Нора Робъртс
Искрени лъжи (26)

Двадесет и пета глава

Преди да са изтекли и двадесет и четири часа от самолетния инцидент на Джулия, Пол си уговори среща с пилота.

Джак Бракърман работеше за Ив от цели пет години и бе попаднал при нея чрез посредничеството на самия Пол. Докато правеше проучвания за една книга, в която се разказваше за контрабандисти, побоища и убийства във въздуха, Пол бе останал поразен от познанията и уменията на Джак.

Още преди да приключи с него, Пол вече разполагаше с материал за две книги, затова Джак Бракърман престана да превозва товари и се зае с частни пътници. Първата му клиентка беше Ив.

Пол се срещна с него в едно ресторантче близо до летището, където храната беше мазна, кафето вряло, но обслужването безукорно. Масата представляваше кръгло парче дъска от пресовани стърготини, покрита с линолеум, безуспешно имитиращ мрамор. Някой беше пуснал кънтри на музикалния автомат и Ханк Уилямс Младши се оплакваше от жената, която го беше изиграла.

— Местенцето е супер, нали? — Джак извади една жалка хартиена салфетка от металната поставка, за да избършe мокрите петна, останали от чашите на предишните посетители. На пръв поглед не е кой знае какво, но тук правят най-готиния пай със сини боровинки в целия щат. Искаш ли едно парче?

— Разбира се.

Джак направи знак на сервитьорката и даде поръчката само с един жест. Вдигна два пръста. След по-малко от две минути им донесоха дебели резени пай и големи чаши горещо черно кафе.

— Прав си — каза Пол след първата хапка. — Страхотен е.

— От години идвам тук само заради пая. Казвай сега — подхвана Джак, лапнал едно голямо парче. — Да не пишеш нова книга?

— Да, но искам да говорим за друго.

Джак кимна, предпазливо отпи глътка кафе, знаейки, че пари и че е толкова силно, та може да изгори вътрешностите му. — Искаш да ме питаш за вчера. Вече подадох рапорт. Май ще го изкарат техническа повреда.

— Това е официалната версия, Джак. Ти какво мислиш?

— Някой е прецакал бензинопровода. Адски умело е пипано, направо професионално. Изглежда като техническа неизправност. Дявол да го вземе, ако самолетът беше на някой друг и аз трябваше да проверя, щях да кажа същото. Бензинопроводът е бил пренатоварен и се е пукнал. По-голямата част от горивото е изтекла над Сиера Мадре^[1].

Пол не искаше да си представя планините и какво би станало с падащия самолет над безпощадните им зъбери.

— Да, но самолетът не е на някой друг.

— Точно така. — С пълна уста, Джак размаха вилицата си за по-убедително. — Познавам машината си, Уинтроп. С механика поддържаме „птичето“ в изрядно състояние. Няма никаква вероятност тоя бензинопровод да се е износил. По никакъв шибан начин не би могъл да избие. Някой го е бърникал, и то човек, дето е знаел къде и как да пипа. — Загреба остатъка от пая и го глътна със смесица от наслада и съжаление. — Подсказва ми го седмото чувство.

— Склонен съм да се съглася със седмото ти чувство, Джак. Но въпросът е какво да предприемем по-нататък. — Пол се замисли. Музикалният автомат бе обърнал на К.Д.Ланг и звънкият й мъжки глас придаваше известна изисканост на потискащото заведение. — Разкажи ми най-подробно какво прави вчера, след като кацнахте в Сосалито.

— Лесна работа. Повъртях се из чакалнята на летището, побъбрих с едни момчета, обядвах с неколцина пилоти. Джулия рече, че ще се върне към три, затова си попълних документите и си заверих пътния лист. Тя дойде точно навреме.

— Да — промълви почти на себе си Пол. — Обикновено е точна. Можеш ли да поразпиташ дали не са забелязали някой да се навърта около самолета?

