Джон Лескроарт
Първият закон (5)

4

За инспекторите Дан Кунео и Линкълн Ръсел нощта се бе оказала дълга и бе привършила малко преди зазоряване, затова на следващата сутрин те се появиха на работа чак към десет часа. Когато пристигнаха, откриха, че като по чудо само след шест седмици са получили съвпадение на резултатите от ДНК теста по едно от най-важните си дела — за изнасилване и убийство, затова първата им спирка бе видеотеката, където работеше Шауон, на когото поставиха белезници. Когато приключиха с бумащината около ареста и бяха готови да се свържат с Уейд Панос, оставаше не повече от час дневна светлина. Въпреки че заради упорития дъжд светлината и сега не бе много.

Административните офиси на всички дейности на Панос не се намираха на територията на Трийсет и втори участък в центъра на града, а на няколко километра по на юг на ничия земя, в близост до почти неизползвани кейове и полуизоставени складове, простиращи се край брега под Чайна Бейсин. Кварталът включваше още един участък, Шейсет и трети. Той беше на светлинни години от модерните пристанища като залива Маккоуви, появили се до Бей Бридж заедно със съживяването на Ембаркадеро и поради притегателната сила на парка „Пакбъл“.

Кунео паркира до бордюра точно пред едноетажната кутийка с гипсова мазилка и с плосък покрив и провери още веднъж адреса.

— Възхищавам се на хора, които не прахосват пари за излишна парадност.

Нито еднокрилата стъклена врата, нито големия панорамен прозорец подсказваха какво се крие вътре — бяха матирани в черно и имаха вътрешни щори. На стената до входната врата позеленял месингов надпис съобщаваше, че сградата е седалище на Бизнес г…упи…овка УПГ. Кунео погледна към партньора си.

— Може би „Рото-Рутър“ са имали нужда от „р“-то и са го откраднали.

Ръсел нямаше представа какво има предвид партньорът му, но не възнамеряваше да пита. Той слезе от колата и се намираше на крачка зад Кунео, когато влязоха. Вътре бе по-просторно, отколкото изглеждаше отвън. Вратите на няколко кабинета се виждаха надолу по коридора зад добре обозначената рецепция. Хубава тъмноока млада жена, облечена в дебел бял пуловер с качулка, спря да работи на компютъра и се усмихна за поздрав.

— Мога ли да ви помогна?

— Абсолютно — каза Кунео, показвайки всичките си зъби.

Ръсел делово застана пред партньора си и се легитимира.

— Ние сме от отдел „Убийства“. Снощи говорихме с господин Панос в заложната къща на Сам Силвърман. Той ни очаква.

— А, да. Вие сте двамата джентълмени, които се обадиха по-рано, нали?

— Да, един от нас е — каза Кунео и после доуточни: — джентълмен.

— А! Това е добре. Напоследък джентълмените са дефицитна стока.

Кунео протегна ръка:

— Инспектор Дан Кунео. А това е инспектор Ръсел. Излишно е да ви казвам първото му име.

Тя пое ръката му.

— Лиз Балмър. Приятно ми е да се запознаем — рече и премести погледа си към Ръсел, — и с двамата. — После усмивката й изчезна и тя преглътна нервно. — Ще му съобщя, че сте тук.

 

 

Кабинетът му бе впечатляващ, издържан в делови стил. Стъклена преграда точно под тавана изпълняваше ролята на матиран прозорец и бе съчетана с голяма масичка за кафе пред дългия кожен диван до едната стена. Останалите мебели — няколко стола и още една малка кушетка — бяха от хром и кожа. Поставени в рамки снимки показваха Панос редом с куп знаменитости — кмета на Сан Франциско, полицейския комисар, двама сенатори, рок звезди и прочее — и заемаха почти цяла стена.

— Това са всички, които са идвали тук — каза Панос.

Кунео изучаваше списъка с играчите на покер у Силвърман. Той стоеше отстрани на огромното бюро на Панос и с два пръста барабанеше в ритъма на темата от „Бонанза“ по плота на масичката за кафе пред себе си.

— И адресите са тук — отбеляза той. — Много хубаво.

Панос кимна.

— Исках да ви спестя малко досадна работа.

Както и снощи той бе облечен в униформа. От голямата чаша с кафе до дясната му ръка се виеше пара.

— Единият от играчите е Ник Сефия — посочи той с пръст. — Ще го видите, той ми е племенник. Всъщност работеше при мен.

— Откога покерът е законен? — попита Ръсел.

