Нора Робъртс
Искрени лъжи (30)

Двадесет и девета глава

Запотен, освежен и доволен от света въобще, Линкълн Хатъуей влетя в кухнята след сутрешния си крос. Кафе-машината, марка „Крупс“, тъкмо бе започнала да завира и той погледна часовника си. Шест и двадесет и пет. Точно навреме.

Ако съществуваше нещо, за което и двамата с Елизабет, неговата съпруга, от петнадесет години насам бяха единодушни, това бе въпросът за хармонията. Животът им течеше гладко, без всякакви сътресения. Изпитваше удоволствие, че е един от най-почитаните криминалисти по Източното крайбрежие, а тя се радваше, че е съпруга и спътница на преуспяващ мъж. Имаха две умни и възпитани деца, на които бяха осигурили охолно съществуване и спокойствие. Преди десетина години бяха разтърсени от малък трус, но бързо преодоляха последствията от него, почти без никакъв шум. Вярно е, че с времето животът им се бе превърнал в рутина и бе станал леко безинтересен, но те самите го искаха точно такъв.

Както винаги, Линкълн взе чашата си, на която пишете: „Адвокатите го вършат прави“ — закачлив подарък от дъщеря му Амалия по случай четиридесетия му рожден ден. Първата чаша кафе за деня щеше да изпие сам пред телевизора в кухнята, по който щеше да хване сутрешните новини, преди да отиде да си вземе душ. Не можеше да се оплаче от живота, помисли си Линкълн и натисна копчета. Говорителят съобщаваше за изненадващ развой в случая с убийството на Ив Бенедикт.

Чашата, която Линкълн държеше, се изплъзна от пръстите му и се пръсна на парчета. По лъскавите бели плочки на пода потече струйка горещо черно колумбийско кафе.

— Джулия. — Името й се отрони шепнешком от устните му и той потърси стол, за да не падне.

 

 

Седеше сама, свита в ъгъла на кушетката. Бележникът, в който се бе опитала да пише, висеше отпуснат в ръцете й. Беше си казала, че трябва да направи списък на най-важното. Какво й предстои да свърши.

Имаше нужда от адвокат, разбира се. Най-добрият, който може да си наеме. Току-виж, се наложи да ипотекира дома си за втори път. Дори да го продаде. Парите на Ив — ако въобще бе искала да ги включи в сметката — не вършеха работа. Докато над нея висеше подозрението, че е причинила смъртта й, нямаше право да ги пипа.

Облаги от смъртта. Този израз винаги й се бе струвал неприятен. Сега още повече.

Трябваше да уреди някой да се грижи за Брандън. Докато трае процесът. А и после, ако… Сега не е време да мисли за „ако“. Нямаше близки. Имаше приятели, мнозина от които вече се бяха опитали да се свържат с нея. Но на кого би могла да повери детето си?

Точно на това място бе закъсала със списъка, защото не беше в състояние да продължи по-нататък.

Телефонът звънеше на всеки две-три минути. Автоматичният секретар се включваше и гласът на Пол уведомяваше обаждащия се, че домакинът отсъства. Освен репортерите, срещаха се и такива, които го правеха от загриженост. Кийкий, Нина, Виктор. Господи, Виктор! Когато чу гласа му, стисна очи. Дали знаеше? Дали я подозираше? Какво повече биха могли да си кажат, което да не засили и без това непоносимата им мъка?

Искаше й се Пол да се върне. От друга страна, искаше той да се забави, за да остане по-дълго сама. Просто й съобщи, че му се налагало да свърши някаква работа. Без да обясни каква, а и тя не го попита.

Откара Брандън на училище със собствената си кола.

Брандън! Трябваше да се погрижи за Брандън.

Когато телефонът отново иззвъня, тя не му обърна внимание. Но настойчивостта в гласа я накара да се заслуша, тогава го позна и не повярва на ушите си.

— Джулия, моля те, обади ми се при първа възможност. Отмених всичките си ангажименти за деня и ще остана вкъщи. Току-що научих от сутрешните новини. Моля те, веднага ме потърси. Не мога да ти опиша колко… Само се обади. Номерът ми е…

Бавно, без да съзнава, че е станала и прекосява стаята, тя вдигна слушалката.

— Линкълн, Джулия е.

— О, слава Богу! Дори не бях сигурен, че са ми дали верен номер. Използвах всичките си връзки в Полицейското управление на Лос Анджелес.

