Нора Робъртс
Искрени лъжи (22)

Двадесет и първа глава

Толкова беше хубаво да си е отново у дома, че Ив очакваше с нетърпение дори сеанса с Фриц. Истината бе, че потенето и физическите усилия й бяха липсвали повече, отколкото би признала пред треньора си. Затъжила се бе за мърморенето на Травърс и за педантичната организираност на Нина. За компанията на Джулия. Ив остана изумена, не особено приятно, че сигурно най-после е започнала да остарява, щом като скъперник къта в сърцето си най-делнични неща, на които преди не е обръщала внимание.

Снимките на открито бяха минали добре. Много по-добре от очакванията й. Основната заслуга за това беше на Питър не само заради промеждутъците, изпълнени с трескав, пълнокръвен секс, но и заради търпението и ентусиазма му на снимачната площадка, допълвани от живото чувство за хумор, което не го напускаше дори и в най-тежките моменти. Преди години тя сигурно би допуснала грешката да продължи връзката им или да се престори, поне пред себе си, че е влюбена в него.

Или най-вероятно щеше да впрегне цялото си умение, за да го накара да хлътне докрай по нея. Ала здравият разум бе надделял и те бяха решили да оставят любовниците в Джорджия и да се върнат на Западния бряг като приятели и колеги.

Замисли се и зрелостта й помогна да види всичко в истинската му светлина. Даде си сметка, че Питър й напомняше за Виктор, за онзи жизнен, чаровен и талантлив мъж, в когото така безнадеждно се беше влюбила. И когото още обичаше. Господи, толкова й липсваше! Навяваше й мисли за мъчителните опасения, най-сериозното от които беше, че ще пропилеят и малкото останало им време.

След пет минути дойде Джулия. Беше запъхтяна от бързане. Явно не искаше да губи нито миг. В момента, в който зърна Ив с изпънати назад колене, разкошното й стройно тяло невероятно прелестно в прилепналото сапфирено трико, разбра защо. Беше й домъчняло за нея, помисли си Джулия. Беше се затъжила за злъчните й забележки, за полунеискрените спомени, за огромното й самолюбие, за дързостта. За всичко. Засмя се на себе си, когато Ив премести тежестта на тялото си в друга опорна точка.

В този момент Ив вдигна очи, улови усмивката й и я подхвърли обратно. Фриц се извърна към тях, като местеше поглед ту към едната, ту към другата. Сви замислено вежди, но не се обади. Нещо неочаквано и за двете сякаш премина помежду им в тишината. Когато Ив се изправи, Джулия изпита желание да пристъпи към нея и да я прегърне, знаейки, че ще й бъде отвърнато със същото. Тя наистина прекоси стаята, но само протегна ръце и вместо поздрав нетърпеливо сплете пръсти с тези на Ив.

— Е, как беше в блатото?

— Жега. — Ив изучаваше лицето й. Стана й приятно от това, което видя там. Излъчваше отмора, спокойно задоволство. — Как беше в Лондон?

— Студ. — Продължавайки да се усмихва, Джулия остави сака си. — Рори ти изпраща поздрави.

— Хмм. Знаеш, че най-много искам да чуя отзиви за новата му жена.

— Според мен идеално му подхожда. Напомня ми малко за теб. — Сподави смеха си, когато очите на Ив я стрелнаха недоверчиво.

— Но скъпа, моля те! Няма друга като мен.

— Права си. — По дяволите, каза си, поддаде се на вътрешния подтик и сърдечно стисна Ив в прегръдките си. — Липсваше ми.

Този път в очите на Ив блеснаха сълзи — ненадейни, непривични и неудържими.

— Щях да се радвам, ако беше дошла с мен. Невъзмутимите ти преценки щяха да съживяват скуката между отделните сцени. Но имам чувството, че ти е било приятно в Лондон.

Джулия отстъпи крачка назад.

— Знаела си, че Пол беше с мен.

— Знам всичко. — Ив прокара пръст по очертанията на брадичката й. — Щастлива си.

— Да. Напрегната, замаяна, но щастлива.

— Разкажи ми.

— Работете — прекъсна ги Фриц. — Говорете, докато работите. Не може само да упражнявате езиците си.

