Джон Лескроарт
Първият закон (3)

2

Беше четвъртък вечерта в началото на ноември. Лятното часово време бе сменено предната седмица и още в шест часа се бе стъмнило. Беше още по-тъмно, защото лампите на улица „О’Фаръл“, между „Стоктън“ и „Пауъл“ не светеха, може би още не бяха настроени на новото време.

От залива духаше пронизващ силен вятър и носеше със себе си едрите капки, които предвещаваха първата дъждовна буря за сезона. Въпреки че заложната къща на Сам Силвърман беше само на една пресечка по на юг от винаги гъмжащия от хора площад „Юниън“, тази вечер заради лошото време и мрака, улицата пред магазина му бе съвсем пуста.

Силвърман вече бе заключил входната врата и бе дръпнал металните защитни решетки от двете страни. Единственото, което му оставаше да направи, преди да си тръгне, бе да отключи за малко вратата, да излезе и да дръпне двата края на решетката, за да сложи катинара. Позадържа се вътре на входа и се намръщи — загубеният час дневна светлина винаги го потискаше през първата седмица.

Въздъхна, обърна се и мина по централната пътека на магазина, като от време на време протягаше ръка и докосваше скъпите за други хора вещи, срещу които той им бе заел пари — китари и саксофони, барабани, сребърни съдове и прибори, сервизи от фин китайски порцелан, колекции от кукли, телевизори, радиоапарати, микровълнови печки. Повечето от тях бяха купени съвсем новички с мисъл за бъдещето, а сега бяха зарязани тук завинаги, вещи втора ръка, в които не бе останал и помен от мечти.

Силвърман се поспря на задната витрина, впечатлен от гледката. Бижутата бяха най-многобройните му стоки, а часовниците и пръстените, огърлиците и обиците тази вечер сякаш бяха заредени с по-силен патос от останалите вещи. Повечето бяха подаръци — някога внимателно подбирани като израз на любов, като клетва за вярност и за споделен живот. Сега стояха заключени във витрината на заложна къща, за да бъдат продадени почти на безценица, а човешката им стойност бе заличена от времето и нищетата.

Той тръсна глава, за да изпъди мрачните мисли. Началото на зимата винаги му се отразяваше така и проклет да е, ако се поддадеше. Може би се разболяваше от онази болест, която те кара да се чувстваш тъжен, когато времето е лошо. Но не, не беше това. Целия си живот бе прекарал в Сан Франциско, така че имаше достатъчно възможности да я е пипнал много отдавна.

Дължеше се само на ранния мрак.

Погледна назад към входната врата и видя отражението си в стъклото — нисък, попрегърбен, спретнато облечен възрастен евреин. Вън бе тъмно като в рог. Дълго време мина, без той да помръдне и едно мускулче по тялото си. Когато чу напора на вятъра, а после, в настъпилото затишие, първите капки дъжд по покрива, Сам се сепна и се опомни. Погледна натам, откъдето долиташе шумът — оберлихтът, препречен с решетки, се открояваше като тъмно петно насред тавана.

Мина му мисълта, че може би трябваше да продължи договора си с Уейд Панос. Добре би било в потискаща нощ като тази един от неговите огромни въоръжени помощник-патрули да го придружава, докато измине двете пресечки зад ъгъла до нощния сейф на Американската банка. Но двамата със Сейди бяха обсъдили въпроса и бяха решили, че подобен разход е неоправдан, още повече че Уейд пак бе вдигнал тарифата.

Макар частните патрули да вдъхваха сигурност, особено по пътя до банката, кварталът вече не бе привлекателен център за престъпниците. Изобщо не беше като преди. Вече повече от двайсет години не бяха чупили дори прозорец на магазина. Не, специалните патрули бяха лукс, от който не се нуждаеше и който не можеше да си позволи. Освен това градската полиция също патрулираше тук. Просто не толкова начесто.