— Вече го сторих. Хората почти нищо не забелязват, когато не знаят какво да гледат. — Намръщи се и взе да драска с вилицата по чинията, чертаейки разни фигури в размазания тъмночервен сироп. — Прави ми впечатление, че този, дето е пипал, е разбирал от самолети. Могъл е да го стъкми така, че да паднем много по-бързо, например над залива, откъдето няма измъкване. А то е било нагласено баш майсторски, горивото е текло бавно и постепенно. Разбираш ли накъде бия?

— Продължавай.

— Ако е искал да умрем, има безброй други начини и пак можеше да мине за злополука. Значи не е целял това. От друга страна, ако нещо се беше прецакало, ние пак щяхме да загинем, тъй че на него вероятно хич не му е пукало. Обаче ако бяхме закъсали само десетина-петнадесет минути по-рано, положението щеше да бъде доста по-опасно. Изчислил е всичко така, та горивото да ми стигне да се добера достатъчно близо и понеже съм добър пилот, да успея да се приземя.

— Значи повреждането на самолета е било за сплашване?

— Не знам. Но ако е така, направо ми разгони фамилията. — Кръглото му приятно лице се сгърчи в гримаса. — Толкова пазарлъци сключих с Дядо Господ през последните пет минути, че ще съм му длъжник чак до следващия си живот. И ако пропъди всичко греховно у мен, мога да ти кажа, че и Джулия е станала чиста като първи сняг. — Погледна пая на Пол и даде знак за още кафе.

— Вземи си — покани го Пол и бутна чинията през масата.

— Благодаря. Шубетата лесно се разпознават, дори когато се мъчат да не го показват. Тя не обича да лети, никак даже, но го понесе мъжки, без да се лигави с пушене, пиене, приспивателни. Когато й съобщих каква е работата, уплаши се до смърт. Така пребледня, че си помислих, край, ще припадне, но се овладя. Нито се развика, нито се разрева, просто ми говореше. Изпълни всичко, каквото й казах. Заслужава възхищение.

— Възхищавам й се.

— Някой е искал да сплаши дамата, и то ужасно. Не мога да го докажа, но го знам.

— Аз ще го докажа — заяви Пол. — Бъди сигурен.

 

 

Лайл пристъпваше от крак на крак в дневната на Делрикио. Не му се сядаше, особено под погледа на горилата с каменната физиономия, която следеше всяко негово движение. Макар че дрешките на тоя тип заслужаваха възхищение. Да, наистина. Би заложил следващата си заплата, че катраненочерният му брилянтно скроен костюм е от чиста коприна. А бе само някаква си дребна риба. Опита да си представи колко ли смъква босът на година.

За да покаже, че не му пука, Лайл извади цигара. Тъкмо посегна към оригиналната си позлатена запалка и кучето-пазач се обади:

— Господин Делрикио не разрешава да се пуши в тази стая.

— Така ли? — Лайл се насили да се усмихне пренебрежително и я прибра обратно. — Мога с тях, мога и без тях.

Тихичко си подсвиркваше, когато телефонът върху една изящно инкрустирана масичка иззвъня. Телохранителят вдигна слушалката и изсумтя.

— На горния етаж — каза на Лайл, след като затвори.

Лайл реши, че рязкото му кимване със сериозно изражение изглежда направо страховито. И без това вече му бяха смачкали самочувствието, като започнаха да го разиграват още с прекрачването на прага. Жалко, че не носи оръжие. За съжаление, не притежава такова, макар че така щеше да има по-внушителен вид.

С парите, които щяха да му платят за сведенията, щеше да си купи цял арсенал.

Телохранителят почука леко на вратата на последния етаж, кимна му да влезе и Лайл пристъпи вътре.

Делрикио му направи знак да седне.

— Добър вечер — тихо рече той. — Мисля, че се разбрахме аз да те потърся, когато преценя.

Благият му, дружелюбен тон накара дланите на Лайл да се изпотят.

— Да, сър, но…

— Тогава значи трябва да предполагам, че си бил принуден да пренебрегнеш желанията ми.

В гърлото на Лайл заседна буца, голяма и твърда колкото топка за тенис. Той енергично преглътна.

— Да, сър. Тоест, добрах се до сведения, които сигурно бихте искали да получите веднага.

