Джон Лескроарт
Първият закон (22)

19

В събота следобед Винсънт Харди отвори вратата на дома си и застана на входа на дневната, където баща му и Ейб Глицки говореха приглушено, явно обсъждаха нещо много сериозно. Носеше фланела с дълги ръкави с лика на Джери Райс от „Фортинайнърс“, маратонки и широки панталони до средата на прасеца. Но онова, което се набиваше в очи повече от дрехите му, беше калта по тях. Харди го погледна изморено и очаквателно, но в очите му се четеше най-вече зле прикрито нетърпение.

— Татко — каза Винсънт без предисловия, — трябва ми електрически трион.

Глицки, въпреки че явно не бе в настроение, се усмихна леко.

— Че на кого не му трябва електрически трион, Вин? На кого?

— Трион ли? — Гърбът на Харди още го болеше и той седеше изтегнат в креслото с вдигнати нагоре крака. — Трион?

— Всекиму се налага понякога — вметна Глицки.

На Винсънт явно не му беше до шеги.

— Може би, но на мен ми трябва сега. Наистина ни трябва, татко.

— За какво? — попита Харди.

— Да режем разни работи.

— Аха — намеси се Глицки, сякаш това слагаше точка на спора веднъж завинаги. — А ти за какво мислеше, че му трябва, Диз? Едва ли можеш да правиш нещо друго с един трион.

— Виждал съм едни хлапета на Венис Бийч да жонглират с трион — каза Харди, — по-точно с трион, с топка за боулинг и с едно яйце. Беше впечатляващо. — После се обърна пак към сина си. — Какво искаш да режеш, Вин?

— Дървета, в парка — посочи той неопределено някъде навън. — Висят над страничните линии на футболното игрище.

— Какво игрище?

— В края на квартала. Където тренирахме за Малката лига.

Лицето на Харди се разкриви в болезнена гримаса, когато се надигна.

— Там няма футболно игрище.

— Има. Ние си го правим.

— И затова им трябва трион — намеси се Глицки. — Не е ли очевидно?

Харди много добре познаваше тренировъчния терен за Малката лига. Беше малка площадка вляво от елегантния и величествен вход на Двореца на почетния легион — една от главните туристически атракции на Сан Франциско. Харди бе част от местния контингент от татковци, които преди няколко години посетиха Комисията по парковете и помолиха един участък да се огради с мрежа, за да може децата им да разполагат с равно, тревисто място, където да тренират бейзбол. Комисията уважи искането им, но при условие, че за игрището ще бъде издадено сезонно разрешително — да се ползва няколко месеца през пролетта, а през останалото време да си остава неизползваема площ. Сега, съдейки по вида на сина си, Харди можеше да предположи, че мястото представлява в най-добрия случай една кална дупка и децата се нуждаеха от трион, за да си отвоюват допълнителна територия.

Когато баща му най-сетне и след доста скърцане със зъби успя да обясни тъжната истина на Винсънт и той тръгна да съобщи новините на своите приятели и съотборници, Харди се отпусна назад в креслото, закри за малко лицето си с длани и въздъхна дълбоко.

— Та докъде бяхме стигнали?

— Даваш ли си сметка, че нито един от тримата ми синове не ми е казвал тези думи?

— Кои думи?

— „Татко, трябва ми трион“. Буца ми заседна в гърлото.

— Прекрасно изречение.

— Всеки баща трябва да го чуе поне веднъж в живота си. Та така… — театрално въздъхна Глицки, — поне чух твоето момче да го казва. Все пак е някакво утешение. Беше ли включен електрическият трион, с който са жонглирали онези от Венис?

— Да.

— И жонглираха с топка за боулинг и яйце? Яйцето твърдо ли беше сварено?

— Не зная. Предполагам.

— Ако не е било, представи си само… Щях да умра от удоволствие…

— Ейб — Харди протегна ръка, — моля те.

Усмивката изчезна от лицето на Глицки.

— Добре, но да знаеш, че в моя гараж има електрически трион, ако си промениш мнението и ти потрябва.

— Няма да си го променя. А сега може ли да изпуснем триона? — После, прочитайки мислите на Глицки, каза: — Недей.