Въпреки всичко Силвърман обмисли възможността да се обади в участъка и да помоли да му бъде изпратен придружител до банката. Но дори и да успееха да му пратят човек, щеше да се наложи да чака тук поне още един час. Може би трябваше да отложи цялата операция, но пък четвъртък, след играта на покер, беше денят, когато отиваше до сейфа. А и предната вечер бе направил един от най-големите си удари.

Той щракна нощната лампичка на витрината с бижутата. Стига се е мотал. Най-добре да приключва тук, че иначе ще прогизне по пътя до банката. Помисли си, че може би тази година той и Сейди трябва да се преместят и да си купят жилище в кооперация като онези, които бяха разгледали миналото лято в Палм Спрингс. А защо не и в Скотсдейл.

Само че, когато бяха там преди няколко лета, бе ужасна жега. А и всичките им приятели бяха тук, наистина ли искаха да ги изоставят, тях и синагогата? Какво щеше да прави в Палм Спрингс без Нат Глицки, който му беше като брат през всичките тези години? А Нат, който си имаше ново внуче, нямаше да се мести никъде. Сам обичаше Сейди, но тя предпочиташе книгите — беше страстен и саможив читател — и не обичаше игрите. Нат обаче си падаше по всякакви игри — табла, домино, скрабъл и всички игри на карти. За бога, та те дори си организираха турнири с награди! Всъщност Сам не искаше да се мести. Просто искаше дните отново да станат дълги.

— Стар пръдльо! — скастри се той на глас и поклати глава.

Отиде в задната стаичка, приклекна на едно коляно, набра комбинацията на сейфа и го отвори. Изненада се от дебелината на кафеникавата кожена кесия. Дръпна ципа и прокара палец по горния ръб на банкнотите — почти двайсет и две хиляди долара, повече от двумесечния му оборот, дори ако брои и таксата от игрите на покер. Такава сума не бе депозирал в сейфа от години.

Отново дръпна ципа и пъхна кесията във вътрешния джоб на сакото си. Огледа магазина за последно, грабна меката си шапка от поставката и я нахлупи здраво заради вятъра, който очакваше да го посрещне навън.

Загаси лампите и се върна обратно по средната пътека. Спря за последен път, огледа улицата и в двете посоки и не забеляза нищо подозрително. Пресегна се и отвори вратата.

 

 

Планът бе прост. Бързина и експедитивност. Носеха дебели палта, гумени ръкавици и скиорски маски, за да не бъдат разпознати. Нямаше да проговорят, преди да зашеметят Силвърман.

Старецът придържаше шапката си с една ръка, а с другата затваряше вратата след себе си, когато тримата мъже изскочиха от прикритията си във входовете от двете страни на витрината, нахлузиха маските и се нахвърлиха върху него. Най-едрият хвана вратата, а другите двама го стиснаха за ръцете, запушиха му устата, набутаха го вътре и го повлякоха по пътеката.

Светнаха лампата в задната стаичка. Старецът обаче бе освободил устата си и започна да вдига шум, да крещи по тях. Беше се посъвзел и се опитваше да не се предава без бой. Не че имаше някакъв шанс, но всяко забавяне би означавало шумна свада.

И тъй като свадата не влизаше в плана, едрият мъж извади револвер от джоба си. В действителност старикът оказваше доста силна съпротива, бореше се, извиваше рамене, сумтеше и ругаеше при всяко усилие. Понеже не спираше да се върти, първият удар с револвера улучи главата му отстрани и отскочи, но това бе достатъчно, за да го накара да застине за миг, сепнат от удара. Този едничък миг бе напълно достатъчен.

Следващият удар улучи Силвърман право в главата и той изгуби съзнание. Тялото му се отпусна тежко и нападателите го положиха на пода, където той остана да лежи неподвижно.

Едрият мъжага знаеше точно какво търси и къде се намира то. За две секунди измъкна охранителната камера над вратата на офиса. След още пет секунди държеше кафеникавата кожена кесия в ръка и се бе изправил.

Дръпна маската си и я хвърли на пода. Приятелчетата му също свалиха своите маски и ги напъхаха в джобовете на палтата.

— Хайде — рече едрият, — vamos. Да вървим.

