Джон Лескроарт
Първият закон (6)

5

Уейд Панос изглеждаше твърде скромно за богат човек, какъвто беше.

Не се нуждаеше от лъскави дрехи, след като и без това всеки ден ходеше на работа с униформата на Специалния патрул. Тойотата „Рънър“ го откарваше където пожелае. Къщата с три спални на „Ривера“, която споделяше с Клер, не се отличаваше по нищо от останалите в непретенциозния квартал Ричмънд. Той сам косеше ливадата пред къщата си всяка събота, изнасяше си боклука и разговаряше през оградата със съседите си. Панос бе наглед съвсем обикновен човек.

Започнал бе да работи като помощник-патрул в Трийсет и втори, веднага щом завърши гимназия. Това беше районът на баща му. Джордж го караше съвсем скромно по онова време, като осигуряваше основна охрана за двестате си клиента, обикаляйки района пеш.

Не след дълго Уейд осъзна, че баща му пропуска златна възможност — в този участък можеха да се направят големи пари. Хората искаха да бъдат охранявани, особено след като веднъж осъзнаеха, че без охрана може да им се случат неприятни неща. А още по-важно бе, че Уейд бе спец по откриването на дейности, които се развиваха извън закона — проституция, търговия с наркотици, хазарт. Те не можеха да оцеляват на негова територия без подкрепата му и вместо да бъдат унищожени или предадени на редовната полиция, се съгласяваха да работят в комбина с него.

Когато навърши двайсет и пет, Уейд имаше достатъчно пари, за да откупи от общината първия свой участък. Десет години по-късно, след смъртта на баща си, той наследи Трийсет и втори и така участъците му станаха общо шест, в които работеха близо деветдесет помощници. Провървя му и улучи момента. Преди около пет години общината намали до три броя на участъците, които може да управлява един човек, но неговите бяха наследствени и затова не му бяха отнети. Счетоводните му книги показваха, че печели близо милион долара на година.

Доскоро печалбата беше почти двойна. А през последните три години приходите му бяха направо неприлични. Не че се оплакваше.

Тъй като голяма част от доходите му бяха в брой, Уейд трябваше да се научи как да пере тези пари и с тази цел създаде холдинг, който притежаваше четири бара в различни части на града. Всеки от тях носеше скромна законна печалба и много повече мръсни пари. Уейд бе добър бизнесмен и винаги бе нащрек за фалирали заведения, които грабваше на символични цени и после обновяваше така, че да добият приличен вид. Той също така откри, че след като хареса някое местенце, неговите връзки, съдружници и бизнес партньори обикновено успяват да бутнат съответния изнемогващ бар по пътя на банкрута.

От години искаше да притежава „Ноев Ковчег“ и откакто научи, че в последните четири месеца Джон Холидей се бърка в работите му, бе двойно по-амбициран да заграби бара. Да изхвърли кучия син обратно на улицата, където му беше мястото. Тъй като бе разположено в центъра, с малко примамливи подобрения заведението щеше да привлича полицаите, юристите и финансистите, така че то представляваше естествена мишена за набезите му. Само дето не се виждаше краят на съдебното дело — Дик Крол нямаше успех с Харди и Фрийман — и всички усилия на Уейд да охлади ентусиазма им бяха добре дошли.

И не на последно място, ако успееше да сложи ръка на „Ноев ковчег“, най-сетне щеше да осигури безопасен и удобен начин на сина на по-малката си сестра Роузи да си изкарва прехраната. Ник Сефия се бе превърнал в мъчение за всички тях. Той наистина бе доказвал неведнъж верността си към Уейд, но често преценяваше грешно ситуацията и си навличаше неприятности, както бе станало с онова момиче, Лабонте. Уейд се надяваше, че като натрупа опит с годините, Ник би станал ценен като управител на заведение, вместо да разчитат на него само за груба сила — той не притежаваше необходимата самодисциплина, която употребата на сила изисква.

Освен това, честно казано, Уейд се чувстваше виновен, че заради него Ник бе израснал без баща. Преди двайсетина години, когато бе разбрал, че Сол бие Роузи, Уейд бе пребил зет си почти до смърт и му бе предложил да избира дали да напусне града, или да умре. Бащата на Ник бе направил по-разумния избор.