— За какво изобщо ми се обаждаш?

Тонът й не беше заядлив, а озадачен. Направо го караше да изгаря от срам.

— Защото ти предстои да те съдят за убийство. Не мога да повярвам, Джулия. Не мога да повярвам, че разполагат с достатъчно доказателства, за да те изправят пред съда.

Гласът му не се е променил, помисли си. Стегнат и точен. По неведоми причини си зададе въпроса дали още си глади бельото.

— Те смятат другояче. Била съм там. Оръдието на убийството носи моите отпечатъци. Заплашвала съм я.

— Мили Боже! — Той прокара ръка през пригладената си руса коса. — Кой ще те защитава?

— Грийнбърг. Адвокатът на Ив. Всъщност, той търси друг, защото не е специалист по наказателни дела.

— Изслушай ме, Джулия. Не говори с никого. Чуваш ли ме? Не говори с никого!

Тя едва не се усмихна.

— Да затварям ли тогава?

Никога не бе разбирал чувството й за хумор и затова продължи направо:

— Ще хвана първия възможен самолет. Членувам в Адвокатската асоциация на Калифорния, така че няма проблеми^[1]. А сега ми дай адреса, на който се намираш.

— Защо? Защо ще идваш тук, Линкълн?

Той вече бе започнал да обмисля причините и извиненията, които щеше да изложи пред жена си, пред колегите си, пред пресата.

— Длъжник съм ти — отвърна кратко.

— Не. Нищо не ми дължиш. — Тя вече стискаше слушалката с две ръце. — Даваш ли си сметка, минава ли ти изобщо през ума, че дори не ме попита за него? Нито веднъж!

В последвалото мълчание чу как вратата се затвори. Обърна се и видя, че Пол я наблюдава.

— Джулия — промълви Линкълн с тих, но напълно овладян глас, — искам да ти помогна. Каквото и да е мнението ти за мен, знаеш, че съм най-добрият. Нека направя това за теб. И за момчето.

Момчето, помисли си. Дори не можеше да произнесе името на Брандън. Подпря главата си с длан, мъчейки се да превъзмогне чувствата си. Линкълн беше изрекъл нещо, което бе абсолютно вярно. Наистина беше най-добрият. Не можеше да си позволи лукса, гордостта да попречи на свободата й.

— В Малибу съм — каза и му даде адреса. — Довиждане, Линкълн. Благодаря ти.

Пол не продума, изчакваше. Не знаеше какво изпитва. Не, помисли си, напротив. Когато влезе и разбра кой се обажда, сякаш го простреляха. И сега кървеше отвътре.

— Чу всичко — започна тя.

— Да, чух. Мисля, че се разбрахме да не вдигаш телефона.

— Съжалявам. Нямаше как.

— Естествено. — Той се залюля на петите си. — Цели десет години не се сеща за теб, а ти се чувстваш длъжна да отговориш на обаждането му.

Несъзнателно тя разтърка корема си, където мускулите й бяха започнали да се свиват на топка.

— Пол, той е адвокат.

— Известно ми е. — Отиде до барчето, но реши, че е най-добре да пие само минерална вода. Една глътка алкохол би му подействала като капка бензин в огъня. — И, естествено, той е единственият адвокат в страната, способен да поеме твоя случай. Ще довтаса със сребристото си куфарче и ще те отърве от ноктите на несправедливостта.

— Не мога да си позволя да откажа помощ, независимо откъде ми я предлагат. — Стисна устни, за да овладее гласа си. Изгаряше от неистово желание да се втурне покрай него и да отвори вратата. — Сигурно щеше да имаш по-високо мнение за мен, ако го бях заплюла в лицето. Сигурно и аз щях да имам по-високо мнение за себе си. Но ако ме бутнат в затвора, мисля, че няма да го преживея. Освен това, страхувам се, ужасно се страхувам за Брандън!

Той остави чашата си, преди да се приближи към нея. Ръцете му погалиха нежно раменете й.

— Знаеш ли какво, Джули. Ще го оставим да демонстрира магическите си адвокатски способности. И когато всичко свърши, заедно ще го заплюем в лицето.

Тя го прегърна и притисна буза до неговата.

— Обичам те.

— Крайно време беше да ми го кажеш. — Обърна лицето й нагоре, за да я целуне и я притегли към кушетката. — А сега седни, за да чуеш какво съм намислил.