— И не можа да намериш телефон, откъдето да се обадиш?

— Аз… такова, помислих си, че бихте предпочели да ги чуете лично.

— Разбирам. — Делрикио направи продължителна пауза, през която Лайл на два пъти навлажни пресъхналите си устни. — Очевидно трябва да ти напомня, че ти бе платено да наблюдаваш, да подаваш информация, а не, доколкото ми е известно, да мислиш. Но първо искам да чуя за какво си дошъл да ме безпокоиш в дома ми и тогава ще преценя дали си постъпил правилно, или не.

— Джулия Съмърс вчера е пътувала със самолет, който едва не се е разбил.

При тези думи, изречени на един дъх, Делрикио само сви вежди. Господи, как е могъл да се подлъже и да повярва, че този идиот е способен да му бъде от някаква полза?

— Съобщаваш ми нещо, което вече ми е известно. Никак не обичам да ми губят времето.

— Предполагат, че самолетът е бил преца… бърникан — бързо се поправи той. — Чух я, като говореше с Уинтроп. Изглеждаше ужасно, когато я взех от летището. Знаете ли какво направих? Изчаках ги да отпратят момчето и да влязат в къщата. Подслушвах ги отвън. — Делрикио започна да барабани по писалището и Лайл припряно продължи: — Мислят, че някой се е опитал да я убие. След онази бележка…

Млъкна, понеже Делрикио вдигна ръка.

— Каква бележка?

— Дето я е намерила в самолета. От думите й личеше, че не е за първи път. Той се мъчеше да я предума да зареже всичко, ама тя не иска.

— Какво пише в бележката?

— Не знам. — Лайл леко пребледня и се прокашля. — Не съм я виждал. Само чух да говорят за нея. — Почуди се дали да не донесе бележките, които бе открил в спалнята на Ив, но реши да не прибързва.

— Всичко това е много интересно, но едва ли си заслужава да ми отнемаш времето в такава хубава утрин.

— Има и друго. — Лайл замълча. През цялата нощ бе умувал как да изиграе тази карта. — Много е важно, господин Делрикио, и струва много повече от това, за което ми плащате.

— Тъй като съм ти платил за почти безполезна информация, няма да ме впечатлиш.

— Гарантирам ви, че това ще ви заинтересува! Мисля, че заслужавам награда. И то солидна. Може би дори постоянна работа. Нямам намерение цял живот да бъда шофьор и да спя над гаража.

— Така ли? — Отвращението на Делрикио се прояви само за миг. — Разправяй какво знаеш и аз ще ти кажа колко струва.

Лайл отново облиза устни. Даваше си сметка, че се излага на риск, но отплатата можеше да бъде невероятна. В главата му се вихреха картини с купища пари и знойни жени.

— Господин Делрикио, знам, че сте човек на думата си. Ако ми обещаете, че ще ми платите за информацията, колкото струва, аз ще удържа моята.

Или ще я удържиш, или ще умреш, помисли си Делрикио с уморена въздишка.

— Обещавам.

Лайл извличаше наслада от драматичността на момента и проточи мълчанието си.

— Ив Бенедикт е родна майка на Джулия Съмърс.

Очите на Делрикио се присвиха и потъмняха. Върху шията му изби гневна руменина и обля цялото му лице. Всяка негова дума се забиваше като ледена игличка чак до костта.

— Да не си въобразяваш, че можеш да дойдеш в къщата ми с тази лъжа и да се измъкнеш жив оттук?

— Господин Делрикио… — Слюнката на Лайл засъхна в устата му и мигновено стана на прах, щом зърна миниатюрния 22-калибров пистолет в ръката на Делрикио. — Недейте, Господи, недейте! — Изпълзя като рак зад облегалката на стола.

— Повтори го.

— Кълна се! — От очите му рукнаха сълзи на ужас. — Бяха на терасата. Аз се бях скрил в градината, за да мога да чуя всичко, което бихте искали да знаете. Както се бяхме уговорили. И Ив — Ив взе да разправя историята за Глория Дюбари, дето имала връзка с онзи Торънт.

