Нора Робъртс
Искрени лъжи (2)

Първа глава

Тя беше легенда. Творение на епохата, таланта и собствената си неукротима амбиция. Ив Бенедикт. Желана от мъже, с тридесет години по-млади от нея. Обект на завист от страна на жените. Ухажвана от директорите на киностудиите, които си даваха ясна сметка, че в днешно време, когато филмите се правят от счетоводители, нейното име струва чисто злато. В близо петдесетгодишната си кариера Ив Бенедикт беше познала и възход, и падение, но бе извлякла изгода и от двете, за да стане такава, каквато бе пожелала.

Постъпваше според прищевките си и в лично, и в професионално отношение. Ако дадена роля представляваше интерес за нея, тя се впускаше да я гони със същата стръв, с която си бе осигурила първото участие в киното. Пожелаеше ли някой мъж, впримчваше го и го пускаше само ако я измами, и то — както обичаше да изтъква, — без да таи и капка злоба. Всичките й бивши любовници, а те бяха безброй, си оставаха нейни приятели. Или бяха достатъчно благоразумни да се преструват на такива.

На шестдесет и седем годишна възраст Ив продължаваше да има великолепна фигура благодарение на самодисциплината си и на хирургическото изкуство. За половин век тя бе калила характера си като стомана. Беше използвала и успехите, и разочарованията си, за да го превърне в оръжие, което пораждаше едновременно страх и уважение в империята Холивуд.

Някога беше богиня. Сега властваше като кралица със своя остър ум и хаплив език. Малцина имаха достъп до мислите й. Никой не знаеше тайните й.

— Бълвоч! — Ив захвърли сценария върху настлания с плочи под на солариума, ритна го ожесточено и закрачи напред-назад. В движенията й се долавяше обичайното достойнство, което едва прикриваше бушуващата в нея чувственост. — Всичко, което прочетох през последните два месеца, е пълен бълвоч!

Агентката й, закръглена жена с благ вид, но с желязна воля, сви рамене и отпи от следобедния си коктейл.

— Нали ти казах, че е боклук, Ив, но ти настояваше да го прочетеш.

— Боклук значи. — Ив извади цигара от купата Лалик^[1], и бръкна в джобовете на панталоните си за кибрит. — Боклукът винаги крие някакъв компенсиращ елемент. Участвала съм в много „боклуци“, които са ставали блестящи филми. Но това — тя отново ритна сценария с истинска наслада — е направо бълвоч.

Маргарет Касъл отпи още една глътка грейпфрутов сок, примесен с водка.

— Тук си права. Минисериалът…

Ив рязко извърна глава и я прониза с остър като скалпел поглед.

— Знаеш как ненавиждам тази дума.

Маги си взе парче марципан и го лапна.

— Наричай го както искаш, но ролята на Мери Лу е тъкмо за теб. След Скарлет не е имало по-пленителна и по-неустрашима южняшка красавица от нея.

На Ив това й бе известно и тя вече бе решила да приеме предложението. Но не обичаше да се предава лесно. Не само за да запази достойнството си, но и за престиж.

— Три седмици да правя снимки на открито в Джорджия — измърмори — и да се шибам с алигаторите и комарите, как не!

— Скъпа, сексуалните ти партньори въобще не ме интересуват. — Вместо отговор избухна кратък смях. — Избрали са Питър Джаксън за ролята на Робърт.

Ив присви искрящо зелените си очи.

— Кога научи това?

— На закуска. — Маги се усмихна и се облегна по-удобно върху пастелните възглавнички на бялото плетено канапе. — Помислих си, че може да те заинтригува.

Ив закрачи напред-назад, накрая изпусна дълга струйка дим.

— Прилича на главорез, но страшно го бива. Току-виж се окаже, че си струва да се помотаеш из блатата.

Ив вече бе налапала стръвта и Маги реши да дръпне въдицата:

— Смятат да вземат Джъстин Хънтър за ролята на Мери Лу.

— Тази некадърница? — Ив започна да бълва кълба дим и да крачи по-бързо. — Тя ще съсипе филма! Нито има талант, нито интелект да бъде Мери Лу. Гледа ли я в „Среднощ“? Единственото забележително нещо в изпълнението й беше бюстът. Господи!

