Нора Робъртс
Искрени лъжи (28)

Двадесет и седма глава

Светът скърбеше. Ив би се радвала. Името й изпълваше уводната страница на „Пипъл“, плюс статия, разгъната на още шест.

„Найтлайн“ бе посветил цял брой на нея. Излъчванията за Ив Бенедикт изместваха редовните предавания на почти всички програми. Включително и по кабелните телевизии. „Нашънъл Инкуайърър“ тръбеше, че нейният дух витаел из предишната й киностудия. Предприемчиви улични търговци продаваха фланелки, халби и плакати с такава бързина, с каквато не можеха да бъдат произведени.

Един ден преди връчването на „Оскарите“ Холивуд бе обвит в черен блясък. Как би се смяла само.

Пол се помъчи да заглуши скръбта си, като си представяше как би приела почестите — старомодни и тържествени. Но толкова много неща, безброй неща, му напомняха за нея.

Джулия също.

Тя прекарваше всеки ден, вършейки каквото е нужно с неотслабваща и целенасочена енергия. Ала в очите й се таеше отчаяние, което той не можеше да разсее. Беше дала показанията си пред Франк, с часове стоеше в участъка и преповтаряше всяка възстановена подробност. Безупречното й самообладание се пропука само веднъж — когато за първи път Франк пусна един от направените записи. В момента, в който чу плътния, дрезгав глас на Ив, тя скочи, извини се и се втурна в дамската тоалетна, където не издържа и повърна.

След това успя да прослуша спокойно останалите касети, сверяваше ги с бележките си, добавяше датата, обстоятелствата около интервюто, настроението, нейното собствено тълкуване.

През тези три мъчителни дни двамата с Брандън останаха в Малибу, докато Пол извършваше приготовленията за погребението.

Ив искаше пищност. Кога ли е било другояче? Беше оставила пределно ясни указания за Пол при адвокатите си. Беше закупила парцела — първокласен недвижим имот, както го наричаше, още преди една година. Сама си бе харесала и ковчега. Сапфиреносин и лъскав, подплатен със снежнобяла коприна. Беше включила дори списък на поканените със строго определените им места, сякаш бе планирала последното си тържество.

Музиката също бе избрана, както и изпълнителите. Подготвила бе и погребалните си одежди — блестяща изумруденозелена вечерна рокля, която никога не бе обличала пред хора. Самият й дебют бе грандиозно събитие.

Естествено, бе настояла прическата й да бъде направена от Армандо.

В деня на погребението улиците се изпълниха с тълпи от нейни почитатели. Те се трупаха край входа на църквата, някои плачеха, други щракаха снимки, проточили шии, за да зърнат опечалените знаменитости. Бръмчаха видеокамери. Крадяха се портфейли и от време на време някой падаше в несвяст. Беше зашеметяващо представление, както би го оценила тя. На тази премиера липсваше само светлината от кръстосването на прожекторите.

Запристигаха лимузините и вяло взеха да изсипват скъпоценния си товар — богатите, прочутите, бляскавите опечалени. Най-добрите моделиери бяха показани предимно с черни облекла.

Тълпата ахна и се разшумя, когато Глория Дюбари се появи, тежко облегната върху якото рамо на съпруга си. Тоалетът й на Ив Сен Лоран бе подчертан от плътна воалетка.

Отново се разнесе шушукане, примесено с кикот, когато Антъни Кинкейд с мъка се изсули от лимузината с огромното си туловище, непристойно натъпкано в черен костюм.

Травърс и Нина минаха през навалицата, без да бъдат забелязани.

Питър Джаксън беше навел глава и не обърна внимание на замаяните си почитатели, които крещяха името му. Мислеше си за жената, с която бе прекарал няколко страстни нощи и как бе изглеждала в последната дъждовна утрин.

Избухнаха одобрителни възгласи при появата на Рори Уинтроп. Не знаейки как да реагира, той помогна на съпругата си да слезе от колата и изчака Кенет да се присъедини към тях на тротоара.

— Господи, какъв цирк — измърмори Лили и се подвоуми дали да се извие с гръб, или да покаже най-хубавата част от себе си на вездесъщите фотографи.

— Да. — Мрачно усмихнат, Кенет обходи с поглед тълпата, която се блъскаше и напираше към полицейските заграждения. — Ив отново ръководи представлението.

Лили се извърна от него и улови съпруга си под ръка, за да се облегне на нея.