— Глория Дюбари е имала връзка с Майкъл Торънт?! Прекаляваш с фантазиите. — Пръстът му погали спусъка на пистолета.

От страх 22-калибровото оръжие му се струваше като топ.

— Ив го каза! Господи, защо ще си измислям?

— Давам ти една минута да ми предадеш точно думите й. — Делрикио невъзмутимо погледна към внушителния стенен часовник в ъгъла. — Започвай.

Като пелтечеше и се запъваше, Лайл взе да реди каквото си спомняше, без нито за миг да сваля обезумелите си очи от дулото на пистолета. Докато траеше разказът му, погледът на Делрикио ставаше все по-благ и съсредоточен.

— Значи госпожица Дюбари е направила аборт от Торънт. — Информацията беше интересна и можеше да се окаже полезна. Маркъс Грант въртеше преуспяващ бизнес и вероятно не би искал прегрешението на жена му да излезе на бял свят. Делрикио я скъта в паметта си. — Откъде тогава ти хрумна, че госпожица Съмърс е дъщеря на Ив?

— Ив й го съобщи, каза, че една-две години по-късно забременяла от Виктор Фланиган. — Гласът на Лайл се повиши с една октава без никакво усилие, сякаш беше оперен певец, упражняващ гамата. — Щяла също да направи аборт, но променила решението си и родила детето. Дала го за осиновяване. Каза го на тази Съмърс. Господи, кълна се, каза й, че е нейна майка! Имала доказателства, официални документи, които го потвърждавали. — Беше се вцепенил от ужас и не посмя дори да избърше потеклия си нос. — Съмърс пощуря, като го чу, започна да крещи и да мята разни неща. Другите две — Травърс и Соломон, веднага дотърчаха. Тогава се върнах в гаража, за да ги наблюдавам. И оттам се чуваха крясъците й и рева на Ив. След това Съмърс хукна към вилата за гости. Знаех си, че ще искате да го научите. Не лъжа, кълна се!

Не, помисли си Делрикио, не беше достатъчно умен, за да изфабрикува всичко — клиниката във Франция, частната болница в Швейцария. Прибра пистолета, без да обръща внимание на Лайл, който захлупи лицето си с ръце и се разхлипа.

Така значи, Ив има дете. Дете, което без съмнение би била готова да защити.

Усмихна се на себе си и се отпусна на стола. Лайл беше противна свиня, но и свинете могат да принасят полза.

 

 

Джулия никога не бе виждала толкова кретон на едно място. Очевидно Глория бе наредила на декоратора да превърне кабинета й в уютно и старомодно кътче. Беше го постигнал. До най-малката подробност. Силно набрани розови пердета, целите на волани. Толкова дълбоки и дебело тапицирани столове, та някое дете би могло да потъне в тях и никога да не го намерят. Килимчета, окачени навсякъде по дървената ламперия. Медни и пиринчени гърнета, от които стърчаха симпатични кълбенца прежда или сухи цветя. Миниатюрни масички, отрупани със статуетчици. Кошмар, ако речеш да ги бършеш от праха.

Всичко беше натъпкано така, че посетителят трябваше да си проправя път из заплетения лабиринт от провинциални мотиви, като внимава къде стъпва, за да не се блъсне в нещо или да не ритне някой предмет.

Освен това, гъмжеше от котки. Три от тях спяха на сноп слънчева светлина, неприлично оплетени една в друга на кълбо от лъскава бяла козина.

Глория седеше на малко, тумбесто писалище, по-подходящо за будоара на придворна дама, отколкото за кабинет. Беше облечена в бледорозова рокля с бухнали ръкави и висока яка. В нея изглеждаше като въплъщение на самата невинност, на отлично здраве и доброжелателство. Но и Джулия беше достатъчно напрегната, за да долови безпокойството й. Забеляза го в дълбоко изгризаните й нокти. Нейните имаха не по-малко опропастен вид, след като цял час сутринта бе прекарала в терзания дали да спази уговорката, или да я отмени.