Реакцията на Ив напълно съвпадаше с очакванията на Маги.

— Но се представи доста добре в „Път — свободен“.

— Защото играеше себе си — една вятърничава мръсница. Господи, Маги, та тя би съсипала ролята!

— Но името й е познато на телевизионните зрители и… — Маги си взе още едно парченце марципан, огледа го и се усмихна. — Освен това, възрастта й напълно отговаря на ролята. Мери Лу трябва да е на около четиридесет и пет.

Ив рязко се извъртя. Беше застанала в центъра на едно слънчево петно и цигарата стърчеше между пръстите й като острие. Неотразима е, помисли си Маги, в очакване на избухването й. И Бенедикт наистина изглеждаше великолепна със своето изразително лице, пълни червени устни и елегантно подстригана абаносовочерна коса. Тялото й беше мечта за всеки мъж — стройно, гъвкаво, с налети гърди. Беше облечено в коприна с изумруденозелен цвят, нейна запазена марка.

Ненадейно тя й отправи прочутата си мълниеносна усмивка, от която на всеки би му секнал дъхът. Отметна глава и се изсмя продължително.

— Улучи право в целта, Маги! По дяволите, твърде добре ме познаваш.

Маги кръстоса възпълните си крака.

— Има си хас, след двадесет и пет години.

Ив отиде до бара да си налее голяма чаша портокалов сок от плодове, набрани от собствената й градина. Добави и мъничко шампанско.

— Започни да изготвяш договора.

— Вече го сторих. Тази работа ще те направи богата.

— И без друго съм богата. — Ив сви рамене и изгаси цигарата си. — И двете сме.

— Тогава ще станем още по-богати. — Вдигна чашата си за наздравица към Ив, отпи и разклати леда. — А сега ми кажи защо ме покани?

Ив се облегна на барплота и опита коктейла си. На ушите й блестяха диаманти. Беше боса.

— Твърде добре ме познаваш. Имам нещо предвид. Отдавна го обмислям. Ще се нуждая от помощта ти.

Маги сви едната си тънка руса вежда.

— От моята помощ, не от мнението ми, така ли?

— Твоето мнение винаги е ценно, Маги. За разлика от това на другите. — Ив се отпусна в един плетен стол с висока облегалка и яркочервени възглавнички. Оттам можеше да вижда градината си с грижливо поддържани цветя и равно подкастрен жив плет. В мраморен фонтан бликаше кристално чиста вода и искреше на слънцето. По-нататък се намираха плувният басейн и вилата за гости — точно копие на къщата в стил Тюдор в един от най-успешните й филми. Зад редицата от палми бяха тенискортовете, които използваше поне два пъти седмично, малкото игрище за голф, към което бе изгубила интерес, и стрелбището, построено след серията убийства на Мансън преди двадесет години. Имаше също портокалова горичка, гараж за десетина автомобила, изкуствена лагуна и шестметрова каменна ограда, опасваща цялото имение.

Беше спечелила с труд всеки квадратен сантиметър от имота си в Бевърли Хилс. Със същото усърдие, с което бе успяла да се превърне от секссимвол с дрезгав глас в уважавана актриса. Беше й струвало немалко жертви, за които рядко се сещаше. Преживяла бе и страдания, които никога не можеше да забрави. Беше се изкачила със зъби и нокти по стълбата, хлъзгава от пот и кръв, и се бе задържала на върха й доста дълго време. Ала заобиколена от самота.

— Казвай какво си намислила — обади се Маги. — Ще ти предложа мнението си, а сетне и помощ. За какво става дума?

И двете жени извърнаха глави към вратата, чули мъжки глас. В него се усещаше слаб британски акцент, подобно на лак, нанесен върху фино дърво, макар че за своите тридесет и пет години притежателят му бе живял в Англия едва едно десетилетие. Домът на Пол Уинтроп беше Южна Калифорния.

— Закъсня — рече Ив и протегна и двете си ръце към него с непринудена усмивка.

— Наистина ли? — Първо целуна ръцете й, после и двете й страни, които за сетен път му се сториха нежни като розови листенца. — Здравей, прелест моя! — Взе чашата й, отпи от нея и се усмихна. — Най-хубавите портокали в цяла Америка. Здрасти, Маги.