— Намислил ли? — Помъчи се да се усмихне, като се питаше дали наистина са в състояние да водят нормален разговор.

— Правих се на детектив. В кой ли криминален писател не дреме скрит детектив? Яла ли си?

— Какво? Пол, само ме объркваш!

— Ще говорим в кухнята, докато хапваме. — Стана, сграбчи я за ръката и я повлече подире си. — Разсейвам се, като те гледам как слабееш, а аз говоря. Струва ми се, че остана малко фъстъчено масло от Брандън.

— Ще ми предложиш сандвич с фъстъчено масло?

— И мармалад — отвърна и извади бурканче „Скипи“. — Слушай, тъпкан е с протеини.

Нямаше сърце да му каже, че не е гладна.

— Аз ще ги приготвя.

— А не, те са мой специалитет — напомни й. — Сядай. Ако мен ме заподозрат в убийство, тогава можеш да ме поглезиш.

Този път успя да се усмихне.

— Дадено. — Наблюдаваше го как маже хляба и се питаше дали още помни онази утрин, когато се бе запознал с Ив. Въздъхна леко и изви поглед към жълто-зеленото растение върху перваза на прозореца. Дали знаеше, че то бе на път да умре, когато се бяха нанесли с Брандън? Мъничко влага, мъничко тор и ето го пак живна. Толкова малко е нужно, за да съхраниш живота.

Отново се усмихна, щом постави чинията пред нея. Само малко фъстъчено масло, мармалад и някой, когото да обичаш.

— Не си го нарязал на триъгълници.

Той вдигна вежди.

— Истинските мъже не ядат нарязани на триъгълници сандвичи. Това са глезотии.

— Добре, че ми каза, иначе щях да продължавам да режа сандвичите на Брандън и да го унижавам по този начин. — Когато го пое, от двете му страни покапа мармалад. — Значи си се правил на детектив.

— Да, скъсах се от ходене. — Сядайки, той протегна ръка и прибра косата й зад ухото. — Говорих с Джак, пилота. Той ще се закълне, че според него, като специалист, по бензинопровода е било пипано. Може да не е кой знае какво, но с това съществува вероятност да докажем, че нещо е ставало, нещо извън теб, което те е заплашвало. А сигурно и Ив.

Насилваше се да яде и да се надява.

— Добре. Според мен, ще бъде много важно да убедим полицията, че някой ни е отправял заплахи заради книгата. Записите. Не разбирам защо, ако са чули касетите, ще мислят, че аз… — Тя поклати глава. — Няма начин да докажа, че и друг, освен мен и Ив, е знаел какво има на тях.

— Изразът е „основателно съмнение за виновност“. Само това ни е нужно. Минах да видя Травърс. — Хем искаше да бъде откровен, хем трябваше внимателно да подбира думите си. — Още се чувства разбита, Джули. Посветила е целия си живот на Ив — след всичко, което Ив е сторила за нея, за сина й…

— И Травърс смята, че аз съм я убила.

Пол стана, за да вземе нещо за пиене. Първото, което му попадна, беше бутилка шабли^[2] и той реши, че страшно ще върви с фъстъченото масло.

— В този момент тя изпитва потребност да обвинява някого. И е избрала теб. Любопитното за Травърс е, че почти нищо не е убягвало от погледа й в тази къща. Фактът, че Ив е успяла да скрие болестта си от всички, включително и от Травърс, доказва по безспорен начин умението и решимостта на Ив. Още някой е бил в имението през този ден. Още някой е посетил вилата за гости. Травърс е най-добрият източник, за да открием кой точно.

— Бих искала само… Как бих искала да разбере, че думите, които избълвах онази вечер, не бяха казани сериозно! — Гласът й пресипна, взе чашата, после я остави, без да отпие. — Никога не съм искала това да е последният спомен на Ив от мен. Или на мен от нея. Няма да си го простя до края на живота, Пол.

— Би било грешка. — Покри ръката й със своята и леко я стисна. — Тя те доведе тук, за да се опознаете по-добре. Не само с един инцидент или няколко разгорещени думи. Джулия, говорих с лекаря й.

— Пол? — Тя сплете пръсти с неговите. В момента всяко докосване, всяка точица на съприкосновение й бяха толкова скъпи. — Не биваше да ходиш без мен.