Сега, в осем часа вечерта в петък, Уейд бе облечен със смокинг и чакаше Клер да се приготви и да слезе долу. Седеше в шезлонг, приведен над големия пъзел, който нареждаше върху масичката за карти на закритата веранда в задната част на къщата. Навън все още валеше лек дъждец.

Той обикновено редеше пъзели всяка вечер по половин час преди вечеря, след като се прибереше у дома. За около две седмици успяваше да нареди по-големите, а след това Клер ги вземаше и ги залепяше на шперплат. Казала му бе, че ги подарява на сиропиталища, училища и други такива, но Уейд не можеше да си представи, че някой би могъл да прояви интерес към нещо подобно. Смяташе, че най-вероятно Клер изхвърля повечето от тях и му разказва историйки за благотворителност, за да не накърни чувствата му.

В действителност на Уейд му бе все едно.

Удоволствието бе в подреждането, а този пъзел бе истинско предизвикателство. Хиляда и двеста парчета. Картинката на капака представляваше вода в плувен басейн — само синевина и сенки. Вече бе подредил по-голямата част от рамката и около една трета от целия пъзел. Внезапно един цял сегмент от пет частички си отиде на мястото и той се облегна доволен назад.

— Клер!

— Две минути! — прозвъня гласът й отгоре.

Той се намръщи. Две минути означаваха десет. Той стана, пооправи папийонката си и отиде в кухнята, където на едно от високите столчета до барплота вестникът бе отворен на страницата за местни новини. И както често ставаше — освен когато се занимаваше с пъзелите си, — това го върна към работата. И към Ник.

Статията бе за новия руски хеликоптер „Камов Ка-32“, който един от неговите сравнително нови клиенти — компанията „Джорджия ААА Дайъмънд“ — бе закупил като подарък за полицейското управление на Сан Франциско. В замяна на това бижутерите щяха да използват хеликоптера да пренасят с полицейска охрана до града вноса си от скъпоценни камъни директно от и до реактивния самолет на компанията на летището в южната част на Сан Франциско.

Публикувана бе хубава снимка на Димитри Солон, трийсет и четири годишния управителен директор на компанията. Той позираше до хеликоптера с кмета Уошингтън, с шефа на полицията Дан Ригби, с няколко общински съветници и с членове на калифорнийската законодателна власт. Бе поразително, помисли си Уейд с известна гордост, че двамата със Солон за толкова кратко време бяха успели да осигурят такъв здрав покрив — на руски крыша, — който да пази „Джорджия ААА“.

Уейд вече познаваше добре Солон. Той бе умел играч, който говореше английски почти безупречно. Беше протеже на Северин Гротни, който оглавяваше Министерството на благородните метали и скъпоценните камъни на Русия и бе дошъл в Сан Франциско с двойна мисия — да открие импозантен център за шлифоване и дистрибуция на диаманти и съвсем не между другото да подкопае международния монопол на диамантения картел „Де Биърс“.

Уейд не можа да се въздържи да не се подсмихне на клишетата в статията, тъй като знаеше истината за „Джорджия ААА“, а тя бе, че Гротни и Солон използват този бизнес като параван за систематичното разграбване на националното богатство на Русия. Знаеше това, защото около осемнайсет месеца по-рано, още преди да открие центъра, Солон му бе станал клиент в един от другите участъци. Не бяха минали и три месеца, когато у Уейд се породиха подозрения за някои от дейностите, на които ставаше свидетел, и за някои от съмнителните хора в периферията.

Така че Уейд формира специални групи за наблюдение и два месеца по-късно той и Ник намериха претекст да задържат един от работещите за Солон руснаци, когато напускаше сградата вечерта. Мъжът носеше чанта с нешлифовани диаманти на стойност, както откри Уейд по-късно, около четиринайсет милиона долара.

Вместо да докладва за случая на полицията в Сан Франциско, Уейд го заведе първо при Солон.

Последвалият разговор между тях бе повече от поучителен, той бе зашеметяващ.

След като се изясни, че намесата на Уейд е по-скоро сътрудничество, отколкото вмешателство, Солон бе почти облекчен, че му се удава възможност да обясни ситуацията. „Джорджия ААА“ бе финансирана с около 170 милиона долара направо от руската хазна под формата на диаманти, скъпоценности, сребро и най-вече злато — пет тона злато. По-голямата част от златото бе под формата на юбилейни монети от олимпиадата през 1980 година. Всичко това бе пристигнало като дипломатическа пратка за Гротни с „Луфтханза“. Тук Солон бе уредил доставката му на „Премиер Металс“ — основния дистрибутор на злато на Западното крайбрежие. „Премиер“ бяха претопили монетите и бяха открили банкова сметка на „Джорджия ААА“, чието покритие бяха златните унции, депозирани при тях.

