Джон Лескроарт
Първият закон (33)

30

След като си тръгна от кабинета на Харди, Глицки се върна в празния си дом. Изкушаваше се дали да не се отбие у Нат, за да види баща си и дъщеря си, но в крайна сметка реши, че това с нищо няма да помогне. Опитваше се да убеди сам себе си, че днешният ден по нищо не се различава от който и да е друг. Положението наистина бе съвсем лично и доведено до крайност, но по същество не беше по-необичайно от ежедневието на повечето ченгета — понякога просто се налагаше да застанеш на огневата линия. Беше част от работата.

Все още не бе сигурен как ще се развият събитията, но тази несигурност беше, ако не успокоителна, поне достатъчно добре позната. Спомняше си как в началото на кариерата му се бе налагало да прониква с взлом в различни места, без да знае почти нищо за онова, което го очаква зад вратата, най-често преди разсъмване или с първите слънчеви лъчи. Дали щеше да намери три малки деца и майка им, сгушени в някой ъгъл? Или надрусан наркоман, който спонтанно е решил да се пъхне в някое близко и удобно укритие? Питбул със зъл нрав? Тъмна стая с по един отчаян стрелец във всеки ъгъл? Или просто сънлив и отпуснат загубеняк, комуто е все едно дали на следващата сутрин ще се събуди в затвора, където е по-чисто, по-топло и храната е по-добра?

Правил беше това много пъти досега. Знаеше основните правила. Опитваш се да си оставиш резервен вариант, запазваш гъвкавост и си нащрек. Слагаш си бронираната жилетка за всеки случай, носиш достатъчно амуниции или поне няколко заредени пистолета, за да не се налага да презареждаш в критичен момент. От опит знаеше, че изваждането на празен пълнител и слагането на нов не е толкова лесно в разгара на престрелката, колкото изглежда по телевизията. Дори като млад ръцете му понякога трепереха в заредени с напрежение и опасност мигове. Все още беше така. По-скоро си представяше как изпуска новия пълнител на земята в най-лошия възможен момент, отколкото обратното.

Извади два пистолета от сейфа в спалнята си. Ежедневното му оръжие беше деветмилиметров автоматичен „Глок“ — хубаво оръжие, удобно за носене и лесно за употреба. Но в този случай взе двата си револвера „Колт“ .357 с гумени уплътнения на дръжките. Проклетите машинарии ритаха като коне с амунициите, които възнамеряваше да използва — специални куршуми с кухи върхове, които се зареждаха ръчно, — но ако събитията се развиеха, както очакваше, искаше да разполага с куршуми, които могат да накарат човек да се завърти два пъти и да го повалят, ако уцелят в кутрето. Успееше ли да улучи някой по-голям мускул, куршумът щеше да се сплеска и със сигурност щеше да попречи на мишената да се съпротивлява. Улучеше ли тялото, смъртна присъда.

Седнал на леглото, Глицки зареди куршумите в барабана на първия револвер, щракна го, след това повтори същото с втория. Дванайсет изстрела, по-малко, отколкото щеше да има с двата автоматични пистолета, но също и по-малка вероятност от засечка. Пълнители за бързо презареждане. Мнозина не бяха съгласни, но той винаги предпочиташе да разполага с револвер.

Свали ризата си, отвори гардероба и взе бронираната жилетка от закачалката, където бе престояла вероятно цели десет години. Внезапно осъзна с остро съжаление, че ако бе продължил да я носи редовно по време на работа, последните осемнайсет месеца на болнична лудост и възстановяване можеха да бъдат избегнати. Можеше да му се размине само с едно спукано ребро за няколко дни и с насинен корем, вместо венозни антибиотици, тръби и монитори, да не говорим за болката, вината и съмненията.

Прогони тези мисли. Нямаше смисъл да продължава да се самобичува. Сам си беше виновен — беше се впуснал в потенциално опасна ситуация неподготвен. Нямаше да повтори същата грешка.

Облече ризата си върху жилетката, закопча я и се огледа в огледалото на вратата на гардероба. Като сложи якето, нищо нямаше да личи. Тъй като всеки ден носеше кобур през рамо, го чувстваше съвсем естествено под лявата си ръка, въпреки че кобурът за револвера беше малко по-голям и неудобен. Но откакто престана да обикаля райони в града, вече не носеше оръжие на кръста и се учуди колко удобно го чувства върху десния си хълбок.