— Да, ама не можеш да говориш, докато правиш коремни преси — оплака се Джулия. — Тогава дори не можеш да дишаш. — Той само се ухили.

Когато я сложи на лежанката за тежести, вече лъщеше от пот, но още не се беше задъхала. През цялото време, докато той изричаше със сумтене напътствията си, тя разказваше на Ив за Лондон, за Пол, за вихъра от чувства, отприщил се в сърцето й. Толкова бе лесно, че почти не се замисляше. Преди години беше невъзможно да сподели с майка си за Линкълн. Сега не усещаше нито срам, нито страх.

Поне десетина пъти можеше да насочи разговора към Делрикио, но Джулия чувстваше, че моментът не е подходящ. А и в присъствието на Фриц нямаше да е уместно. В замяна на това реши да опита, както й се струваше, една по-малко деликатна тема.

— Днес следобед имам уговорена среща с предшественика на Нина, Кенет Стокли.

— Сериозно? Той в града ли е?

— Не, още е в Сосалито^[1]. Ще отскоча със самолет за няколко часа. Има ли нещо, което би искала да ми кажеш за него?

— За Кенет? — Ив сви устни, когато привърши с упражненията за краката. — Може да се окаже труден за интервюиране. Адски е любезен, но не е особено словоохотлив. Много бях привързана към него и със съжаление го пуснах да си върви.

— Мислех, че сте имали някакви търкания.

— Вярно е, но той ми беше първокласен помощник. — Взе една хавлиена кърпа от Фриц и попи потта от лицето си. — Нямаше особено високо мнение за съпруга ми. По-точно за съпруг номер четири. Трудно ми беше да простя на Кенет, че се оказа толкова прав. — Сви рамене и захвърли кърпата. — Решихме, че ще е най-добре да прекъснем деловите си взаимоотношения и понеже беше пестелив като мравка, притежаваше предостатъчно, за да се пенсионира в охолство. Сама ли отиваш?

— Да, трябва да се прибера до пет часа. Кийкий ще се погрижи за Брандън след училище. Има редовен полет на обяд.

— Глупости! Ще вземеш моя самолет. Нина ще го уреди. — Махна с ръка, преди Джулия да възрази. — И бездруго само напразно стои. Така ще можеш да отидеш и да си дойдеш, когато ти е удобно. Би трябвало да допадне на практичния ти характер.

— Позна. Благодаря ти. Искам да поговорим също за Глория Дюбари. Тя ме отбягва по телефона.

Ив се наведе, за да разтърка прасеца си и изражението й остана скрито. Но колебанието, макар и кратко, бе недвусмислено.

— Чудех се дали ще ми разкажеш за лекото ви… спречкване.

Джулия вдигна вежди.

— Очевидно не е необходимо. Както заяви преди малко, ти всичко знаеш.

— Да. — Когато се изправи, бе усмихната, но на Джулия й се стори, че долови известна напрегнатост. — По-късно ще поговорим за Глория и за всичко останало. Мисля, че ако опиташ още веднъж, ще бъде по-отзивчива.

— Добре. С Дрейк…

— Засега зарежи Дрейк — прекъсна я Ив. — От кого другиго си взела интервю?

— От агентката ти, макар че се наложи да го претупаме. Пак ще се видим. Успях да разменя няколко думи по телефона с Майкъл Торънт. Той те нарече последната богиня.

— Има си хас — измърмори Ив и изпита неистово желание да запали цигара.

Джулия недоволно изропта, когато мускулите й затрепериха.

— Антъни Кинкейд категорично отказа да разговаря с мен, но Дамиен Приест беше извънредно учтив и уклончив. — Изреди набързо още цял куп имена, с което силно впечатли Ив и я накара да вдигне вежди от почуда.

— Никак не си губиш времето, а, скъпа?

— Предстои ми още много работа. Надявах се, че ще ми помогнеш да се добера до Делрикио.

— А, не, в никакъв случай! Бих те посъветвала да не го закачаш. Поне засега. Фриц, недей да взимаш здравето на момичето.

— Не му го взимам — възрази той, — а го укрепвам.

Ив отиде под душа, а Джулия продължи да се мъчи с приклякванията. Тъкмо свърши и се появи Нина.