Разполагайки с кредит от 170 милиона долара, Солон се бе поразвихрил. Въпреки че пазарната цена на четириетажната сграда, където щеше да се помещава новият му Диамантен център, бе само пет милиона, той бе платил за нея единайсет. Почти по същото време бе похарчил три милиона за разточителното си имение сред възвишенията Кенсингтън, осемстотин хиляди долара за две яхти, повече от милион за ролс-ройс и за два астън мартина и около осемнайсет милиона за реактивен самолет „Гълфстрийм“ с двойни двигатели. Имаше и други придобивки — бунгала на езерото Тахо, малка винарна в Напа, верига от бензиностанции по крайбрежието. Всичко това трябваше да подсили образа, който Солон искаше да си изгради — че е човек с неограничени средства и изключителни връзки.

Уейд пак погледна към снимката във вестника. Младият руски предприемач несъмнено имаше с какво да се гордее.

Но това нямаше да е възможно без помощта на Уейд, който му бе помогнал да си изгради своята „крыша“, чрез своите собствени бе разширил връзките му сред хора от политическия елит на града и даже на щата. И всичко бе започнало в нощта, когато той и Ник бяха пипнали пратеника с чантата с диаманти. Уейд бе задал на Солон простичкия въпрос: „Ако «Джорджия ААА» е компания за шлифоване и продажба на диаманти, защо ти е тогава да изпращаш нанякъде торба с диаманти на стойност четиринайсет милиона долара?“ Отговорът бе, че само част от диамантите, внасяни от Русия, отиват на етажа, където се намираше модерната шлифовъчна зала на „Джорджия ААА“. Повечето заминавали за дъщерен офис на компанията в Антверпен, където, прикрити с фалшиви фактури от Ангола и Заир, били продавани по ирония на съдбата, на „Де Биърс“ за пари в брой, които на свой ред били изпращани обратно в Сан Франциско или пък на Гротни в Москва.

В действителност това бе схема за пране на пари, с помощта на която диаманти от руския държавен резерв биваха пускани на международните пазари и така се превръщаха в пари. Диамантеният център на „Джорджия ААА“ в Сан Франциско с цялата си импозантна показност беше само параван, с помощта на който се узаконяваше огромен нелегален трафик на диаманти. Оказал се насред един от участъците на Уейд Панос, центърът бе паднал в лапите му.

Комисионната на Уейд през миналата година — за това, че вместо някой от хората на Солон, Ник пренасяше и охраняваше диамантите от летището до Центъра и обратно, както и за дребни силови и политически услуги — бе повече от шест милиона долара и по-голямата част Солон превеждаше директно от Антверпен на сметката на Уейд на Кайманите. Малка част идваха в Сан Франциско и Уейд ги използваше, за да поддържа собствената си „крыша“ в добро състояние. Харесваше този термин — покрив, който те пази. Хората, на които плащаш.

Оставаше обаче Ник.

Дори на новата си работа, той си представляваше проблем. Понеже бе млад, твърдоглав и склонен към насилие, от работата му като помощник-патрул не бе излязло нищо. Уейд си мислеше, че лесната работа за „Джорджия ААА“ ще свърши две неща. Първо, няма да позволява на племенника му да се забърква в неприятности, и второ, самият Уейд ще има свой вътрешен човек, при това роднина, който да защитава позициите му при Солон.

Но вече бе минала повече от година, а нито едно от очакванията му не се бе оправдало. Ник имаше прекалено много свободно време, почти никаква работа и твърде много пари. Славата му се носеше из целия град — участваше в сбивания, играеше хазарт, придаваше си важност, а това не беше добре. Когато идваше време за поредната доставка, той се появяваше в сградата на „Джорджия“ надут, издокаран и начумерен и отблъскваше всички — от ювелирите до самия Солон.

Още по-тревожен беше фактът, че Хулио Рее бе станал партньор на Ник по време на доставките. Уейд не познаваше добре Рее, но смяташе, че той е способен да застреля Ник и да открадне пратката с диаманти.