— Исках да свърша тази работа сам. Диагнозата й е била поставена точно след Деня на благодарността миналата година. Тогава ни каза, че няма настроение за пуйка или за пай с тиква и заминава. Искала да види Голдън Гейт, да се поотпусне и посъживи. — На това място млъкна, за да заглуши напиращите чувства. — Постъпила е в болница за тестове. Очевидно е страдала от главоболие, влошено зрение, резки обрати в настроението. Туморът… Най-просто казано, било е твърде късно. Могли са само да й назначат лечение с медикаменти, за да намалят болката. И за да продължи да живее нормално. Но не и да я излекуват.

Очите му я стрелнаха. В нейните съзря тъмни, бездънни ями от мъка.

— Не са могли да го овладеят. Съобщили й, че в най-добрия случай й остава още година. Оттук е отишла направо при един специалист в Хамбург. Нови тестове със същия резултат. Сигурно веднага е решила какво ще прави по-нататък. Беше в началото на декември, когато сподели с мен и Маги за книгата. За теб. Искала е да завърши живота си, без най-скъпите й хора да знаят, че времето й изтича.

Джулия погледна към малкото жълто-зелено растение, което заякваше в своето снопче светлина.

— Не е заслужавала да бъде лишена от малкото, което й е било отредено.

— Не. — Отпи мълчаливо. Още едно сбогуване. — Адски ще се вбеси, ако този, дето я е убил, се измъкне. Няма да го допусна. — Чукна се с Джулия в знак на съпричастие и от този жест гърлото й се сви. — Изпий си виното — каза й. — Добре действа на душата. Пък и ще те поотпусне и ще мога по-лесно да те съблазня.

Тя премигна, за да възпре сълзите си.

— Фъстъчено масло, мармалад и секс в един следобед. Не знам дали ще мога да го понеса.

— Ами да проверим тогава — отвърна той и й помогна да се изправи.

Надяваше се, че тя ще поспи час-два, и я остави в спалнята. Щорите бяха спуснати срещу слънцето, а включеният на тавана вентилатор раздухваше топлината.

Както повечето разказвачи, Пол можеше да плете сюжетите си навсякъде — в колата, в чакалнята на зъболекаря, по коктейли. Но с течение на времето бе открил, че най-добре твори в кабинета си.

Беше обзавел стаята си подобно на цялата къща. Да му е удобно. По-голямата част от времето си прекарваше в просторното помещение на втория етаж. Едната стена беше изцяло от стъкло, само небе и море. Онези, които не разбираха този съзидателен процес, не вярваха, че той може да работи, дори когато просто седи, загледан навън, наблюдавайки играта на светлосенките, устрема на кряскащите чайки.

За да компенсира трудностите, с които изтръгваше от главата и сърцето си всяко повествование, Пол бе подчинил работното си кътче изцяло на удобството. Страничните стени бяха заети от книги. Някои за работа, други за удоволствие. Два буйни фикуса растяха в тежки каменни саксии. Една година Ив бе нахлула в духовната му Светая Светих и бе накичила крехките им клонки с червени и зелени топчици, за да му напомни, че въпреки наближаващия краен срок за предаването на поредната му книга, Коледа все пак щеше да настъпи.

Беше прегърнал идеите на компютърния век и работеше с прецизен малък персонален компютър. Постоянно губеше листчетата, на които си водеше разхвърляни записки. Беше си поставил първокласна стереоуредба с убеждението, че ще му бъде приятно да твори на фона на Моцарт или Гершуин. След по-малко от седмица обаче трябваше да признае, че прекалено много се разсейва. Държеше хладилниче, винаги заредено с безалкохолни напитки и бира. Потръгнеше ли му писането, случваше се да минават по осемнадесет часа, преди да отвори вратата на кабинета си и залитайки, да излезе със замъглен поглед навън, в реалността.

Затова се отправи натам да мисли за Джулия и да умува как да докаже нейната невинност.

Седна на стола си, подпирайки го на задните крака, и се загледа в небето, за да проясни съзнанието си.

Ако търсеше сюжет, и то съвсем прост, тя щеше да бъде идеалната убийца. Сдържана. Потисната. Неподатлива на промени. Ив се бе появила изневиделица и обърнала наопаки порядъчния й и уреден живот, който си бе създала с толкова труд. В един момент пагубният й нрав бе избил през кората на привидно непоклатимото самообладание и обезумяла от ярост и отчаяние, тя бе нанесла удар.