— Всичко е уредено. — Нина разгърна един бележник и се пресегна да извади молива от косата си. — От студията ще изпратят кола за госпожица Би, така че Лайл ще бъде на твое разположение. Самолетът ще тръгне, когато си готова, а на летището ще чака шофьор, за да те откара до мястото на срещата.

— Много съм ти благодарна, но не беше нужно да си правиш толкова труд.

— Дребна работа. — Нина прегледа списъка си със задачи и се усмихна. — Така стана по-добре. Току-виж, полетът ти закъснее, после не успееш да хванеш такси и… А, да, шофьорът ти в Сосалито е от бюрото за луксозен транспорт на летището. Оттам до морето има двадесетина минути път. Естествено, той ще те чака и ще те откара обратно, когато решиш.

— Страхотна е, нали? — отбеляза Ив с влизането си. — Без нея съм загубена.

— Напротив, само се преструваш, че не можеш да се занимаваш с дреболии. — Нина отново забучи молива в косата си. — Колата трябва да е вече отвън. Да им кажа ли да почакат?

— Не, идвам. Фриц, единствена моя истинска любов, толкова се радвам, че не си променил подхода си. — Ив го целуна продължително и той се изчерви чак до корените на косата.

— Ще те изпратя — каза Джулия, изпреварвайки Нина с една секунда.

Нина се поколеба, но отстъпи.

— И без това имам да отговарям на половин милион телефонни обаждания, така че ще се заема с тях. Да ви чакаме към седем, нали, госпожице Би?

— Ако е рекъл Господ.

— Съжалявам — подхвана Джулия, когато прекосиха централния вътрешен двор. — Знам, че не постъпих много тактично, но исках да ми отделиш още една минута.

— Нина не се обижда лесно. Какво толкова напираше в устата ти, та не можа да ми го кажеш пред нея или Фриц?

Тя поспря да се полюбува на пламналите божури, които се канеха да цъфнат.

— Твърде много за краткия път до колата, но като начало, мисля, че трябва да знаеш. Това е било оставено за мен на рецепцията в хотела в Лондон.

Ив се вгледа внимателно в бележката, която Джулия извади от чантата си. И без да я разгръща и чете, се досети какво пише в нея.

— Господи!

— Изглежда, някой доста се е поизпотил, за да я донесе чак там. Пол беше с мен, Ив. — Изчака тя да я погледне. — Той знае и за другите бележки.

— Разбирам.

— Извинявай, ако според теб е трябвало да си мълча, но…

— Не, не. — Прекъсна я, като махна с ръка и неволно взе да разтрива слепоочията си. — Не, може би така е най-добре. Аз все пак продължавам да вярвам, че не са сериозни.

Джулия прибра бележката. Моментът вероятно не беше никак подходящ, но й се щеше да даде време на Ив да обмисли отговора си.

— Знам всичко за Делрикио, Дамиен Приест и Ханк Фриймонт.

Ръката на Ив се стрелна встрани. Единственият признак на напрежение беше припряното неволно свиване и отпускане на юмрука й.

— Е, тъкмо ми спестяваш преразказването на цялата тая мръсотия.

— Бих искала обаче да чуя и твоята гледна точка.

— Дадено, но първо трябва да обсъдим други неща. — Отново тръгна покрай фонтана, ранните рози и гъстите островчета с азалии. — Ела да вечеряме заедно. В осем. — Ив се запъти към къщата, за да мине през централния й корпус. — Надявам се, че ще дойдеш с непредубедено съзнание и открито сърце, Джулия.

— Разбира се.

Поколеба се на входа, отвори вратата и отново излезе на слънце.

— Допуснала съм грешки, за които почти не съжалявам. Свикнала съм да живея с лъжи, без да ми пречат.

Джулия изчака няколко секунди, след което внимателно подбра думите си.

— През последните седмици започнах да мисля, че би било по-добре, ако си бях признала собствените грешки и заблуди. Никога не е било моя работа да те съдя, Ив. А сега, след като те опознах, съвсем не бих могла.

— Дано останеш на същото мнение и довечера. — Тя докосна с ръка бузата на Джулия. — Ти си тъкмо това, от което имах нужда.

Обърна се и бързо се отправи към колата. Обзе я невъобразим смут. Едва забеляза шофьора, който й отвори вратата. После всичко постепенно се уталожи.