— Госпожице Съмърс. — Със сърдечна, гостоприемна усмивка Глория стана да я посрещне. — Щом дойдохте точно навреме, значи никак не ви е било трудно да ни откриете.

— Никак даже. — Джулия се извърна настрани, за да се провре между една маса и табуретка за крака. — Благодаря, че се съгласихте да ме приемете.

— Ив е сред най-старите и най-добрите ми приятелки. Как бих могла да откажа?

Джулия прие поканата на Глория и седна. Явно злополучната случка на последния купон нямаше да бъде споменат, но и двете знаеха, че тя дава преднина на Джулия.

— Получих съобщението ви, че няма да можете да закусите с мен, но какво ще кажете за чашка кафе или чай?

— Не, благодаря. — Беше погълнала толкова кафе сутринта, че щеше да й държи влага за цяла седмица.

— Значи искате да поговорим за Ив — подхвана Глория с тон на весела монахиня. — Познавам Ив от, Божичко, сигурно от тридесетина години. Честно казано, когато я срещнах за първи път, тя ме ужаси и очарова едновременно. Чакайте да видя, това стана точно преди да започнем работа върху…

— Госпожо Дюбари. — Джулия я прекъсна с тих глас, в пълен разрез с нейния приповдигнат, оживен тон. — Има куп неща, за които искам да говорим, много въпроси, които трябва да ви задам, но според мен първо следва да изясним определено обстоятелство, в противен случай и двете ще се чувстваме неловко.

— Така ли?

Единственото, в което Джулия беше сигурна сутринта, бе, че не възнамерява да играе никакви игрички.

— Ив ми разказа всичко.

— Всичко ли? — Усмивката не слезе от лицето й, но пръстите й се сплетоха под писалището. — За какво?

— За Майкъл Торънт.

Глория премигна два пъти, преди чертите й отново да придобият приятно изражение. Ако режисьорът бе наредил да си придаде вид на лека изненада и деликатно смущение, актрисата щеше да сполучи още в първия кадър.

— Майкъл? Е, да, естествено, нали най-напред беше омъжена за него.

Джулия осъзна, че Глория е далеч по-изкусна актриса, отколкото й признаваха.

— Знам за връзката ви — рече безизразно. — За клиниката във Франция.

— Боя се, че не ви разбирам.

Джулия взе куфарчето си и го сложи върху старинното писалище.

— Отворете го. Разровете го. Няма нито скрити камери, нито микрофони. Нищо не се записва, госпожо Дюбари. Всичко е само между нас двете и ви обещавам, че ако държите нещо да си остане в тази стая, то няма да излезе навън.

Макар и доста разтревожена, Глория продължаваше да се прави, че недоумява.

— Простете объркването ми, госпожице Съмърс, но мислех, че сте тук, за да обсъждаме книгата на Ив.

Тлеещият й гняв отново се отприщи. Джулия скочи на крака и грабна куфарчето.

— Прекрасно знаете защо съм тук! Ако смятате да ми се правите на смутена домакиня, напразно си губим времето. — Тръгна към вратата.

— Почакайте! — Нерешителността я измъчваше до смърт. Ако Джулия си отидеше, един Господ знаеше докъде можеше да стигне цялата история. От друга страна… как да бъде сигурна, че вече не е стигнала твърде далеч? — Защо трябва да ви имам доверие?

Джулия се помъчи да се овладее, но не успя.

— Бях на седемнадесет години, когато открих, че съм бременна, неомъжена и сама. Аз съм последният човек, който би осъдил една жена, че е изпаднала в подобно положение и направила своя избор.

Устните на Глория се разтрепериха. Луничките й, превърнали я в любимка на цяла Америка, изпъкнаха още по-силно върху пребледнялата й като тебешир кожа.

— Тя няма право.

— Може би. — Джулия се върна на стола и остави куфарчето си. — Причините да го сподели с мен бяха съвсем лични.

— Естествено, че ще я защитавате.

Джулия настръхна.

— Защо?

— Нали искате да напишете книгата.