Глицки се понамръщи. Харди подхвана:

— А що се отнася до другото… Още не мога да разбера кой е стрелял по нас, ако не го е направил Сефия.

— И си сигурен, че не е той?

— Бланка бе напълно убеден, когато говорих с него последния път. Каза, че се е поразтърсил и е звъннал на Сефия в Невада, където той бил от предната нощ. Така че не е стрелял той. Но тогава кой остава?

— Може би Уейд разполага и с други наемни стрелци.

Харди бе мислил само за това през последните двайсет и шест часа, които бяха минали от инцидента на Коит Тауър. Личеше си по изопнатото му, тревожно лице.

— Но какъв е смисълът да ме преследват? След като Фрийман е отстранен, аз не представлявам никаква заплаха…

— Може би не знаят това.

Гласът на Харди прозвуча по-остро:

— Значи мислиш, че трябва да им кажа, че съм вън от играта. Да се предам?

Глицки разпери ръце.

— Нищо не мисля. Моята теория е, че не са искали да пипнат теб. Искали са Холидей.

— И как са разбрали, че ще бъде там?

— А как са разбрали, че ти си там? Някой те е проследил, непрекъснато се случва. Опашката ти разбира, че си се запътил към Коит Тауър, обажда се на тежката артилерия в сивия седан и те пристигат на мястото след двайсет минути. После — много съжаляваме, нищо лично. Но късметът им изневерява и свидетелят остава жив.

— Може би. Но как стоят нещата с Бланка? Искам да кажа — в ранния следобед той беше идеалното ченге. Искаше да научи всичко, което зная. Впечатления, подозрения и прочее. Говорихме си за Дейвид, че трябва да изпреварим тези кретени… Както и да е, само че след три часа той е съвсем различен човек.

— Може междувременно да е обядвал в ресторанта на Лу и да го е заболял корема.

Харди продължи:

— Знаел, че не е бил Сефия. Освен това не можел да погне Панос, ако не разполага с някаква веществена улика. После ме попита как така не съм споменал пред него, че съм бил с Холидей на Коит. Не съм ли допуснал, че това е от значение? И аз изведнъж се оказвам злодеят. Измислям си всичко, за да му разваля деня. Искаше ми се да му кажа: „Хей, забрави ли, че стреляха по мен? Аз съм жертвата“. Както и да е, накрая той ми казва, че ще се обади, ако изскочи нещо, но аз не тръпна в очакване.

— И вероятно добре правиш. — Глицки стана, отиде до камината и поразмести някои от стъклените слончета на полицата над нея. — И какъв е следващият ти ход?

— Затова ти се обадих. Въпреки че ми е трудно да си го призная, имам нужда от съвет.

— Стратегически?

— Емоционален, философски, стратегически, все ми е едно — отвърна Харди и се изправи с мъка, като завъртя рамо, за да надмогне болката. — Потрошиха колата ми в сряда, стреляха по мен в петък. Честно да ти кажа, малко съм притеснен.

Глицки се взря навън през щорите на прозореца. Една вена туптеше на слепоочието му. Опита се гласът му да звучи спокойно:

— Все пак ми се струва, че не става въпрос за теб, а за приятеля ти — Холидей.

— В сряда ставаше въпрос за моята кола, Ейб. Холидей го нямаше никакъв.

— В крайна сметка може и да е било случайност. Вандалщина.

— Да, като с Дейвид. — Харди замълча за миг и каза: — Стига, Ейб! Две нападения за три дни. Знаеш, че не е било случайност. Искам да проумея какво става. Не ми харесва да преследват мен и още по-малко семейството ми. Кара ме да се чувствам напрегнат. Снощи и двете ни деца плакаха, Франи мисли да не ги пращаме на училище и да заминем някъде за седмица-две.

Глицки само кимна.

— Какво? — попита Харди.

— Вече го каза. Ако си напълно сигурен, че е бил Панос…

— Разбира се, че е Панос! Който и да е бил мишената — аз или Холидей, — зад това стои Панос.