— Да познавате някой от отдела за борба с порока, който има желание да се пребори с това? — попита Панос. — При положение, че много от тях играят. Както и да е, оказа се, че Ник познава всички, които са играли в сряда. Пет са, с него — шест. Което означава, че това е вашият щастлив ден.

Кунео спря да барабани.

— Как така?

Панос отпи от кафето.

— Просто няма да се наложи да разговаряте с всички.

Ръсел се премести напред към ръба на дивана.

— И как по-точно ще избегнем това?

— Започнете с Джон Холидей. Чували ли сте за него?

Кунео вдигна глава.

— Не и след Тумстоун. Чух, че е починал. — После добави: — Защо трябва да сме го чували?

— Имаше проблеми с правосъдието преди няколко години. Писаха по вестниците.

— Какво е направил? — попита Ръсел.

— Имаше аптека, „Холидей Дръгс“. Това нещо да ви подсеща?

Кунео погледна въпросително към Ръсел, после вдигна рамене:

— Не. И по-нататък?

— Стана му навик да изпълнява рецепти без много-много да се интересува дали са подписани от лекар, или не. Когато го надушиха, бяха записали на видеокасета хора, които си попълвали рецептите направо на тезгяха пред него.

— Кога точно е било това? Струва ми се, че ми е попадало нещо на тази тема — каза Ръсел.

Панос се замисли за кратко.

— Преди година, година и половина.

— Не е ли още в затвора? — попита Кунео.

— Изобщо не е ходил в затвора. Намери си мастит адвокат, който сключи извънсъдебно споразумение с прокуратурата, и обвинението бе сведено до нарушаване на професионалната етика. Осъдиха го на няколко часа общественополезен труд и му отнеха лиценза. Това е всичко. На практика се измъкна.

Кунео пак раздвижи пръсти. Увертюрата към „Вилхелм Тел“ — та да дум, та да дум, та да дум-дум дум.

— Мислите, че Холидей е стрелял?

— Казвам само, че можете да си спестите неприятности, ако поговорите първо с него. Ако успеете да го намерите трезвен. — Панос пак сръбна от кафето. — Брат ми Рой работи сега в Трийсет и втори. Може би ще ви бъде полезен.

— Вие продължавате да сте самата услужливост.

Ако Кунео целеше да раздразни Панос, опитът му се оказа безуспешен. Шефът на Специалния патрул не се обиди, само разпери ръце с дланите нагоре.

— Харесвах Сам Силвърман, инспекторе. Много го харесвах. Казвам ви просто, че с удоволствие ще ви предоставя всичко, което би ви помогнало да откриете убиеца. Ако не желаете, ваша воля.

— Как би могъл да ни помогне брат ви? — попита Ръсел.

— Рой ли? Той е помощник-патрул като Крийд снощи. Работи в района, познава играчите.

— Играчите на покер? — поинтересува се Ръсел.

— И тях. Но аз говорех по-общо. За цялата мрежа.

— Винаги ли е в Трийсет и втори?

Панос кимна към Кунео.

— Предимно. Харесва оживлението. Може да ви спести някои неприятности, това е. Знае къде да намерите Холидей, без да обикаляте много-много.

Кунео перна списъка с играчите.

— Защо точно Холидей? Нещо друго, освен далаверата с рецептите?

— Предишната вечер е загубил шест хиляди долара в магазина на Сам.

Тази цифра накара Ръсел да вдигне рязко глава.

— Шест хиляди?

— Така ми каза Ник.

— Дошъл е да играе с шест хиляди в джоба? — Кунео подсвирна.

Ръсел бе на същата вълна:

— Откъде има толкова пари?

— Има бар, „Ноев ковчег“ — каза Панос и посочи на север. — Пак в района на Трийсет и втори. Същинска дупка, но може би продават доста пиене. Както и да е, имал е тези пари в сряда и е загубил всичко.

— Знам го „Ноев ковчег“ — каза Кунео. — Дали брат ти не би се срещнал с нас, за да ни каже, каквото знае?

— Още сега ще му се обадя да уредя нещата — отвърна Панос.

— Шест хилядарки! — възкликна Ръсел още веднъж.

— Да, точно така — каза Панос. — Има мотив да си ги върне обратно. Не мислите ли?

 

 

Те караха обратно към центъра сред сумрачния дъждец. Въздухът бързо свистеше през редината между предните зъби на Кунео в ритъм с пръстите му, които барабаняха по волана. След десетина пресечки Ръсел не издържа и каза:

— Изследвали ли са те за свръхактивност, Дан?

Партньорът му го погледна.

— Не. Защо?

— Защото може би не го съзнаваш, но ти никога не спираш.

