Джон Лескроарт
Първият закон (29)

26

След като получи лекарско разрешение да се върне на работа след осемнайсетмесечното си възстановяване, Глицки не беше отсъствал нито един ден. По време на една много ранна закуска обаче — бебето още не се бе събудило — той казваше на Трея, че днес би могъл да прекара времето си много по-полезно на открито.

— Обаче искаш ли да чуеш нещо забавно?

— Повече от всичко.

— Чувствам се виновен заради това.

— За кое? Че си взимаш почивен ден ли?

— Че се преструвам на болен, когато не съм. Никога досега не съм го правил.

— Шегуваш ли се? — остави тя препечената си филийка. — Нито веднъж?

— Нали ти казах, че е забавно.

— До сълзи. Само че май и аз не съм го правила. Нищо чудно, че сме толкова хубава двойка. Сигурно сме единствените такива двама души в Америка.

— А това ми създава проблем. Надявах се да ме посъветваш какво да кажа, като се обадя, но явно и ти не знаеш.

— Едва ли е нещо определено. Звъниш, оставяш съобщение…

— Да, но нали трябва да съм болен. Дали да не се опитам да звуча окаяно, например?

— Нима ще усетят някаква разлика от друг път?

Глицки се намръщи престорено.

— Това беше жестоко.

— Защото съм в жестоко настроение.

Това беше вярно от предния ден, малко след срещата на Глицки с Джакман. Глицки смяташе, че Трея е доказала себе си като една от най-великите мърморки на света.

— И аз не съм решила дали да се включа — заяви тя, — имам предвид по принцип. Как се осмелява този човек да се държи така с теб?

— Не беше лично.

— Точно това имам предвид, Ейб. Би трябвало да е лично. До голяма степен дължи работата си на теб и Дизмъс.

— Може и така да е. Но не ние ще сме причината да я запази. — Глицки взе резен пушена сьомга, нави го на руло и го пъхна в устата си. — Знаеш ли, като дете смятах, че сьомгата е най-прекрасната храна на света. Ядеш ли сьомга, значи си преуспял като филмова звезда. Ако някой ми беше казал, че един ден аз, едно най-обикновено ченге, редовно ще нагъвам пушена сьомга у дома, нямаше да му повярвам. А я ни погледни сега. Понякога просто не мога да повярвам.

— Това беше много ловко, но те хванах. Искаш да отклониш разговора от Кларънс, обаче на мен ми се ще да си излея душата още малко.

— Направи го, ако искаш, обаче вината не е само негова. Двамата с Диз наистина не разполагаме с нищо и реакцията на Кларънс вероятно е основната причина да решим да се поровим, а не просто да обвиняваме. Освен това, ако Уошингтън или Ригби (съответно кметът и шефът на полицията) му звънят през почивните дни, за нас ще е полезно да узнаем докъде се простира влиянието на Панос. В известен смисъл факта, че ми натри сол на главата, се оказа много добър стимул. Може би дори целта му е била точно тази.

— Не се съмнявам.

Той сви рамене.

— Както ти проницателно отбеляза, той си играе политическата игра. В момента властта е в ръцете му и Кларънс е най-добрият областен прокурор, който сме имали от години. Затова иска да запази поста си и аз не го виня. Залогът е твърде голям.

— И целта оправдава средствата?

— Понякога. Невинаги. Според мен самият Кларънс се опитва да намери нужното равновесие. Ако с Диз успеем да намерим нещо, което наистина ще разплете този случай, той ще се вкопчи в него с две ръце.

— Наистина ли смяташ така? След всичко, което причини и на двама ви?

— Несъмнено.

Трея дъвчеше мълчаливо и отпиваше от чая си.

— Добре, ще отида на работа. Обаче сам да си прави скапаното кафе.

 

 

В осем без петнайсет Глицки показа значката си на пазача на паркинга на Диамантения център. В десет без петнайсет двамата с Харди все още бяха в колата на адвоката, на едно от най-хубавите места отстрани на входа и точно срещу улицата към Диамантения център на „Джорджия ААА“. Харди все още имаше болки. Току задрямваше над волана, докато Глицки не го тупна по раменете:

— Панос.

