Джон Лескроарт
Първият закон (14)

12

Сградата на криминалната лаборатория в Сан Франциско, една от няколкото сгради в комплекса, построен от флота, бе наскоро ремонтирана и изглеждаше досущ като произведение на изкуството. В комплекса се помещаваха и тактическият отряд, и паркингът на бронираните коли на полицейското управление. Въпреки че местоположението на „Хънтърс Пойнт“ бе доста неудобно, в съседство със сградите на лабораторията се намираше отколешно малко заведение за бързо хранене, наречено „Даго Мерис“, което бе любимо място на служителите на закона.

Ръсел и Кунео бяха приключили обеда с Рой в „Джонс Грил“. После се бяха върнали до „Ноев ковчег“, отново бяха блъскали по вратите и бяха чакали безрезултатно навън още един час. Явно заведението нямаше да отвори днес, поне не преди да падне нощта. Накрая Кунео се отказа от седенето в засада и двамата инспектори се отправиха към квартал „Марина“, където живееше Холидей. На входната врата ги чакаше купчина стари вестници, които свидетелстваха, че от известно време стопанинът не се е прибирал вкъщи.

Ръсел не можеше да не се отбие в „Даго Мерис“. Така или иначе бяха вече тук. Нямаше да им отнеме повече от петнайсет минути. Щяха да разполагат с предостатъчно време да вземат от лабораторията резултатите от балистичната експертиза и да отидат пак до жилищната част на града, за да се заемат с безспорно свързаните убийства на Крийд и Силвърман. Да вземат съдебно разпореждане. Да посритат малко задници.

Докато минат през охраната, паркират и стигнат до рецепцията на лабораторията, изгубиха още петнайсет минути. Малка стая, в която имаше бюро, компютър, телефон и стъклена преграда откъм тях, закриваше гледката към самата лаборатория. Когато инспекторите влязоха във фоайето, на бюрото нямаше никой. Почакаха с надеждата, че някой ще се появи.

Кунео проточи врат, за да привлече някакво внимание. Извика силно за поздрав.

— А така! — отбеляза Ръсел. До вратата, която водеше навътре, имаше звънец и той го натисна. Тишина. Натисна го по-продължително. — Може би звъни някъде вътре.

— Ей, ей! Стига сте звънели! Идвам!

Вратата най-сетне се отвори и от нея излезе дребен, блед мъж на средна възраст в дочени панталони и карирана риза с копчета. Напряко на челото му падаше кичур тънка тъмна коса — ако имаше и съответните мустаци, щеше да бъде точно копие на Хитлер. Пластмасовата табелка на левия му джоб гласеше: „М. Лестър“. Господин Лестър се бе намръщил.

— По-спокойно, момчета? Какъв е проблемът?

Кунео посочи към празното бюро:

— Никой не охранява крепостта, това е всичко.

— Аха. Шери не е на работа днес. Съжалявам.

— Добре — рече Кунео, — дошли сме за една балистична експертиза. Убийство. Партньорът ми, Ръсел, я е отбелязал със знак „спешно“.

Лестър се намръщи още по-силно, когато се обърна към Ръсел:

— Писах ви по електронната поща.

— Нищо не съм получил.

Мъжът продължи да настоява:

— Изпратих отговора веднага. Няма и пет минути по-късно.

— Но не съм го получил — каза Ръсел. — За какво ставаше дума?

— За уликите ви. Питах дали не може да ги вземете, докато сте още в Палатата, и направо да ги донесете тук. Грипът ни мори. Половината персонал е в болнични. Няма кой да кара дори куриерската кола.

Кунео пое дълбоко дъх и каза пресилено спокойно:

— И така, понеже партньорът ми бе написал на писмото си: „Убийства — спешно“, а не отговори на твоето съобщение, ти повика патрулна кола или куриер, който да донесе до лабораторията важните улики, за да могат резултатите от балистиката да излязат навреме, а може би и за да бъдат спасени един-два човешки живота или най-малкото няколко отрепки да бъдат прибрани на топло. Направи точно това, нали? Кажи ми, че си направил точно това.