Обвинението може да разиграе този вариант, помисли си Пол. Току-виж, изтъкне наследството от няколко милиона като допълнителна подбуда. Естествено, ще им бъде трудно да докажат, че Джулия е знаела за завещанието. Въпреки това, съвсем не беше изключено да успеят да убедят съдебните заседатели — ако се стигне дотам, — че Джулия се е ползвала с доверието на Ив.

Застаряващата и болнава филмова кралица, която търси своето изгубено минало и любовта на детето, изоставено от нея. Можеха да представят Ив в ролята на лесно уязвима жертва, която понася смело болестта си, съвсем сама, и отчаяно се мъчи да се свърже с дъщеря си.

Ив би се присмяла и би го отхвърлила като „пълен боклук“.

Майцеубийство, разсъждаваше. Ужасно престъпление. Положително прокурорът с най-голямо удоволствие ще се съгласи да я осъдят и за непредумишлено убийство.

Запали пура, притвори очи и се опита да проумее кое точно в случката не се връзваше.

Джулия не бе способна на убийство. Това, разбира се, беше личното му мнение и едва ли би могло да послужи за нейната защита. По-добре да се съсредоточи върху външните обстоятелства и основните факти, а не върху чувствата си.

Бележките. Те бяха факт. Нали беше при Джулия, когато получи поредното послание. Ужасът и уплахата й бяха съвсем непресторени. Обвинението можеше да възрази, че е дъщеря на актриса и че някога сама е изпитвала влечение към сцената. Но той се съмняваше, че дори Ив би била способна на подобно безупречно изпълнение.

По самолета беше пипано. Нима някой би могъл да повярва сериозно, че тя би рискувала живота си, че би рискувала да остави детето си сираче, единствено за да привлече вниманието върху себе си?

Касетите със записите. Беше ги прослушал. Бяха опасни. Но коя тайна би струвала живота на Ив?

Пол не се съмняваше, че тя би умряла, за да прикрие някаква лъжа.

Абортът на Глория. Перверзиите на Кинкейд. Амбициите на Торънт. Алчността на Приест.

Делрикио. С цялото си сърце Пол искаше да вярва, че е работа на Делрикио. Но отделните късчета не съвпадаха. Нима човек, който с лека ръка раздава смърт, е способен да си изтърве нервите и да убие толкова безразсъдно някогашната си любов?

Почти очевидно беше, че престъплението е било сторено спонтанно. Извършителят му не е могъл да бъде сигурен кога ще се прибере Джулия, нито дали градинарят няма да мине покрай прозорците, за да подкастри розите.

Това не изключваше ролята на охраната. Само хората от персонала са били в имението. И въпреки това, някой е влязъл вътре.

Пол се запита какво би направил той, ако иска да свари Ив сама и без знанието на другите. Не би било трудно да дойде открито и после да си тръгне, като междувременно отскочи да изключи сигнализацията. Отново да се върне. Да се скара с нея. Да кипне.

Допадаше му. Страшно му допадаше, с изключение на незначителната подробност, че алармената инсталация бе включена при проверката на полицията.

Значи ще поговори пак с Травърс, с Нина, с Лайл. И с всички останали, до последния метач в имението.

Трябваше да докаже, че някой е могъл да се промъкне вътре. Някой, който е бил достатъчно изплашен, за да изпраща заплашителни бележки. Достатъчно отчаян, за да се реши на убийство.

Импулсивно взе слушалката и завъртя шайбата.

— Нина? Обажда се Пол.

— О, Пол! Травърс каза, че си се отбивал. Съжалявам, че не се видяхме. — Тя обиколи с поглед кабинета си и кашоните, които старателно опаковаше. — В момента си стягам багажа, за да се изнеса. Ще наема къща в Хилс, докато… докато измисля какво да правя по-нататък.

— Знаеш, че можеш да останеш колкото искаш.

— Благодаря. — Бръкна в джоба си за кърпичка. — Безпокоя се за Травърс, но не мога да остана, като си помисля, че госпожица Би няма да нахълта с ново невъзможно искане. За Бога, Пол, защо трябваше да се случи всичко това?

— Трябва да изясним нещата. Нина, знам, че полицията те е разпитвала.

— Колко пъти! — отвърна тя с въздишка. — А сега и прокурорът. Изглежда е убеден, че ще трябва да свидетелствам в съда за скарването. И за Джулия.