— Не спирам какво?

— Да издаваш звуци. Тананикаш, потропваш и така нататък.

— Така ли? Майтапиш ли се?

— Не. Наистина. Сега например правеше това — Ръсел му показа, — и потропваше по волана в същия ритъм.

— Така ли? Мислех си за онези с покера.

— Снощи беше „Volare“, а преди малко в кабинета на Панос — ту „Самотният рейнджър“, ту „Бонанза“, ту нещо с пръстите. — Ръсел повтори ритъма върху контролното табло. — Не че се оплаквам, но ти през цялото време правиш нещо подобно и се питах дали не би могъл да се контролираш.

Кунео ускори и мина през едно кръстовище. Погледна пак към Ръсел.

— През цялото време ли?

Ръсел се позамисли.

— Почти.

Кунео се намръщи.

— Мисля, че, както и ти каза, го правиш, когато съзнанието ти е заето с нещо друго. Когато сме само двамата — хубаво, но пред свидетели…

— Да, разбирам те.

Изминаха в мълчание още няколко пресечки. Накрая Кунео пак се обърна към своя партньор:

— Можем да си измислим някакъв сигнал, с който да ми даваш знак, че пак съм започнал. Да си подръпваш ухото или нещо такова.

— Да, бих могъл.

— А когато сме си само двамата, просто ми казвай.

— Не искам да те следя през цялото време.

— Напротив — ще ме следиш! Правиш ми услуга.

— Добре, ще видим.

Бяха изминали още няколко пресечки и бяха попаднали в подгизналото петъчно задръстване две-три пресечки на юг от улица „Маркет“, когато Ръсел отново се обади:

— Дан, пак го правиш. „Калифорнийски момичета“.

 

 

Клинт Тери надушваше неприятностите на мига. И този път ги усети веднага. Обикновено Рой Панос и сам стигаше, за да възникне някакъв проблем, а тази вечер беше с подкрепление. Без съмнение бяха ченгета, надушваше ги. Ченгетата винаги носеха със себе си неприятности.

Видя ги в огледалото на бара. Спряха до вратата и огледаха залата. Поспряха се там и размениха няколко думи. Направиха оглед на помещението с един-единствен използваем прозорец, който гледаше към салона за масажи „Парижко докосване“ на отсрещната страна на улицата. Другият прозорец бе покрит с шперплат. Столовете бяха закрепени неподвижно за пода. Барът бе целия набразден и покрит с прекалено много слоеве лак.

Клинт Тери бе висок около метър и деветдесет и тежеше близо сто и четирийсет килограма. Като млад бе почти звезда, тогава животът криеше прекрасни обещания. Като най-добрия американски защитник в Мичиган той бе изкарал половин сезон с „Пекърс“, преди двама от противниковия отбор да го бяха притиснали от двете страни и той да бе счупил на три места десния си крак, което, както се изрази Боб Костас по националната телевизия, бе адски готин номер. В шоупрограми като „Най-гадните моменти в американския футбол“ все още няколко пъти годишно излъчваха записа на последния миг от кариерата му на професионален състезател.

Когато бе на двайсет и четири и с кариерата му на футболист окончателно бе свършено, Тери се премести на западното крайбрежие, където никой не го познаваше, и се зае да изследва своята сексуалност. Бе дочул, че в Сан Франциско са по-толерантни към алтернативните модели на поведение, отколкото където и да било другаде, и това се оказа вярно. За да се издържа, започна работа като бияч в „Кондора“, стриптийз клуб в Норт Бийч. Нещата вървяха добре, докато почти три години по-късно, в неуместен изблик на ентусиазъм, той блъсна един чуждестранен турист прекалено силно и бе обвинен в убийство.

Сега бе на трийсет — закоравял престъпник, отлежал четирите си години във Фолсъм. Бе имал на разположение шестнайсет месеца, през които да се адаптира отново към живота извън решетките, и определено навън му бе харесало много повече. Имаше си партньор, когото обичаше, и не се нуждаеше от нищо повече. Работата като барман бе най-доброто, на което можеше да се надява, и той не искаше да я загуби.

Ченгетата най-сетне се добраха до едно свободно място на бара.

Тери почисти плота с хавлиена кърпа и сложи няколко подложки за чаши. Както винаги, когато говореше със служители на реда, стомахът му се разтуптя под ребрата, но той се постара да не му обръща внимание и пусна една усмивка.

— Привет, Рой. Какво ще желаете, господа?

Значките, безизразните делови лица — едното черно, другото бяло. Инспектори от „Убийства“.

