Джон Лескроарт
Първият закон (16)

14

Обаждането бе прието в „Убийства“ в 4:38 сутринта. След като изслуша първоначалните данни по случая, Пол Тию реши, че знае за какво става дума. Въпреки това, следвайки собствените си съображения, сред които не на последно място беше гордостта му от работата, той започна разследването методично и подредено, както бе обичайно за него. Трябваше първо да отиде на местопрестъплението и сам да си направи изводите.

И без това Джърсън едва ли щеше да му е благодарен, ако му се обадеше в този час на денонощието. Ако местопрестъплението изглеждаше така, както можеше да се очаква от съобщението — двойно убийство или убийство и самоубийство, — следователският екип едва ли щеше да напредне много, докато стане приемлив час да позвъни на лейтенанта.

В студеното, тъмно утро, Тию напусна Съдебната палата през централния вход. Две полицейски коли бяха паркирани отсреща на „Брайънт“, точно пред стъпалата — бледа светлинка на запалени цигари блещукаше в предната. Тию не искаше да губи дори няколкото минути, колкото щеше да му отнеме да отиде отзад и да вземе полагащия му се форд „Таурус“. Той се приближи до шофьорското място и залепи значката си на стъклото. Стъклото се спусна сред облак цигарен дим и пара от горещо кафе.

— Съжалявам, че ви прекъсвам почивката, колеги, но имам съвсем топло убийство на осем преки оттук, а ми се искаше да съм там още преди десет минути. — Той удари тавана на колата. — Колко бързо може да върви това чудо?

Сирените виеха по целия път — Тию не мислеше, че пътуването в патрулна кола изключва малко забавление. Стигнаха на адреса за по-малко от пет минути. Две други патрулни коли бяха вече паркирани на улицата, но нямаше и следа от микробуса на патолога, нито пък от екипа следователи.

Сградата нямаше претенции да се различава с нещо от останалите стари и безвкусни четириетажни блокове в квартала. С общия си вход, жълтеникава боя и графити във всякакви цветове и стилове, блокът се гушеше безименен сред сродните нему съседи, един от друг по-потискащи. Тию знаеше, че и апартаментите си приличат — един от друг по-мизерни. Петносани стари матраци без покривки, потрошени мебели без тапицерия, голи стени и отлепени, висящи на ленти тапети, които никой не си и помисляше, а още по-малко си даваше труда да свали. В кухните мръсни чинии вероятно стояха натрупани в мивките и къде ли не, печките бяха покрита със стара мазнина и загоряло, а хладилниците бяха развъдници на плесен. Смрадта в стаите — на цигари, на урина, на алкохол, на повръщано, на прогнило и на мускус — никога нямаше да се разнесе.

При случай на убийство сержантът от районното управление бе длъжен да осигури охраната на мястото, докато пристигне инспектор от отдел „Убийства“. Този път бяха действали по правилата и сержант Р. Пенроуз, както пишеше на табелката му, от полицейското управление на Тендърлоин стоеше на входа и разговаряше с друг униформен патрул. Бяха се скрили от вятъра зад отворената врата на входа.

Тию се представи и забеляза израза на облекчение, който се изписа на лицето на Пенроуз — вече не носеше пряка отговорност за мястото. Тию прецени, че сержантът е негов връстник, към трийсет и пет годишен, но някаква скована нервност беше причина да изглежда по-млад.

— Това е полицай Лундгрен — каза той. Въпреки че Тию бе нетърпелив да влезе вътре, той знаеше, че е добре да започне от самото начало. — Той и неговият партньор в колата са приели първото оплакване.

В тази част на града обажданията в полицията бяха необичайно явление и този факт сам по себе си събуди любопитството на Тию.

— Кой се е оплакал и за какво? — попита той.

— Хазяйката — Лундгрен посочи към сянката зад гърба си, където дребна азиатка в дебело палто стоеше до стълбището. — Госпожа Чу. Английският й не е много добър, но явно се опитвала да спи…

— Извинете — прекъсна го Тию и се обърна към сержант Пенроуз, — ще се опитам да поприказвам с нея.

Пенроуз кимна. Ако бе изненадан, не го показа. Махна на госпожа Чу да се приближи. Тию не бе висок мъж, но госпожа Чу не стигаше дори до раменете му. Изглеждаше около шейсетгодишна и когато излезе от сенките, Тию забеляза износеното й палто, изтънялата, къса прошарена коса, червените маратонки. Тя, подобно на Пенроуз, излъчваше изтощение.

Това е, помисли си Тию. Тук всички приличат на призраци.

Той се обърна към нея на китайски, който владееше добре, и при звука на познатите звукове, жената се поотпусна. Каза му, че гледала телевизия, не спяла, както бе предположил полицай Лундгрен. Опитвала се да заглуши силното радио, което свирело точно под жилището й. Обикновено наемателите под нея били тихи и вежливи, но днес явно празнували нещо. Прибрали се малко след полунощ — да, според нея били няколко души, поне трима, а може би и повече — и първо пуснали радиото, много силно. Не можела да чува телевизора си заради крещящото радио. Шумът обаче бил част от живота в тази сграда и хората гледали да не се бъркат в чуждите работи. (Тию знаеше, че прекъсването на нечий „купон“, иначе казано — наркотици или секс, или и двете — бе една от честите причини за насилие в Тендърлоин.) Освен това един от мъжете долу бил много едър и на нея не й се искало да го разгневи, затова дълго отлагала. Накрая, преди около час, й се приспало и тя почукала на вратата на долния апартамент.