Беше Рой, пеша и облечен в униформа. Спря пред голямата двойна врата, погледна часовника си, отиде до ъгъла, огледа се в двете посоки, след това се върна до вратата и отново погледна часовника си. Беше на не повече от двайсетина метра от мястото, където бяха паркирали. Плъзнаха се надолу на седалките в очакване на бъдещите събития. Не чакаха дълго. Двама мъже, които идваха от паркинга, минаха на около метър и половина от прозореца на Глицки. Той отново бутна рамото на Харди и му ги посочи. Сефия в дълго до прасците черно кожено палто и Рее с черни плътни памучни панталони и светъл прилепнал пуловер, който беше пъхнал в панталона си.

Приближиха се към Рой, който ги чакаше на вратата. Без да губи време, той веднага заговори оживено и нахъсано, като размахваше ръце.

— Следващия път ще донесем от ония микрофони, които правят записи от разстояние и ще запишем всяка тяхна дума — заяви Глицки. Харди не отговори, затова Глицки поясни: — Това беше шега, Диз.

Харди продължаваше да мълчи. Просто седеше и наблюдаваше тримата от отсрещната страна на улицата. След като снова напред-назад няколко минути, Рой очевидно изчерпа агресията си и срещата свърши внезапно, както бе започнала. Той продължи да обхожда участъка си, а Сефия и Рее минаха през двойните врати на Диамантения център и изчезнаха вътре.

— Е, явно всички са замесени в нещо, но ние вече знаем в какво — каза Глицки. — Много ми се ще да вляза вътре и да си разменя няколко думи с Ник.

— С какво ще помогне това?

— Не знам. Може би с нищо. Но ще ми е забавно да му пусна въдицата. Да ръсна някоя клевета за майчиното му наследство или нещо подобно. Да видя дали ще се опита да ме ръгне пред очите на толкова свидетели.

— Радвам се, че отново кроиш планове да се забавляваш. Не смятах да го споменавам, но тази сутрин не си особено духовит събеседник.

— Да, обаче снощи всички идеи бяха мои.

— Като стана дума за това, някакви новини от Тию?

— Още е рано — поклати глава Глицки. Очите му нито за миг не изпускаха двойните врати, а сега кимна в същата посока. — Виждаш ли? И бездруго нямаше да имаш време. Наведи се.

Нямаха причини за тревога. Сефия носеше обикновена хартиена торба и двамата с Рее минаха на една ръка разстояние от тях, но бяха увлечени в разговор и изобщо не забавиха крачка.

— Сега какво? — попита Харди.

— Господа, запалете двигателите.

Готови бяха. Глицки погледна през рамо и каза:

— Добре.

Харди ги остави да подминат, възкликна:

— Това е колата! — и се залепи зад тях.

— Коя кола?

— Сивият седан. Колата, която караха, когато стреляха по мен и Джон. Тези копелета са толкова нагли, че дори не използват кола под наем или някоя таратайка. Можеш ли да повярваш?

Глицки беше извадил бележника си и записваше номера. В момента се движеха на запад по „Гиъри“, доста по-назад, но без коли помежду им.

— Като стана дума за забавления, ако изобщо успеем да извадим заповед за обиск, може да е забавно да поровим из тази кола.

— Ето, пак забавления — отбеляза Харди, но мускулите на гърба му се напрегнаха. Не изглеждаше като човек, който се забавлява.

Следваха колата, докато лъкатушеше по еднопосочната улица, след това се насочи на юг по „Ван Нес“, после по „Мишън“ до Двайсет и първа улица, където зави надясно и най-накрая спря до тротоара пред добре поддържана самостоятелна викторианска къща. Харди мина покрай тях, докато двамата мъже слизаха от колата. Нямаше никакъв книжен плик, а Сефия вървеше, пъхнал и двете си ръце в джобовете на черното си палто.

Харди спря няколко къщи по-надолу.

— Какво е това? — попита той.

— Не знам. — Глицки обаче си записваше адреса. — Може да е явка на наркоманите. Не знам — повтори той.

Не чакаха дълго, вероятно десетина минути. Когато двамата излязоха от къщата, Рее носеше куфарче. Отново потеглиха и преследването продължи.

По обяд, когато се върнаха на паркинга пред Диамантения център, бяха направили четири подобни спирания от „Мишън“ до Дайъмънд Хайтс и след това до един разкошен дом с импозантна порта в Сейнт Франсиз Уд. По това време Харди и Глицки вече бяха заключили, че каквото и да бяха намислили момчетата, явно не ставаше дума за кашер. Нямаха много време да споделят теориите си. Бяха паркирали до една товарителница и чакаха двамата мъже да се върнат на паркинга. Харди тъкмо беше изключил мотора, когато погледна в огледалото за обратно виждане и каза:

— Добре, идват.