— Добре ли си, скъпи?

Той само поклати глава. Долавяше екзотичния парфюм на жена си и усещаше здравата й сигурна десница. Студената сянка на църквата сякаш протягаше мъртвешки пипала към тях.

— За първи път в живота си се чувствам смъртен. — Преди да се изкачат по стълбите, забеляза Виктор. Нищо не можеше да му каже, никакви слова не бяха в състояние дори да се докоснат до мъката, така силно изразена в очите му. Рори се наклони по-близо към жена си. — Хайде да започваме този ужасен театър.

Джулия знаеше, че е способна да го издържи. Знаеше, че трябва. Привидно изглеждаше спокойна, но стомахът й се свиваше от страх при мисълта за предстоящия ритуал. Дали този обред беше почит към мъртвите или забавление за живите? Когато лимузината спря до бордюра, тя моментално стисна клепачи. Ала в мига, в който Пол улови ръката й, пръстите й бяха сухи и стегнати. Едва не рухна, като зърна Виктор до входа на църквата. Той само я погледна бегло и веднага отмести очи.

Нищо не знае, помисли си, и пръстите й се свиха в юмрук. Не подозира колко тясно ги свързва жената, която бяха дошли да изпратят за последно.

Твърде много хора, каза си и изпадна в паника. Имаше твърде много хора, които бяха прекалено близо и се блъскаха да се приближат още повече. Зяпаха, подвикваха. Усещаше миризмата им, сгорещената им плът, парещия им дъх, трептящата енергия, която струеше от наситения със скръб и неудържима възбуда въздух.

Отново започна да трепери и понечи да се дръпне, когато Пол обви ръка около кръста й. Измърмори нещо, но тя не можа да го чуе. Ушите й пищяха. Задушаваше се. Опита се да му го каже, но той я поведе нагоре по стълбите и я вмъкна в църквата.

Лееше се музика, не тежките стонове на органа, а ясната, благозвучна мелодия на цигулка, примесена с нежните звуци на флейта. Църквата гъмжеше от цветя и хора. Ала тежкият въздух сякаш се разреждаше и освежаваше. Тъмните одежди на дошлите да зачетат последното тържество на Ив се открояваха на фона на джунглата от пъстри букети. Нямаше погребални венци. Вместо тях, се разстилаше море от камелии, планини от рози, купища магнолии, подобни на снежни преспи. Картината излъчваше и очарование, и красота. Точно в средата на сцената, където бе прекарала почти целия си живот, бе поставен лъскавият син ковчег.

— Съвсем в стила й — измърмори Джулия. Паниката я бе напуснала. Дори под плащеницата от скръб, в нея нахлу прекрасно, ведро чувство на възхищение. — Учудвам се, че никога не си е опитала силите в режисурата.

— В момента го прави. — Не беше трудно да се усмихне.

Пол продължи да я държи за кръста, когато тръгнаха по дългия път към предната част на църквата. Видя сълзи и нажалени очи, но също така много злобни погледи и престорени лица. Тук-таме някои групички шушукаха помежду си. Обсъждаха се планове, сключваха се сделки. В Холивуд не се пропускаше нито една възможност.

Ив би разбрала и би го одобрила.

Джулия нямаше намерение да се приближава до ковчега, да погледне покойницата за последен път, да си вземе прощално сбогом. И да беше проява на страх, бе готова да си го признае. Но когато съзря Виктор да гледа втренчен любимата жена, стиснал огромни юмруци, отпуснал широките си плещи, просто не можеше да седне ей-така на пейката.

— Трябва да…

Пол кимна.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не, аз… Мисля, че трябва да отида сама. — Първата крачка далеч от него й се стори най-трудна. После направи втора, трета. Щом застана до Виктор, надникна в сърцето си. Тези хора я бяха създали — жената, така красиво заспала върху бялата коприна, и мъжът, който пазеше съня й с покрусени от скръб очи. Дори да не можеше да ги възприеме като родители със съзнанието си, чувствата й говореха друго. Послуша сърцето си и сложи ръка върху неговата.

— Тя ви обичаше, най-много от всички. Едно от последните неща, които ми каза, беше, че сте я направили безмерно щастлива.

Пръстите му сграбчиха тези на Джулия.

— Не й дадох достатъчно. Не успях.