Долови промяната в гласа й, който внезапно одрезгавя.

— Ти смяташ ли, че тя го е направила?

Нина погледна смачканата кърпичка, хвърли я и извади нова.

— Съжалявам, Пол, знам, че не си безразличен към нея, но не виждам друго обяснение. Не допускам, че го е планирала. Дори сигурно не го е искала. Но се е случило.

— Независимо какво смяташ, вероятно си в състояние да ми помогнеш. Изпробвам една теорийка. Би ли могла да ми кажеш кой е идвал при Ив в деня на убийството? И предишния ден също.

— О, Боже, Пол!

— Знам, че е трудно, но ще ми бъде от полза.

— Добре тогава. — Тя чевръсто избърса очите си, прибра кърпичката и се пресегна за бележника, който още не беше прибрала. — Дрейк беше в Грийнбърг. И Маги, и Виктор се отбиха предната вечер. А и ти, разбира се. Травърс спомена, че си минал да видиш Ив, и аз й го записах в бележника.

— Точна си както винаги, Нина. — В ума му се въртеше още една догадка. — Ив имаше ли връзка с шофьора?

— С Лайл? — За първи път от няколко дни Нина искрено се разсмя. — Не! Госпожица Би бе прекалено взискателна относно типа хора, с които общува интимно. Просто й харесваше как изглежда на фона на колата. Нищо повече.

— Още нещо. Онзи злополучен ден, имаше ли проблеми с алармената инсталация? Някой проверявал ли я е?

— Инсталацията ли? Не, защо да има проблеми?

— Просто проверявам всички възможности, Нина. Слушай, обади ми се, когато се преместиш. И не се тревожи за Травърс. Аз ще я наглеждам.

— Знам. Ще се чуем. Пол… съжалявам — неубедително изрече тя. — Съжалявам за всичко.

— И аз. — Остави слушалката, продължавайки да си задава абсурдни въпроси. Следващият номер набра по-бавно, но по-решително и зачака да го свържат с Франк.

— Имам само една минута, Пол. Събитията се развиват адски бързо.

— С Джулия ли?

— Най-вече. Повикала е някаква голяма клечка от Изток.

— Да, известно ми е.

— О, ами да, така и предполагах. Както и да е, но той иска от нас и най-дребното документче, с което разполагаме по делото. Носи му се славата чак тук. Прокурорът гледа всичко да е изпипано до най-малката подробност. Вече е накарал няколко надути полицейски инспектори да си напъхат носовете в работата ни.

— Хатъуей действа бързо.

— Да. — Сниши глас. — Затуй прокурорът гледа да го изпревари. Страшно държи на това дело, Пол. Адски! В него има всичко — пари, влияние, блясък, шумотевица. Ще му донесе огромна популярност.

— Кажи ми, Франк, можеш ли по някакъв начин да провериш дали алармената инсталация е била изключвана през този ден?

Франк се навъси и разрови папките си.

— При проверката е била включена.

— А могла ли е да бъде изключена преди това и после пак да бъде включена?

— Господи, Пол, напразно си губиш времето. — Когато забележката му остана без отговор, Франк измърмори под нос: — Добре де, ще поразпитам двама-трима от електронните техници, но не съм убеден, че си уцелил десятката.

— Тогава ми кажи друго. Ще говориш ли пак с шофьора?

— С оня бик за разплод? От какъв зор?

— Седмо чувство.

— Дявол да го вземе, опазил ме Бог от автори на детективски романи. — Но си го отбеляза като задача. — Защо не, мога да го пораздрусам още малко.

— Бих искал да присъствам.

— Разбира се, колко му е? За какво ми е притрябвала пенсия, като мога да живея само от добрите си дела?

— И още нещо.

— Казвай. Да не би да искаш да ти дам целия архив? Да забутам някое веществено доказателство? Или да притисна някой свидетел?

— Ще ти бъда благодарен. Междувременно, защо не провериш по бюрата на авиолиниите? Да видиш дали някой, свързан с Ив, не е прескачал до Лондон миналия месец? Около дванадесети.

— Няма проблеми. Ще ми отнеме само десетина-двадесет човекочаса. Някаква специална причина?

— Ще ти кажа. Благодаря.

А сега, помисли си Пол, щом постави обратно слушалката, ще чака отговорите, ще ги поразбърка и ще види дали ще успее да скалъпи някакъв сюжет.