Обаче никой не отворил, въпреки че радиото продължавало да гърми. После повикала полицията и те…

Тию поблагодари на госпожа Чу и се обърна към сержант Пенроуз:

— Най-добре да влизам вътре. Очаквам патолога и следователите да дойдат всеки момент. Няма да можете да си отелите, сержант. Съжалявам.

— И бездруго скоро няма да мога да спя спокойно — каза Пенроуз. — Всеки път, когато затворя очи… — Той спря и посочи към затворената врата. Отново този страх. Сержантът протегна длан и докосна ръката на Тию — драматичен жест, при това неподобаващ на едно ченге.

— Пригответе се — каза му, — гледката е ужасна.

 

 

Зората му устрои засада.

Тию отвори вратата, светлината вътре го заслепи след мрака навън, и той си каза, че жилището изобщо не е ужасно, а е много добре поддържано — цветята, полираните повърхности, усещането за чистота и ред, да не говорим за съчетаните с вкус мебели, хубавите списания, репродукциите в рамки по теракотените стени. Само минутка по-късно той гледаше с присвити очи към синьото небе през задния прозорец, който гледаше към една уличка. Въпреки че бяха изминали повече от три часа, Тию не бе успял да свикне с гледката на касапницата в спалнята зад него.

Не бе прав, че екипът от следователи няма да е свършил почти нищо, докато стане време да се обади на Джърсън. Те вече привършваха работата си. Искаха да откарат телата, но колкото и да не му се искаше да им откаже, направи точно това. След като бяха поработили тук доста време, някой бе отворил задните прозорци и входната врата и температурата бе около нулата, въпреки че на Тию му се струваше непоносимо горещо.

Знаеше, че е време да се обади на Джърсън, но за всеки случай погледна часовника си. Обърна се и реши да излезе за малко — искаше да се измъкне от тази стая — и да се обади в отдела от някоя от патрулните коли или от линейката. Стъпваше внимателно, за да избегне кървавите локви, и се опитваше безуспешно да извърне очи от тази потресаваща картина.

Преди да излезе от стаята, го спря Ленард Фаро. Той бе главният следовател. Беше слаб и напрегнат и наскоро бе започнал да отглежда малка туфичка косми под долната си устна, която наричаше „муха“. И двете му уши бяха пробити, дясното — на две места. Нямаше трийсет, но заради професията си живееше с мисълта, че е видял всичко на този свят. Дори днешната безкрайно ужасяваща сцена не предизвика никакъв отклик от негова страна и Тию се зачуди дали причината за това е чувството му за самосъхранение. Той самият се опитваше да се държи професионално, но знаеше добре какво се крие зад тази маска. Може би Фаро просто бе по-добър от него, но малко човешки същества биха се сдържали да не повърнат при вида на подобна касапница.

Но Фаро явно се държеше мъжки. Със сигурност по-мъжки от Тию. Двамата бяха прекарали предната нощ в пълзене по улицата, където бе застрелян Мат Крийд, затова още щом пристигна, Фаро поздрави Тию с обичайното: „Трябва да спрем да се виждаме по такива поводи“. Но това беше преди да види телата.

Сега, след като ги бе видял, в гласа му звучаха нотки на подобаваща сериозност, но не и на лично отвращение. Внезапно Тию осъзна каква е причината — Ленард Фаро не бе уплашен. А беше много трудно да не си такъв.

— Имаме хладилна камера, Пол. Все още ли държиш да ги оставим, както са?

— Да — отговори Тию. — Ей сега ще звънна на Джърсън. Не мисля, че час-два още могат да им навредят.

Фаро хвърли безчувствен поглед към стаята.

— Не. Ще се запазят. Но екипът ще иска да ги опакова и… — той прекъсна, като забеляза гневното и упорито изражение на Тию. — Искам да кажа, че това им е втора нощ. Хората са изморени. Запечатали сме мястото. Да дойдем по-късно или пък да пратим дневната смяна да опакова и откара телата? Какво ще кажеш?

Тию знаеше, че може да му се стори деспотичен. Насили се да се усмихне и посочи към входната врата.

— Да излезем за малко да подишаме чист въздух, а?

Когато стигнаха вратата и спалнята остана извън полезрението им, Тию усети, че се владее много по-добре.

Той се обърна към Фаро с доверие, даже със симпатия:

— Разбирам те, Лен, но мисля, че в този случай ще бъде добре, ако екипът ти остане още малко, поне докато дойде лейтенантът и ви освободи.

— Мислиш, че Джърсън ще си направи труда да дойде дотук? — Явно Фаро не можеше да си представи такова нещо. — Това ще му е за пръв път май.

Тию се въздържа от коментар.

— Мисля, че дори и да не дойде, е много вероятно да прехвърли този случай на Ръсел и Кунео, както направи и със случая Крийд предната нощ. — Ръката на Фаро поглади „мухата“, докато обмисляше думите на Тию. — Бих се обзаложил, че това тук е свързано със Силвърман. Така че, ако нямате нищо против, добре е да се навъртате тук, за да отговорите на въпросите на новите момчета, когато пристигнат. Най-много петнайсет минути. Освен това — добави той, — те трябва да видят това.

Внезапно лицето на Фаро се изопна:

— Никой не трябва да вижда такова нещо.

Тию почувства вълна от облекчение. Реши да сподели с него.

— Знаеш ли, Лен, радвам се, че го казваш. Мислех, че вече не ти прави впечатление.