 

 

Независимо че опитът им да получат резултатите от балистиката излезе неуспешен, Кунео напомни на Ръсел, че с цената на всички усилия трябва да намерят Джон Холидей и да си поговорят с него. Възможно е да се бе появил в „Ноев ковчег“, след като те си бяха тръгнали, и Кунео предложи за трети път днес да се върнат там и да опитат да го открият.

— Няма начин, Дан. Избягал е.

— Не съм съгласен.

— Защо не? Не ходи на работа. Апартаментът му е изоставен. Знае, че е заподозрян заедно с Тери и Уилс по случая Силвърман. На негово място отдавна да съм си обрал крушите.

— Да, но ако си спомняш, Рой Панос каза, че е говорил с него снощи. Наминал в „Ноев ковчег“ и видял Холидей на бара. Нищо не се е променило от снощи.

— Само дето Крийд беше застрелян. Все пак е нещо.

Кунео го погледна.

— Съгласен. Но ако Холидей е работел на бара, както твърди Рой, значи той не е убил Крийд. Знае, че не го търсим за това. И щом не е избягал след Силвърман, няма причина да избяга и сега.

Това накара Ръсел да замълчи в разстояние на половин пресечка.

— Не ме разбирай погрешно — каза той накрая. — Аз горя от желание да се върнем в жилищния квартал и да си поговорим с него, но след като нямаме резултати от балистиката, за какво по-точно ще си приказваме? Особено ако не е замесен в убийството на Крийд?

— Не съм казвал, че не е замесен. Просто не той е дръпнал спусъка. Остават обаче Тери и Уилс. В този случай Тери е стрелял и двата пъти. Може да споменем пред Холидей евентуално за някакъв имунитет, ако ги предаде; току-виж клъвнал.

— Ако е тук.

— Дори да не е, все ще научим нещо. Може би ще ни се удаде случай да си поговорим пак с Тери.

— А ако е там, ние сме му приятели.

— Точно така. Даваме му шанс — каза Кунео.

 

 

Ранди Уилс провери червилото си на огледалото в банята на апартамента си. Беше се изкъпал и се бе обръснал целия преди по-малко от час. Сведе очи, поприглади полата си и пак погледна в огледалото. За щастие никога не бе имал гъста брада; с едно избръсване и малко фон дьо тен заприличваше на много хубава жена с нежна кожа и искрящ поглед, с деликатен нос и брадичка. Носеше буйна кестенява перука, която изглеждаше като истинска коса. Черно поло прикриваше адамовата му ябълка — единствена тя можеше да издаде, че не е това, което изглежда.

Навън се здрачаваше. Задният прозорец на спалнята пропускаше нежния следобеден сумрак и Ранди огледа помещението и двете предни стаи — кухнята и дневната — с чувство, което граничеше с пълно задоволство.

Двамата с Клинт обитаваха партерен апартамент на улица „Джоунс“, на по-малко от четвърт миля от „Ноев ковчег“. Отвън не изглеждаше нищо особено, но те го бяха превърнали в приятен дом — най-хубавото място, където Ранди бе живял, откакто беше напуснал Ню Мексико на шестнайсет години.

На входа на „Ноев ковчег“ Ранди за миг зае съблазнителна поза — скърши кръст и изпъчи гърди. Клинт, разбира се, бе зад бара, разговаряше с двама от клиентите си. Когато погледна към него, нищо в погледа му не издаде, че го е разпознал. Само му кимна приятелски, като че Ранди бе просто поредния клиент. Възможно ли бе наистина да не го е разпознал? Нима беше чак толкова красив тази вечер?

Приседна на високото столче до един от другите клиенти и се облегна на бара.

— Здрасти, Клинт — поздрави Ранди. — Една водка, моля.

Клиентът до него, мъж с пълно лице, го изгледа втренчено. Другият — чернокож — се наведе към Клинт.

— Кой е приятелят ти, Клинт?

Ранди раздаде усмивки на всички и ги погледна в очите. Подаде ръка на мъжа, който бе по-близо до него.

— Аз съм Ранди Уилс — каза той с възможно най-женствен глас. — Ранди с „и“ накрая. — След това подаде ръка на другия мъж: — Здравей.