Беше необичайно студено дори за ноември в града, а на вдадения в морето пристан сигурно щеше да е още по-зле, затова вместо обичайното си авиаторско кожено яке предпочете старото си тъмносиньо скиорско яке. Закопча долните копчета, придърпа дрехата надолу и още веднъж провери в огледалото дали оръжието на хълбока му е добре скрито.

Глицки почти никога не се оглеждаше в огледалото. Когато отиде в колежа, се шегуваше със самия себе си, докато обясняваше на хората, че белегът през устните си е получил вследствие на сбиване с ножове със съученици от гимназията. Всъщност се дължеше на прозаичен инцидент на успоредката в прогимназията. Но каквото и да го бе причинило, белегът не зарасна добре и се превърна в нещо, което той избягваше да гледа. Същото се отнасяше и за сините му очи върху тъмното лице. Караха го да се чувства неудобно. Какъв беше всъщност — чернокож като майка си или хубав евреин като баща си? Като младеж всички тези външни белези го объркваха, но в крайна сметка осъзна, че са безсмислени. Истинската му същност беше скрита вътре. Точно както на всички останали.

Сега обаче остана още малко пред огледалото и се опита да открие в отражението си частица от онова, което представляваше днес. Защо правеше това? Имаше невероятна съпруга, новородена дъщеря и смисъл на живота си. Наистина ли се бе стигнало дотам да няма друг избор? Наистина ли нямаше други полицаи, приятели и съюзници, спечелени през годините, към които можеше да се обърне? Или поне да им поиска подкрепление? Какво се надяваше да постигне?

Тогава започна да ги изрежда мислено — началникът Ригби, не. Заместник-началникът Батист, не. Джакман, не. Лание, невъзможно. ФБР, няма време. Пол Тию, мъртъв. Какво да направи, да се обърне към кмета ли? Всеки, който се присъединеше към него сега, най-малкото рискуваше кариерата си. Освен това Глицки винаги бе предпочитал да действа сам, през цялата си кариера беше самостоятелен инспектор и стриктно следваше буквата на закона. Винаги бе смятал, че хората може и да не го харесват, но го уважават. Последните събития поставиха под въпрос дори това минимално завоевание.

В момента не можеше да си позволи да мисли за общественото мнение. Нямаше да допусне заплахите срещу семейството и приятелите му да бъдат изпълнени. Ако не можеше да намери помощ от хората, чиято работа беше да помагат, значи трябваше да го направи той. Сам, ако се налага.

Погледна за последен път към мъжа на средна възраст в огледалото. Потупа се три пъти по бронираната жилетка над сърцето, пое дълбоко въздух и тежко го изпусна.

— Добре.

 

 

Избрал беше Кей 70 бързо и интуитивно от няколкото възможности, които му бяха хрумнали по време на разговора му с Джърсън. По-очевидният избор би могъл да падне върху външните части на паркингите на Кендълстик Пойнт, където враговете му нямаше да могат да му устроят засада, и където, честно казано, ако се стигнеше до престрелка, имаше по-малка вероятност да пострадат невинни минувачи. Но според него равностоен мотив на вероятността от засада беше фактът, че паркингите не предлагаха никакви възможности за прикритие на самия него. Ако Джърсън се появеше с достатъчно свои приятелчета, Глицки не искаше да се озове сам насред едно бетонно поле, където Джърсън щеше да види, че всъщност Холидей не е с него, и където можеше да го повали дори посредствен изстрел с оптична пушка от другия окръг.