Фаро подръпна „мухата“ си и бавно поклати глава.

— Не е така — каза той.

 

 

Когато Тию се свърза с Джърсън, той, както можеше да се предположи, не бе възхитен от идеята да дойде и да огледа местопрестъплението, но пък бързо се зае с административните си задължения. Когато разбра, че убитите са Клинт Тери и Ранди Уилс, главните заподозрени за убийствата на Силвърман и Крийд, той помоли Тию — с подобаващите „ако нямаш нищо против“ и прочее формалности — в името на ефикасността Ръсел и Кунео да поемат и този случай, както и предишните два. Каза също така, че двамата инспектори малко ще закъснеят тази сутрин, тъй като ще се отбият за някакви резултати от балистична експертиза, преди да се явят в управлението. Джърсън обаче щял да се обади по радиостанцията още щом затвори телефона и щял да ги изпрати право на местопрестъплението.

Джърсън затвори телефона много бързо. Тию и Фаро останаха навън до линейката на патолога. Когато Тию заобяснява решението на Джърсън за Кунео и Ръсел, следователят тутакси го прекъсна.

— Чакай малко, чакай. Ще повториш ли? Искаш да кажеш, че тези двамата са били заподозрени по случая Крийд?

Тию кимна.

— Да, а заедно с още един, казва се Холидей, са заподозрени и за Силвърман.

Фаро пак поглади брадичката си.

— И каква е версията?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ти току-що обясни на Джърсън, че това убийство има връзка с убийствата на Крийд и Силвърман, и той ще изпрати тук Ръсел и Кунео. Така ли е?

— Така е.

— И каква е връзката?

— Връзката е, че те са заподозрени и за двете предишни убийства.

Фаро обаче поклати глава.

— Убили са Силвърман. После Крийд. Сега и двамата са мъртви. Остава само Холидей, така ли?

— Да, така изглежда. Което го прави… — Тию наклони глава на една страна. — Какъв е проблемът, Лен?

Фаро дълго време обмисляше отговора си. Накрая рече:

— Добре, може да е страхотно съвпадение, а ние сме обучени да не се доверяваме и да мразим съвпаденията, но те все пак се случват. Имам обаче чувството, че този път случаят не е такъв — Силвърман и Крийд искам да кажа. Няма никаква връзка.

— Не е възможно. Това са нашите хора.

— Може. Но съм виждал половин дузина такива сцени.

— Такива? Невъзможно е. — Тию махна с ръка към апартамента. — Точно такива?

Фаро кимна.

— Точно копие, или почти точно. Това е било свалка, която е завършила зле. Залагам значката си. С това случаите Крийд и Силвърман може би са приключени, ако не броим Холидей, но тези трупове, този случай… трябва да си останат при теб.

— При мен? Как така при мен?

— Това е твой случай. Няма нищо общо с другата работа на Кунео и Ръсел.

Тию потри ръце, за да ги постопли.

— Имат, ако…

— Не. Освен ако не смяташ, че Холидей е свършил това тук. Аз мога да се обзаложа, че не е. А ти?

— Не зная. Предположих, че може да е замесен. Връзва се.

— Разпра между разбойници или нещо подобно?

— Нещо подобно.

Изведнъж Фаро потрепери:

— Господи, колко е студено! Отивам да кажа на екипа, че оставаме на огневата линия още час-два. Ще ги пусна да пият кафе. — Той пребърка джобовете си, извади ключовете си и посочи: — Това там е колата ми — онази кафявата. — Подхвърли ключовете на Тию. — Пусни парното и седни. Сега се връщам.

Тию още обмисляше теорията за свалката, която завършила зле, когато Фаро отвори вратата и седна на мястото до шофьора.

— Та докъде бяхме стигнали?

— Че случаят трябва да остане при мен.

— Точно така. Не искам да обидя Дан и Линкълн, нищо лично. Просто версията им не се връзва.

Тию скръсти ръце и обгърна тялото си. Не се бе стоплило много.

— А каква е твоята версия?

— Какво се е случило тук ли? Ето какво: двете жертви са излезли да се позабавляват през нощта, намерили са някой, който също е искал да си поиграе, и са го довели тук. Видя ли онзи прашец по бюрото? Едно към десет, че е кокаин, хероин или нещо подобно. Надрусват се яко, разгорещяват се, може би единият вече е гол, най-вероятно едрият…

— Тери. Защо първо той?

— Ще стигнем и до това. Но виж сега дали се връзва. Тери е вързан на стола, както е и сега; те са си поиграли малко с него и тогава другите две момчета — искам да кажа, този, когото са довели, и този, когото непознатият е помислил за момиче…

— Уилс.

— Да, както и да е. Та двамата се сгорещяват, новодошлият посяга и — опа! — изненада!

— Уилс не е жена.

— Със сигурност не е. Хич даже. Оня тип кипва — патологът ще ни каже какво е направил след това, но според мен е удушил Уилс, може би преди това му е посмачкал фасона. Той още е под въздействието на наркотика, който са взели, и е обезумял от гняв, че са го направили на глупак. Мъжествеността му, ако можем да използваме тази дума е била прецакана. Освен ако не е знаел от самото начало. Плюс това е убил Уилс, докато Тери е стоял там и е гледал. Ами сега? Ядосан е и е надрусан. Трябва да се омита, но има още работа за вършене. Може би отива в банята — ходил е вече там и е видял бръснача, с който Уилс си е бръснел цялото тяло…

— Оттук нататък ми е ясно — каза Тию. Може и да беше врял и кипял ветеран с шест години стаж в „Убийства“, но вече зъзнеше — не от студ, а от думите на Фаро. Не можеше да понесе нито дума повече от това клиническо описание, поднесено от Фаро с претенцията, че го прави много живописно, как гърлата на двамата са били прерязани, или отделните етапи от това, как Уилс е бил съблечен, вързан и накрая кастриран.