— Дадохте й повече, отколкото можете да си представите, Виктор. За мнозина тя беше звезда, творение, образ. За вас беше жена. С главна буква. — Стисна устни, надяваше се, че постъпва правилно, че казва каквото трябва. — Веднъж ми сподели, че единственото й съжаление е свързано с момента, когато е чакала филма да бъде завършен.

Тогава той се обърна, отмести поглед от Ив към дъщеря си, която не подозираше, че има. В този миг Джулия осъзна, че е наследила очите на баща си — онова дълбоко, ясносиво, което можеше да се променя от опушено до леденостудено под напора на чувствата. Прозрението я накара да отстъпи рязко крачка назад, но неговата ръка вече се бе устремила към нейната.

— Ще ми липсва всеки миг до края на живота ми.

Джулия сплете пръсти с неговите и го отведе до мястото, където я чакаше Пол.

 

 

Върволицата от автомобили, отправили се бавно към Форест Хилс, се виеше с километри като черна лента. В отделните коли имаше наистина някои дълбоко опечалени. В други, пътниците се гушеха сред хладния разкош на наетите лимузини и уж скърбяха, както при поредното съобщение в последните телевизионни новини за кончината на някоя знаменитост. Тъгуваха по загубата на едно име, на едно лице, на една личност. Това не беше обида за човека, скрит зад лицето, а признание за неговото влияние върху останалите.

Срещаха се и такива, които просто изпитваха благодарност, че са били включени в списъка на поканените. Защото такова събитие със сигурност щеше да бъде отразено надълго и нашироко в пресата. И в това нямаше нищо обидно. Беше просто безплатна реклама.

Четвърти пък изобщо не тъгуваха, седяха, потънали в тишината на просторния, луксозен автомобил, и таяха в сърцата си радост, тъмна и искряща като лъскавата му боя, проблясваща на слънцето.

В някои отношения и това можеше да бъде сметнато за проява на почит.

Но Джулия, която слезе от колата, за да извърви краткото разстояние до мястото на гроба, не спадаше към нито една от тези категории. Вече бе погребала родителите си и бе преодоляла онази дълга, мъчителна крачка от дъщеря към сираче. Въпреки това всяка стъпка бе белязана от дълбока, натрапчива болка. Днес щеше да зарови още една майка и отново да се изправи пред собствената си неизбежна тленност.

Както стоеше, вдъхвайки аромата на тревата, на земята и на тежката плащеница от цветя, прогони от съзнанието си настоящето и се пренесе в миналото.

Спомни си как се смееше с Ив край плувния басейн, когато бе пийнала малко повече вино и говореше твърде откровено. Как е могла да й разкаже толкова много неща?

Как се потяха двете, докато Фриц ги привеждаше във форма. Сподавени ругатни, задъхани жалби. Странната близост между две разсъблечени жени, приклещени в капана на общата суетня.

Споделени тайни, искрени откровения, разголени лъжи. Колко лесно се бяха сприятелили.

Нали тъкмо това искаше Ив, запита се Джулия? Да спечели приятелството й, да я привърже към себе си, да я накара да я види като личност, цялостна и ранима. И тогава…

Не беше ли вече без значение? Ив беше мъртва. Останалата част от истината, ако има такава, никога няма да излезе наяве.

Джулия скърбеше, въпреки че не можеше да реши дали някога ще й прости.

 

 

— По дяволите! — Франк разтърка лицето си с ръце. Работата му го разпъваше на кръст. Виждаше само една следа и тя водеше право към Джулия Съмърс.

През цялата си професионална практика се бе осланял предимно на интуицията си. Седмото чувство можеше да преведе полицая през сложния лабиринт от заподозрени, улики, процедури. Никога досега в кариерата си не си спомняше инстинктът му да е бил в такова драстично противоречие с фактите.

Всичките бяха пред него, в обемистата папка, която бе набъбнала през изтеклите три дни.

Протоколите от медицинската експертиза, от аутопсията, напечатаните на машина и подписани показания на хората, разпитани от него или от другия следовател.

Съвпадението на времето, на дяволското време, не можеше да бъде пренебрегнато.

И икономката, и секретарката бяха видели Ив Бенедикт в деня на убийството няколко минути преди един часа. Глория Дюбари си бе тръгнала секунди по-рано, след кратък личен разговор с Ив. Джулия Съмърс бе пристигнала на входа към един, бе побъбрила с пазача и после бе влязла. Спешното позвъняване от вилата бе засечено в един и двадесет и две.