— Надявам се, че нямаш нищо против — каза Виктор от задната седалка. Адски ми липсваше, Ив.

Тя се вмъкна вътре и потъна в прегръдките му.

 

 

В представите на Джулия Кенет Стокли беше слабоват, застаряващ мъж с превзето държане. По всяка вероятност бе организирана личност, за да е работил за Ив. Консервативен, помисли си, до мозъка на костите. По телефона гласът му звучеше културно, изискано и извънредно учтиво.

Първият признак, че може да е сбъркала в предположенията си, беше къщата-лодка.

Изглеждаше очарователна и романтична — спретнат бледосин квадрат с ослепително бели кепенци. Белоснежните сандъчета на прозорците пък бяха осеяни с буйни кървавочервени хризантеми. Върхът на чудноватия скосен покрив представляваше огромно пано от цветно стъкло. Джулия се взря в него и премигна, защото върху него различи изображението на гола русалка, която се усмихваше съблазнително.

Веселостта й се поизпари, когато зърна тясното въжено мостче, свързващо лодката с пристана. Събу обувките си и пристъпи. Някъде по средата на мостчето долови пламенната музика на „Кармен“, която струеше от отворените прозорци пред нея. Тя си затананика, мъчейки се да бъде в такт с полюляванията, когато вратата се отвори.

Можеше спокойно да дублира Кари Грант от приблизително 1970 година. Стегнат, беловлас, с лъскав бронзов загар, очарователно сексапилен в широките си бели панталони и свободен небесносин пуловер — Кенет Стокли беше от типа мъже, които предизвикват сърцебиене у всяка нормална жена.

Джулия едва не загуби равновесие, в това число и обувките си, когато той й се притече на помощ.

— Трябваше да ви предупредя за входа. — Пое куфарчето й, след което я улови за ръката и плавно тръгна обратно. — Знам, че не е много удобно, но действа обезсърчаващо на повечето търгаши на прахосмукачки, с изключение на най-напористите.

— Приказно е. — Тя въздъхна леко, когато краката й докоснаха по-сигурната опора на дървената палуба. — Никога не съм била в къща-лодка.

— Много е надеждна — увери я той и се опита да го демонстрира. — Освен това винаги можеш да отплаваш към залеза, ако ти хрумне. Влизайте, скъпа.

Тя пристъпи вътре. Вместо разни морски украшения от рода на котви и рибарски мрежи, както можеше да се очаква, Джулия се озова в изискано, елегантно жилище с ниски канапета в свежи мораворозови и бледозелени тонове. Тиковата и черешовата дървения създаваше уют, наред с автентичния обюсонски килим с великолепни избелели шарки. Една цяла стена бе заета от различни по ширина рафтове, претъпкани с книги. Нагоре се виеше тясна спираловидни стълба и разполовяваше издадения балкон. Слънцето се процеждаше през русалката и изпъстряше белезникавите стени с всички цветове на дъгата.

— Направо е вълшебно! — промълви с учудване и възхищение Джулия и тонът й предизвика усмивка у Кенет.

— Благодаря. Най-важно е човек да се чувства удобно. Моля ви, седнете, госпожице Съмърс. Тъкмо приготвях чай с лед.

— Би било чудесно, благодаря. — Не беше предполагала, че ще се отпусне до такава степен, но мекото канапе, на което седеше, заобиколена от толкова книги и сюитата „Кармен“, изключваше всяка друга възможност. Едва когато Кенет отскочи до кухнята оттатък, тя се усети, че още не си е обула обувките.

— Съжалявам, че пропуснах последната фантастична приумица на Ив — провикна се той, за да заглуши музиката. — Но направих малко пътешествие до Косумел^[2] за няколко леководолазни спускания. — Върна се с емайлиран поднос и две чаши от опушено зелено стъкло и тумбеста кана. В златистия чай плаваха лимонови резенчета и лед. — Ив винаги прави невероятни събирания.

Не я нарече госпожица Бенедикт, нито госпожица Би, забеляза Джулия.

— Поддържате ли връзка с Ив?

Той остави подноса и й подаде едната чаша, преди да се настани срещу нея.