Поведе ги навън и изгаси лампите. Беше на входната врата, почти се бе измъкнал, когато някой викна:

— Ей, почакай!

Мъжът с револвера се обърна. Чакането не бе част от плана. Планът бе да вземат парите и да се измъкнат от тъмния заключен магазин. Ако Силвърман дойдеше в съзнание, ако това изобщо станеше, те отдавна щяха да са се изпарили.

— Какво правиш, мамка му?

Третият мъж бе останал в задната част на магазина, надвесен над витрината с бижутата, които блестяха на меката светлина на нощната лампа.

— Тука има страхотни неща. Не можем просто да ги зарежем.

— Можем. Да вървим.

Едрият бе отворил вратата и оглеждаше улицата. Обърна се и прошепна настървено:

— Не ни трябва това. Да тръгваме. Хайде, хайде!

Мъжът в черно наистина тръгна, но не във вярната посока. Мина зад витрината, хвана стъклото и се опита да го повдигне.

— Трябва някъде да има ключ, може би е в него.

Откъм вратата се чу:

— По дяволите! Хайде!

Партньорът му дръпна пак стъклената витрина. Откъм улицата долетя шум.

— Мамка му! Хора.

Мъжете отпред се наведоха под прозорците от двете страни, докато две двойки преминаваха край магазина. Те спряха точно пред вратата. Гласовете им долитаха в магазина. Няма ли най-после да си тръгнат? Пот изби по челото на едрия и той я изтри с опакото на ръката си.

Извади револвера от джоба си.

Към първата група се присъединиха още хора и всички заедно поеха нанякъде, смеейки се.

Едрият надзърна навън, улицата изглеждаше чиста. Но отзад партньорът му държеше нещо в ръката си, навярно ключ, и го пъхаше в ключалката.

— Господи! Нямаме време за…

Оказа се напълно прав. Каквото и да беше, нямаше да имат време.

Силвърман явно бе дошъл в съзнание и бе натиснал някакъв бутон в задната стаичка. Целият свят се взриви от светлините и от ужасното неспирно пищене на алармата.

Облещил очи от внезапната ярка като ден светлина, едрият мъж отвори вратата докрай и закрещя:

— Хайде! Бързо, бързо!

Този път и двамата му партньори излязоха, забравили в суматохата за бижутата. Той самият се канеше да се обърне и да се втурне към улицата, когато долови някакво движение вляво от себе си. Там стоеше Силвърман с окървавено лице, хванал главата си с една ръка и стиснал с другата рамката на вратата за опора.

Едрият мъж видя как по лицето на собственика на заложната къща се изписа изненадата, когато несъмнено го разпозна.

— Аз… не мога да повярвам… — заекна Силвърман и това бе всичко, което успя да каже.

Разтърсвайки ядно и отвратено глава — планът им бе станал на пух и прах, — едрият мъж се надигна бавно, направи няколко крачки към стареца, сякаш възнамеряваше да си поговори с него. Той наистина проговори, но само за да изрече:

— Ах, дявол да го вземе, Сам!

После вдигна револвера и го простреля два пъти. Вторият куршум го прониза в сърцето.

 

 

Уличните светлини на „О’Фаръл“ се включиха точно когато Мат Крийд, помощник от специалния патрул на Трийсет и втори участък, зави от дълга пресечка и излезе на улица „Маркет“. Въпреки че работеше в участъка от по-малко от година, още щом чу алармата и видя двамата мъже да се втурват панически навън от магазина, Крийд разбра какво става.

— Хей! Спрете! — опита се той да надвика вятъра и алармата.

За негова изненада двамата спряха, колкото да го погледнат. Крийд отново извика, втурна се напред и посегна да разкопчае якето си, за да извади оръжието си от кобура. Не бе изминал и пет крачки, когато…

Тряс!

Това несъмнено бе звук от изстрел. Зидът зад гърба му се изрони и върху него се посипаха парченца от тухлите. Крийд се долепи до най-близката сграда. Още един мъж се измъкна от магазина на Силвърман. Делеше ги по-малко от половин пресечка. Крийд се изправи, отдръпна се от сградата, застана в светлината на уличната лампа и извика отново:

— Спри! Не мърдай!