— Тогава трябва да кажеш на Дик Крол, че излизаш от играта. Поне докато Фрийман не се изправи отново на крака. Обясни му ситуацията, без да го заплашваш и без да отправяш обвинения към него или клиента му, ако това влиза в професионалната ти стратегия. Така ще се измъкнеш от положението. Прав ли съм?

— До известна степен. Може би.

— Добре. А междувременно си оправи отношенията с Бланка. Разбери какво се е случило. Най-вероятно е някакво недоразумение — знаеш как реагират ченгетата, ако им се стори, че не си напълно честен с тях. Извини се. После, разбира се, накарай Холидей да се предаде.

— Няма начин.

Глицки присви устни.

— Пак прословутата ти гъвкавост!

— Той не иска да се върне в затвора, Ейб. Веднъж вече е бил там и не му е харесало. Мисли, че Панос ще го убие.

— В затвора? — Глицки отвърна с лаещ смях. — Това е глупаво и ти го знаеш, Диз. Уейд може и да е големият лош вълк на улицата, но в крайна сметка той си остава едно наемно ченге. Няма тайни агенти в затвора, които да работят за него и да изпълняват желанията му. Имай ми вяра. Истината е, че ако някой се опитва да пречука клиента ти, той ще е в по-голяма безопасност в затвора, отколкото на улицата.

— И после какво?

— Как така после какво?

— Искам да кажа — след като се откажа от процеса и Джон влезе в затвора. Какво излиза? Че те печелят?

— За къде си се разбързал? Изчакай нещата да се поуталожат, виж какво ще стане с Фрийман, намери си нови партньори, които да ти помагат за делото по-нататък. Що се отнася до Холидей, натисни за бърз процес и го изкарай от затвора на базата на доказателства. Нали твърдиш, че има алиби за всички убийства? Ако е така, ще бъде свободен веднага след предварителното гледане на делото.

— И ще се озове отново на улицата, където пак ще се опитат да го пипнат.

Глицки се усмихна за втори път този ден — личен рекорд.

— Не може и двете, Диз — той е на сигурно място или на улицата, или в затвора.

— Какво ще кажеш за нито едно от двете? Който и да е извършил убийствата, иска да му ги припише. Ако той умре и предвид уликите, открити в апартамента му, случаят приключва.

Глицки се приближи до стола и погледна към приятеля си.

— Понеже наскоро си изживял психологическа травма и не ми се искаше да те тревожа, избягвах да говоря по темата за дребния, но заплетен проблем с уликите.

Харди присви очи.

— Ейб, кълна ти се, че вчера някой стреля по нас. Наистина. Не се шегувам.

Глицки се направи на изненадан.

— Не се съмнявам. Но какво общо има това с…?

— Някой е подхвърлил тези улики. Свикни с тази мисъл. Това е истината. И е специалитет на Ник Сефия.

— Значи отсъствието му от града е много лошо стечение на обстоятелствата.

— Работя по въпроса.

— Добре — каза Глицки и отново стана на крака. Погледна часовника си. — Обади ми се, ако разбереш нещо. Обади се на Крол у дома, говори с клиента си. Бъди убедителен. Всичко може да се уреди до довечера.

 

 

Глицки отиде да вземе жена си и дъщеря си от там, където ги бе оставил — една книжарница на улица „Калифорния“. Представяха Съботен детски час, който Рейчъл харесваше много. А така и тримата бяха излезли от къщи, което също бе много добре. Трея караше, а Ейб се бе обърнал назад и пееше някакви безсмислени песнички на дъщеря си, гъделичкаше я и двамата се смееха. Трея сложи ръка на бедрото му.

— Защо си толкова радостен? Не че се оплаквам.

— Устоях на едно изкушение и сега съм опиянен от своята добродетелност.

Тя го изгледа.

— Браво! Изкушението в женски род ли беше?

Той сложи ръка върху нейната.

— За нищо на света. Диз бе много тактичен, но се опита да ме накара да проверя компетентността на настоящия екип в „Убийства“. Аз учтиво отказах.

— Какво е това? — попита Трея. — Да не е заразно? Първо баща ти, после Диз.