— Господи, Пол, с всеки изминал ден все повече заприличваш на баща си. Мога да ти уредя пробни снимки за въздишка време.

Той отпи още една глътка, преди да подаде чашата на Ив.

— Някой ден непременно ще се навия. Да не вярваш.

Отиде до бара. Беше висок, добре сложен мъж. Мускулите му се очертаваха дори под широката риза. Косата му имаше цвят на стар махагон и беше разрошена от вятъра, докато бе карал бясно колата си със свален гюрук. Лицето му, твърде женствено в юношеството, бе загрубяло за негово огромно облекчение. Ив го изучаваше внимателно — дългия прав нос, високите скули, дълбоките сини очи, заобиколени от ситни бръчици — напаст за жените, но особен белег за мъжете. Устните му бяха извити в насмешка, но изящно оформени и издаващи волеви характер. Беше се влюбила в тях още преди двадесет и пет години. Същите като на баща му.

— Как е старият дявол? — попита с обич Ив.

— Наслаждава се на петата си съпруга и на казината в Монте Карло.

— Никога няма да му дойде акълът в главата. Жените и хазартът винаги са били най-голямата страст за Рори.

Пол смяташе да работи вечерта и затова не прибави алкохол в сока си. Беше прекъснал заниманията си заради Ив, макар за друг да не би го сторил.

— За щастие винаги му е вървяло и в двете.

Ив забарабани с пръсти по страничната облегалка на стола. Преди четвърт век бе омъжена за Рори Уинтроп за кратък, но бурен период от две години и не беше съвсем съгласна с оценката на сина му.

— На колко е сегашната му жена! На тридесет?

— Да, според изявленията в печата. — Пол отметна глава развеселен, щом забеляза, че Ив посяга за нова цигара. — Хей, прелест моя, да не би да ревнуваш?

Ако някой други го беше казал, щеше да съжалява. Сега обаче само сви рамене.

— Яд ме е, като го гледам как се прави на глупак. Освен това, щом хукне да се жени, тутакси правят списък на предишните му бракове. — За миг лицето й се обви в дим, който бързо се разнесе от включения на тавана вентилатор. — Мразя да свързват името ми с останалите никаквици.

— Да, но твоето свети най-ярко. — Пол вдигна чашата си за наздравица. — Напълно заслужено.

— Винаги знаеш какво да кажеш. — Доволна, Ив се облегна назад. Но пръстите й продължиха нервно да шарят по страничната облегалка на стола. — А то е отличителна черта за преуспяващия писател. Това е една от причините, поради която те повиках.

— Има ли и друга?

— Другата е, че не те виждам достатъчно често, Пол, когато затънеш в поредната си книга. — Тя отново му протегна ръка. — Може да съм ти била само доведена майка, и то за кратко, но ти все още си единственият ми син.

Развълнуван, той поднесе ръката й към устните си.

— Ти пък си единствената жена, която обичам.

— Защото си твърде придирчив. — Ив стисна пръстите му, преди да отдръпне ръка. — Както и да е, не съм ви поканила тук по сантиментални причини. Необходими са ми професионалните ви съвети. — Тя дръпна бавно от цигарата си, за да им даде възможност да се настроят за онова, което се готвеше да им каже. — Реших да напиша мемоарите си.

— Господи! — беше първата реакция на Маги, докато Пол просто повдигна вежди.

— Защо?

Само най-чувствително ухо би доловило нотките на колебание в тона й. Ив винаги изглеждаше невъзмутима.

— Наградата за дългогодишни постижения в киното, която ми връчиха, ме накара да се замисля.

— Но това е голяма чест, Ив — обади се Маги.

— И да, и не — отвърна Ив. — Редно беше да почетат заслугите ми, но животът… и работата ми съвсем не са приключили. Стигнах до извода, че петдесетте години, които съм посветила на това поприще, далеч не са били скучни. Според мен, дори човек, надарен с въображението на Пол, не би могъл да съчини по-интересна история с толкова разнообразни герои. — Устните й бавно се свиха в злобна насмешка. — Някои хич няма да се зарадват, че имената и тайните им ще бъдат публикувани.