По една случайност Глицки и повечето служители от Съдебната палата бяха опознали добре Кей 70 три години по-рано, защото той беше местопрестъплението и мястото за финалната сцена на един филм, който един от известните холивудски режисьори снимаше в града. В продължение на три месеца екипът, който се снимаше във филма, работи извън Съдебната палата и всички бяха донякъде завладени от звездната треска. Един от инспекторите на Ейб, Били Маркузик, дори бе нает за важна роля с реплики в този в крайна сметка нескопосан филм, като по същество играеше самия себе си. След приключването на снимките Били напусна полицията и се премести в Ел Ей, но досега не беше играл в нито един филм, който Ейб бе гледал. Във всеки случай в онези славни дни почти всяко ченге, чиновник и дори някои съдии в Палатата си въобразиха, че може да станат следващата голяма звезда, ако достатъчно дълго се навъртат около режисьора. Ако не друго, поне щяха да прекарат пет секунди в компанията на звездите. В продължение на седмица и повече към края на снимките тълпи от служители на общината се трупаха на Кей 70 или с надеждата да ги наемат като допълнителни статисти, или за да гледат глупаците, които хранеха подобни надежди.

Малко след един часа Глицки паркира и спря. Казал беше на Джърсън, че ще е там в четири, но щеше да е лошо знамение да закъснее. Искаше да е напълно сигурен, че ще пристигне преди всички. Държеше да обходи всеки сантиметър от района. Спря на една безлюдна промишлена улица с ниски складове и гаражи, на няколко пресечки западно от вдлъбнатината на брега на залива, известна като Централния басейн. В средата на платното се точеше изоставена железопътна линия. Докато снимаха филма на Кей 70, тази уличка беше лъскавата, макар и леко хаотична база на продукцията — караваните на звездите, невероятна храна за всички, които имаха пропуски, прожектори, носилки и стотици хора. Глицки остана малко зад волана, даде на сетивата си време да попият всичко и да го предупредят, ако надушват някаква опасност.

Нямаше нищо друго, само празната улица. Порив на вятъра от залива вдигна малко тежък прах от капака на колата, няколко листа от вестник и опаковки на десертчета прошумоляха в нишата на входа на празен магазин пред него. В другия край на сградата имаше паркирана кола, но Глицки вече беше минал покрай нея и тя му се стори празна.

Излезе, отиде до ъгъла и погледна надясно към залива. Кей 70 беше последният от шест или седем кея, вдадени на север във водата. Пред тях имаше относително широка циментирана площадка — напомняше донякъде на Кендълстик Пойнт, — но в този случай имаше съвсем малко, дори почти нямаше, отделни места за паркиране. Преди мястото се използваше за товарене, разтоварване и съхраняване на контейнери, но през последните десетина години кейовете в тази част на залива бяха оставени без всякакви грижи.

Пъхнал ръце в джобовете си и привел глава срещу прашния вятър, Глицки мина по най-краткия път към ниската жълтеникава сграда, която бележеше входа на първия кей. Другите бяха построени по същия начин — голяма подобна на склад сграда, от която стърчеше истинският кей и мястото за товарене на корабите отзад. Всичко беше пусто.

Кей 70 беше дълъг почти четиристотин метра и широк около осемнайсет. Това беше източният кей от шестте подобни пристана. Макар да имаше няколко открити площи, които водеха към доковете на водното равнище, повечето от цялата източна страна на кея по протежение на брега беше застроена с различни едноетажни конструкции, много от които бяха оставени на произвола на времето, а някои бяха вагони, обслужващи дейността тук. Така отляво на Глицки оставаше относително широк асфалтов път по протежение на кея, по който той тръгна, след като извади оръжието от кобура през рамото си и го стисна в ръка, макар че по-голямата му част оставаше скрита в джоба на якето. Надникна в различните входове и просеки. Не беше чудно, че прочутият режисьор е избрал точно това място за финалните сцени от филма си — с порутените си ниски или оставени без покрив дървени постройки, обърнати към широк проход, който изпълняваше ролята на главна улица, кеят наистина много приличаше на сцена от стар уестърн с фалшивите фасади и всичко останало.

В момента обаче Глицки не беше в подходящото настроение, за да оцени голямото изкуство зад всичко това. Когато стигна до края на кея, където от три страни бе заобиколен с вода и нямаше път за отстъпление, разбра къде трябва да застане — там, откъдето беше тръгнал, може би няколко постройки по-напред. Така който и да дойдеше, щеше да се озове зад него и да се окаже откъснат и без път за бягство. Освен покрай него.