Джулия не разполагаше с алиби за този жизненоважен период от време, за тези фатални двадесет и две минути, когато, според уликите, Ив Бенедикт е била убита.

Извитият край на месинговата маша за камината бе пробил тила й. От раната и нанесения удар бе настъпила смъртта. Върху машата бяха открити единствено отпечатъците на Джулия Съмърс.

Всички врати бяха заключени, с изключение на тази на главния вход, която, по думите на Джулия, сама била отворила. Никакви ключове не бяха намерени у Ив.

Доказателството беше косвено наистина, но достатъчно уличаващо, дори без да се взима под внимание кавгата, спомената и от двете свидетелки.

Очевидно новината, че е незаконна дъщеря на Ив Бенедикт, бе докарала Джулия Съмърс до неистова ярост.

„Тя крещеше и заплашваше — пишеше в показанията си Травърс. — Чух я да вика и изтичах навън. Преобърна масата и посудата се изпочупи по плочките. Беше бяла като платно и предупреждаваше Ив да не я приближава. Каза, че ще я убие.“

Естествено, хората често употребяват подобни изрази, помисли си Франк и се почеса по тила, без да го сърби. Лошото е обаче, когато някой опъне петалата след такава банална и несериозна закана.

Проблемът беше, че изобщо не ставаше дума за късмет. При този натиск от страна на губернатора, който стигаше чак до прекия му шеф, Франк не можеше да си позволи интуицията да го отклонява от фактите.

Ще се наложи да доведе Джулия за разпит.

 

 

Адвокатът се прокашля и обиколи с поглед стаята. Всичко беше точно така, както бе заръчала Ив. Грийнбърг се чудеше дали не е предусещала, че времето й изтича, когато му заповяда светкавично да уреди и най-малките подробности.

Окопити се. Не беше фантазьор. Ив е бързала, защото й е заложено в характера. Подходи към новото завещание с присъщата й нетърпеливост, която проявяваше във всичко. Промените бяха повече от прости. Ив владееше и тази способност, но само ако й скимне.

Щом заговори, присъстващите до един млъкнаха. Дори Дрейк, който се канеше да си налее още едно питие, се спря насред път. Когато изложението започна с обичайния списък на даренията за прислугата и разните благотворителни заведения, той продължи заниманието си. В тишината прозвуча бълбукането на течност в кристална чаша.

Личните дарения бяха точно определени. На Маги Ив оставяше чифт специални изумрудени обеци и тройна перлена огърлица, плюс една картина на Уайът^[1], която агентката винаги беше харесвала.

На Рори Уинтроп — комплект дрезденски свещници, закупени през първата година след сватбата им, и едно томче на Кийтс.

Глория се разрида върху рамото на съпруга си, когато чу, че наследява старинна кутия за бижута.

— Бяхме в „Сотби“ преди години — хълцаше тя. В нея отчаяно се бореха две чувства — на вина и скръб. — И Ив наддаде повече от мен. О, Маркъс!

Той взе да я утешава шепнешком, а Грийнбърг отново се прокашля и продължи.

На Нина завещаваше лиможски порцелан и десет хиляди долара годишно за такъв период от време, какъвто бе прекарала на служба при Ив. На Травърс даряваше къща в Монтерей^[2], същата сума и известен фонд под попечителство за сина й, който трябваше да покрие всички медицински разходи до края на живота му.

На сестра си, която не бе дошла за опелото, нито за прочитането на завещанието, Ив оставяше малка жилищна кооперация за даване под наем. Дрейк бе упоменат мимоходом, че е получил цялото си наследство още приживе.

Реакцията му беше предсказуема до такава степен, че по лицата на някои от присъстващите се появиха мрачни усмивки. Той разля питието си и стаята се изпълни с дъх на скъпо уиски. Слисаната му въздишка бе подсилена допълнително от издрънчаването на кубчетата лед, които се посипаха от чашата му върху лъскавата повърхност на бара.

Докато другите го наблюдаваха с различна доза любопитство или погнуса, той изпадна в неистова ярост, която претърпя няколко метаморфози — от ругатни и хленч, после в бръщолевене и накрая отново в ругатни.

— Проклета кучка! — Едва не се задави, като се мъчеше да си поеме въздух. Лицето му беше придобило нездравия цвят на избеляла от слънцето гума. — Отдадох й толкова години, почти двадесет скапани години от живота си. Няма да позволя да ме отреже по този начин! Особено след всичко, което направих за нея.