Фигурата спря, рязко се извъртя към него и без никакво колебание протегна ръката си. Крийд мярна мимолетното проблясване на стоманена повърхност, чу силния изстрел и едновременно с това последва нов рикошет. За пръв път стреляха срещу него и за миг, докато нападателят му се втурна да бяга, Крийд отново се приведе и застина.

Докато успее да се съвземе, да вдигне оръжието си и да го насочи с двете си треперещи ръце, третият мъж бе изчезнал заедно с другите двама и той нямаше възможност да стреля. Крийд се втурна с всичка сила и стигна ъгъла точно навреме, за да зърне как една бягаща сянка свива вдясно на следващата пресечка. Без да обръща внимание на пешеходците, които се притискаха към сградите от двете страни на улицата, той измина бежешком пресечката по протежение на трамвайните релси, после прелетя покрай дърветата, които стърчаха безредно направо от тротоара към края на линията по улица „Пауъл“.

Когато се добра до трамвайното колело на „Маркет“, всичко бе приключило. Нямаше и следа от тях. Навярно се бяха разделили и бяха тръгнали в различни посоки. Но дори и да бяха останали заедно, което Крийд нямаше как да разбере, те можеха да са поели по всяка една от шестте или седемте пресечки, които се събираха тук — големи и малки улици към вътрешността на кварталите във всички посоки, които до една представляваха потенциален път за бягство. Освен това на колелото се намираше и станция „Барт“ на метрото.

А и тъй като Крийд не бе успял да се приближи достатъчно, за да види добре който и да е от тях, след като спрат да бягат, тримата мъже нямаше да се различават по нищо от останалите минувачи. Струваше му се, че мъжът, който бе стрелял по него, бе по-едър от другите двама, но това беше всичко.

Нов порив на вятъра докара със себе си водна завеса и дъждецът се превърна в порой. Крийд чу настойчивото виене на алармата в магазина на Силвърман. Хвърли последен поглед надолу по „Маркет“, но не забеляза нищо, по дирите на което си заслужаваше да тръгне. Сведе поглед към пистолета, който все още стискаше с дясната си ръка. Внезапно краката му омекнаха.

Добра се до най-близката сграда и се подпря. Прибра пистолета обратно в кобура, закопча мушамата над якето си, за да го пази от дъжда, и хукна към магазина на Силвърман. Отне му по-малко от минута.

Алармата продължаваше да пищи, вратата зееше отворена. Светлината от магазина осветяваше улицата отпред. Крийд измъкна отново пистолета си и застана встрани от вратата. Опитвайки се да надвика алармата, той изкрещя:

— Има ли някой?

Почака, после викна още по-силно:

— Господин Силвърман?

Най-после се сети, измъкна радиото от колана си и се обади на диспечера да повика полиция. С вдигнат пистолет пристъпи в осветения и шумен магазин. Но като съзря трупа, вече не виждаше, нито пък чуваше нещо около себе си.

На пръв поглед жертвата изглеждаше като човек, който спи на пода, само че ръцете бяха неестествено разперени от двете страни на тялото. И едно поточе кафяво-червена течност се стичаше изпод гърба и образуваше локвичка в една вдлъбнатина в дървения под.

 

 

Лицето на инспектор Дан Кунео бе необичайно подпухнало, сякаш някога е бил много дебел. Това правеше чертите му някак раздути и безизразни, а ефектът се подсилваше от неоформения тънък кестеняв мустак, провиснал под сплескания му нос, който напомняше на отпечатък от палец. Имаше обаче волева челюст, на брадичката му се виждаше дълбока вдлъбнатина, а широката му усмивка разкриваше безупречни зъби. Тази нощ носеше черен релефен пуловер и широки черни панталони. Той бе опитен следовател с цял злощастен арсенал от нервни тикове, които не бяха заплаха нито за неговото, нито за нечие друго здраве. Те не бяха осъдителни, в повечето случаи дори не бяха социално неприемливи. При все това неговият партньор — Линкълн Ръсел, висок и слаб афроамериканец и също толкова добър професионалист — все по-трудно ги понасяше.