Върна се два пъти по-бързо, отколкото бе отишъл, но въпреки това му се стори, че това е най-дългото разстояние, което е изминавал през живота си. Вход след вход, един по един, с револвер в ръка, без да откъсва поглед от челото на кея, с откритото пространство пред себе си. Нищо и никой.

В момента беше ловец, не полицай. Полицаите не вадеха оръжията си, без да имат заподозрян или специфични обстоятелства. Не криеха вече изваденото оръжие. Викаха подкрепление дори при най-бегла възможност да се разрази престрелка.

Един гларус, кацнал на отсрещния стълб, го изучаваше известно време, след което отлетя с подигравателни писъци. Глицки се стресна от това вмешателство на природата и нетърпеливо се зае да си потърси удобно място, където да изчака.

Откри го в една ниска постройка, подобна на хамбар, на двайсетина метра от предната част на кея. Нямаше входна врата и бе отворена и отзад, но преградите на половината височина създаваха няколко клетки с големина около два и половина метра на метър и половина, които вероятно са били предназначени за коне или добитък. По време на обиколката си бе разгледал мястото с любопитство и беше заключил, че поради светлината отпред и отзад и понеже бяха високи само метър и половина, клетките няма да бъдат удобно укритие. Дори не погледна зад тях, когато ги подмина.

Сега обаче, кой знае защо, му се сториха подходящи.

Прибра револвера си в кобура. Застана на задния отвор и огледа водата, след това се обърна и се върна отпред. Друг гларус, или може би същият, беше кацнал на най-близкия стълб и не преставаше да крещи. Глицки се огледа в хамбара и откри някаква голяма ръждясала панта, с която замери птицата. Не улучи и пантата цопна във водата със силен плясък, който се стори на Глицки като подводна бомба. Птицата просто пристъпи малко встрани и продължи да грачи.

Вдигна ръкава на якето си и погледна часовника. Два без десет. Вятърът свистеше през пролуките на сградата. Върху сивото небе не се виждаше нито едно синьо петно. Стори му се, че сред далечните шумове откроява един като от затварянето на врата на автомобил. Отново погледна часовника си. Все още беше два без десет. Усети, че дланите му са влажни от пот.

Върху циментовата ничия земя се появи човешка фигура. Вървеше сама.

След като се увери в това, Глицки застана на входа на хамбара, откъдето можеше да бъде видян. Изненадите при въоръжени хора бързо могат да добият трагични последици, а той нямаше намерение да участва в нещо подобно. Установи, че не е бил подготвен за вълната на облекчение, която го заля при появата на Джони Холидей. Не си бе позволявал съзнателно да признае, че частица от него се бе надявала да получи някакво подкрепление. Във всеки случай, зарадва се.

Глицки му направи знак да се приближи. Холидей се затича и след секунда двамата заедно се скриха сред сенките на хамбара, но с хубава видимост.

— Къде е Харди? — попита Глицки.

— Не знам. Смятах, че може би е с теб.

— Не. Значи си дошъл сам. Защо?

— И аз си зададох този въпрос. — Сви рамене. — Каза на Джърсън, че ще ме доведеш. Помислих си, че би било по-добре, ако наистина съм с теб. Така ще имате какво да си говорите минута-две.

— Може изобщо да не се появи.

— А ако не го направи, ще трябва да ме заведеш в полицията. Знам. Вече говорихме за това днес. — Холидей подръпна мустаците си, вероятно за да попречи на напиращата усмивка. — Е, лейтенант, каквото и да стане, ако се стигне до битка, тя е толкова моя, колкото и на всички останали. Мястото ми е тук. Тези приятелчета не играят честно.

Глицки го огледа от глава до пети, облечен в тежкия му дълъг кожух.

— Още ли се каниш да избягаш, Джон?

Този път Холидей не се въздържа и се усмихна.

— Не знам защо се опитваш да развалиш един толкова хубав следобед с подобни въпроси. Не, не се готвя. Адвокатът ми ме посъветва, че това е противозаконно, а появата ми днес говори за добрите ми намерения. Ще се обидя, ако поискаш да ме претърсиш.

Глицки си позволи развеселено да изръмжи.