— Да — бавно отвърна Джулия. — Искам да напиша тази книга. Трябва да я напиша. — Но не я защитавам. Само ви казвам каквото знам. Вашето преживяване е упражнило невероятно въздействие върху нея. Разкри ми го без капчица отмъстителност или укор.

— Не е нейна работа да разказва чужда история! — Глория вирна разтрепераната си брадичка. — Нито пък ваша.

— Може би сте права. Ив е чувствала… — запъна се Джулия. Какво значение имаше какво е чувствала Ив? — Съвместното ви преживяване е променило коренно живота й, повлияло е върху последните й решения.

Решението за мен, спомни си тя. Намираше се тук, разкъсвана от мъка, заради нещастието, стоварило се върху Глория преди тридесет години.

— Случилото се с вас е надхвърлило рамките на клиниката във Франция — продължи Джулия. — Понеже ви е подкрепяла през цялото време, се е променила. И понеже… тя се е променила, това е довело до промяна в живота и на други хора.

Моя, на моите родители, на Брандън. Когато усети, че ще се задуши от напиращите чувства, на два пъти си пое дълбоко дъх.

— Събитието ни свързва, госпожо Дюбари, по начин, който не мога да ви обясня в момента. Затова ми разказа всичко. Затова е изпитала нужда да го сподели с мен.

Но Глория виждаше единствено закътаното островче, което бе съградила с толкова труд. А в представите й то се рушеше неудържимо и заплашваше да я погълне.

— Какво смятате да публикувате?

— Не знам. Наистина не знам.

— Няма да разговарям повече с вас! Няма да ви позволя да съсипете живота ми.

Джулия поклати глава и се изправи. Имаше нужда от въздух. Искаше да се измъкне от тази претъпкана стая на чист въздух, за да помисли.

— Повярвайте, това е последното ми желание.

— Ще ви попреча! — Глория скочи и катурна стола върху свитите на кълбо котки, при което те стреснато измяукаха. — Ще намеря начин да ви попреча.

Дали вече не се е опитала да го стори, запита се Джулия?

— Аз не съм заплаха за вас — тихо каза тя и напусна къщата.

Но Ив е, помисли си Глория и се сви на стола. Ив е, и още как!

 

 

Дрейк реши, че е дал предостатъчно време на Ив да се успокои. Нали все пак са роднини.

Точно така, мислеше си, когато застана с дузина рози пред входа. Разтегна устни в очарователна усмивка със стаена почтителност в краищата и почука.

Травърс отвори и щом го зърна, се намръщи.

— Днес е заета.

Гадна досадница, каза си, но привидно се засмя под мустак и се шмугна вътре.

— За мен винаги има време. Горе ли е?

— Точно така. — Травърс не можа да сдържи самодоволната си усмивка. — С адвоката си. Ако искаш да почакаш, иди в гостната. И гледай да не свиеш нещо. Ще те пипна!

Нямаше сили да й се обиди. При споменаването на думата „адвокат“ дъхът му беше секнал. Травърс го остави да стои вцепенен в коридора с преливащи от ръцете рози.

Адвокат! Пръстите му неволно се свиха, но дори не усети връхчетата на бодлите. Значи променя шибаното си завещание.

Жестоката му мръсница се кани да го отреже.

Няма да й мине номерът. Прималя му от страх и яд. Хукна омаломощен нагоре по стълбите и едва на половината път се посъвзе.

Не бива така. Подпря се на перилата и няколко пъти и пое дълбоко въздух. Ако се втурне вътре с крясъци, сам ще предреши съдбата си. Няма да позволи милиончетата да му се изплъзнат от ръцете, защото е бил заслепен от гняв. За Бога, беше си ги спечелил и смяташе да им се порадва.

Върху палеца му имаше кръв. Разсеяно го засмука, за да я спре да тече. За тая работа трябваше да впрегне целия си чар, да поднесе извинения, да даде две-три искрени обещания. Прокара ръка по косата си, за да я приглади, чудеше се дали да се качи, или да изчака долу.

Преди да реши кое би имало по-голям ефект, Грийнбърг заслиза срещу него по стълбите. Лицето на адвоката изглеждаше непроницаемо, въпреки че сенките под очите му издаваха безсънна нощ.