— А ти най-много от всичко обичаш да забъркваш каши — измърмори Пол.

— Прав си — съгласи се Ив. — Защо не? Кашата загаря, ако от време на време не се бърка. Смятам да бъда откровена до грубост. Няма да си губя времето с банална биография от рода на тези, дето описват живота на някоя знаменитост в духа на вестникарска хроника публикация или на писмо от почитател. Необходим ми е писател, който ще предаде всичко дословно и няма да изопачи думите ми, за да угоди на някого. — Забеляза изражението на Пол и се засмя. — Не се тревожи, скъпи, друг ще се заеме с тази работа.

— Май имаш някого предвид. — Взе чашата й, за да я напълни. — Затова ли ми изпрати биографията на Робърт Чеймбърс миналата седмица?

Ив пое чашата и се усмихна.

— Какво ти е мнението за нея?

Пол сви рамене.

— Добре е написана за произведение от този жанр.

— Не бъди сноб, скъпи. — Развеселена, Ив размаха цигара. — Сигурна съм, че знаеш — книгата получи отлични отзиви в печата и се задържа в класацията на „Ню Йорк Таймс“ цели двадесет седмици.

— Двадесет и две — поправи я той и я накара да се усмихна.

— Интересна творба, ако си падаш по нафуканата мъжественост на Робърт, но най-забележителното в нея е, че авторът е успял да изрови няколко верни неща сред купищата грижливо стъкмени лъжи.

— Като отношенията му с Джулия Съмърс, например — намеси се Маги, умувайки дали да си вземе още марципан. — Гледах я в предаването „Днес“ по време на рекламната й обиколка миналата пролет. Адски сдържана и страхотно привлекателна. Носеше се слух, че с Робърт били любовници.

— Дори да е вярно, съумяла е да запази обективността си. — Ив описа кръг с цигарата си във въздуха, преди да я изгаси. — Личният й живот не ме интересува.

— Но твоят интересува мнозина — напомни й Пол. Остави чашата си и се приближи до нея. — Ив, не бих искал да се разголваш пред света. Макар да разправят, че дума дупка не прави, думите могат да оставят дълбоки следи, особено когато са пресъздадени от талантлив писател.

— Напълно си прав. Затова възнамерявам да разкажа историята си най-вече със свои думи. — Тя нетърпеливо махна с ръка и той разбра, че е безполезно да я разубеждава. — Пол, без да задълбаваш, какво е мнението ти за Джулия Съмърс като професионалистка?

— Доста добра е. Може би дори прекалено. — Намерението на Ив го караше да се чувства неспокоен. — Не е необходимо да се излагаш на хорското любопитство по този начин, Ив. Нито имаш нужда от пари, нито от популярност.

— Мило момче, не е нито заради едното, нито заради другото. Правя го, както обикновено, за удоволствие. — Ив хвърли поглед към агентката си. Познаваше Маги доста добре и знаеше, че вече се е настроила на тази вълна. — Свържи се с агента й — кратко нареди Ив. — Подготви терена. Ще ти дам списък с изискванията си. — Изправи се и целуна Пол по бузата. — Не се цупи. Знам какво върша, вярвай ми.

Отиде до бара с невъзмутимо спокойствие, за да си долее шампанско. Надяваше се, че тресавището, в което бе нагазила, няма да я погълне.

 

 

Джулия не беше сигурна дали току-що е получила най-прекрасния коледен подарък на света или огромна буца пръст. Стоеше в дълбоката ниша до прозореца на дома си в Кънектикът и наблюдаваше как вятърът върти снежинките във вихрен бял танц. В другия край на стаята цепениците пукаха и пращяха в широката зидана камила. От двете й страни беше окачен по един яркочервен чорап^[2]. Тя бутна безцелно една сребърна звезда и играчката се залюля на клончето на елхата.

Дървото беше поставено точно в центъра на нишата, където искаше Брандън. Заедно бяха избирали двуметровата ела и я бяха довлекли запъхтени в дневната, после цяла вечер се занимаваха с украсата й. Брандън нямаше точно определена представа за мястото на всяка играчка. Когато тя понечи да нахвърля гирляндите отгоре, той настоя да ги наредят един по един.

