата нощ.

Бръчките по лицето на Травърс само се врязаха по-дълбоко.

— Завъртяла ти е главата. Замаяла те е със секс.

— Искам да ме изслушаш.

— Само ако тя се махне оттук.

— Ще чакам отвън. — Джулия поклати глава, преди Пол да се възпротиви. — Няма нищо. Така е по-добре.

Щом Джулия затвори вратата зад себе си, Травърс се успокои.

— Как можеш да спиш с тази курва? — В момента, в който Пол я пусна, тя бръкна в джоба си за кърпичка. — Мислех, че Ив значи нещо за теб.

— Значи, разбира се. Ела вътре и седни, трябва да поговорим. — Настани я в гостната и приклекна в краката й. — Искам да ми разкажеш за дъщерята на Чарли Грей.

Нещо проблесна в очите на Травърс, преди да ги сведе.

— Не знам за какво говориш.

— Ив знаеше. Тя ти имаше доверие повече, отколкото на всеки друг. Сигурно ти е казала.

— Щом ми е имала доверие, защо не ми каза тогава, че е болна? — Съсипана от мъка, тя зарови лице в ръцете си. — Че умира…

— Защото те е обичала. И защото не е искала малкото време до края й да бъде помрачено от съжаление или скръб.

— Дори то й беше отнето. Тези няколко мига време.

— Вярно е. Затова и аз, както и ти, искам този, дето я е лишил от него, да си плати. Не е била Джулия. — Сграбчи ръцете й, преди да успее да го отблъсне. — Но е бил някой, когото е обичала и когото е приела в живота си. Тя е открила дъщерята на Чарли, нали, Травърс?

— Да.