— Господин Грийнбърг — кимна му Дрейк.

Адвокатът стрелна с очи първо цветята, после лицето на Дрейк. Сви недоумяващо вежди, кимна и отмина.

Надут, изкуфял дъртак, помисли си Дрейк и се помъчи да се престори, че не му пука. Отново провери прическата си, възела на вратовръзката и едва тогава се отправи нагоре с най-разкаяното изражение, на което бе способен.

Пред кабинета на Ив поизпъна рамене. Не бива да изглежда прекалено смирен. Ако почне да лази пред нея, тя ще го презре. Почука тихо. Никой не отговори и той отново; опита.

— Ив? — В гласа му се долавяше нежна нотка на разкаяние. — Ив, бих искал да… — Завъртя дръжката. Беше заключено. Потисна раздразнението си и опита пак. — Ив, аз съм, Дрейк! Искам да ти се извиня. Знаеш колко много означаваш за мен и не мога да понасям да има раздори между нас.

Изпитваше желание да ритне проклетата врата и да я удуши.

— Просто търся начин да ти се издължа. Не само за парите — ще ти ги върна до последната стотинка, но за всичко казано и сторено. Само ми позволи да…

В дъното на коридора се открехна врата, после тихо се притвори. Обърна се с надежда, като изтръгна от очите си няколко капчици сълзи. Едва не заскърца със зъби, когато видя Нина.

— Дрейк! — Смущението й взе да го залива на тласъци. — Съжалявам. Ив каза да ти предам… Че е страшно заета тази сутрин.

— Ще й отнема само няколко минути.

— Боя се, Дрейк, че тя просто не желае да те види. Поне в момента. Съжалявам.

Той се помъчи да прикрие гнева си с чар.

— Нина, не можеш ли да се застъпиш за мен? Тя ще те послуша.

— Не и този път. — Сложи утешително ръката си върху неговата. — Всъщност, сега е най-неподходящият момент за сдобряване. Прекара тежка нощ.

— Адвокатът й беше тук.

— Да, ами… — Нина отмести поглед и не забеляза злобата, проблеснала в очите му. — Знаеш, че не мога да обсъждам личните й дела. Но ако послушаш съвета ми, няма да сбъркаш, изчакай да минат още няколко дни. Сега не е в благоприятно настроение. При сгоден случай ще направя какво мога.

Той мушна розите в ръцете й.

— Предай й, че пак ще дойда. Не съм се отказал.

Тръгна си. Непременно ще дойде, обеща си мислено. И тогава ще я притисне до стената.

Нина изчака вратата да хлопне и едва след това почука.

— Отиде си, Ив. — След няколко секунди вратата се отключи и тя влезе.

— Съжалявам, че прехвърлям цялата мръсна работа на теб, Нина. — Ив вече бързаше обратно към писалището си. — Днес нямам нито време, нито нерви да го изтърпя.

— Остави.

Ив погледна бегло розите.

— Прави каквото искаш с тях. Джулия върна ли се вече?

— Не, съжалявам.

— Добре, добре. — Тя махна пренебрежително с ръка. Предстоеше й да свърши още маса работи, преди да се срещне отново с дъщеря си. — Не ме свързвай с никого, освен с Джулия. Или с Пол. Не желая да ме безпокоят поне един час. Нека да са два.

— Аз също искам да говоря с теб.

— Съжалявам, скъпа, друг път.

Нина погледна цветята в ръцете си и ги остави на писалището. В края му имаше купчина аудиокасети.

— Правиш грешка.

— И така да е, моя си е. — Нетърпеливо вдигна взор. Вече съм решила. Ако искаш да ме разнищиш, ще ти дам тази възможност. Но не сега.

— Колкото по-дълго продължава тая бъркотия, толкова по-трудно ще можем да я оправим.

— Полагам адски усилия да я оправя. — Отиде да провери видеокамерата, поставена върху един триножник. — Два часа, Нина.

— Добре. — Остави цветята разпилени върху писалището като капки кръв.