Тъкмо Клинт ще поревнува, помисли си той. Но Клинт само наведе очи и поклати глава. За изненада на Ранди мъжът с пълното лице не пое протегнатата му ръка. Вместо това му показа значката си, представи се и му каза името на своя партньор. Клинт се пресегна през бара и сложи длан върху ръката на Ранди.

— Съжалявам — каза той. — Току-що се появиха. Търсят Джон.

— Защо? Какво е направил? — обърна се Ранди към двамата инспектори.

— Искаме да говорим с него — каза Ръсел. — Разбрахме, че снощи е бил на работа.

— Точно така — отвърна Тери.

— Но тази вечер на работа си ти?

— За още час-два. След това идва Джон.

— Тази вечер ли? — попита Кунео. — Мислех си, че работи предимно денем.

— Предимно, да. Но зависи. Работното ни време е гъвкаво.

— Браво на вас — рече Ръсел. — Та значи ти не си бил тук снощи?

— Не, вече ви казах, че ние…

Кунео го прекъсна:

— Да, каза ни. — После се обърна към Ранди: — Говорехме с Клинт какво е правил предната вечер. Искам да те попитам същото. Какво прави ти?

Клинт се опита да му каже нещо, но Ръсел се наведе напред и размаха предупредително пръст.

— Без подсказване, моля!

— Аз ли какво правих? — Ранди погледна към Клинт, който кимна едва забележимо. — Кога? Снощи?

— Точно така. Снощи — каза Кунео.

Очите му се насочиха над бара към Клинт.

— Бях с него. Защо?

— Ще стигнем и до това — отвърна му Ръсел. — Засега искаме да знаем как точно сте прекарали миналата нощ. Освен ако няма някаква причина, която те възпира да ни разкажеш.

— Не. Нищо подобно. Че каква причина може да има? — каза Ранди и пак хвърли поглед към Клинт. — Така… първо вечеряхме у дома, после отидохме до „Финочио“ за шоуто. Бяхме заедно. Някога работех там. — На фона на възцарилото се студено мълчание той поясни: — Танцьор съм. Поне бях такъв.

— Много добре — отбеляза Кунео и се обърна към партньора си: — Имат си някакъв таен език.

Ръсел тутакси се обади:

— Разговаряхте ли с някого, докато бяхте във „Финочио“? По кое време беше това между другото?

— Не зная. Кога беше, Клинт. Единайсет, дванайсет? Някъде там.

— Без подсказване — повтори Кунео. — Партньорът ми те попита дали сте разговаряли с някого.

— Със сервитьора. Предполагам, че помни.

— Аха. И по кое време отидохте?

— Не мога да кажа точно. Наистина не си спомням.

— След десет?

— Може би. Вероятно е така. Защо? Какво се е случило снощи?

Кунео се обърна към Ръсел:

— Той иска да знае какво се е случило снощи. — После пак към Ранди: — Като че ли не знаеш — помощник от специалните патрули на име Мат Крийд е бил убит на три пресечки оттук.

Шокиран и ужасен, Тери извика:

— О, не! Не и Мат!

Кунео вдигна показалец към него.

— Спести ми тези глупости.

Той метна заплашителен поглед към партньора си и забарабани с пръсти по бара, като явно се опитваше да се овладее. След минута, все още борейки се със себе си, взе една чаша от стендера и я завъртя. Накрая се нахвърли на Ранди:

— Питам те още веднъж — какво прави снощи?

— Казах ви. Вечеряхме и отидохме да гледаме шоуто.

— И докога бяхте там? — притисна го Кунео.

— Къде?

Внезапно Кунео грабна една чаша и я запрати към шишетата зад бара, където всичко експлодира във фонтан от стъкла и звънтене.

— Разиграваш ме, а, принцесо? Разиграваш ме? Ще ти покажа аз на тебе!

Ръсел обаче бе скочил от мястото си, готов да се намеси, ако Кунео не успее да се овладее.

Тери се бе снишил, после бе отстъпил назад, а сега отново бе пристъпил напред и бе опрял на бара треперещите си ръце.

— Уверявам ви, господа. Нищо не сме направили. Наистина.