Фаро се нуждаеше от минута, за да се измъкне от властта на въображението си. Накрая се обърна към Тию:

— Както и да е. Исках да кажа, че каквото и да се е случило тук, то не е свързано с предишните две убийства — с Крийд, със Силвърман или с което и да било. Това убийство е само за себе си и трябва да го разследваш ти, стига да искаш.

* * *

Джон Холидей харесваше Клинт Тери — много го харесваше, — но щеше да се наложи да уволни безотговорния кучи син. Мислеше си това, докато сваляше столовете от масите, където ги бе качил снощи, когато затвори заведението към два часа. Защо изобщо си бе направил труда? Постави и последния на мястото му и погледна часовника си. Беше обед. Бе затворил само преди десет часа и добре, че бе наминал случайно, за да провери как вървят нещата. Откри, че вратата е затворена и че зад бара няма никой. Единственият му доход идваше от това място и то трябваше да работи, за да изкарва някакви пари, да остане платежоспособен и да не му се налага да го продаде на безценица.

Той все още вярваше, че може да извади късмет отнякъде. Може би от покера. Късметът не бе за пренебрегване. Ето например срещата му с Мишел. След няколко успешни месеца и малко повече шанс, можеше да направи от „Ноев ковчег“ едно представително заведение, а после да го продаде на печалба и да започне по-законен бизнес.

„Какво им става на всички?“, помисли си той. Бивш затворник като Клинт, при това гей, със съмнителна репутация и без никакви умения, едва ли можеше да се надява да си намери някъде по-добра работа от тази. С либерален шеф, гъвкаво работно време и прилично заплащане. Какво си е мислел, ако изобщо си е мислел нещо, когато несъмнено се е успал тази сутрин, за втори пореден ден, след като знаеше, че така ще изгуби работата си? Всичко, което Джон искаше от големия непрокопсаник, бе да се появява от време на време, особено — особено! — когато Холидей бе поел нощното дежурство предния ден. Вчера, после и днес. Чашата преля. Налагаше се да го направи. Само това му оставаше. За щастие снощи, преди да затвори, бе подготвил задния бар и бе измил всяка чашка — страхотен работодател беше той и добро момче, — така че на Клинт да му е лесно, като отвори на другия ден. Сега вече бе почти готов, макар и с два часа закъснение. Отключи входната врата и обърна табелката с надпис „отворено“.

Както често се случваше, един човек чакаше отпред и отвори вратата, докато Джон отиваше зад бара. Човекът, жилав азиатец, вече бе седнал, когато Джон застана с лице към него и сложи подложка за чаша на бара.

— Здравейте — каза Холидей. — Какво желаете?

— Нека да е бира.

— Бутилирана или наливна? Имаме „Сам Адамс“ и „Анкър Стийм“.

— Коя е по-студена?

— „Анкър“ — назова Холидей марката на местната бира. — Живяла е тук по-дълго и е имала достатъчно време да се охлади. Сигурен ли сте обаче, че искате нещо студено? Навън е достатъчно мразовито.

Диалогът се бе изчерпал.

— „Анкър“ е добре — каза клиентът.

Холидей се обърна и взе чаша от хладилника, подпря я на бурето с „Анкър“ и я напълни. Когато се върна на бара, забеляза двайсетдоларова банкнота, поставена на тезгяха. Портфейлът на мъжа бе изваден и лежеше върху надупчения плот. Полицейска значка.

Джон постави внимателно бирата на плота.

— Казах на колегите ви, които идваха вчера, че няма да говоря, ако адвокатът ми не е тук. Още важи същото. Искате ли да му се обадя?

— В извънработно време съм и искам да ви задам най-простичкия въпрос на този свят. Какъвто и отговор да получа, ви обещавам, че ще си изпия бирата, ще се прибера вкъщи и ще се наспя.

По някаква причина — отсъствието на Клинт, непринудеността на този мъж, умората от това, че трябва да бъде нащрек през цялото време — Холидей се съгласи.

— Добре. Какво толкова? Но само един въпрос — каза той.

— Къде бяхте снощи към полунощ?

Холидей се изсмя силно.

— Това ли е въпросът? Единственият ви въпрос? Можем да си играем така цял ден. Аз бях тук, искам да кажа точно тук — той почука два пъти по бара, — обслужвах клиентите около тази близо седемметрова антика с всеотдайност и дори с неповторим стил.

— Значи сте имали клиенти? Ваши познати?

— Най-малко шест или осем. Но аз току-що ви отговорих на още един въпрос.

— Всъщност на още два — каза Тию, вдигна чашата си, затвори очи и пресуши половината. — Страхотна бира. Благодаря ви. — Той си взе портфейла, стана от стола и се отправи към вратата. Там се спря и се обърна. — Задръжте рестото.

 

 

Това, че апартаментът на Тери и Уилс бе златна мина за улики, помогна донякъде на Ръсел и Кунео да надмогнат отвращението си, когато пристигнаха и видяха ужасната сцена. Тию остана с тях, разбира се. Те не знаеха, но Джърсън бе отхвърлил молбата на Тию, основана на теорията на Фаро, да остане отговорен инспектор за случая. Тию не спори с лейтенанта, а просто се навърташе наоколо, докато и тримата инспектори с огромно облекчение се подписаха, че телата могат да бъдат откарани в моргата.