 

 

В същия момент звънна клетъчният телефон на Харди. Той наблюдаваше как Сефия и Рее пресичат улицата, всеки с куфарче в ръка, но престана да им обръща внимание, когато чу разплакания глас на жена си.

— Какво има, Фран? Чуваш ли ме? Успокой се.

— Не мога да се успокоя! — кресна тя. — Дизмъс, трябва да си дойдеш у дома.

— Ще си дойда, но…

— Моля те! Веднага!

— Добре ли си? Да позвъня ли в полицията?

— Не, но… — Дишаше на пресекулки. — Просто си ела.

— Добре, разбира се. Тръгвам веднага, но какво…

— Не мога да ти обясня. Ще трябва сам да видиш. Боже, трябва да се обадя в училището.

— В училището ли? Защо? Децата добре…

— Трябва да се обадя в училището — повтори тя и затвори.

— Фран? Франи?

Втренчи се в безмълвния телефон.

— Какво има? — попита Глицки.

— Нищо хубаво — отвърна Харди. Едно мускулче потрепна отстрани на челюстта му. — Каквото и да е, не е хубаво. Ще звъни в училището. — Обърна се към приятеля си и каза: — Чуй ме, Ейб, аз приключих тук. Трябва да вървя. — Запали двигателя. — Да те оставя ли някъде?

— Не. — Глицки вече слизаше от колата. — Тръгвай.

Когато колата потегли, наоколо се разлетя чакъл.

* * *

Холидей беше сам в мотела „Йерба Буена“ на ъгъла на „Ван Нес“ и „Ломбард“, само на няколко пресечки от дома на Мишел. Предишната вечер се бе прибрала травмирана и ужасно уплашена. Беше сигурна, че полицаите, които са били в дома му, са я проследили. Трябваше веднага да се махнат оттам. Затова дойдоха тук, само на няколко пресечки от апартамента й, и Мишел записа и двамата под нейното име.

В момента я нямаше. Имаше краен срок за предаването на голяма статия за бонзай за „Сънсет“ и трябваше да направи маса проучвания. Каза му да не си подава носа от стаята и че ще се върне следобед и ще донесе обяд. Той три пъти звъни в кантората на Харди и упорито оставяше номера на клетъчния телефон на Мишел, но явно адвокатът му си беше взел един ден почивка. Веднъж се осмели да погледне навън и видя черно-бяла полицейска кола на отсрещния паркинг. Когато надникна следващия път, колата я нямаше, но тревогата му си остана.

Нещата вървяха зле, знаеше го. Трябваше да предприеме нещо. Не можеше просто да седи тук.

Когато камериерката почука, той я пусна вътре и отиде до магазина на ъгъла. Днес поне снимката му не е на първа страница на вестниците. Купи литър прясно мляко, литър ябълков сок, шест ябълки, един „Сникърс“ и вестник „Кроникъл“. Когато се върна, камериерката беше приключила.

Изпи млякото и изяде една ябълка и десертчето. Прегледа „Кроникъл“, с радост научи от втора страница, че все още не са го открили, макар че търсенето продължава. Отново опита да се свърже с Харди, но него го нямаше.

Накрая взе една чиста кърпа от банята и я постла върху масичката до леглото. Извади пистолета от джоба на якето си, провери дали няма куршум в гнездото или пълнител в дръжката. Почисти го с кърпата, изпробва механиката, погледна в цевта и произведе серия от мними изстрели. За своя изненада установи, че в пълнителя има само четири куршума, затова отвори една кутийка и пъхна вътре още три, за да бъде напълно зареден. Вкара куршум в цевта, след това извади пълнителя и постави още един куршум.

Накрая напъха пълнителя.

Беше напълно въоръжен.

 

 

Тию не спа добре, но и бездруго не беше свикнал на повече от пет часа сън, така че това не го притесняваше. След като двамата с Фаро приключиха с отпечатъците в дома на Холидей, той реши, че стратегията на Дизмъс Харди крие ако не недостатък, то със сигурност трудност. Тию все още трябваше да измисли начин да подхване разговор със Сефия и Рее за евентуалното им присъствие в дома на Холидей. Случаят не беше негов. От друга страна, той беше отговорният инспектор за местопрестъплението по случая на Тери и Уилс. Всяка загриженост от негова страна за неприкосновеността му щеше да бъде напълно уместна.