— Търсим Джон Холидей. Знаеш ли къде е? — попита чернокожият.

— Не, сър. Не съм го виждал. Днес не се е мяркал.

— Кога за последен път си го виждал? — попита белият. Той бе взел своята подложка за чаши, държеше я в едната си ръка, а с пръстите на другата потропваше върху нея.

— Вчера, май. Когато отворихме. За какво ви е?

Рой Панос се наведе напред и облегна лакти на бара.

— Хайде да видим дали ще познаеш, Клинт. Ще ти задам гатанка. От какво, мислиш, се интересуват инспекторите от „Убийства“?

Тери си избърса ръцете в хавлиената кърпа и обходи с поглед бара. На дузина от двайсетте високи столчета имаше клиенти, а никой не проявяваше желание да му се допълни чашата.

— Нервен ли си, Клинт? — Беше пак белият, който не спираше да барабани по скапаната подложка. Изглеждаше доста напрегнат, може би самият той бе нервен.

— Не. — Клинт прокара кърпата по долния плот. — Просто работя.

— А, това беше другото — каза черният. — Надявахме се да ни отделиш минута, може би да отидем в офиса. Предполагам, че някъде отзад има стаичка.

— Да, но както вече казах… Искам да кажа, погледнете — каза той и посочи неопределено с ръка наоколо.

Белият тежко въздъхна и най-сетне върна подложката на мястото й.

— Значи не искаш да поговориш с нас?

Тери не успя добре да прикрие тревогата и страха в гласа си.

— Не исках да кажа това. Нали и сега си говорим. Какво ви интересува?

— Той иска да ни помогне, Дан — каза черното ченге. — Можем да кажем на надзорника му, че е готов да ни сътрудничи.

— Умен отговор — каза ченгето на име Дан с тон, който бе едновременно шеговит и неочаквано заплашителен. — Особено за бивш затворник. Вече съм убеден, че в крайна сметка затворите си вършат добре работата. — Дан не изпускаше от поглед партньора си. — Попитай го къде е бил снощи.

— Снощи? Тук бях. От шест до два.

— Дори не го бях попитал още — рече черният. — Виждаш ли? Доброволно си пее всичко. Господин Съдействие.

— Да — отвърна Дан, — но забеляза ли, че знае точно кое време ни интересува. После се обърна към Тери: — Какво ще кажеш по този въпрос, Клинт?

— Не ви разбирам. Попитахте къде съм бил снощи и ви казах. Бях тук.

— Значи не би могъл да бъдеш у Силвърман? — Зъбите на Дан просветнаха. — Чу ли за това?

Тери усети как капчици пот покриват челото му.

— Да, чух. Но май е била някаква банда.

— Не. Само трима са били — Дан му се усмихна. — Обаче нека се уточним. Ти не знаеше за какво сме дошли, нали? Дори когато разбра, че сме от „Убийства“. Но знаеше за Силвърман.

— Просто не направих връзката. И не може да е бил Джон. — Тери поклати глава и пак обърса долния плот. — Джон не би направил подобно нещо.

— Същия Джон Холидей, който е бил арестуван предната година, за него ли става въпрос? — попита Дан.

— Онова беше друго. А и той се отърва. Освен това няма нищо общо с насилие. Джон не би извършил нищо жестоко.

— Всъщност — намеси се черното ченге, — много е интересно, че пак заговори за Джон и спомена за жестокост, понеже ние не мислим, че той е убиецът. Той е мозъкът, това дочухме. Мозък с колосана якичка, която е отлетяла към южните страни.

— Да — съгласи се Дан и се намеси, без да даде възможност на Тери да осмисли чутото. — В действителност най-надеждният ни свидетел е един от колегите на Рой, който снощи е патрулирал в участъка. Как се казваше той, Рой?

Панос явно се наслаждаваше на всеки миг от разговора.

— Мат Крийд. Помниш го, нали, Клинт?

Той кимна.

— Преди барът ни беше клиент — обясни Рой.

Дан кимна, очевидно очарован от този урок по история, и каза:

— Мат твърди, че най-едрият от тримата е стрелял по Сам. Той е излязъл последен. Бил е едър като ръгбист.

Тери се облегна на долния плот. Краката му изневеряваха.

— Бях тук — рече той.

— Харесвам последователните сюжети — обяви щастливо Дан на другарите си. — Повтаря го за трети път, забелязахте ли, момчета? Никакво колебание. А това винаги е знак, че човекът казва истината.

Изведнъж той започна да си подсвирква основната тема на „Мостът на река Куай“. После спря по средата.