— Да. Но не мога да му се сърдя. С право е обезпокоен.

— И аз бих се безпокоила, но какво очаква, че можеш да направиш ти?

— Мисли, че са натопили Джон Холидей. Искаше да предам това нататък по веригата.

— На лейтенант Джърсън?

— Че на кого друг? — Той изсумтя: — Моят близък приятел Бари, който се вслушва във всяка моя дума. Казах на Диз, че това не е начинът. Щеше да се гордееш с мен, ако ме бе чула.

— Разбира се. Но все пак някой се опитва да открие кой е стрелял по него, нали?

— Абсолютно. Той е съобщил за нападението, така че не им остава друго, освен да търсят — каза Ейб и хвърли поглед към нея. — Какъв е проблемът?

— Стрелят по наши приятели. Това е доста сериозен проблем, не мислиш ли?

Той поклати глава.

— Не са се целили в Диз.

— Така ли? А какво щеше да стане, ако, да речем, в крайна сметка бяха убили Холидей?

— Как така какво щеше да стане? Щеше да е мъртъв и…

— И това щеше да е краят? Какво ще кажеш за другите убийства, които се предполага, че е извършил? Случаите ще бъдат приключени, така ли?

Глицки не отговори веднага.

— Не разбираш ли какво те питам? Безсмислен ли е въпросът ми?

Той кимна.

— Това се опитваше да ми обясни и Диз. Но не е сигурно, че е Панос или пък някой от обкръжението му.

— Но трябва да е бил някой, който е ходел у Силвърман, нали? Искам да кажа — парите, бижутата. А и младият мъж, с когото говори…

— Мат Крийд.

— Да. Той ти каза, че не е Холидей, нито пък неговите приятели, нали?

— Не точно. Каза, че не може да твърди със сигурност, че са били те.

— Но дали е успял да каже това на инспекторите от отдела? Имал ли е време, преди да го убият?

— Не зная.

— Може би си заслужава да провериш това.

Щяха да пазаруват и затова паркираха пред „Сейфуей“. Трея изключи двигателя, но Ейб не помръдна от мястото си. Стоеше и прокарваше показалец по белега си.

— Мислех, че не искаш да се замесвам в това. Не ми е това работата. Помниш ли?

— Зная. Помня — каза тя и след дълго мълчание добави: — Прав си. Просто се надявам, че някой наистина се опитва да открие кой е стрелял по Диз.

— Мога да поразпитам за това. Това не е свързано с „Убийства“.

— Няма да е зле.

Слязоха от колата и Рейчъл, която бе заспала в бебешкото столче, заиздава звуци на недоволство, когато Ейб се наведе, извади я навън, притисна я към себе си и започна нежно да я люлее. Трея вървеше на няколко крачки пред тях, а той говореше напевно, докато прекосяваха паркинга. Когато я сложиха на седалката в количката за продукти, тя отново се смееше щастливо и имитираше думите на баща си: „Ауу — еии“.

— Какво я учиш да казва? — попита усмихнато Трея.

Глицки погледна сериозно към жена си — запасът му от усмивки за деня бе изчерпан.

— Важни детски думички. И най-вече една.

— Коя?

— Електрически трион — отвърна той.

 

 

Нат си имаше собствен ключ и ги чакаше вътре. Още от алеята Трея и Ейб чуха похъркването, което означаваше, че Нат спи.

Бе на кушетката в дневната. Правилото гласеше, че не бива да го събуждат нарочно, но някой случаен шум обикновено вършеше работа, без да бъде сметнат за нещо нередно. Така че Ейб пусна диск с операта „Турандот“ с участието на средния му син Джейкъб. Това беше първият му запис и въпреки че Джейкъб пееше само в хора, Ейб се кълнеше, че може да различи гласа му. Музиката звучеше тихо, те сложиха Рейчъл в кошарката й с няколко играчки и започнаха да разопаковат покупките в кухнята и около нея.

Още не бяха приключили с първата чанта, когато Нат се появи на вратата — почесваше бялата си коса около своята ярмулке и дърпаше пуловера над колана на панталона си.