Затова малко преди два часа той се появи в Диамантения център и десет минути по-късно се озова в малка чакалня на етажа с витрините, където излагаше проблема си пред двамата частни охранители Сефия и Рее.

— Така че все още нося основната отговорност за местопрестъплението — излъга ги той, — и знам, че вие, момчета и — той погледна в бележника си — Рой Панос сте оказали съдействие на инспекторите, нали така?

— Донякъде — отговори Сефия. — Най-вече Рой.

— Да, с него вече се оправих. — Тию бързо подмина темата за Рой. Не искаше да го питат какво точно означава, че се е „оправил“ с него. — Но те споменаха и вас двамата.

Сефия погледна към Рее — въпрос. След това сви рамене.

— Просто говорихме с тях няколко пъти.

— Но никога не сте ходили заедно с тях, така ли? Влизали ли сте в апартаментите на Тери или на Уилс?

— Защо да влизаме? — попита Рее. — Да не би някой да е казал, че сме влизали? Защо не попитате тях, другите инспектори?

Тию се правеше на наивен:

— Днес не са в управлението, разпитват свидетели, а мен ме помолиха да приключа със случая. Вижте, опитваме се да разберем от съседите и от други хора кой е влизал и излизал от жилището. Въпросът ми е много прост. Някой от вас двамата влизал ли е там преди?

Рее погледна Сефия, след това двамата впериха погледи в Тию.

— Разбира се, че не.

Пипна ги. Извади касетофона си и те нямаше как да му откажат да запише отговора им. След това, към края, той пусна примката.

— Между другото — поде той с все още пуснат касетофон, — някой от вас да е влизал в апартамента на Джон Холидей?

 

 

Глицки скита из центъра на града още около час, а мислите му скачаха от внезапно възникналия спешен случай на Харди към одисеята на Сефия и Рее, на която бяха станали свидетели. Накрая се озова в „Дейвид Делис“, където седна на бара и си поръча сандвич с пастърма и газирана вода. Погледна часовника си. Изгаряше от нетърпение да узнае, но искаше да даде на Харди време да се погрижи за проблема. Каквото и да беше, явно бе сериозно, но ако той имаше нужда от компанията или от помощта на Глицки, щеше да го помоли още в колата.

Отново погледна часовника си. Ако изгълташе сандвича си набързо, можеше да се върне в участъка навреме, за да поеме поне половината работен ден. Можеше да каже, че се е почувствал по-добре и не е искал да остава у дома, след като не е сериозно болен. Щеше да е добър пример за останалите полицаи.

— Не — каза той на глас. Рязко стана, свали сакото си и го провеси на облегалката на стола, за да запази мястото си. Позвъни в работата на Трея от платения телефон, но на личния й номер се обади друга жена, което го накара да сбърчи вежди. — Опитвам да се свържа с Трея Глицки.

— Съжалявам, но я няма. Лейтенант Глицки ли се обажда?

— Да.

— Трея си тръгна, лейтенант. Помоли да ви предам, ако се обадите, че трябва да се приберете или поне да позвъните у дома възможно най-бързо. И че трябва много да внимавате.

— Да се обадя вкъщи ли?

— Така каза. Тръгна си много набързо. Каза, че ще опита да ви остави съобщение на пейджъра.

Той затвори, бръкна в джоба си за монети в мига, в който забръмча пейджърът, и набра домашния си телефонен номер.

— Трея, аз съм. Кажи ми, че Рейчъл е добре.

Когато Трея овладя гласа си, в него все още се четеше опасно силен гняв.

— Добре е, но според мен трябва да си дойдеш.

— Какво има?

— Сигурно ти би го нарекъл заплаха. За Рейчъл.

— Каква заплаха?

— Нейна снимка. Полароидна снимка, която вероятно е направена вчера, ако съдя как са облечени с Рита. Рита я държи на ръце на стълбите. Някой е оградил Рейчъл с червено.

Глицки изведнъж проумя какъв е бил проблемът на Харди и причината за паниката на Франи. Тя също бе получила наскоро направена снимка на децата си. Съобщението беше недвусмислено, значението му беше съвършено ясно. Знаем къде са децата ви. Можем да се доберем до тях, когато си поискаме.

Оттеглете се или те ще загинат.