— Направил за нея ли? — Маги се изсмя дрезгаво. — Никога не си направил нищо за Ив, освен да смучеш от банковата й сметка.

Той пристъпи крачка напред, беше достатъчно пиян, за да удари жена пред свидетели, без да се замисли.

— А ти само грабеше своите петнадесет процента. Аз поне съм й роднина. Ако си въобразяваш, че ще ти дам да се измъкнеш от тук с изумруди или каквото и да е друго, докато аз съм оставен на сухо…

— Господин Морисън — прекъсна го адвокатът. — Вие, разбира се, имате право да оспорите завещанието…

— Така е!

— Обаче — продължи той с невъзмутимо достойнство — трябва да ви уведомя, че госпожица Бенедикт обсъди своите желания с мен съвсем конкретно. Освен това, разполагам с копие от неин видеозапис, в който тя, макар и не толкова официално, изразява тези желания. Ще се убедите, че оспорването на документа ще ви струва много скъпо, и то без особен резултат. Но дори ако решите да постъпите така, пак ще се наложи да изчакате края на днешната процедура. Да продължаваме нататък…

Дарението за Виктор включваше колекцията й с поезия и малко преспапие, описано като стъклен купол, в който бяха вградени червена шейна и осем еленчета.

„На Брандън Съмърс, който ме очарова, завещавам сумата от един милион долара за образование и развлечения, която ще се намира под попечителство до двадесет и петия му рожден ден, когато ще може да се разпорежда по желание с целия остатък от парите.“

— Ама това е адски нелепо — подхвърли Дрейк. — Да оставя един милион, един проклет милион, на някакво си хлапе. На някакъв си пиклив сополанко, дошъл от улицата.

Преди Джулия да успее да се обади, Пол се изправи. Изражението на лицето му смрази кръвта й. Не вярваше, че някой би могъл да оживее след този изпепеляващ поглед.

Всички очакваха да завалят заплахи. Една светкавична, противна юмручна схватка нямаше да изненада никого. По дяволите, сигурно щяха да й се израдват. Дори Глория спря да циври и се загледа. Ала Пол, вперил в него свирепи, немигащи очи, каза само едно изречение:

— Само да си посмял да си отвориш устата още веднъж.

Произнесе го тихо, но всички доловиха заканата и недвусмисления подтекст в думите. Когато отново седна на мястото си, Грийнбърг само кимна, сякаш Пол бе дал правилния отговор на особено щекотлив въпрос.

— Останалото — зачете той, — в това число цялото движимо и недвижимо имущество, всички авоари, акции и постъпления, завещавам на Пол Уинтроп и Джулия Съмърс, които да бъдат поделени помежду им по тяхно усмотрение.

Джулия престана да чува. Монотонният глас на адвоката не можеше да заглуши пищенето в ушите й. Виждаше, че устата му се мърда, чувстваше погледа на тъмните му, проницателни очи върху лицето си. Ръката й изтръпна, като че бе заспала и кръвта й се мъчеше да възстанови циркулацията си, боцкайки я. Но това беше всъщност Пол, който просто се бе вкопчил в нея.

Изправи се, без да го съзнава. Краката й слепешката заопипваха пода и олюлявайки се като пияна, тя излезе на терасата.

Там имаше живот — в трептящите багри на цветята, в настойчивото, весело чуруликане на птиците. И въздух. Можеше да го поема с цели гърди, да го усеща как изпълва дробовете й и как отново се устремява навън, сякаш и той притежаваше цвят, плътност и глас. Вдъхна жадно още няколко пъти, когато внезапно я преряза непоносима болка в стомаха.

— Успокой се. — Пол сложи ръце на раменете й, шепнейки нежно в ухото й.

— Не мога. — Гласът й прозвуча прекалено пискливо и треперливо, сякаш не беше неин. — Как бих могла? Не е трябвало да ми оставя нищо.

— Мислела е, че трябва.

— Ти не знаеш какво й наговорих, как се държах с нея през онази последна вечер. Освен това — за Бога, Пол — с нищо не ми е била длъжна.

Улови брадичката й и я накара да го погледне в очите.

— Господин Уинтроп. Извинете ме. — Грийнбърг кимна и на двамата. — Разбирам, че този ден е тежък за вас, както и за всички ни, но има още една подробност, която госпожица Бенедикт ми поръча да уредя. Молбата й към вас, към двамата ви, е да видите това след прочитането на завещанието.