— Всъщност, учтиво ме питате дали с Ив още си говорим. Най-точно казано, тя ме уволни.

— Бях останала с впечатлението, че сте имали разногласия.

Усмивката му излъчваше добро здраве и добро настроение.

— С Ив животът е пълен с разногласия. Всъщност, сега, когато не работя за нея, много по-лесно общуваме.

— Ще възразите ли, ако го запиша на касетофона?

— Ни най-малко. — Наблюдаваше я, докато изваждаше касетофона си и го слагаше на масата между тях. — Изненадах се, като разбрах, че Ив се е захванала с тази книга. Едно време имаше само дузина неавторизирани биографии, но и те я дразнеха.

— Може би в това се крие отговорът. Жена като Ив би искала да предаде със свои думи по-голямата част от живота си.

Кенет сви побелели вежди.

— И да проконтролира предаването на останалата.

— Да — отвърна Джулия. — Разкажете ми как започнахте работа при нея.

— Предложението на Ив дойде в момент, когато бях решил да си сменя службата. Тя ме отне от госпожица Милър и за да ме спечели, бе принудена да ми даде повече пари — доста повече. Другата подбуда беше, че щях да разполагам със собствено жилище. Да си призная, нито за миг не се усъмних, че с Ив ще ми бъде скучно, но малко се опасявах от репутацията й, що се отнася до мъжете. Затова се колебаех. Сигурно съм постъпил грубо, но й поставих този въпрос и предявих искане отношенията ни да останат чисто служебни. — Отново се усмихна, този път нежно, като човек, отдаден на скъпи спомени. — Тя се изсмя със своя дълбок гърлен смях. Помня, че държеше висока чаша с шампанско. Стояхме в кухнята на госпожица Милър, където Ив ме бе издебнала на едно събиране. Взе втора чаша от масата, подаде ми я и се чукна с мен за наздравица. „Знаеш ли какво, Кенет — рече, — не се пъхай в леглото ми и аз няма да се пъхам в твоето.“ — Той вдигна ръка с обърната нагоре длан и разперени пръсти. — Нима можех да й откажа?

— И спазихте ли споразумението?

Дори въпросът да го бе засегнал или изненадал, не му пролича.

— Да, спазихме го. Аз я обикнах, госпожице Съмърс, но никога не съм бил заслепен. Посвоему станахме приятели, но без секс, който само би усложнил отношенията ни. Би било нечестно, ако кажа, че през тия десетина години, през които работих за Ив, не е имало моменти, когато съм съжалявал за споразумението ни. — Той прочисти гърлото си. — И с риск да бъда нескромен, мисля, че и тя понякога е изпитвала същото. Но и двамата спазихме уговорката.

— Станали сте сътрудник на Ив някъде по времето, когато се е омъжила за Рори Уинтроп.

— Точно така. Жалко, че бракът им се провали. Изглежда, бяха по-добри приятели, отколкото съпрузи. А и момчето. Ив се привърза към него от самото начало. И макар че на мнозина би било трудно да си го представят, тя беше прекрасна майка. Аз също много се привързах към Пол, наблюдавайки го как расте.

— Наистина ли? Как изглеждаше… — Усети се. — Искам да кажа, как изглеждаха заедно?

Но първият й въпрос не му беше убягнал, нито изражението в очите й, докато го задаваше.

— Доколкото разбирам, с Пол се познавате.

— Да, запознах се с повечето хора, които са били близки на Ив.

Когато човек е прекарал по-голямата част от живота си в служба на другите, за него става втора природа да извлича факти от жестовете, интонацията, начина на изразяване.

— Аха — рече той и се усмихна. — Доста преуспя. Имам всичките му книги. — Махна с ръка към рафтовете. — Помня как пишеше разкази и ги четеше на Ив. Тя много се радваше. Всичко, свързано с Пол, я радваше и в замяна на това той я обичаше безкористно и всеотдайно. Всеки запълваше празнината в живота на другия. Дори след като Ив се разведе с баща му и се омъжи отново, пак си останаха близки.

— Дамиен Приест. — Джулия се наклони напред, за да остави чашата си върху подноса. — Пол не го долюбва.