— Кой беше на работа преди шест?

Един от клиентите удари чашата си по бара.

— Барман! Спиш ли? Искам още едно!

През следващите няколко минути Тери изпълняваше поръчки и най-сетне успя да се върне при ченгетата, които не бяха помръднали от местата си.

— Знаеш ли, поразмислих. Бих искал чаша вода — каза Дан, а после, докато Тери я пълнеше, добави: — Та кой беше на работа до шест?

— Нали ви казах! Споменах, че Джон отвори заведението.

— Значи бе тук, когато ти пое смяната?

— Да, за няколко минути. Имаше среща.

— Среща? С кого?

— Не зная. Питайте него.

— Ще го питам, когато го видя. — Дан отпи от водата и изкара още няколко тона от „Река Куай“. Разпитът бе започнал и трябваше да продължи с пълна пара. — И Ранди ли беше тук?

Тери изгледа злобно Рой.

— Какво ви е надрънкал този?

— Нищо. Само че с Ранди сте неразделни. Че все сте заедно.

— Точно така.

— Май зае отбранителна позиция.

— Не е вярно. Просто Ранди няма нищо общо с това.

— С кое?

— С това, за което говорим. Силвърман.

— Не съм споменавал Силвърман. Попитах дали Ранди е бил тук снощи.

— Той няма нищо общо.

— За разлика от теб и Холидей?

— Не, не исках да кажа това. — Тери прокара ръка през косата си. — Слушайте, каквото и да е станало, не е бил Ранди.

— Той тук ли беше? — Младият бял мъж отново се наведе напред и се нахвърли върху него: — Не бъди глупак, Клинт. Ако Ранди е бил тук, той е твоето алиби. Помисли си за това.

— Вече ви казах, че беше тук.

— В действителност не си. Но сега го казваш.

Тери кимна:

— Бяхме сами тук, след като Джон излезе за час-два. Нямаше много хора, беше мудна нощ.

Дан се облегна назад толкова бързо, колкото се бе привел напред, усмихна се победоносно и разпери ръце.

— Така! Прекрасно! Точно от това имахме нужда. Ти, Ранди и Холидей тук, в шест вчера вечерта. Не беше чак толкова трудно, нали?

— Ранди живее с теб, нали? — включи се в играта черното ченге. — Дали си е вкъщи сега? Би ли могъл да ни дадеш адреса?

 

 

Когато излязоха от „Ноев ковчег“, двамата инспектори се спряха на тротоара отпред. Рой Панос бе отишъл до тоалетната и те го чакаха да излезе.

— Рой ми харесва — каза Кунео. — Брат му беше прав. Познава играчите.

Ръсел кимна назад към бара.

— Мислиш ли, че Тери е част от играта?

— Едно ще ти кажа — Рой мисли, че е.

— Би било прекалено лесно, нали? Първият човек, с когото говорим.

Кунео вдигна рамене.

— Чувал съм, че се случва.

— Обикновено не на нас.

Ухилване.

— Може би не още. Винаги има първи път. — Вратата на бара се отвори. — Е, Рой, мина чудесно. Благодаря.

— За мен беше удоволствие. Беше страхотно да ви наблюдавам как работите. Още минута и щеше да се разплаче.

— Изглеждаше малко нервен — рече Кунео.

— И аз щях да бъда.

— Защо, Рой? Мислиш, че той го е направил? Тери? — попита Ръсел.

Рой изчака секунда.

— Не споменахте ли, че стрелецът е бил едър мъж? Не го казахте само, за да го сплашите, нали?

Ръсел кимна.

— Така каза Крийд. Били са трима. Единият много едър.

Рой погледна първо единия, после другия и каза:

— Клинт не е дребен.

— Не, не е. — Кунео стрелна с поглед партньора си и пак се обърна към Рой. — А този Ранди? Приятелят на Клинт. И той ли е в играта с Холидей?

— Всичките са от един дол дренки. Отрепки — отвърна Рой.

— Дали Крийд ще разпознае Тери? — попита Кунео.

— Разбира се, от пръв поглед.

— Чудя се дали ще го идентифицира като човека, който е стрелял. Дали ще го разпознае сред други в редица?

— Струва си да проверим — отбеляза Ръсел.

— Много скоро ще разберем — каза Рой и си погледна часовника. — Ще бъде в района си след десет минути. В момента трябва да е в централата да се регистрира за дежурството. Ако искате да дойдете, аз също отивам дотам да сдам смяната. На четири пресечки е.