Когато се освободиха от потискащото присъствие на телата и Тию си бе отишъл, Фаро и останалите членове на следователския екип започнаха да запознават новите инспектори с огромното количество улики, които бяха открили и запечатали в найлонови торбички. Кунео и Ръсел бяха съсредоточени и леко опиянени от благоприятните резултати от балистичната експертиза, които най-сетне бяха взели от криминалната лаборатория. Тестът, в който бяха използвани два удивително запазени куршума, бе показал, че Сам Силвърман и Мат Крийд са застреляни с едно и също трийсет и осемкалиброво оръжие.

А сега, сред останалите улики, те бяха открили такова оръжие — револвер „Смит и Уесън“ с изпилен сериен номер, който бе открит под купчина чорапи в един скрин в спалнята. В барабана имаше две празни гилзи от куршуми и четири патрона. В същото чекмедже бяха намерени кутия с трийсет и осемкалиброви патрони, от която липсваха осем, и пачка банкноти с различна стойност — общо 2440 долара, — всяка от които бе отбелязана с червена точица в горния десен ъгъл. Уейд Панос и Сейди Силвърман независимо един от друг бяха споменали при разпитите, че Силвърман имал навика да отбелязва с червена точка банкнотите, които възнамерява да депозира в банката.

Когато бяха почти приключили — Фаро вече се бе прибрал у дома, без да затормозява двамата инспектори със своята теория, — на Кунео му хрумна нещо и той отиде до шкафа в спалнята. Следователите вече го бяха претърсили и след като нищо не бяха открили, го бяха затворили. Разбира се, дрехите, с които бяха облечени двете жертви, бяха опаковани и отнесени, но Кунео бе чел доклада на Тию за местопрестъплението на убийството на Крийд и искаше да провери нещо. Не бе търсил и минута, когато внезапно спря да си тананика прочутото болеро и се обърна към Ръсел.

— Линкълн, подай ми една торба. По-големичка.

Той се появи с чифт големи обувки в ръка. Бяха добре изработени, скъпи на вид мокасини от светлокафяви, преплетени кожени ивици и с един пискюл. Подметките бяха излъскани от носене, но по тях имаше нещо — все още лепкаво — близо до тока, по ръба на дясната обувка.

— Ако се окаже това, което си мисля, че е, смятай случая за приключен — каза Кунео.

 

 

Оказа се, че не им е нужен анализ на лепкавата субстанция по обувката. Този път инспекторите не писаха на лабораторията да изпратят оттам човек, който да откара новото доказателство. Те разполагаха с револвера — вероятното оръжие на убийството — и тъй като не бяха ходили обратно в Палатата, за да върнат предишните куршуми в хранилището за веществени доказателства, те също бяха у тях. Така че двамата изядоха по още един хамбургер в „Даго Мерис“, докато в лабораторията произведоха изстрел с револвера и сравниха куршума с предишните два.

Към един часа вече се бяха върнали и разговаряха с Джърсън. Десет минути по-късно се появиха в кабинета на съдия Оскар Томасино, достолепно присъствие в съдебната зала, който тъкмо бе в обедна почивка след делото, което бе водил. Тази седмица той беше дежурен съдия, което означаваше, че отговаря за издаването на заповеди за обиск, а и бе доста благосклонен към Кунео и Ръсел. ДНК тестовете, които предната седмица бяха довели до ареста на предполагаемия изнасилвач и убиец Шауон Елерсън, бяха получени в резултат на обиска в апартамента на заподозрения, който двамата инспектори бяха извършили. Заповедта за извършване на обиск бе подписана от съдия Томасино.

Той стана от отрупаното си с документи бюро и поведе инспекторите към малкия кът за сядане под единствения прозорец в стаята.

— Спори ви работата тази седмица, а, момчета?

Ръсел кимна сериозно. Обстановката не предразполагаше към остроумия.

— Имаме късмет, ваша чест. Определено.

— Странно как добрият късмет спохожда добрите ченгета. Отдавна съм забелязал връзката.

— Благодаря, ваша чест.

— Този път нещата изглеждат доста ясни — каза Кунео и подаде заповедта за обиск на съдията.

Томасино я прочете внимателно. Тези двамата може и да бяха добри ченгета, но да се издаде съдебно решение за принудително влизане в дома на някой гражданин бе отговорна работа и съдия Томасино гледаше много сериозно на нея. Когато стигна до края, той вдигна поглед.

— И как се връзва този човек — Джон Холидей? Не съм сигурен, че разбирам.

Кунео взе думата:

— Убедени сме, че е бил с другите двама — жертвите в апартамента, където открихме оръжието — по време на убийството и грабежа у Силвърман. Освен това преди два дни със същото оръжие е бил убит охранител на име Мат Крийд.

— Но тези двамата, от тази сутрин, не са били застреляни, нали?

— Не, сър, някой им е прерязал гърлата — отговори Ръсел.

— И мислите, че е бил Холидей?

— Да, ваша чест. — Цялото същество на Кунео подсказваше неотложност, когато той се наведе напред. — До тази сутрин нямахме категорични резултати от сравнителния анализ на куршумите, с които са били застреляни Крийд и Силвърман, и планирахме да арестуваме Тери и Уилс, само че смъртта им ни изпревари.