Дори бе решил къде да поставят елхата на самия празник и с това да сложат началото на традиция в новия им дом, която да бъде спазвана при настъпването на всяка Нова година.

Брандън беше само на десет, но вече страшно държеше на традицията. Може би, предположи Джулия, защото никога не бе имало традиции в дома им. При мисълта за сина си, тя погледна към подаръците, струпани под елхата. И там цареше ред. Брандън изпитваше присъща за възрастта му потребност да разклаща, души и обръща от всички страни лъскавите кутии с подаръци. Изгарян от любопитство, той остроумно гадаеше какво може да е скрито под ярките им обвивки. Но после оставяше всяка кутия точно на мястото й.

След няколко часа щеше да се примоли на майка си да му разреши да отвори поне един подарък — само един, на Бъдни вечер. И това беше част от традицията. Тя щеше да му откаже. Той обаче нямаше да се предаде. Майка му щеше да се прави на непреклонна, а Брандън щеше да продължи да я предумва. Тази година, помисли си Джулия, най-после ще празнуват Коледа в истински дом. Не в някой апартамент в центъра на Манхатън, а в къща, в собствена къща, с двор, където можеха да се правят снежни човеци и просторна кухня, където можеха да се пекат курабийки. Толкова силно бе желала да му осигури всичко това. Надяваше се така донякъде да компенсира липсата на баща.

Извърна се от прозореца и се залута из стаята. Беше дребничка, крехка на вид жена, облечена в прекалено голяма бархетна риза и широки джинси — винаги носеше удобни дрехи вкъщи, за да си отдъхне от онази издокарана и самоуверена делова жена, за която се представяше навън. Джулия Съмърс се гордееше с образа, който си бе създала пред издателите, телевизионните зрители и знаменитостите, които интервюираше. Радваше се на умението си да води разговора така, че да научи максимално за другите, без те да узнаят почти нищичко за нея.

В биографичната й справка се казваше, че е отраснала във Филаделфия като единствено дете на преуспяващи адвокати. Съобщаваше се и че е следвала в университета „Браун“ и че е самотна майка. После бяха изредени професионалните й изяви и награди. Но в информацията не се споменаваше за изживения от нея тригодишен ад, предшестващ развода на родителите й, нито обстоятелството, че бе родила сина си без ничия подкрепа едва на осемнадесет. Там не ставаше и дума за мъката, споходила я на двадесет и пет, когато бе загубила първо майка си, а само след две години и баща си.

Не беше полагала специални усилия да го запази в тайна, но бе достояние на малцина, че е била осиновена на шестседмична възраст и че точно след осемнадесет години се бе сдобила с момченце, чийто баща беше вписан в акта за раждане като неизвестен.

Джулия не смяташе тези премълчани истини за лъжи, въпреки че прекрасно знаеше името на Брандъновия баща. Просто владееше до съвършенство изкуството да води интервюта и не позволяваше да измъкнат от нея нежелани подробности за личния й живот.

Беше й забавно да прониква зад чуждите маски и затова с удоволствие се представяше за госпожица Съмърс, която носеше тъмнорусата си коса навита в стегнат кок, предпочиташе ефектни елегантни костюми в искрящи цветове и можеше да се яви в кое и да е от трите най-популярни предавания на Донахю, Карсън или Опра^[3], за да рекламира новата си книга, без да трепне, въпреки напрежението, което я изпълваше отвътре.

Прибереше ли се у дома, искаше да бъде просто Джулия — майката на Брандън. Жена, която обича да приготвя вечерята на сина си, да бърше прахта по мебелите и да се грижи за градината си. Най-важната цел в живота й бе да създаде дом, а писането се явяваше само средство за постигането й.

Докато чакаше синът й да се втурне през вратата и да я засипе с приказки как се е пързалял със съседските деца, си спомни за предложението, което току-що бе получила по телефона от литературната си агентка. Беше дошло като гръм от ясно небе.

Ив Бенедикт!