Трябваше да измъкне Ник оттам, да му намери работа като за зрял мъж, може би в „Ноев ковчег“, и да постави на негово място при Солон брат си Рой, за да поддържа отношенията им. Рой знаеше как да се държи с хората.

Внезапно Панос се изправи и дръпна силно яката си, за да я разхлаби. Погледна се в огледалото на кухненската стена — цветът на кожата му беше ужасен, наситена охра и поради това лицето му изглеждаше едновременно бледо и зачервено. Имаше чувството, че усеща как кръвта блъска по тъпанчетата на ушите му. Вдигна ръка към ноздрите си, за да провери дали няма кръв.

Я стига! Какво, по дяволите, прави?

Ето го — Уейд Панос — човека, когото никой не би определил като слабохарактерен, стои и обмисля отделни стратегически ходове — отново и отново, а в същото време истинският, големият проблем са онези двама проклети адвокати, които сякаш бяха твърдо решени да го извадят от играта. Те заплашваха устоите на делото на неговия живот. Да, той разбираше, че те не искат да изпуснат случая да направят много пари от това дело. Приемаше, че са просто бизнесмени като него, които дебнат своя шанс. Не ги обвиняваше за това. Може би Уейд наистина насилваше късмета си през последните няколко години, действаше твърде силово в участъците и така бе станал уязвим. Добре, съдебният процес бе предупредителен звън. Може би ще трябва да поохлаби юздите с хората си за в бъдеще. И без това основният му доход сега идваше от сделката със Солон. Но дори тази връзка можеше да бъде подкопана без участъците и без присъствието на Уейд там като представител на законната власт. А това щеше да бъде истинска катастрофа.

Фрийман и Харди му бяха дали да разбере, че са по петите му. Той щеше да потули нещата и те щяха да получат прилична сума за усилията си. Какво повече може да искат проклетите кучи синове? Беше им подсказал, че е готов да им отправи предложение, да уреди нещата. Дори бе готов да им осигури необходимите улики, за да пооскубят общината. Копелета.

— Какво има? — Клер стоеше до кухненската врата. Не я бе чул да слиза по стълбите. — Намръщен си. Изглеждаш зле. Как се чувстваш? — попита тя.

— Добре. Нищо ми няма. Просто работа.

— Мислех, че работите ти вървят добре.

— Добре вървят.

— И въпреки това си намръщен.

Той вдигна рамене, като се питаше дали да натовари и нея с проблемите около делото. Но не. Решението го озари внезапно с пълния си блясък. Според Хойл^[1], не бе нужно да послуша Крол. Дори нямаше да му каже. Можеше да сложи край на неприятностите около това дело или поне да позабави нещата, когато си поиска. Той действаше разумно и ако Фрийман и Харди и техните шпиони и палета не изберяха пътя на разума, това, което щеше да последва, нямаше да е по вина на Уейд. Щяха да са си го изпросили. Всички до един.

— Уейд?

Той се обърна към жена си.

— Опасявам се, че ще трябва отново да преместя Ники, това е.

Беше неин ред да се намръщи.

— Може би искаш да го отстраниш напълно.

— Не мога — отвърна той. — Роузи…

Тя му помогна.

— Горката ти сестра Роузи.

— Не й е било лесно, Клер.

— Че на кого му е било? А и Ники е напаст. Скъпо ни струва и ще става по-лошо, само почакай.

— Ще порасне. Ще се оправи.

Тя поклати глава.

— На неговите години ти вече имаше три участъка, свой собствен бизнес. Опитите да му помогнеш са пари, хвърлени на вятъра. Както и да е. Къде мислиш да го преместиш?

— Мислех си за „Ноев ковчег“.

— Който не притежаваме. Поне последния път, когато проверих, беше така.

— Все още не. — Семената на една идея покълваха в съзнанието му. — Оказва се, че собственикът на бара е бил с мъжете, които застреляха Сам Силвърман. Когато го арестуват, ще има нужда от всички пари, които би могъл да събере. Ще грабна местенцето за жълти стотинки.

— И после ще го дадеш на Ники? Има и по-добри хора, Уейд, знаеш го, нищо че ти е роднина.

Тя беше миловидна жена. Сега стоеше със скръстени ръце, предизвикателно вдигнала поглед към него.