— Май двамата с Диз сте си поговорили, така ли е? Видя ли някого, докато идваше насам? Ако не си, предлагам да чакаме зад тези прегради и ако някой дойде, да го пуснем да мине. Как ти се струва?

— Ти решаваш. Аз съм тук само да помогна в патакламата.

Глицки се понамръщи на последния израз и отново огледа откритото безлюдно пространство.

— Ако Джърсън дойде сам, ще го пусна да мине покрай нас и да се озове отзад. Ти чакай тук и си отваряй ушите. Ако двамата заедно се върнем, за да те отведем в града, аз ще те обискирам и ще бъде по-умно, ако дотогава се отървеш от оръжието. — Студена усмивка. — Разбираш ли? Ако се опиташ да избягаш, например през задния отвор, много е вероятно да бъдеш прострелян. Ясно ли е?

— По-ясно ми е, от причината Харди да те смята за симпатяга.

Глицки кимна.

— Той е известен с неспособността си да преценява хората.

Изведнъж присви очи и леко изви глава.

— Чу ли това?

 

 

Джърсън огледа протежението на кея.

Хвърли поглед към асфалтовия път на мрачната светлина на облачния ден. Последните сгради в далечината бяха размазани и неясни, а краят на кея сякаш се губеше в сиво-зелената вода на залива.

Не беше мигнал предишната нощ. Бутането на Тию от покрива, замислено внезапно и изпълнено набързо, можеше да се окаже грешка. Не защото биха могли да го заподозрат в действителното извършване на убийството, това направи съвсем чисто. Истинският проблем беше, че отсега нататък всяка мисъл да се измъкне от властта на Панос беше невъзможна. Защото естествено, Уейд знаеше за Тию. Уейд винаги знаеше. Обади му се веднага след като научил, каза, че знае какво е станало, оценява загрижеността му и никога не забравя кои са приятелите му. Смъртта на жената в затвора също го бе обвързала здраво с Уейд, но извършителят не беше лично Джърсън. Беше човек на шерифа, а Джърсън трябваше само да си затвори очите.

С Тию обаче нещата стояха различно. Не че самодоволното умно дребно копеле му допадаше, но като видя как примките се затягат около вратовете на Ник и Хулио, трябваше най-напред да опита нещо друго — да предложи на Тию пари, може би повишение или работа в Диамантения център. Големи пари, за да не прави нищо. Постепенно да въвлече Тию в рекета.

Можеше поне да говори с Уейд и да се ориентира. Вместо това обаче той изпадна в паника.

И ето че сега се намираше на Кей 70.

 

 

— Лейтенант!

Джърсън се извърна. Беше се приближил едва на двайсетина метра към кея, но Глицки вече бе там, вече се намираше зад гърба му.

— Лейтенант — каза на свой ред Джърсън и пристъпи към него.

— Струва ми се, че те помолих да не идваш тук. Казах, че ще доведа Холидей.

Усмивката му помръкна.

— Обаче не го виждам.

— Може изобщо да не го видиш, ако той те забележи пръв.

— Така или иначе ще ме види в участъка.

Полуизвърнат, за да се огледа отзад, Глицки възнамеряваше това движение да прикрие изваждането на оръжието от кобура, преметнат през рамото му. Щеше да арестува копелето, пък да става каквото ще.

Но преди това някакво движение на откритото пространство привлече вниманието му. Двама мъже подтичваха към началото на кея, а трети вече беше клекнал с протегната ръка. Проблесна метал. Някой бе насочил оръжие към него.

Глицки бързо извади револвера си от кобура и рязко се метна вляво, преди да се разнесат два изстрела. Специализираното стрелково обучение изтъква препоръчителността на залповете от два изстрела, затова Глицки все още се търкаляше, когато се разнесоха още два изстрела, много по-близо — Джърсън! — точно зад него. Все още открит отвсякъде, той продължаваше да лежи по корем, стиснал оръжието в двете си протегнати напред ръце.