Мат Крийд наистина бе в централата и се подписваше, за да поеме нощното си дежурство за Специалния патрул. Той поздрави механично Рой, после хвърли поглед към двамата мъже с него и веднага ги разпозна. Заговори първо на Рой:

— А, пак за Силвърман, нали? — После се обърна към Кунео: — Е, успяхте ли да се доберете до нещо?

— Имаме предвид това-онова. Рой казва, че може би познаваш Клинт Тери.

Крийд вдигна въпросително вежди и Рой му обясни:

— Барманът в „Ноев ковчег“?

— А, да. Зная го. Защо? — попита Крийд.

— Снощи каза, че стрелецът е бил едър мъж. Тери е едър.

Изражението на Крийд отрази значението на този факт:

— Мислите, че той е убил Силвърман?

— Не знаем — отвърна Ръсел. — Проучваме тази възможност. Да си мяркал Тери предната нощ в „Ноев ковчег“, докато си обикалял района си?

Крийд поклати глава:

— Изобщо не съм надниквал вътре. Те вече не са ни клиенти.

— Но си минал край бара, нали? — попита Кунео. — Може би пет минути преди да стигнеш до магазина на Силвърман. Спомняш ли си дали беше отворено?

Младият се опита да си спомни, но накрая сви рамене, а по лицето му се изписа обезсърчение:

— Вратата е затворена, а прозорците са заковани. Ако е било отворено, вътре не се е вихрело парти, но това е всичко, което мога да ви кажа. Не видях някой да излиза или да влиза, но не мога да твърдя, че съм гледал внимателно. — Той срещна погледа на Кунео и попита. — Наистина ли мислите, че може да е бил Тери?

— Ти си преследвал извършителя. Надявахме се ти да ни кажеш.

— Каза, че стрелецът е бил едър — добави Ръсел. — Колкото Тери ли?

Крийд затвори очи за момент.

— Може би, но всичко стана много бързо и беше тъмно. Освен това се бях попикал от страх. Не мисля, че ще го разпозная сред други хора, ако това имате предвид.

И двамата инспектори останаха разочаровани и им пролича. Кунео обаче се върна на въпроса.

— Добре, но и не би го елиминирал, нали така?

— Не. Може и той да е бил.

— А така — каза Кунео.

— Но кои са останалите двама? — попита Крийд. — Сигурно си мислите за Ранди Уилс и Джон Холидей.

Кунео започна да издава странен цъкащ звук и заяви:

— Сега го мисля повече от преди. Какво те накара да се сетиш за тях?

— Често се движат заедно. Виждал съм ги да се мотаят наоколо.

— Холидей е играл покер у Силвърман — каза Ръсел.

Рой Панос кимаше начумерено:

— Загубил е шест хилядарки.

Кунео продължаваше с цъкането.

— Да си забелязал нещо у другите двама, което да изключва възможността да са те? Холидей и Уилс.

— Не. Но те не спряха да си поговорим. Може да са които и да е.

— Но може да са и тези двамата. Прав ли съм? — Кунео не искаше да изгуби нишката.

— Да, разбира се.

Цъкането спря.

— Добре тогава.

 

 

Дизмъс Харди слушаше по високоговорителя в кабинета си гласа на жена си и си записваше какво би могъл да купи от магазина на връщане от работа, ако иска да се представи като идеалния съпруг и да й спести разкарването. Обикновено пазаруваше тя. „Сейфуей“ бе само на две пресечки. Но сега, в дъжда, щеше да й се наложи да вземе колата и да търси ново място да паркира, което вероятно щеше да се окаже по-далеч от къщата им, отколкото бе магазинът.

— Не вероятно, а със сигурност — каза Харди. — Играя танца на победата всеки път, когато се добера по-близо от „Сейфуей“. Така че казвай списъка.

Записа си, когато тя приключи с дългата рецитация.

— Кафе, кашкавал, картофи, копър. Стоки, започващи със „к“, разбрах. Нещо друго?

Кратко затишие. После Франи каза:

— А! И кабарчета.

— Разбрано, Клара. Ще се видим след час.

Харди затвори телефона. Премести наскоро сложената в рамка снимка на жена си по-напред и по към средата на бюрото и й се порадва малко. Чертите на лицето му се посмекчиха, крайчетата на устните му леко се извиха в усмивка.