Това безпокоеше Ръсел. Напомняше му за чувствата, които пораждаше у него Моника, първата му жена, преди да реши да се разведе с нея, за да не се наложи да я убие. Тя не бе лош човек или пък незадоволителен партньор, но накрая той вече не можеше да търпи пискливия й смях. Тя завършваше всяко изречение, почти всяка фраза, с едно „хи-хи“, понякога „хи-хи-хи“, без значение какво казва, сякаш се смущаваше от всяка дума, от всяка мисъл, от всеки проклет подтик да изрече онова, което й е минало през ума.

През последните няколко седмици от тяхното съжителство Ръсел се разгневяваше още преди да е пристъпил прага само при мисълта за нейното: „Здравей, скъпи, хи-хи“ и стерилната й целувчица. Чак юмруците му се присвиваха.

Знаеше, че не е честно от негова страна, че не е прав. Моника не беше виновна. Той й беше казвал колко му е неприятно, няколко пъти я беше молил учтиво да се опита да се овладява, когато го прави, тоест през цялото време. И може би да се опита да престане.

— Ще опитам, Линкълн. Наистина. Хи-хи. Ах, съжалявам. Хи…

Едно от нещата, които му харесваха най-много у Диърдри, неговата съпруга от вече единайсет години, бе това, че тя никога и на нищо не се смееше.

А ето че сега неговият партньор от шест години, прекрасно ченге, добър мъж и най-близкият му човек след жена му, започваше да го дразни, както Моника навремето.

Струваше му се, че ако не успее да накара Дан да спре, този път може и да се стигне до насилие.

В тази ужасна нощ например ги повикаха на местопрестъплението на убийство досами Тендърлоин — някакъв стар клетник, който бе пребит и застрелян. И за какво? За няколкостотин долара? Нямаше следи от влизане с взлом в магазина му. Никой не бе бърникал в сейфа. Зле скалъпен грабеж — такова бе първото впечатление на Ръсел. Може би дрогирани наркомани, прекалено надрусани, за да отмъкнат това, за което бяха дошли. Но бе тъжна сцена. Изглеждаше, сякаш старецът е бил женен от вечни времена — снимка на възрастна дама на бюрото, фотографии на деца и внуци по стените. Ужасно. Глупаво, безсмислено и ужасно.

А ето че неговия партньор си тананика „Volare“, докато Крийд, младият мъж от патрула, им дава показанията си, дълбоко травмиран от случилото се. Тананика си и докато следва фотографите, които снимат всичко в магазина. Тананика си и докато помощникът на съдебния лекар оглежда трупа. При това смесва английски и италиански думи: „Volare, whoa-oh, cantare, oh, oh, oh, oh…“

Десет и половина е. Тук са от три часа. Някой чука на вратата, Кунео отива да отвори и изведнъж започва да пее: „Досущ като птици дъгата ще стигнем ние с теб…“

Тогава Ръсел решава, че му е дошло до гуша.

— Дан!

— Какво? — изрича той съвсем разсеяно.

— Музикалният фон — вдига ръка Ръсел и поклаща глава.

Кунео го изглежда въпросително, оглежда човека на вратата, после схваща какво му е казал, кима и млъква милостиво. Внезапната тишина връхлита Ръсел като вакуум. Дъждът татуира оберлихта.

 

 

— Аз съм Уейд Панос, шеф на Специалния патрул на този участък.

С него шега не бива. Набит, с наковалня вместо чело и вежди като използвания край на четка за барбекю. Катраненочерни зеници — сякаш носеше контактни лещи, за да подсили ефекта.

— Може ли да вляза?

Панос носеше униформа под дъждобрана си. На теория се предполагаше, че специалните патрули всеки ден лично обикалят участъка си в униформено облекло. Също на теория земните пчели не летят. Очевидно поне Панос си бе направил труда да носи униформа. Всеки милиметър от него създаваше впечатление за едно стриктно ченге и Кунео отвори широко вратата:

— Разбира се.