След миг той се наведе и я целуна помирително по бузата.

— Нищо не е сигурно, Клер. — Усмихна се, хвана я за ръка и я поведе към входната врата. — А сега да видим на кого да дадем парите си тази вечер.

 

 

Дъщерята на Харди, Ребека, бе стигнала възрастта на „сладките“ шестнайсетгодишни и тази вечер излизаше на първата си среща. Разбира се, беше ходила на кино и в заведения в смесена компания вече много пъти, но сега ставаше въпрос за годишната танцова забава и въпросният младеж, седемнайсетгодишен гимназист на име Дарън Скот, я бе поканил да го придружи.

Франи също се бе понаконтила за случая — не се беше престарала, но бе облякла пола и лек пуловер с цвят на пушена сьомга. Бе вързала червената си коса на стегнат кок и се бе гримирала — имаше червило и спирала за мигли. Винсънт, четиринайсетгодишният им син, бе отишъл на мач с приятели.

Сега Харди и Франи бяха сами в кухнята в очакване на великото появяване на Бек от стаята й, където тя изчезна веднага след като си взе душ преди около половин час. Той говореше почти шепнешком, както понякога правят родителите, когато не искат децата им да ги чуят.

— Просто не ми е приятно, че всичко, което зная за младежа, с когото дъщеря ми излиза, е името му — Дарън Скот. Ако изобщо е истинското му име.

Франи го изгледа през рамо.

— Дизмъс! Разбира се, че това му е името. Само това слушам от седмици. Дарън, Дарън, Дарън.

Харди бе непоколебим:

— Това не означава, че не е измислено име. Може би и Бек е посветена в заговора и двамата се канят да избягат. Ако на мен ми трябваше измислено име, със сигурност щях да избера Дарън Скот. Наистина. Ако просто натисне клаксона от улицата, няма да я пусна.

— Ще те оставя ти да й кажеш тези неща.

— И ще го направя. Да не мислиш, че не мога.

— Какво?

Ребека изглеждаше невъобразимо пораснала в черната рокля с тънки презрамки, която бе четири пръста над коляното. Високи токчета и чорапогащник. Предната година си бе пробила ушите и сега носеше златни обици с формата на капчици, които бяха в комплект с тънка златна верижка, която Харди й бе подарил. Червената коса, досущ като косата на майка й, бе вдигната високо над врата и по скулите и по деколтето й проблясваше някакъв златист прашец.

— Какво? — попита тя отново, а по челото й мина сянка на безпокойство.

— Нищо — отвърна Франи и се приближи до нея. — Баща ти се държи глупаво. Изглеждаш прекрасно.

Тя се завъртя на пръсти в израз на майчино одобрение.

— Какво ще кажеш, татко?

Харди откри, че за миг е изгубил дар слово, после прочисти гърлото си.

— Мисля, че този твой Дарън Скот е щастливец. Надявам се, че ще се запознаем с него.

Майка и дъщеря си размениха шеговити погледи, после Ребека се впусна към баща си и го прегърна.

— Разбира се. Не бих излязла с някой, когото моят любим татко не познава. Трябва да пристигне всеки момент.

И като по сигнал, на вратата се звънна.

— Той е! — Ребека се обърна към майка си: — Добре ли изглеждам?

— Не е важно как изглеждаме… — поде Франи.

— Зная, мамо. Важното е какви сме отвътре. Но изглеждам ли добре? Наистина?

Франи се отказа от майчинските напътствия и я прегърна.

— Изглеждаш чудесно.

Междувременно Харди се бе запътил по коридора, като се опитваше да си придаде учтив и същевременно строг и вдъхващ респект вид. Той присви очи, отвори вратата и видя Ейб Глицки.

— Не и с моята дъщеря, не смей! — гласът му бе дрезгав. — Дарън!

И той захлопна вратата пред лицето на приятеля си.

Няколко секунди по-късно отново отвори вратата, като се подсмихваше на собственото си остроумие. Видя наконтен млад мъж, който стоеше на площадката пред входната врата зад Глицки и надничаше нерешително над рамото му.

— Извинете — подхвана той. Изглеждаше толкова измъчен, че сигурно щеше да го държи до края на вечерта. — Тук ли живее Ребека Харди?

 

 

— Изглеждаше свястно хлапе — каза Глицки. — Едва ли има досие в полицията.