— Тази музика ме накара за момент да си помисля, че съм умрял и съм отишъл в рая — каза той.

— Звучи прекрасно, нали?

— Забележително.

— За Джейкъб ли говорите, момчета? — попита Трея. — Май не беше в това изпълнение.

Бащата и синът се спогледаха.

— Не го ли чуваш? — попита Нат, млъкна, заслуша се и посочи: — Ето!

— Аха — Трея се усмихна на свекъра си и се върна към покупките — Да.

— Не го чува — каза Ейб.

— Чувам го — настоя тя, — точно сред всичките тези гласове. Той наистина се откроява. — После заради съпруга си реши да поукраси малко нещата: — Сякаш е в съседната стая. В този момент нещо я сепна, тя се обърна и каза делово: — Я почакай! Днес е събота, Нат. Какво правиш тук? Има ли нещо?

Нат бе ортодоксален евреин и прекарваше доста време в синагогата. Приемаше сериозно всеки шабат и обикновено не напускаше дома си, освен за да отиде до синагогата, където оставаше до залез-слънце. Когато Трея го попита, лицето му остана безизразно за миг. После сякаш си припомни.

— А! Пак е заради Силвърман.

Ейб спря да изважда нещата от чантата.

— Какво има този път?

Нат вдигна рамене.

— Днес говорих със Сейди пред синагогата.

— Как е тя? Държи ли се? — попита Трея.

— Знаеш как е. Няколко хубави минути, после един-два лоши дни. Много малко време е минало. Едва го бяхме погребали, когато… — За момент мъката накара Нат да изгуби нишката на мисълта си. — Както и да е, помоли ме да ти благодаря, че си й съобщил за този мъж, когото са арестували, приятеля на твоя приятел Харди.

— Още не са го арестували, татко. На свобода е.

По лицето на Нат се изписа учудване.

— Мога да се закълна, че ти ми каза, че е арестуван.

— Не. Не още.

След миг Нат вдигна пак рамене.

— Добре де, още по-добре.

— Още по-добре ли? Защо казваш това?

— Защото тази сутрин, като гледала телевизия, чула да говорят за уликите, открити в апартамента му — парите, пръстените и така нататък. И най-вече за пръстена със сапфир.

— Какво за него?

— Ами това, че Сам имаше само един такъв пръстен, а когато със Сейди отидохме да направим опис на стоките, този пръстен определено си беше на мястото. Не помниш ли? Онази нощ, когато дойде при нас. Не свършихме много работа, но прегледахме сейфа с бижутата. Пръстенът си беше там. Тя е съвсем сигурна.

— Може би този, когото са открили, е бил друг, подобен на него, татко. Бил е с етикетче на Сам.

Той поклати глава.

— Това казвам и аз, Ейбрахам. Чуй ме. На Сам е, но когато ние бяхме там, пръстенът все още беше в сейфа. Така че човекът, който го е убил, не го е взел по време на грабежа. Тук има нещо нередно, не мислиш ли?

Трея също бе спряла да разопакова продуктите. Стоеше със скръстени ръце, опряла гръб на плота.

— Сейди сигурна ли е в това, Нат?

Той изгледа и двама им.

— Не само Сейди. Аз също го видях. Дори говорихме за това — че е много хубаво, дето Сам не го е продал, беше му най-любимата вещ в магазина. Мислеше, че му носи късмет на картите. Така че, не, няма съмнение. Там беше.

 

 

— Някой да е стрелял по теб напоследък?

— Не.

— Обади ли се на Крол?

— Още се колебая.

— Нещо ново с Холидей?

— Какво? Защо, какво има?

— Знаеш, че не исках да се замесвам, нали?

— И това ме изпълваше с възхищение.

— И мен. Но, уви, за кратко. Има развитие по въпроса.

— Казвай.

* * *

Глицки бе решил, че ще бъде най-добре, ако Сейди се обади лично на полицията да се погрижи за този въпрос. Неговата намеса, под какъвто и да било предлог, нямаше да бъде добре оценена, без значение какъв подход щеше да избере. И без това не му беше до обмисляне на подходи.