Джулия продължаваше да кръстосва неспокойно напред-назад, ту взимаше, ту оставяше разни дреболии, бухна възглавничките на канапето, сложи на място списанията. В дневната цареше творчески безпорядък — повече нейно дело, отколкото на Брандън. Докато се чудеше къде да постави вазата със сухи цветя или под какъв ъгъл да нагласи порцелановата чиния, настъпи чифт захвърлени обувки и нехайно подмина коша с изпраните дрехи, които още не беше прибрала. Мислите й се въртяха все около една точка.

Ив Бенедикт! Името кънтеше в главата й като заклинание. Не беше просто знаменитост, а жена, извоювала правото си да бъде наричана звезда. И дарбата, и характерът й бяха не по-малко познати и почитани от лицето й. Близо петдесет години това лице, каза си Джулия, е озарявало киноекраните в над сто филма. Два „Оскара“, една награда „Тони“ и четирима съпрузи — това бяха само малка част от наградите, които наброяваше колекцията й. Тя познаваше Холивуд от времето на Хъмфри Богарт и Кларк Гейбъл и беше оцеляла триумфално в годините, когато киното бе превзето от счетоводители.

След почти петдесет години, прекарани в светлината на прожекторите, това щеше да бъде първата авторизирана биография на Ив Бенедикт. Със сигурност звездата за първи път се свързваше с някой автор и му предлагаше пълното си съдействие. При известни условия, напомни си Джулия и се отпусна на канапето. Тъкмо по тази причина бе накарала агентката си да даде уклончив отговор.

Чу затръшването на кухненската врата и се усмихна. Не, колебанието й да грабне тази златна възможност се дължеше само на една причина. И тя току-що бе нахълтала вкъщи.

— Мамче!

— Идвам. — Тя тръгна по коридора, като се чудеше дали веднага да съобщи за предложението, или да изчака да минат празниците. Изобщо не допускаше мисълта сама да реши и едва тогава да уведоми Брандън. Влезе в кухнята и се спря усмихната насреща му. На крачка от прага се виждаше снежна купчина с тъмни и искрящи от възбуда очи.

— Да не би да си се търкалял дотук?

— Беше страхотно! — Брандън се мъчеше да свали мокрия кариран шал, омотан около врата му. — Качихме се на тобогана^[4] и големият брат на Уил ни бутна с все сила. През цялото спускане Лиза Коен не спря да пищи. А когато се преобърнахме, се разциври. И сополите й замръзнаха.

— Сигурно е било чудесно. — Джулия приклекна, за да му помогне да размотае шала.

— А аз се забих право в една пряспа — бам! — Той плесна с ръце и от ръкавиците му се разхвърчаха ледени пръски. — Беше върховно.

Щеше да го обиди, ако го попита дали не се е наранил. Очевидно само се фукаше. Не искаше да си представя как излита от шейната и се забива в пряспата. Знаеше, че би изпитала същото удоволствие и затова сподави тревожните въпроси, които напираха в гърлото й. Развърза възела и отиде да сложи чайника на печката, за да приготви на Брандън чаша горещ шоколад, докато си съблече шубата.

Когато се обърна, той вече бе закачил подгизналата дреха. Беше много по-пъргав от нея и тъкмо се канеше да си вземе една курабийка от плетената кошничка върху кухненския плот. Мократа му коса беше тъмноруса като нейната — цветът й наподобяваше еленова кожа. И на ръст беше нисък като майка си, което видимо го притесняваше. Имаше слабо дребничко лице, отдавна загубило бебешката си пухкавост. Волевата брадичка също бе взел от майка си. Виж, очите му, за разлика от нейните, които бяха непроницаемо сиви, изглеждаха светлокафяви и топли. Тях явно бе наследил от баща си.

— Само две — машинално го сряза Джулия. — Вечерята ще бъде готова след час-два.

Брандън отхапа главата на елена от курабийката с тази форма и се запита кога да я предума да отвори някой подарък. Долови уханието на соса за спагети, който къкреше на печката. Наситеният му остър аромат го изпълваше с не по-малко блаженство от вкуса на полепналата по устните му цветна захар. На Бъдни вечер винаги правеха спагети, защото това беше любимото му ядене.