— Това е най-успокояващото нещо, което съм чувал. Дъщеря ми излиза с някой, който дори не е бил арестуван.

Седяха на масата в дневната: Ейб пред своя чай, а Франи и Харди довършваха виното си.

— Дизмъс се подготвяше от доста време за събитието, за да не бъде прекалено суров — каза Франи. — А представи си какво щеше да е, ако му бе дошло изневиделица.

— Като се замисля, бях направо учтив. Това на входа с Ейб бе просто шега. Нямах представа, че Даръл е там.

— Дарън — поправи го Франи.

— Нали това казах.

— Просто неприятно съвпадение — каза безизразно Ейб. — Може да се случи на всеки.

— Както и да е. Ще има над какво да се замисли. Когато се зачуди дали да задържи Ребека по-късно от единайсет и половина — рече Харди.

— Едва ли ще се чуди много — вметна Франи. — Всъщност може би дори няма да му мине през ум след шестте напомняния от твоя страна.

— Не бяха шест. Най-много две. Ейб е свидетел. Чу ме. Не бяха шест, нали, Ейб?

Глицки сръбна от чая и каза с невинен поглед:

— Съжалявам. Бях се разсеял.

 

 

Глицки и Харди седяха пред шахматната дъска върху масата в трапезарията. Не се състезаваха. Въпреки че Глицки бе спечелил повечето от партиите през годините, те се преструваха, че са относително равностойни противници.

Харди обясняваше печалната статистика с факта, че е по-импулсивен от своя съперник и често прави необмислени ходове. Наистина Глицки бе по-търпелив и дори методичен играч. Освен това Глицки никога не пиеше, докато Харди често пийваше по една-две бири, а понякога, като тази вечер, и чаша-две коняк след виното на вечеря. Харди обаче смяташе за напълно абсурдно предположението, че алкохолът влияе на стратегията или на играта му.

Както и да е, Глицки се възползваше с радост от всяка грешка на Харди, а тази вечер той бе направил вече една, която щеше да реши изхода на двубоя. Глицки направи следващия си ход, облегна се назад и се поотпусна. Вече бе много уморен, понеже бе поел сутрешното дежурство с Рейчъл още преди изгрев-слънце. Тя имаше лека температура и може би й изникваше ново зъбче, така че Трея му бе направила услуга, като почти го бе изгонила от къщи да прекара вечерта с Дизмъс и да обсъди с него молбата на баща си и проблемите в работата. Беше неин ред за бебешко дежурство. Нямаше нужда да се мъчат и двамата.

Харди огледа дъската и вдигна поглед.

— Не изглеждаш добре.

— Ти също. И какво от това? — Глицки леко въздъхна. — Признавам си, че съм малко изморен.

— Ха! Започваме с оправданията.

— За какво?

— За това, че ще те победя.

Лицето на Глицки остана безизразно. Той взе чашата си с чай.

— Ще видим. Ти си на ход.

— А! Той е обезпокоен! — Харди вдигна чашата си с коняк и огледа дъската. Разбираше, че Глицки е надушил, че има предимство, но проклет да е, ако знае в какво точно се състои то. След минута вдигна глава. — По всяко време съм готов на размяна — дъщеря, която ходи на срещи, за дъщеря, на която й никнат зъбите.

— Само кажи, и ти донасям Рейчъл. Можем да се спазарим.

— Не, благодаря — долетя гласът на Франи от предната стая, където четеше.

— Добре, да оставим темата за дъщерите — рече Харди. — Да се насочим в друга посока — какъв е проблемът с баща ти? Той добре ли е?

Глицки отблъсна стола си от масата, така че да може да кръстоса крака. Въздъхна дълбоко.

— Чу ли за Сам Силвърман?

Харди поклати глава.

— Не го познавам. Какво за него?

— Беше най-добрият приятел на Нат. Имаше заложна къща на площад „Юниън“ и някой го е застрелял там предната нощ. Между другото, все още си на ход, ако не смяташ да се предадеш, което би трябвало да направиш. Както и да е, Нат не може да разбере, че вече не съм в „Убийства“. Помоли ме да проверя как върви разследването и да се убедя, че са по следите на убиеца. Нещо такова. Така че, противно на здравия разум, днес слязох долу и говорих с Джърсън…

— В „Убийства“? И как мина?