Един безкраен застинал миг на бара не се чуваше нищо, освен тежко дишане. После Ръсел се наведе и заби пръст в гърдите на Клинт Тери.

— Изобщо не сме свършили. Не напускайте града. Бъдете на място, където можем да ви намерим. — После се обърна към Кунео: — Да се махаме, преди някой да пострада.

 

 

Инспекторите убиха един час в сградата, където се помещаваха специалните части на Тендърлоин. Говориха с централата на Специалните патрули, за да проверят дали не се е появила някаква нова информация в участъка или от редовните полицейски патрули. Нищо.

Накрая, поуспокоени и твърдо решени да се доберат до Джон Холидей, те за кой ли път се върнаха в „Ноев ковчег“. Навън вече беше тъмно и в заведението имаше шестима клиенти. Тери и Уилс ги нямаше, а зад бара стоеше човек, който отговаряше на описанието на Джон Холидей. Преди да успеят да седнат, той вече бе поставил подложките за чаши пред тях.

— Добър вечер, господа инспектори — каза той. Още не бяха започнали, а той бе с едни гърди напред. — Какво ще пиете?

— Няма да пием — отвърна Кунео. Сложи значката си на бара и седна на високото столче. — Искаме да ни отговориш на няколко въпроса.

— Разбира се — усмихна се Джон. — Дайте ми само една минутка, може ли?

Той се упъти към другия край на бара, размени няколко думи с един от клиентите и извади бутилка бира от хладилника. Отвори я, наля в чашата и се върна при инспекторите.

— Лоша поличба е да оставиш клиентите в бара да жадуват — каза и пак се усмихна. — Сигурни ли сте, че нищо не искате? За сметка на заведението.

Кунео вече се бе настанил в стола, а пръстите и на двете му ръце барабаняха по плота.

— Забавляваш се, а?

Кимване.

— Всеки миг, инспекторе. Животът е кратък и няма генерална репетиция. Кажете сега какво мога да направя за вас.

— Можеш да отговориш на няколко въпроса. Като например къде си бил миналия четвъртък вечерта — каза Ръсел.

Холидей цъкна с език, сякаш бе дълбоко разочарован.

— А! Такива въпроси значи! Става дума за някакво престъпление, нали?

— Знаеш за какво става дума — прекъсна го Кунео.

— Не съм съвсем сигурен. Бях тук и работех на бара предната нощ, когато Мат Крийд е бил застрелян, следователно не става въпрос за това. За каквото и престъпление да става дума, съжалявам, но не мога да ви помогна.

— Нощта на миналия четвъртък — повтори Ръсел.

— По дяволите! Тъжно е наистина, защото зная отговора и на този въпрос и вие, струва ми се, ще го одобрите. Но адвокатът ми ме предупреди, че ще ме убие, ако започна да ви отговарям на въпроси за каквито и да е престъпни деяния, без преди това да съм му се обадил.

— Значи си говорил с адвоката си? — попита Ръсел. — И защо?

Холидей имаше подготвена усмивка за случая.

— Близки приятели сме. Говорим си по всяко време. Голяма работа е той. Дизмъс Харди. Знаете ли го?

— И той ти каза да не разговаряш с нас? — попита Кунео. — Че защо?

— Преди време имах проблеми със закона, затова смята, че това е по-добрата стратегия. Ако го няма адвоката ти, някои ченгета се възползват от случая. Няма да повярвате, но е така.

— Обади му се тогава — каза Кунео. — Кажи му да дойде.

— Бих го направил, но това е вечерта за жена му. Излизат всяка сряда. Само двамата. Казва, че това е тайната за щастливия му брак. Но и да дойде, пак няма да има полза — ще ми забрани да говоря с вас. Много е строг в това отношение.

— Колко пари загуби у Силвърман? — попита Кунео.

Холидей въздъхна.

— Не мога да ви кажа. Това е въпрос. Опа! Вижте това! Още един клиент с празна чаша. Връщам се след секунда. Не си тръгвайте.

Холидей отново се отправи към другия край на бара и изпълни две нови поръчки. Докато наливаше втората чаша, двамата инспектори се изнизаха покрай него.

— Беше ми приятно да си поговоря с вас — провикна се той след тях. — Приятна вечер!