Панос промърмори нещо като благодарност. Той мина бързо край Кунео и се упъти право натам, където лежеше тялото на Силвърман в найлонов чувал. Колата на моргата бе отпред и всеки момент щяха да откарат тялото, но се приближи и коленичи до чувала:

— Може ли…

Помощникът на съдебния лекар погледна въпросително към Кунео, който бе последвал Панос до входа. Инспекторът кимна и помощникът отвори ципа. Панос се пресегна и дръпна найлона, за да види по-добре лицето на Силвърман. От устните му се отрони тежка въздишка, той наведе глава и тежко я поклати.

— Познавахте ли го? — попита Кунео.

Панос не отговори веднага. Въздъхна пак, после се изправи. Когато се обърна, очите му, пълни с болка, срещнаха тези на Кунео.

— Отдавна.

 

 

Тиковете на Кунео до голяма степен бяха функция на способността му да се съсредоточава, която бе невероятна. Когато оглеждаше непосредствените подробности на някое местопрестъпление или пък разпитваше свидетели, съзнанието му сякаш изпадаше в транс и цялото му поведение ставаше несъзнателно. И тогава започваше подсвиркването и потропването с пръсти.

Сега Панос се бе преместил в предната част на магазина до Ръсел, но въпреки че стояха един до друг, двамата мъже не отронваха нито дума. Тялото бе отнесено и всички, които участваха в проучването на местопрестъплението, бяха приключили и събираха инвентара си. Кунео бе отзад и импровизираше върху Канон в ре мажор на Пахелбел, докато оглеждаше още веднъж внимателно наоколо — вече бе видял изтръгнатата видеокамера, бе открил една дупка от куршум в стената, бе извадил гилзата и лично бе свалил няколко пръстови отпечатъци.

Мат Крийд бе довършил обиколката на своя участък след като даде показания пред инспекторите в магазина на Силвърман, и сега се появи отново с поднос с кафе в картонени чашки, които бе купил от денонощен магазин на улица „Маркет“. Спря, като видя шефа си.

— Господин Панос, всичко наред ли е? — попита.

— Не бих казал.

— Да. Зная. Нямах предвид това.

— Спокойно, Крийд. Може ли да си взема кафе?

Крийд сведе поглед към ръцете си.

— Да, сър.

Няколко минути по-късно всички криминалисти се бяха разотишли. Панос, Крийд и Ръсел се бяха събрали на вратата на офиса, където Кунео ровеше из чекмеджетата на бюрото на Силвърман и прибираше в найлонови торбички всичко, което въображението му виждаше като възможна улика. Бе спрял да тананика, въпреки че сега на равни интервали шумно сърбаше горещо кафе от отвора на пластмасовия капак на чашата и издаваше високи и дразнещи звуци като дете, което отпива последната глътка от млечния си шейк през сламка.

Той внезапно вдигна глава и се сепна, щом забеляза останалите. Но се съвзе бързо, сръбна кафе и рече на Панос:

— Казахте, че вече не бил ваш клиент.

— Не, но дълго време беше. — Панос се отпусна на бюрото на Силвърман и духна в чашата си с кафе. — Миналото лято се наложи да вдигна тарифите и той не можеше да си ги позволи. Но ние продължавахме да хвърляме по едно око, господин Крийд може да потвърди.

Крийд кимна:

— При всяка обиколка.

Кунео помръдна и сгъваемият му стол изскърца.

— Какво при всяка обиколка?

— Светвах вътре с фенерчето.

— Без такса — вметна Панос. — Просто бяхме нащрек.

— Но Силвърман вече не ви плащаше?

— Точно така.

— Тогава — Кунео се наведе и опря лакти на коленете си, — защо сте тук?

Въпросът смути, а може би и раздразни Панос. Черните му очи се насочиха към Ръсел, който се бе облегнал на рамката с кръстосани ръце. Но Ръсел само повдигна рамене.