— Никой, който обича Ив, не може да обича Приест — отвърна направо Кенет. — Ив смяташе, че Пол се държи пренебрежително с него от ревност. А простата истина, е, че дори на тая възраст Пол умееше точно да преценява кой колко струва. Намрази Делрикио още от пръв поглед и дълбоко презираше Приест.

— А вие?

— Винаги съм смятал, че също притежавам способност да разгадавам чуждите характери. Искате ли да се преместим горе на палубата? Предвидил съм лек обяд.

Лекият обяд се оказа малко пиршество със салата от сочни омари, ранни зеленчуци и хрупкав хляб с шепа подправки, придружени от изстудено пивко шардоне^[3]. Под краката им се бе ширнал заливът, осеян с лодки, чиито платна се издуваха от наситения с морски дъх бриз. Джулия изчака да наченат сиренето и плодовете и едва тогава извади касетофона си.

— От онова, което вече знам, явно бракът на Ив с Дамиен Приест е приключил доста бурно. Известни са ми и някои от подробностите, засягащи отношенията й с Майкъл Делрикио.

— Но бихте искали да чуете моето мнение?

— Да.

Той помълча, загледан в едно яркочервено триъгълно платно сред морето.

— Вярвате ли в злото, госпожице Съмърс?

Въпросът прозвуча нелепо на слънчевата светлина и лекия ветрец.

— Мисля, че да.

— Делрикио е олицетворение на злото. — Кенет обърна очи към нея. — То е дълбоко вкоренено в него — в кръвта, в сърцето му. Да убива, да руши надежди, да сломява човешката воля, е за него само въпрос на бизнес. Но се влюби в Ив. Дори злите хора са подвластни на любовта. Той изгаряше от страст по нея и без да се срамувам, ще ви призная, че този факт ужасно ме плашеше. Ив смяташе, че владее положението, както обикновено. В това се крие част от дързостта и чара й. Но човек не може да владее злото.

— Какво направи Ив?

— Доста дълго време тя просто си играеше. Омъжи се за Приест, който гъделичкаше тщеславието и самолюбието й. Пристана му, без да мисли, а и донякъде, за да отбие атаките на Делрикио, който ставаше все по-настойчив. И опасен. Веднъж се случи неприятно произшествие с Пол. Завари Делрикио да се държи грубиянски с Ив. Когато понечи да се намеси — бих добавил, доста прибързано, — вездесъщите телохранители на Делрикио се нахвърлиха върху него. Кой знае какво щяха да сторят на момчето, ако Ив не се бе застъпила за него.

Джулия си спомни сцената, описана от Пол, и изгледа Кенет с недоумение.

— Искате да кажете, че и вие сте били там. Видели сте всичко, видели сте как са могли да го осакатят или дори по-лошо, и не сте сторили нищо?

— Ив се справи доста добре и без мен, уверявам ви. — Попи устни с лимоненожълта ленена салфетка. — Всичко се случи толкова бързо, че се оказах излишен. Бях заел позиция на върха на стълбите, стиснал хромиран 32-калибров пистолет с вдигнат предпазител. — Позасмя се и допълни чашите. — Щом видях, че няма нужда от него, останах в сянка. Трябваше да пощадя мъжкото самочувствие на момчето, не мислите ли?

Тя не знаеше какво да отговори и продължи да гледа втренчено симпатичния господин с красиво разрошени от морския бриз посребрени коси.

— Щяхте ли да го използвате? Имам предвид пистолета?

— Без нито миг колебание или съжаление. Във всеки случай скоро след това Ив се омъжи за Приест. Заменяйки злото със сляпа амбиция. Не знам какво е станало на „Уимбълдън“, Ив нищо не спомена за случилото се, но Приест спечели турнира и изгуби жена си. Тя го изхвърли напълно от живота си.

— Значи не са ви уволнили заради Приест?

— Хмм. Може би само донякъде. На Ив й бе трудно да се примири с факта, че аз се бях оказал прав, а не тя. Всъщност, имаше друг мъж, много по-важен за нея от мен, който косвено стана причина да скъсаме служебните си отношения.

— Виктор Фланиган.

Този път той не се постара да скрие изумлението си.

— Ив ви е говорила за него?!

— Да. Тя иска откровена книга.

— Нямах представа докъде е решила да се разпростре — измърмори той. — Виктор знае ли, че…

— Да.