Джърсън, който още се намираше на десетина метра — на предела за точна стрелба с пистолет, — се бе обърнал настрани и напредваше бавно. Беше много малка мишена, но Глицки се прицели в гърдите му и изпрати два бързи изстрела, след това се претърколи, докато куршумите отсреща свистяха около него. Озова се притиснат в един ъгъл, където някаква сграда стърчеше на около половин метър от съседната. Това му осигуряваше известно укритие от Джърсън, но го оставяше напълно открит откъм основата на кея, където сега ясно видя Сефия, Рее и Рой Панос, които приближаваха към него. Бяха дошли направо на кея.

Не можеше да забрави за Джърсън, който напредваше под същото укритие, което Глицки използваше от дясната си страна, но той трябваше да стреля по тройката отляво, в противен случай беше мъртъв. Изправи се точно когато изтрещяха останалите изстрели — истински залп — и един куршум изплющя в гипсовата мазилка на петнайсетина сантиметра от главата му.

Пресегна се през ъгъла на сградата и отново стреля напосоки към Джърсън, след това се извъртя навреме, за да види, че част от залпа, който беше чул, идваше от Джони Холидей в хамбара. Негодниците се приближаваха към Глицки в редица и почти небрежно, след като го бяха притиснали в ъгъла, но внезапно Рой Панос се строполи на земята, започна да се търкаля и да крещи, че са го улучили. При неочаквания огън Сефия и Рее се разбягаха и се притиснаха към фасадите на околните сгради.

 

 

Тъкмо бяха надянали жилетките си, когато чуха първите изстрели от задната част на улицата и пикапът на Макгайър се понесе сред облак от чакъл през откритата площ и се закова на място в началото на Кей 70.

Харди излезе още преди колата напълно да спре и прецени положението с един поглед. Вече се водеше разгорещена битка, а във въздуха се носеше острата миризма на кордит. Един от участниците вече беше извън строя, а Глицки бе заклещен по средата. Сефия и Рее бяха в нишите на два съседни входа, а някой друг — когото Харди не можеше да разпознае — се намираше зад Глицки, до стената на склада.

Сефия и Рее погледнаха към него и без всякакво колебание откриха огън.

Един куршум рикошира от капака на пикапа.

Макгайър, изложен на огъня от страната на шофьора, се плъзна напречно по седалката, излезе с пистолета си до Харди от другата страна, клекна зад предната гума и надникна. На кея се разнесе още един изстрел и той видя как Сефия и Рее отстъпват.

— Кой е онзи? — попита Макгайър.

— Не знам — отговори Харди. — Обаче стреля по тия тук, което значи, че е на наша страна.

— Да, обаче все пак стреля към нас. Какво става, по дяволите?

— Каквото става обикновено, когато всички са в една редица.

Явно това беше проблемът. От мястото си Макгайър не можеше да стреля с пушката си по никого от отсамната страна на Глицки, защото едрите сачми можеха да улучат Глицки. По същата причина всеки изстрел на Глицки — или на Холидей (макар Харди и Моузес да не знаеха, че е той) — на практика беше насочен към тях. Имаха нужда от ъгъл, но нямаше как да си го осигурят, без да изложат живота си на непосредствена опасност.

Други два изстрела улучиха пикала, който се заклати на гумите си.

— Четирийсет и пети — каза Харди.

— Трябва да ги отблъснем — заяви Макгайър. — Това е единственият начин.

В този момент Джон Холидей, който вероятно бе стигнал до подобен извод за необходимостта от ъгъл, се втурна от укритието си в хамбара. На три-четири метра по пътя той внезапно спря, извъртя се и мъчително бавно, внимателно стиснал оръжието си с две ръце, се прицели в Джърсън, който също отвърна с изстрел, след това се просна на земята и се затъркаля, отдалечавайки се от Глицки.

Холидей стреля.

— Сега! Сега! — кресна Макгайър.

Откъм кея се разнесоха още изстрели, но нямаше време да анализират и дори да погледнат какво става там. Сега просто се движеха, без да откъсват поглед от Сефия и Рее, и възползвайки се от объркването след намесата на Холидей, Макгайър излезе откъм задната част на пикапа.

— Идваме, Ейб! — викна Харди, напусна укритието на пикапа, втурна се след Макгайър и двамата хукнаха съвсем открити и приведени ниско към земята.

— Надясно, надясно! — кресна Макгайър, докато вдигаше пушката си.