— Както можеш да предположиш. След размяната на любезности доброто посрещане доста бързичко се изпари. Джърсън дори намерил начин да го спомене пред Батист. Очевидно, по силата на някое от онези странни съвпадения, за които толкова често четем по вестниците, просто станало на дума, докато двамата обядвали.

— Представи си — вметна Харди.

— Да. Във всеки случай Франк ме отзова. И точка. Не че изобщо съм се заемал със случая. Ще местиш ли някога?

— Наслаждавам се на очакването — каза Харди. — И какво за Нат?

— Нищо особено. Но ще трябва да му кажа и на него няма да му хареса. Може дори да реши да поговори с някого на своя глава, което — каквото и да стане — ще бъде истинска катастрофа.

Телефонът в кухнята иззвъня и Франи, въпреки че беше по-далеч в дневната, скочи да го вдигне.

— Може да е някое от децата — обясни тя като минаваше покрай тях. Вдигна телефона и след кратък разговор, който звучеше приятелски, се появи отново на вратата.

— Джон Холидей е. Казва, че е важно.

— Бас държа — рече Харди и отблъсна стола си назад. — Две минути — обърна се той към Глицки.

— Не искаш ли първо да местиш?

Харди спря и премести пешката с едно квадратче напред:

— Много скоро ще бъдеш мъртъв.

После се отправи към кухнята.

 

 

След десет минути се върна в трапезарията, където Ейб и Франи седяха един до друг на масата. Докато разговаряше с Холидей, на няколко пъти ги бе чул да избухват в смях. Това, особено от страна на Глицки, бе достатъчно рядко явление, за да предизвика коментар, но когато Харди надникна и видя причината за смеха, всичко му се изясни.

Те разглеждаха една купчина картички с поздравления за рожден ден, които Холидей му изпращаше от година насам, винаги когато попаднеше на някоя особено смешна или пиперлива, или и двете. Последната бе хубава, леко размазана романтична снимка на гора от секвои, между които струеше слънчева светлина, а кратко стихче възпяваше великолепието и невероятното им дълголетие: „… и от хиляди години правите земята още по-прекрасна“. От вътрешната страна пишеше: „Благодарим ти, че си ги посадил“.

— Бива си ги — призна Ейб.

— Смях се на първите седемнайсет — кимна Харди.

— Иска ми се аз да се бях сетил. Ех! — щракна с пръсти Ейб. — Може би не е твърде късно.

— Твърде късно е — отвърна Харди.

— Важно ли беше? — попита Франи.

— Всичко е относително — сви рамене Харди, отиде до стола си, надвеси се над шахматната дъска и метна бърз поглед към Глицки. — Преместил си нещо.

— Само един офицер. Мой ред беше.

— И само това? — взря се той надолу, видя как стоят нещата и изруга тихо.

— Тик-так — размаха пръст лейтенантът, после погледна часовника си и се изправи. — Стига толкова забавления. По-добре да вървя да отменя Трея.

— И какво реши за Нат? — попита Харди малко неочаквано, извън контекста на разговора.

Въпросът накара Глицки да поспре и да се замисли за миг.

— Ще свикне, предполагам. Просто мразя да го разочаровам.

Бяха стигнали до вратата, Франи я беше отворила, а Ейб си слагаше якето.

— Ако искаш, утре можем да се поразходим до местопрестъплението — каза Харди. — Тъкмо ще посъбереш материал за баща си; той ще се почувства по-добре, сякаш работиш по случая. Може дори да понапазаруваме по-отрано за Коледа.

— Ще си проверя програмата, но идеята е добра. Наистина ли искаш да го направим? — попита Глицки.

— Разбира се. За какво са иначе приятелите? В десет или в единайсет?

— Ще ти се обадя.

Когато Глицки си тръгна, Франи затвори вратата и се обърна към него.

— Да понапазаруваме отрано за Коледа? Откога?

— Случва се — отвърна Харди.

— Добре де, но какво още?

— Обаждането на Джон ли? Оказа се много важно. Полицията иска да говори с него за убийството на този мъж — Силвърман. Приятелят на бащата на Ейб.

— И за какво ще говорят с него?

— Дали е замесен по някакъв начин.

— Замесен? Как може Джон да е замесен? По какъв начин?

— Ами според тях може да е имал нещо общо с убийството му.