На снимката се виждаха главата и раменете на Франи. Направил я бе наскоро в дома им, в една неделна сутрин през циганското лято. За пръв път Ребека и Винсънт бяха прекарали предната вечер всеки у свои приятели, Франи тъкмо бе наместила кервана от стъклени слонове върху полицата над камината в дневната. На снимката очите й излъчваха палави искрици, усмивката й всеки момент щеше да разцъфне. Онова, което не се виждаше на снимката, бе, че те току-що бяха правили любов на пода на дневната, което определено не се случваше всеки ден. Фотоапаратът бе до креслото на Харди, той го беше грабнал, бе я извикал по име и я бе запечатал на лентата.

— Пак се занасяш по жена си, а?

Бяха го хванали на местопрестъплението.

— Изживяваме втора младост.

— Браво! — Дейвид Фрийман стоеше до вратата и държеше по една голяма чаша вино в двете си ръце. Той се придвижи предпазливо през кабинета, постави едната чаша на бюрото на Харди и я побутна към него. — „Шатоньоф дю Папе, Кюве де Женерасион“, деветдесет и девета. Прекалено добро е, за да не го споделиш с някого, а долу всички хлапета работят.

— Може би и аз работя.

Възрастният мъж поклати глава:

— Не е много вероятно по това време, в петък вечерта. Познавам те. Вече си приключил. — Той бе минал зад Харди. — А! Нова снимка. Наистина е много хубава. Обаче съм изненадан от факта, че ти е позволила да я показваш на публично място.

Харди се направи, че не разбира:

— Какво приказваш? Защо ще ми забранява?

Фрийман го изгледа съучастнически:

— Може би защото под това прекрасно и невинно лице се крие едно голо тяло?

Харди отдавна бе спрял да се учудва на прозорливостта на Фрийман. Но въпреки това…

— Как по дяволите…?

— Съвсем очевидно е за всеки истински ценител на голото женско тяло. — Фрийман посочи към чашата. — Опитай виното и ми кажи какво мислиш.

Харди се подчини.

— Много е хубаво, но ми се струва, че ми готвиш някаква епична неприятност. Имам само пет минути, ако си дошъл по работа и виното е само примамка.

Фрийман бавно и предпазливо седна на кушетката.

— Виното е безкористна почерпка от моя страна. В действителност имам новини от Дик Крол по случая Панос.

— Става ми все по-любим с всеки изминал ден.

— И на мен ми е завъртял главата. Особено след твоя принос.

— Не съм полагал специални усилия, Дейвид. Ейб и Джон Холидей свършиха работата — каза Харди.

Фрийман направи физиономия.

— Добре де, зная, че не го харесваш — продължи Харди. — Но трябва да си признаеш, че ни помага.

Думите му не отдаваха дължимото на Джон Холидей и двамата го знаеха. Холидей бе убеден, че някои от охранителите от УГП бяха участвали под прикритие, когато го бяха натопили и арестували, и бе решил да си отмъсти. През последните близо четири месеца той бе довел в кантората на Фрийман поне седем недоволни клиенти на УГП и/или жертви на корпорацията. Четирима от тях вече бяха повдигнали в съда обвинения, вариращи от измама и преднамерено нанасяне на емоционални щети до насилие и телесни повреди. Ответник по заведените дела бе, разбира се, Уейд, а също така брат му Рой, племенникът му Ник Сефия и още девет бивши и настоящи служители на УГП.

Глицки се бе сблъсквал с подобни слухове в Съдебната палата още по времето, когато работеше в „Убийства“ и още тогава бе осъзнал, че Панос е съмнителна личност, а организацията му е доста корумпирана. Така нареченото „увеличение на таксите“ на компанията през миналата година не бе нищо друго, освен зле прикрит рекет. Глицки знаеше, че няколко делови предприятия отначало се бяха отказали от услугите на охранителите на Трийсет и втори, но след като прозорците им бяха изпочупени, а стоките — откраднати, те се бяха върнали обратно в лоното на Панос. Двама души бяха нападнати, а котката пред един магазин — убита. Всички бяха подали жалби в полицейското управление, но после ги бяха оттеглили. Глицки, вече на новото си работно място, намираше за забавно да проследява тази документация и да открива потенциални ищци за своя приятел Диз. И без това не се занимаваше с нищо смислено. В крайна сметка бе дал на Харди всички имена и повечето хора се бяха присъединили към останалите ищци по делото.

Харди смяташе, че нещата се развиват доста благополучно за добрите момчета.

— Какво иска Крол? — попита той.

— Каза, че иска да поговорим още преди следващото изслушване на свидетели.

Харди вдигна рамене.

— Обясни ли му, че свидетелските показания са точно за това — всеки да има възможност да говори?

— Мисля, че да. Казах му, че можем да поговорим за всичко още този вторник, но той иска да го отложи, евентуално за началото на следващата година.