— Но не сте смятали да приберете Холидей? Защо?

Ръсел се размърда в стола.

— Той е барман. Работел е по време на убийството на Крийд. Смятаме, че Крийд е убит само от другите двама — Тери и Уилс.

— Може дори да не е знаел, че са планирали да убият Крийд — добави Кунео. — Може да е почувствал, че им се е харесало да стрелят и че са се превърнали в заплаха. Поради което е решил да ги убие.

— Но — вметна Ръсел, — може и да е знаел за Крийд. Може тримата да са го обмисляли.

— И защо са го направили? — попита Томасино.

Кунео поизпъна рамене. Играта на гоненица продължаваше.

— Защото Крийд ги бе идентифицирал като хората, убили Силвърман. Ако е мъртъв, не може да свидетелства — така са си мислели.

Ръсел се включи в разговора:

— А това, че ние с Дан ще предадем какво ни е казал, ще бъде отхвърлено в съда като непотвърден слух. Не е ли така?

Бледо подобие на усмивка разкриви ъгълчетата на устните на съдията.

— Правилата за слуховете са подвеждали къде-къде по-достойни мъже от мен. Казвате, че имате свидетел, който е разпознал Джон Холидей, така ли? Защо тогава той още е на свобода?

— Видян е в тъмното от около петнайсет метра, ваша чест. Никой прокурор не би взел под внимание такова разпознаване. Трябваше ни още нещо.

— Веществена улика, която да го свързва със случая Силвърман — уточни Кунео. — До тази сутрин нямахме никакви веществени доказателства. Сега разполагаме с много.

Томасино поглади брадичката си, подръпна ухото си, разтри врата си. Нещо все още го безпокоеше.

— Разбирам, че имате много улики срещу двамата убити, макар вече да е твърде късно. Все още не съм сигурен, че схващам ясно връзката с Холидей.

Кунео възбудено барабанеше по бедрата си.

— Ваша чест, той ги е убил предишната нощ. Другият убит, Крийд, го посочи наред с тези двамата за убийството и грабежа в магазина на Силвърман. Сто процента съм сигурен, че в апартамента му ще открием нещо, което ще го свърже с четири убийства. Този човек трябва да бъде прибран на топло.

— Но за да получите заповед за обиск, ви трябва основателен мотив за извършване на престъплението. Знаете добре това. Не мисля, че засега разполагате с нещо, което да отговаря на тези критерии.

— Ваша чест — подхвана Ръсел и докосна ръката на партньора си, за да спре нервните тикове. Като пълна противоположност на напрегнатостта на Кунео, той се облегна спокойно на стола си и качи единия си крак върху коляното на другия. — Аз лично чух как Мат Крийд със сигурност разпозна тримата мъже, ограбили и убили господин Силвърман, като Клинт Тери, Ранди Уилс и Джон Холидей. — Ръсел посочи към заповедта в ръцете на съдията. — Както е отбелязано в клетвената декларация, в апартамента на Тери и Уилс открихме банкноти, белязани по типичния за Силвърман начин. Ще търсим такива и в дома на Холидей. Знаем, че са били заедно.

Съдията постоя мълчаливо, като хапеше вътрешната страна на бузата си. Накрая присви очи и се наведе напред.

— Инспектор Ръсел, значи сте чул със собствените си уши как Мат Крийд е идентифицирал заподозрените?

— Да, сър.

— Инспектор Кунео, питам ви същото.

— Да, ваша чест.

Томасино кимна.

— Добре. Молбата за обиск не е чак толкова издържана, колкото трябва да бъде. Искам и двамата да напишете това, което казахте, да го подпишете и да попълните датата. Ще сметна това за достатъчно.

Той се наведе силно напред и сложи заповедта за обиск на масичката между тях. Скърцането на химикалката бе единственият звук, който се чуваше в стаята.

 

 

Холидей звънна в апартамента на Мишел от „Ноев ковчег“. Тя щеше да пише за някакъв ресторант на улица „Честнат“ и двамата възнамеряваха да отидат да обядват там заедно, но сега това беше невъзможно. Каза й, че Клинт още не се е появил и той самият ще трябва да поеме и дневната смяна. Щеше да отиде при нея късно вечерта, след като затвори. Попита я — понеже ресторантът се намираше близо до дома му, — дали има нещо против да се отбие и да му вземе чиста риза и някакво бельо оттам. Можеше да затвори по-скоро и да дойде при нея по-рано, ако му спестеше дългата разходка пеш или с автобуса до неговия апартамент. Бе загубил колата си на покер, после бе открил, че кола изобщо не му е необходима, за да живее нормално, тъй като и без това се движеше в сравнително тесен периметър. През повечето дни просто отиваше на работа — от „Честнат“ до „Тейлър“ или „Мейсън“, после надолу по „О’Фаръл“. Не бяха повече от три километра, а стръмните улици му осигуряваха раздвижването, от което имаше отчайваща нужда.

Така че следобед, някъде между два и три, Мишел се изкачваше по стълбите към апартамента му. Живееше на улица „Каса“ в квартал Марина от петнайсет години. Бяха купили жилището с Ема и живяха заедно през трите си години брак. В изблик на фискална почтеност младата двойка бе купила ипотечна застраховка по време на бременността на Ема и затова след смъртта й апартаментът бе напълно изплатен. Джон все още имаше чувството, че домът му е обитаван от призраци, и гледаше да стои там колкото може по-малко, въпреки че, както бе казал на Мишел, съзнаваше необходимостта да задържи жилището. Не можеше да си позволи да наеме подобно или дори много по-скромно жилище. Това бе едно от малкото неща, които си бяха лично негови. Както и барът. Част от неговия живот.