— О! Ами добре тогава, Ив винаги е обичала фойерверките. В продължение на два брака, през период от тридесет години, тя е обичала истински само един мъж. Неговият брак, противоборството с църквата, угризенията за състоянието на жена му изключваха възможността за открита връзка. През повечето време Ив се примиряваше с това положение. Но имаше моменти… Спомням си как веднъж я заварих да седи сама в тъмното. Каза ми: „Кенет, който е рекъл: по-добре половин хляб, отколкото хич, явно не е бил достатъчно гладен.“ Такава бе с две думи, връзката й с Виктор. Понякога Ив така се настървяваше, че търсеше да засити глада си другаде.

— А вие бяхте против…

— Нейните любовни авантюри. Действително смятах, че се похабява, често пъти безразсъдно. Виктор я обича толкова силно, колкото и тя него. Може би затова си причиняват невъобразима мъка един на друг. Последния път, когато говорихме за него, беше малко след като станаха известни намеренията й за развод. Виктор дойде вкъщи да я види. Скараха се. Виковете им се чуваха чак в кабинета ми на горния етаж. Работехме заедно с Нина Соломон. Ив я беше довела и ме бе помолила да я обуча. Помня колко смутена и плаха бе тогава. Нямаше нищо общо с ефектната, самоуверена жена, която виждате днес. По онова време бе като уплашено бездомно кутре, познало отрано ритниците. Крясъците я разстроиха. Ръцете й се разтрепериха.

След като Виктор си тръгна с гръм и трясък или го изритаха навън, Ив се втурна в кабинета ми. Бесовете още не я бяха напуснали. Взе да кряска нареждания на Нина, докато горкото момиче не изхвърча разплакано от стаята. Тогава с Ив се хванахме за гушите. Боя се, че се самозабравих за известно време и й наговорих какво ли не — че е постъпила идиотски още като се е омъжила за Приест, че трябва да престане да се залъгва със секс, а да се задоволи с любовта, която вече е намерила. Изтърсих и куп други, по всяка вероятност, непростими неща — за начина й на живот, за характера й, за проявите на лош вкус. Когато свърших и двамата се бяхме успокоили напълно, но беше невъзможно да се върнем в предишното си положение. Аз бях казал твърде много, а тя ми бе позволила да го сторя. Затова реших да се пенсионирам.

— И Нина зае мястото ви.

— Мисля, че Ив имаше слабост към нея. Изпитваше огромно състрадание към момичето заради ужасните му преживявания. Нина й беше благодарна, защото разбираше, че Ив й е дала шанс, което малцина биха сторили. В края на краищата, всички бяха доволни.

— Тя още си спомня с любов за вас.

— Ив не е от хората, дето ще ти имат зъб, затова че си бил откровен с тях. С гордост мога да заявя, че сме били приятели почти двадесет и пет години.

— Дано не възразявате, но трябва да ви задам този въпрос. Обръщайки поглед към миналото, не съжалявате ли, че никога не сте били неин любовник?

Той се усмихна над ръба на чашата си и отпи.

— Не съм казвал, че никога не съм й бил любовник, госпожице Съмърс, а само, че не съм й бил любовник, докато бях на служба при нея.

— О! — Веселите пламъчета в очите му я накараха да се засмее. — Допускам, че няма да искате да говорите за това.

— Не. Ако Ив пожелае, то си е нейна работа. Но аз държа на спомените си.

 

 

Джулия си тръгна полузаспала от виното, отпусната от компанията и доволна от свършеното през деня. В кратката пауза на летището, докато чакаше да приготвят самолета й, надписа касетата и пъхна нова в касетофона.

Позасрамена от слабостта си, лапна две таблетки драмамин и ги глътна с малко вода от шуртящата чешмичка. Когато се изправяше, забеляза някакъв мъж в другия край на фоайето. За миг й се стори, че я наблюдава, но после си каза, че е прекалено мнителна, защото той прелисти една страница от списанието, което, изглежда, поглъщаше цялото му внимание.

И все пак мисълта за него продължи да я държи нащрек. Имаше нещо познато в изрусялата от слънцето рошава коса, в привлекателния загар, в небрежния му вид на морски гларус.