Сейди живееше в самостоятелна едноетажна къща на булевард „Палм“, недалеч от синагогата. Отвътре къщата приличаше на спретнат склад за кичозни предмети. Всяка повърхност — телевизорът, кошничката за хляб в кухнята — всеки сантиметър бе покрит с дантелена покривчица, а отгоре се мъдреше някоя дрънкулка, кукличка, порцеланово украшение или друго сувенирче. Кони Айлънд, Дисниленд, Ниагарския водопад, Големия каньон, малки кученца и сладки котенца, възглавнички за карфици.

Сейди освободи малко пространство на масичката пред дивана в дневната, колкото да побере чайника и чашите. Навън вече се бе стъмнило. Единствената светлина идваше от двете малки стенни лампи до вратата. Глицки си помисли, че на тази светлина дори не може да се чете, но нито баща му, който седеше до него на дивана, нито Сейди имаха нещо против и дори не забелязваха този факт.

Тя му наля чай и приседна очаквателно, докато той се опитваше да й обясни:

— Зная, че понеже работя в полицията, ти се струва, че аз съм най-подходящият човек, който да им предаде твоята информация. Още повече, че те познавам добре. С Нат сте приятели, ние сме като едно малко семейство. Но нещата не стоят така.

— Зная как стоят нещата на такива места — каза тя и сложи крехката си ръка върху неговата, — някой ще се притесни, че ти ще обереш точките.

— Да, и това. Но преди всичко има двама инспектори от отдела, които отговарят за случая, а най-вероятно и за всички тези случаи, и всяка постъпила в полицията информация минава през тях.

Сейди му се усмихваше, сякаш за да го окуражи.

Ръката й, хладна и сбръчкана като креп, още лежеше върху неговата и тя го стисна, за да подчертае думите си.

— Ще направя, каквото ми кажеш и ще говоря, с когото поискаш. Зная само това, което съм видяла.

— И аз го видях — повтори Нат, а Сейди го дари с поглед, в който се четеше признателност.

— И това, което видяхте, е пръстенът, пръстенът със сапфир?

— Да, той се откроява сред останалите вещи. Но в действителност не липсваше нито едно бижу, въпреки че това е трудно да се докаже.

— Защо?

— Защото може да са взели нещо, което аз не съм виждала. Може Сам да е взел някакви скъпоценни камъни или нещо подобно същия ден. Няма как да знам, нали?

— Не. Права си, разбира се. — Глицки установи, че е бил на погрешен път, като е предполагал, че умът на Сейди е притъпен от възрастта. Трябваше да се поправи. — Можеш ли да се закълнеш, че пръстенът със сапфир е бил в сейфа, когато сте били там с Нат?

— Да. Несъмнено. Ние, Нат и аз, дори го записахме в инвентарния лист, преди ти да ни прекъснеш. Пазя го.

Имайки предвид как изглежда къщата й, Глицки не бе много изненадан от този факт, но той все пак го зарадва.

— Това е добре. Може би трябва да го вземеш, когато отидеш да говориш с инспекторите.

— Добре. Да им се обадим ли още сега? — попита тя. — Искам да уточня нещата. Не изглежда справедливо този човек…

— Джон Холидей?

— Да, така му беше името. Този господин Холидей — не мисля, че той е убил Сам. Мисля, че някой се е опитвал да се направи на голям умник. Може би не са знаели, нямало е как да научат, че ние с Нат сме били в магазина онази вечер. Друго щеше да е, ако бяха само парите.

Глицки почувства, че по гръбнака му полазват тръпки.

— Може ли да те попитам още нещо? Вярно ли е, че Сам е спрял да ползва услугите на Специалния патрул предното лято?

Тя кимна.

— Не си заслужаваше. Господин Панос непрекъснато вдигаше таксите. Нямахме никакви проблеми от много години. Обсъдихме го и накрая решихме…

Нат се протегна и потупа Сейди по ръката.

— Всичко е наред. Били са там онази вечер, но не са успели да го спасят, нали?

— Да — каза тя с горчивина, — прав си. Не беше заради това.

— Всъщност исках да попитам — каза Ейб, — дали все още са имали в себе си ключ от магазина.