В основата на стълбите имаше три вестника и Мишел ги носеше в ръка, когато стигна до горната площадка и забеляза, че вратата е отворена. Тя я побутна колебливо и вратата се открехна още няколко сантиметра. Чу мъжки гласове и шум от стъпки.

— Ехо! Кой е вътре? — напевно извика тя.

Гласовете заглъхнаха, чу се шум от приближаващи се стъпки. Вратата се отвори изцяло. Добре облечен и спретнат чернокож мъж застана срещу нея намръщен.

— Какво искате?

— Джон вкъщи ли е? Кой сте вие? — попита го тя.

Мъжът извади портфейла си и показа значката. Друг мъж, бял, застана в антрето зад него.

— Аз съм инспектор Линкълн Ръсел, а това е партньорът ми Дан Кунео. От отдел „Убийства“ сме.

— Убийства ли? — тя отстъпи назад. — Добре ли е Джон?

— Става въпрос за Джон Холидей, нали? Да, госпожо, доколкото знаем, е добре.

— Тогава какво правите тук?

— Претърсваме апартамента му — инспектор Ръсел бръкна в джоба си и извади някакъв лист, — имаме заповед за обиск.

Другият пристъпи напред.

— Докато се опознаваме, може ли да видя някакъв документ за самоличност, ако обичате?

— Моите документи?

— Да, госпожо. Ако не възразявате.

Думите му не прозвучаха като молба, която може да отхвърли. Мишел объркана дръпна чантата си, изпусна и разпиля вестниците около изтривалка. Накрая успя да намери шофьорската си книжка. Подаде я на Ръсел, тъй като бе по-близо до нея. Той я погледна, показа я на партньора си и й я върна.

— Добре, госпожо Майер, ще ни кажете ли защо сте тук?

Мишел се опитваше да мисли колкото е възможно по-бързо, без да се издава.

— Опитвам се да се свържа с Джон, но понеже той не се обажда, реших да се отбия и да му оставя съобщение на вратата. Заминавам за няколко дни, а той винаги ми наглежда котките, когато отсъствам. — Чувстваше, че леко заеква, но реши, че това може би не е чак толкова лошо. — Много е грижовен към тях. Никога не ги забравя. Както и да е. Като дойдох, видях вестниците до стълбите и реших да ги кача горе. После забелязах, че вратата е открехната и аз… Е, вие знаете какво стана. — Гласът й съвсем заглъхна. — Извинете, че ви прекъснах…

Чернокожият инспектор се обърна към партньора си, после отново към нея.

— Нямате представа къде е господин Холидей, така ли?

— Не. Затова и дойдох. Да видя дали… — После ги погледна умолително: — Той в беда ли е?

Кунео пристъпи напред.

— Може би ще се наложи да си намерите друг човек за котките. Ако се появи, ще се погрижим да получи вестниците.

С тези думи тя бе свободна да си върви. Не можеше да повярва, но ако запазеше спокойствие, щяха да я оставят да си отиде.

— Добре тогава.

Мишел си наложи да поостане още малко, после вдигна плахо ръка, сякаш се чудеше дали е учтиво да помаха за сбогом.

— Съжалявам, че ви обезпокоих. Довиждане.

 

 

— И така… какво? — попита Джърсън. Тримата бяха в кабинета му, седнали в кръг. Вратата бе затворена. — Оставихте му копието от заповедта, лепнато на входната врата?

— Да, сър.

— Не искам някаква техническа грешка да провали всичко.

— Да, сър. И ние не искаме да стане така. Беше обиск като по учебник — отвърна Кунео.

— И къде намерихте това? Просто си лежеше на пода?

Той имаше предвид трите найлонови торбички, които инспекторите бяха донесли — късметът им наистина бе невероятен. В банята на Холидей едно от чекмеджетата под чешмата им се видя по-плитко от плота над него. След като го извади, Ръсел откри зад него стара червеникава кожена кесия, натъпкана до пръсване с различни банкноти на обща стойност повече от 3700 долара, всяка от които беше белязана с червена точка в горния десен ъгъл. И сякаш това не бе достатъчно, та почти в същия миг Кунео, който бе в спалнята, нададе вик, когато отвори една кутия на поличка в задната част на дрешника. Тя издрънча, когато я взе, и Кунео намери вътре седем пръстена — пет от тях бяха дамски годежни пръстени с големи диаманти, два бяха мъжки. Единият от мъжките пръстени бе наистина забележителен — беше инкрустиран, както предположиха инспекторите, с огромен, блестящ сапфир. Два от пръстените, включително този със сапфира, още бяха с етикетчета с цената, прикрепена към тях с тънка бяла нишка. Етикетите също бяха с червени точици — явно поставени от Силвърман.

Кунео кимна.

— Говорихме си за това по пътя насам. Ако бях по-скептичен, нямаше да повярвам, че всичко се нарежда така добре от само себе си.

— Ти си по-скептичен, Дан — отвърна партньорът му, а после се обърна към Джърсън: — Не си лежеше ей така, на пода, сър. Холидей беше ги скрил. Но не достатъчно добре.

— Не ме разбирай погрешно — каза Кунео. — Не се оплаквам. Ще го приема. Това е компенсация за всички случаи, когато нещата не вървят. Просто е много необичайно. Изкушавам се да отида и да си купя лотариен билет.