Забрави за него, когато й дадоха знак да се качи в самолета.

Настани се, затегна колана и се приготви за краткия обратен полет до Ел Ей. Хрумна й, че на Ив ще й бъде забавно да чуе впечатленията от Кенет довечера на масата.

И ако извади късмет, каза си, докато самолетът се друсаше по пистата, преди да се отлепи от земята, това ще е последният й полет до връщането у дома.

У дома, въздъхна, стиснала дръжките на седалката, докато се издигаха във въздуха. Част от нея копнееше да се уедини в собствената й къща, да прекара делниците там и просто да знае, че я има. И въпреки това, как ли ще се чувства пак сама? Да зареже любовта, която най-после е открила. Как ли ще се развие връзката им с Пол, ако той е на единия край, а тя на другия? И дали изобщо ще излезе нещо?

Самостоятелната, независима Джулия, самотната майка, жената с професия, изпитваше нужда, и то каква, от друг човек. Без Пол ще продължи да се грижи за Брандън, ще продължи да пише и просто да съществува.

Притвори очи и се опита да си представи как се връща и подхваща всичко оттам, където го бе зарязала, и как тихо, самотно минава остатъкът от живота й.

Не можа.

Въздъхна и облегна глава на стъклото. Какво, по дяволите, ще прави? Бяха говорили за любов, но не и за обвързване.

Искаше Пол, искаше семейство за Брандън, искаше сигурност. А се страхуваше да жертва последното, за да получи другите две.

Задряма, виното и размишленията й я унасяха. Събуди се при първото разклащане и мислено се наруга, че изпадна в паника. Преди да се наложи да се отпусне, самолетът рязко се люшна наляво. Усети в устата си вкус на кръв, беше си прехапала езика, но по-лошото, най-лошото бе, че й загорча от страх.

— Останете на мястото си, госпожице Съмърс. Губим височина.

— Губим… — Потисна първия пристъп на истерия. Напрегнатият тон на пилота показваше достатъчно ясно, че е безполезно да пищи. — Какво означава това?

— Имаме малък проблем. Остават ни само петнадесет километра до летището. Просто се успокойте и не мърдайте от мястото си.

— Добре — едва успя да промълви Джулия и за облекчение и на двамата притисна глава между коленете си. Така притъпи виенето на свят и почти заглуши страха. Когато се насили отново да отвори очи, видя как при рязкото снижаване на самолета изпод седалката й се хързулна някакво листче.

„Угасвай, свещице кротка!“^[4]

— О, Господи! — Грабна хартийката и я смачка в ръката си. — Брандън! О, Господи, Брандън!

Нямаше да умре. Не можеше. Беше нужна на Брандън. Сподави пристъпа на гадене. Отделението за ръчен багаж над главата й се разтвори с трясък и от него се изсипаха възглавници и одеяла. Освен молитвите, които се въртяха в главата й, чуваше единствено непоносимото бучене на двигателя и крясъците на пилота по радиото. Приземяваха се, и то с шеметна бързина.

Джулия се намести и измъкна тефтера си от куфарчето. Усети как самолетът се разтърси, когато хлътна в по-рядък слой облаци. Времето й изтичаше. Надраска набързо бележка до Пол, в която го молеше да се погрижи за Брандън и му пишеше колко е благодарна на съдбата, че ги е срещнала.

Изруга цветисто, когато ръката й така се разтрепери, че вече не можеше да държи молива. Изведнъж настъпи тишина. Трябваше да минат две-три секунди, докато го забележи, после още толкова, за да проумее какво означава.

— О, Господи!

— Свърши горивото — процеди през зъби пилотът. — Моторите спряха. Но духа благоприятен попътен вятър. Ще оставя тоя хубавец да се носи с него. Долу ни очакват.

— Добре. Как ти е името? Малкото.

— Джак.

— Добре, Джак. — Тя си пое дълбоко дъх. Винаги бе вярвала, че с воля и хъс може да се постигне почти всичко. — Аз съм Джулия. Дай да приземим това чудо.

— Дадено, Джулия. Пъхни глава между коленете си и я притисни с ръце отзад. И започвай да редиш всички молитви, дето знаеш.

Джулия за последен път си пое дълбоко въздух.

— Това и правя.