— Инцидентът е станал по време на дежурството на господин Крийд, така че той очевидно е въвлечен в случая, а е един от моите хора. Освен това, както споменах, аз познавах Сам, жертвата.

— Но това място на практика не се намира във вашия участък. Трийсет и втори, нали?

Кунео пак сръбна от кафето. Панос изпъчи гърди и кръстоса ръце.

— Да, Трийсет и втори. И какво от това?

Кунео се облегна в стола си.

— Ето какво — тъй като жертвата е била ваш клиент и познат, би трябвало да знаете за неговия магазин повече, отколкото за останалите по улицата. И ако съм прав, какво според вас се е случило тук?

Панос изсумтя.

— Ще ви питам нещо. Някой от вас двамата или от криминалистите да е открил червена кожена кесия, може би у Сам?

— Каква кожена кесия?

Панос раздалечи дланите си на около двайсет сантиметра.

— Горе-долу толкова голяма. Много стара, по-скоро кафеникава.

Кунео погледна към Ръсел, който поклати отрицателно глава. Кунео рече:

— Не е открита. Та какво за нея?

— Щом не е открита, това доста изяснява нещата. Искам да кажа — за причината.

— И каква е тя? — обади се Ръсел откъм вратата.

— Слушаме — додаде Кунео.

Панос се размърда върху бюрото.

— Добре. Първо трябва да знаете, че всеки четвъртък Сам правеше своя депозит в сейфа на банката.

— Всеки четвъртък? — попита Ръсел.

— Точен бе като часовник — кимна Панос. — Всичките му познати го знаеха. Аз самият го придружавах до Американската банка. Носеше парите в тази кесия. Тя липсва.

— Значи — намеси се Кунео, — той е трябвало да отиде до банката тази вечер и някой, който го е познавал, е решил да вземе кесията?

— Трима — намеси се Крийд, — единият от които много едър.

— Добре де, трима — Кунео взе един висок нетрепкащ тон. — Трябва да са били доста пари, щом са мислели да ги делят на три.

— Може. Нямам представа — каза Панос.

Кунео посочи наоколо.

— Това малко магазинче е носело толкова много?

Панос вдигна рамене.

— В сряда през нощта тук играеха покер.

Двамата инспектори се спогледаха. Ръсел попита:

— Кой?

— Неколцина. Играеха редовно от години. Сам взимаше по десет долара на всяко раздаване, освен когато се играеше блекджек и той беше банка.

Ръсел подсвирна:

— На всяко раздаване?

Панос кимна.

— Това беше таксата за влизане в играта. На човек. На раздаване. Десет долара.

Настана тишина, докато всички смятаха наум. Кунео поде нова мелодия.

— Играят на едро — каза той и посочи, — това значи е масата.

— Точно така.

— Трябват ни играчите. Дали е имал списък? — попита Ръсел.

— Съмнявам се — отговори Панос. — Доколкото познавам Сам, списъкът е бил в главата му. Но аз може би ще успея да ги открия, а оттам поемате вие.

— Ще ви бъдем задължени — Кунео си записваше в джобния си бележник. — Значи са били с маски.

— Не бяха — каза Крийд. — Не и когато излизаха.

— Но са били, когато са влезли — отвърна Кунео. — Защото Силвърман ги е познавал. Те също са го познавали, него и обстановката тук. — Той посочи към скритата камера. — Знаели са за това например.

Панос го прекъсна.

— Как разбрахте за маските?

Кунео бръкна в джоба си и извади найлоново пликче, в което бе поставил захвърлената на пода скиорска маска.

— Кучи синове! — възкликна Панос.

— Кои? — попита Кунео.

Панос бе стиснал зъби, веждите му бяха сключени:

— Ще направим по-добри предположения, когато знаем кой е присъствал на играта.

— Добре — каза Кунео, — но това е разследване на отдела за убийства. Ти ще ни дадеш списъка на играчите, а ние ще действаме оттам нататък.

Панос кимна.

— Добре, но ще ви бъда благодарен, ако ме държите в течение. Който и да е убил Сам, ще ви помагам с каквото мога. Разчитайте на мен.