Джърсън кимна.

— И Томасино е подписал за обиска?

— Да, сър — отговори Ръсел.

— Добре, предлагам ви сега да се върнете веднага при него…

— В съдебната зала е — каза Кунео.

— Прекъснете Негова Чест — отговори Джърсън. — Обещавам, че няма да се обиди. Напишете си заповед за задържане и му покажете какво сте открили благодарение на неговата прозорливост. Ще осмислите деня му. Имате ли някаква представа къде е господин Холидей в момента?

— Дан се обади в „Ноев ковчег“ от апартамента му веднага щом открихме всичко това. Когато отговори мъжки глас, затворихме. Едва ли знае колко сме напреднали. Достатъчно, за да го арестуваме. Няма кой друг да е на бара освен него. Другият барман е мъртъв.

— Да. Правилно. Тогава, щом съдията подпише заповедта, отивате веднага и го прибирате, нали? Имате ли нужда от подкрепление?

— Ще се справим и сами, сър. Едва ли ще ни създава неприятности — отвърна Кунео.

Джърсън се замисли за миг.

— Добре, но действайте по правилата.

— Разбира се, сър — кимна Ръсел, — разбира се.

 

 

— Глицки. „Заплати“.

Винаги потрепваше при споменаването на тази дума.

— Пак е Бари Джърсън, лейтенанте.

— Да, сър — каза Глицки с равен тон. — Какво мога да направя за вас?

— Първо, исках да ви се извиня, че бях толкова сприхав онзи ден. Не ви виня, че се интересувате от случая Силвърман. Разбира се, че сте заинтересуван. Аз не бях в час.

— Благодаря. И второ?

Резкият отговор сепна Джърсън, но той бързо се съвзе.

— Второ, сигурно искате да узнаете, че Кунео и Ръсел свършиха невероятна работа през последните няколко дни. Мисля, че са стигнали до дъното на случая Силвърман. Най-малкото са открили достатъчно неща, които да предадете на баща си.

Внезапно равнодушието се изпари от гласа на Глицки.

— Слушам ви.

Джърсън го осведоми за откритите доказателства, които без никакво съмнение уличаваха Тери, Уилс и Холидей — револвера в чекмеджето на Тери, който безспорно и неопровержимо бе оръжието, с което бяха застреляни Силвърман и Крийд. Също така и белязаните с червени точки банкноти в апартамента на улица „Джоунс“ и в къщата близнак на Холидей близо до пристанището. Въпреки че лабораторията още не бе извършила анализа на веществото по обувката, Джърсън прибави за тежест и намерените в апартамента на Тери обувки и вероятната им връзка с убийството на Крийд. Спомена и предметите от заложната къща на Силвърман, открити в шкафа на Холидей. Случаят бе разрешен сто процента. Когато Джърсън свърши, Глицки въздъхна тежко.

— Това ли е всичко?

— Да.

— И Холидей е убил другите двама? Миналата нощ?

— Така изглежда. Няма друг начин. Томасино всеки момент ще издаде на Кунео и Ръсел заповед за арест. Тръгнаха да го приберат.

Няколко секунди бяха нужни на Глицки да осмисли новините. Основно правило в трийсетгодишния му живот като ченге беше, че уликите говорят сами по себе си, а в този случай те направо крещяха. Грешал е през цялото време, а намесата му навярно бе създала неприятности на добрите инспектори, работещи по случая. Може би в края на краищата мястото му наистина е тук, в паричния отдел, помисли си с горчивина той. Явно бе загубил остротата на преценките си. Той пое дълбоко дъх и бавно каза:

— В такъв случай аз съм този, който трябва да се извини. Явно съм преценил грешно Уейд Панос, щом той ви е насочил по следата, която ви доведе дотук.

— Това няма значение, Ейб — Глицки обърна внимание на обръщението, съвършено различно от „лейтенанте“, с което Джърсън бе започнал разговора. — Искал си да ми направиш услуга.

— Наистина е така.

— Вярвам ти. Някои от тези наемни ченгета… знаеш как е. Не са съвсем безукорни, ако мога така да се изразя. Но Панос разполагаше с нещо полезно този път. Трябва да сме доволни, че пожела да ни съдейства. Както и да е, ако занапред имаш нещо да споделиш, вратата ми е широко отворена за теб. Доста години си изкарал на това бюро. Бих бил пълен глупак, ако не се възползвам от опита ти.

— Благодаря, Бари. Задължен съм ти. Но сега нещата са в твоите ръце. Аз съм вън от играта.

— Може би. Но си оставям правото да се обърна към теб, ако оплета конците. Става ли?

— Става.

Когато затвори телефона, Глицки остана неподвижен, извърнат настрани от бюрото си, вперил поглед през прозореца към слънчевия следобед. Чу как вятърът свисти зад ъгъла на сградата. Въздъхна дълбоко. Въпреки милите думи, които си бяха разменили, Глицки почувства как горчивата истина се спуска над него като саван — в действителност кракът му никога повече нямаше да стъпи в отдел „Убийства“. На никого нямаше да се налага да го държи настрана. Това беше краят, свършеният факт.

След минута той завъртя стола си, стана и отиде в стаята с принтера, за да нагледа как върви отпечатването на фишовете със заплатите. Трябваше да са готови до утре сутринта. Това бе приоритетът му сега, най-важното му професионално задължение — да се погрижи фишовете да са готови навреме.