— И аз на негово място щях да искам същото. Ти какво му каза?

— Отказах, разбира се. — Фрийман почопли ухото си, зареял поглед нанякъде. Той вдигна чашата си, завъртя я и отпи от нея. — Имам усещането, че изпробва почвата за извънсъдебно споразумение.

Харди тъкмо се канеше да отпие, но не поднесе чашата към устата си, а я върна обратно на масата.

— Завели сме иск за трийсет милиона долара, Дейвид. Родни Кинг взе шест, а беше сам. Ние имаме четиринайсет ищци. Два милиона и отгоре на всеки. Какво изобщо би могъл да ни предложи Крол, за да привлече вниманието ни?

— Мисля, че той самият си задаваше този въпрос. Струва ми се, че е разговарял със застрахователната компания, която е отказала да плаща за злоумишлени деяния. Да не говорим за наказателните постановления, които ние ще докараме докъм шест или осем милиона, а те отново нямат застрахователно покритие. Ако спечелим, Панос ще фалира.

— Каквато беше и целта.

— И все още е.

— Той спомена ли сума?

— Не беше многословен.

— Но?

— Но ще ни предложи да променим иска и Панос да отговаря само за небрежност, а не за умишлено правонарушение. Тогава застрахователната компания ще е длъжна да възмезди щетите, които ние ще нанесем.

— Че защо пък да правим това? За да им помогнем да се измъкнат?

— Искаше да разговаряме за това преди изслушването на свидетели. Предполагам, че той ще предложи да хвърли вината върху общината, да ни даде точни данни за полицейското управление и за неговата престъпна небрежност по отношение на контрола на служителите в Специалните патрули, което ще налее вода в нашата мелница, а в замяна той ще получи застрахователно покритие на това, което ни бъде присъдено.

— Ама че долнопробно!

— Да. Но не е глупаво. Ако ние бяхме също толкова долнопробни, това щеше да е един много добър трик.

— Нека обаче ние да не бъдем долнопробни. Ти какво ще кажеш?

— Съгласен. Но това все пак не е лоша стратегия. И ще бъде още по-добра, ако той смята да предложи споразумение директно на нас за, да речем, по четвърт милион на всеки ищец, което прави три и половина общо, една трета от които за мен и теб, а всичко плаща застрахователна компания. Панос излиза от цялата работа, ухаещ на трендафил, а ние — с пълни джобове. Общината е самозастрахована, така че разноските й са покрити. Всички печелят.

Харди хареса схемата, но поклати глава:

— Аз обаче не мисля така. Неговите застрахователи трябва да се съгласят, само че защо да го правят?

— Може би самият Панос има парите. В брой.

— А това далеч няма да означава, че ще ухае на трендафил. Ще бъде на загуба с повече от три милиона.

— Но поне ще остане в бизнеса. Договаряме се, подписваме декларации за поверителност, той си вдига таксите и пак е на печалба.

Харди мрачно кимна:

— Толкова е красиво, че чак ми се доплаква. И всичко, което ще трябва да направим, е да променим по някоя дума тук-таме?

— Да.

— Точно както от „виновен“ до „невинен“. Една дума. — За миг Харди се почуди дали всъщност Фрийман не обмисля предложение, което Крол в действителност никога не бе изричал и което може би дори не му бе минавало през ума. — Изкушава ли те? — попита той.

Фрийман разплиска виното, навря нос в чашата, измъкна го и кимна:

— Естествено. Нямаше да представлява никаква етична дилема, ако не ме изкушаваше. Но делото е наполовина твое и аз съм длъжен да призная, че според мен това е една стабилна, прагматична и недотам незаконна стратегия. Ако не я използваме, ще ни бъде далеч по-трудно да спечелим.

Харди последва примера на Фрийман и поразклати чашата си.

— Значи решението зависи и от мен, така ли?

— Така трябва да бъде.

— Дай ми една минута — каза Харди. — Колко ще спечеля аз?

— Крол не ми даде точни цифри. Но ако с предположението за три и половина милиона съм близо до неговите намерения, а мога да се обзаложа, че съм, тогава ти получаваш около половин милион преди облагането с данъци.

В стаята се възцари мълчание.

— Колкото за две години работа — обади се Харди.

— Най-малко.

Устните на Харди потрепнаха. Той тежко издиша.

— За протокола — аз съм съблазнен от идеята. — Той постави чашата си на масата, отиде до прозореца, отмести щорите и се загледа за малко към улицата. Когато се обърна, лицето му бе неподвижно. — Добре. А сега, след като изяснихме това, майната им на тези копелета.