— Благодаря ви. — Пол пое чантата. — Тя би оценила вашата… изпълнителност.

— Несъмнено. — Слабото му лице се озари от подобие на усмивка. — Тя беше истинска жена — досадна, взискателна, своенравна. Ще ми липсва. — Усмивката му се стопи, сякаш никога не я е имало. — Ако ви потрябвам за нещо, моля ви, непременно ми се обадете. Може да възникнат въпроси по отделни части от имуществото й или ценните книжа. Когато сте готови, ще ви дам да се запознаете с някои документи. Моите съболезнования.

— Бих желал да отведа госпожица Съмърс по-скоро у дома — каза му Пол. — Но първо бихме искали да влезем вътре и да прегледаме съдържанието на чантата на спокойствие. Мога ли да ви помоля да… се погрижите за това?

Нещо подобно на веселост проблесна в очите му.

— С най-голямо удоволствие.

Пол изчака отново да останат сами на терасата. През стъклените врати, които Грийнбърг затвори зад гърба си, се чу шум от разпалени гласове и горчиви сълзи. На стареца пак му се отвори работа, помисли си Пол и погледна към Джулия. Очите й изглеждаха съвсем сухи, а лицето — спокойно.

Но беше призрачно бледа. Изпита чувството, че ако я докосне, пръстите му ще минат през кожата и ще стигнат чак до дъното на мъката й.

— Може би ще е най-добре да се качим в стаята на Ив, и да погледнем за какво става въпрос.

Джулия се втренчи в пакета, който държеше. Част от нея, онази, която беше пленница на малодушието, искаше да избяга, да грабне Брандън и да се върне светкавично на Изток. Дали не може, ако положи специални усилия, да се убеди, че всичко е било само сън. От първото телефонно обаждане, от първата среща с Ив, та до сегашния момент?

Вдигна взор и срещна погледа му. Тогава и той трябва да е бил сън. И той, и всичко, което са преживели заедно. Значи крехките й нови мечти до една ще се разпилеят като прах.

— Добре.

— Изчакай ме две минути. — Пъхна касетата в ръцете й. — Заобиколи и влез от другия край на къщата. Веднага ще дойда.

Не беше лесно да го направи, да отвори вратата и да пристъпи в стаята, където Ив бе спала и се бе любила. Вътре се долавяше аромат на цветя, на смесица от цветя и лак и онова неизличимо женско ухание, което Ив винаги бе разнасяла със себе си.

Травърс бе почистила естествено. Подтикната от непреодолима сила, Джулия прокара пръсти по дебелия атлаз на сапфиреносинята покривка върху леглото. И ковчегът беше избран в същия цвят, спомни си Джулия и отдръпна ръка. По ирония или заради утеха?

Затвори очи и облегна чело върху хладното дърво на резбования креват. За миг, за един кратък миг, се остави на сетивата си.

Не, тук около нея не витаеше смърт. А само спомени за живота.

Когато Пол дойде при нея, не продума. През изтеклите няколко дни бе забелязал, че тя става все по-крехка. Собствената му мъка вилнееше в него като див звяр — дереше, дъвчеше и ненаситно мачкаше душата му. Каквато и форма да бе приела скръбта на Джулия, тя бавно, коварно изсмукваше всичките й жизнени сили. Наля и на двамата по едно бренди и заговори преднамерено невъзмутимо и безпристрастно:

— Трябва час по-скоро да дойдеш на себе си, Джули. Не правиш добро нито на себе си, още по-малко на Брандън, като ходиш така замаяна.

— Нищо ми няма. — Взе чашата и започна да я прехвърля от ръка на ръка. — Искам всичко да свърши. Докрай. Щом от пресата узнаят условията на завещанието…

— Ще се оправим с тях.

— Не са ми притрябвали парите й, Пол, нито имотите й, нито…

— Обичта й — довърши той. Остави чашата си и взе плика. — Проблемът при Ив е, че винаги е държала да има последната дума. Не можеш да се отървеш.

Пръстите й побеляха върху облата част на чашата.

— Да не би да очакваш, че като знам от една седмица за нейното майчинство, трябва да усещам неразривна връзка помежду ни и да примирам от чувство на дълг и благодарност към нея? Тя е манипулирала живота ми още преди да се родя, а и сега, когато вече я няма, продължава да го прави.

Той разкъса плика и извади видеозаписа.