Тази година щяха да празнуват Коледа в новата си къща, но той знаеше предварително как точно ще протече празникът. Първо ще вечерят — в трапезарията, понеже случаят е специален, после ще измият съдовете. Майка му ще пусне музика и ще поиграят на разни игри пред камината. След това един подир друг ще напълнят окачените чорапи.

Не се заблуждаваше, че съществува истински Дядо Коледа, но този факт не го вълнуваше особено. Беше забавно да влизаш в ролята му. Докато напълнят чорапите, вече ще е измолил позволение от майка си да отвори един подарък. Беше си намислил кой да бъде. Онзи, дето бе увит в зелен станиол и дрънкаше, като го разклати. Страшно се надяваше да е сглобяем конструктор.

Размечта се за коледната утрин, когато ще събуди майка си на разсъмване. Представи си как ще слязат на долния етаж, ще запалят лампичките на елхата, ще пуснат музика и ще започнат да отварят подаръците.

— До утре има толкова много време — подхвана той, щом Джулия остави чашата с шоколада на плота. — Защо не отворим подаръците тази вечер? Хиляди хора го правят, тъкмо няма да ставаме рано.

— О, на мен ставането не ми пречи. — Джулия се подпря с лакти на плота и му се усмихна. Хитро и предизвикателно. И двамата знаеха, че играта е започнала. — Но ако искаш да си поспиш, ще ги отворим на обяд.

— По-хубаво е на тъмно. Тъкмо вече се стъмва.

— Вярно е. — Тя протегна ръка и отмахна косата от очите му. — Обичам те, Брандън.

Той се размърда на мястото си. Играта бе взела неочакван обрат.

— Добре.

Напуши я смях. Заобиколи плота и седна до него, кръстосвайки крака върху пречките на стола.

— Трябва да говоря с теб по един въпрос. Преди малко по телефона ми се обади Ан.

Брандън знаеше, че това е агентката на майка му и се досети, че обсъждат нещо, свързано с работата й.

— Пак ли ще ходиш на обиколка?

— Не. Не сега. Става дума за нова книга. Една жена в Калифорния, много известна кинозвезда, иска да напиша авторизираната й биография.

Брандън сви рамене. Майка му вече беше авторка на две книги за филмови звезди. Някакви старчоци. Не супер мъжаги от рода на Арнолд Шварценегер или Харисън Форд.

— Добре.

— Но съществуват известни проблеми. Актрисата — Ив Бенедикт, е прочута звезда. Имам нейни филми на видеокасети.

Името нищо не му говореше. Сръбна си шоколад. Над горната му устна остана кафява ивица, като първи наболи мустачки.

— От ония немите, дето са черно-бели ли?

— Не всичките са черно-бели. Проблемът е, че за да напиша книгата, трябва да отидем в Калифорния.

Този път вдигна поглед, пълен с подозрение.

— И ще трябва да се местим?

— Не. — Джулия постави ръце на раменете му със сериозно изражение. Даваше си сметка колко много държи на дома. За десет години неведнъж беше сменял средата си и тя се бе зарекла никога повече да не го подлага на подобни изпитания. — Не, няма да се местим, но ще се наложи да заминем за няколко месеца.

— Като на екскурзия ли?

— Да, само че по-продължителна. Затова трябва да помислим. Сигурно известно време ще се наложи да посещаваш тамошното училище, а ти едва свикна със сегашната промяна. Тъй че, и двамата трябва добре да обмислим всичко.

— Защо тя не дойде?

Джулия се усмихна.

— Защото тя е звездата, а не аз, сладурче. Едно от условията й е да отида при нея и да остана до написването на първия вариант. Не знам какво да предприема. — Отмести очи към прозореца и се загледа навън. Снегът беше спрял и вече се стъмваше. — Калифорния е доста далече оттук.

— Но нали ще се върнем?

Колко типично за него, веднага стигна до същността на въпроса.

— Естествено. Това е нашият дом. Завинаги.

— Можем ли да отидем до Дисниланд?

Погледна сина си изненадана и развеселена.

— Разбира се.

— А да се запозная с Арнолд Шварценегер?

Джулия свъси вежди, едва сдържайки смеха си.

— Не знам. Ще попитаме.

— Добре. — Доволен, Брандън допи шоколада си.