— Нищо не очаквам. А ако си я опознала поне мъничко през изтеклите няколко месеца, би трябвало да си наясно, че не е разчитала на твоите чувства. — Пъхна касетата във видеото, обърнат с гръб, за да не издаде горестта си, която го разяждаше безмилостно отвътре. — Мога да свърша това и сам.

Да върви по дяволите, мина й през ум, да върви по дяволите, задето я кара да изгаря от срам! Вместо да отговори, Джулия приседна на бухналата от възглавници кушетка и поднесе брендито към устните си. Той се настани до нея, но на такова разстояние, че ги деляха повече от няколко сантиметра тапицерия.

Щракна с дистанционното и Ив изпълни екрана, така както бе изпълвала десетки други през живота си. Мъката стисна сърцето на Джулия като менгеме.

„Скъпи мои, не мога да ви опиша колко се радвам, че сте заедно. Искаше ми се да го запечатам с повече тържественост, и то на филмова лента, не на видео. Къде по-представително е.“

Звънкият смях на Ив заля стаята. На екрана тя посегна за цигара и отново се облегна в стола си. Сама се бе гримирала, изключително внимателно, прикривайки сенките под очите и напрегнатите гънки около устата. Беше облякла червеникава мъжка риза с висока якичка. За миг Джулия осъзна, че тя носеше същата риза, когато лежеше просната на окървавеното килимче.

„Този малък жест може да се окаже ненужен, ако събера кураж да поговоря с двама ви лице в лице. Ако ли не, моля да ми простите, че не ви казах за болестта си. За мен туморът беше просто недостатък, който исках да запазя като своя тайна. Поредната ми лъжа, Джулия. Този път не съвсем егоистична.“

— Какво означава всичко това? — прошепна Джулия. — За какво говори?

Пол само поклати глава, но целият бе настръхнал.

„Когато получих диагнозата, прогнозата и всички останали «-нози», преминах през онези етапи, които казват били напълно обичайни. Първо не вярвах, после се ядосах, накрая се натъжих. Знаете как мразя да бъда причислявана към другите. Да ти съобщят, че ти остава по-малко от година да живееш и още по-малко да функционираш, е доста унизителен момент. Трябваше да предприема нещо напук на тази обреченост. Изпитвах нужда да се заема с възхвала на живота, струва ми се. На моя живот. Затова реших да създам книгата. Да разкрия истината за себе си, за всичко, което съм направила, не само заради ненаситната публика, а и заради собствената си личност. Исках дъщеря ми, частица от мен самата, да го пресъздаде. — Погледът й се изостри, когато се наклони към камерата. — Джулия, знам колко се разстрои, когато ти казах. Повярвай ми, имаш пълно право да ме мразиш. Няма да те обсипвам с извинения. Мога само да се надявам, че когато ще гледаш това, вече ще сме постигнали някакво разбирателство помежду си. Не съм си давала сметка колко много ще означаваш за мен. Колко много Брандън… — Тя поклати глава и всмукна дълбоко от цигарата. — Няма да изпадам в сантименталност. Разчитам, че съобщението за смъртта ми е било посрещнато с плач и вой. И би следвало да сте приключили. Този часовник в главата ми, който отмерва времето… — Поусмихна се и разтри слепоочия. — Понякога, кълна се, го чувам как цъка. Той ме накара да приема своята тленност, грешките и отговорностите си. Решила съм да напусна този свят без съжаления. Макар да не успяхме да се помирим, Джулия, утешавам се с мисълта, че поне за известно време бяхме приятелки. Освен това, знам със сигурност, че ще напишеш книгата. Ако си наследила моята твърдоглавост, вероятно няма да ми проговориш пак, затуй се презастраховах и направих другите записи. Абсолютно сигурна съм, че не съм пропуснала нищо важно.“

Ив изгаси цигарата си и замълча, сякаш за да събере мислите си.

„Пол, не е необходимо да ти казвам колко ми беше скъп. В продължение на двадесет и пет години ти ме даряваше с безрезервната си обич и преданост, които невинаги заслужавах. Знам, че ще се ядосаш, задето не ти казах за болестта си. Може да е егоистично от моя страна, но един злокачествен мозъчен тумор е съвсем лично нещо. Исках да се насладя на малкото останало ми време, без да ме надзирават, глезят или да се безпокоят за мен. Искам да помниш колко много сме се забавлявали заедно. Ти си единственият мъж в живота ми, който не ми е причинявал дори мигновена мъка. Последният ми съвет към теб е, ако обичаш Джулия, не й позволявай да ти избяга. Може да се опита. Оставям на двамата основната част от имуществото си, не само защото ви обичам, но и защото това ще създаде известни усложнения в живота ви. Ще се наложи да общувате един с друг поне за известно време.“

Устните й трепнаха, но тя ги овладя. В очите й блестяха сълзи. Изумруди, окъпани от дъжда.

„Вървете по дяволите и двамата, но ми дайте още внуци! Искам да знам, че сте намерили онова, което на мен винаги ми е убягвало. Любов, която може да тържествува не само скришом, но и наяве. Джулия, ти си детето, с което ме дариха и ми позволиха да обичам. Не ме разочаровайте!“

Отметна глава назад и им отправи ослепителна прощална усмивка.

„Няма да се разсърдя, ако кръстите първата си дъщеричка на мен.“

Записът свърши и образът се разпадна на снежинки. Джулия отпи още една голяма глътка бренди, преди да заговори.

— Тя е умирала! През цялото време е умирала…

Той изключи касетата с рязко движение. Ив беше права. Изглеждаше ядосан, направо бесен.

— Не е имала право да го крие от мен! — Стиснал юмруци, той скочи и закрачи из стаята. — Можех да й помогна. Има специалисти, алтернативна медицина. Дори лекуване чрез внушение. — Млъкна и прокара ръка през косата си, когато осъзна какво говори. Ив беше мъртва и не бе умряла от мозъчен тумор. — Вече е все едно, нали? Направила е този запис за нас, за да го гледаме, след като кротко издъхне в някоя болница. Вместо това… — Погледна към прозореца, но видя проснатата върху килимчето Ив.

— Не е все едно — тихо се обади Джулия. — Нищо не е без значение. — Остави чашата си и се изправи срещу него. Бих желала да говоря с лекаря й.

— Какъв е смисълът?

— Имам да пиша книга.

Той пристъпи към нея, но се спря насред път. Гневът му още не беше изтлял напълно и не биваше да рискува, като я докосва.

— И ти можеш да мислиш за това сега?

Долови язвителността му и с очи, и с уши. По никакъв начин не можеше да му обясни, че като я напише, като й придаде значимост, донякъде ще се отплати на Ив за това, че я е родила.

— Да. Налага се.

— Добре. — Извади цигара и я запали бавно. — Ако успеят да я пуснат до края на годината, можеш да използваш убийството й и да се превърнеш в сензацията на десетилетието.

Тя го изгледа стъписано.

— Да — отвърна. — Надявам се да стане точно така.

Каквито и слова да напираха на езика му, каквато и злъч да се надигаше в гърлото му, той ги преглътна, щом на вратата отривисто се почука. В мига, в който се извърна, за да отвори, лицето на Джулия се сгърчи. Притисна с опакото на ръката си челото си между веждите и се помъчи да се овладее, поне до момента, в който щеше да остане сама.

— Франк!

— Извинявай, Пол, знам, че е тежък ден. — Франк стоеше на прага. Понеже бе дошъл по работа, не влезе, а зачака да го поканят. — Травърс ми каза, че с госпожица Съмърс сте тук.

— Тъкмо сме се захванали с нещо. Не може ли да го отложим за по-късно?

— Боя се, че не. — Хвърли поглед над рамото на Пол и сниши глас. — Нарушавам част от разпоредбите, Пол. Ще се постарая да ви улесня, но едва ли ще има особена полза.

— Да не си попаднал на следа?

Франк пъхна ръце в джобовете си.

— Да, нещо такова. Трябва да говоря с нея и бих предпочел по-скоро да свърша.

Пол почувства напрежение в тила, остро и тревожно усещане, което му внушаваше да затвори вратата и да откаже. Когато се поколеба, Франк поклати глава.

— Само ще стане по-лошо.

Джулия бе възвърнала самообладанието си. Обърна се. Лицето й беше спокойно. Тя кимна на Франк.

— Лейтенант Нидълбайър.

— Госпожице Съмърс, съжалявам, но трябва да ви задам още няколко въпроса.

Стомахът й се сви при тази мисъл, но тя отново кимна.

— Добре.

— Ще трябва да слезем в града.

— В града?

— Да, госпожице. — Извади някаква визитна картичка от джоба си. — Ще трябва да ви запозная с правата ви, но преди това искам да ви посъветвам да се обадите на адвокат. И то добър.