Устремен към кея, все още на бегом, Харди мерна Сефия, който се бе притаил в един покрит вход отляво. Моузес щеше да се справи с него.

Неговата цел беше Рее. Беше с около два метра по-близо до кея, отдясно на Харди. Вдигна пистолета в лявата си ръка, опита да се прицели набързо и стреля, но не бе предвидил силния откат на оръжието в счупената кост на ръката си. Не можеше да стиска достатъчно здраво. Изпусна пистолета и той издрънча върху асфалта.

От лявата му страна се разнесе оглушителна експлозия, когато Сефия откри огън с всичките си оръжия и изпразни пълнителите, а Макгайър се изправи и стреля веднъж, и веднага след това още веднъж. С ъгълчето на очите си Харди видя как Сефия отскача назад и се строполява на земята сред трясък от счупено стъкло.

Но сега Рее държеше по един автоматичен пистолет в двете си ръце и ги бе насочил право срещу него. Смееше се, докато се прицелваше в Харди от не повече от пет метра. Харди отчаяно се хвърли към оръжието си, но нещо го блъсна в гърдите, изпрати го във въздуха и той се строполи първо странично, след това по гръб.

 

 

Джон Холидей беше повален. Лежеше свит на прохода към кея.

Макгайър и Харди стреляха откъм пикапа.

Това беше единственият шанс на Глицки да се премести и той незабавно се оттласна от сградата и се обърна, за да прецени къде е отишъл Джърсън. Положението на Глицки, притиснат между Джърсън и хората на Панос, беше крайно неудобно, но намесата на Холидей и пристигането на пикапа му осигуриха няколко секунди.

Глицки чу изстрел от пушка от дясната си страна, в началото на кея, след това още един, примесен с няколко бързи изстрела от пистолет — някой стреляше с автоматично оръжие и с двете ръце. Метна бърз поглед и видя как Харди се строполява на земята.

Глицки напусна прикритието на сградата и хукна, криволичейки.

Макгайър, който сега стоеше сам на кея, бе изстрелял двата си патрона по Ник Сефия. Ако онзи не беше мъртъв, Макгайър смяташе, че поне е свършено с кариерата му на танцьор. Макгайър бе извадил гилзите и държеше в ръка още два патрона, които се готвеше да зареди. Но за това се искаше време. Не много, но достатъчно за Рее, който изскочи от входа и хукна към Макгайър с див крясък и протегнал напред автоматичния си пистолет. Приближи на около метър и половина, насочи пистолета към главата на Макгайър и дръпна спусъка.

Не последва нищо. Автоматичното оръжие засече. Рее яростно се втренчи в него за части от секундата, изруга и го захвърли на асфалта. Глицки, който се намираше на по-малко от шест метра във входа на хамбара, почти видя мига, в който Рее осъзна, че в другата си ръка държи още един пистолет. Макгайър обаче вече бе презаредил пушката си и щракна затвора, когато Рее протегна другата си ръка.

Глицки се облегна на вратата на хамбара, внимателно се прицели и, стиснал револвера си с две ръце, стреля два пъти — първият куршум улучи Рее под дясната ръка и премина през дробовете и сърцето му, а вторият изобщо не го засегна. Вторият изстрел обаче не беше необходим. Дори наказателните роти убиваха по-бавно — Рее беше мъртъв, преди да се строполи на земята.

Трясъкът от изстрела още не бе заглъхнал, когато едновременно се разнесоха още два изстрела — единият отляво на Глицки от предната част на кея, а другият зад него. Той се завъртя бързо, стиснал револвера си с две ръце, и видя как на по-малко от три метра зад гърба му Джърсън бавно се плъзга по гипсовата мазилка на съседния склад, а върху бялата стена след него остава кървава следа. Обърна се и видя, че Харди бавно се изправя с оръжие в ръка, а Моузес се е запътил към него.

Изведнъж Глицки осъзна, че не е сигурен дали може да помръдне. Във внезапната оглушителна тишина ръцете му се отпуснаха и той тежко се облегна на вратата на хамбара. Но върху асфалта напълно неподвижно лежеше Холидей, чийто изстрел преди малко несъмнено бе спасил живота му. Ако беше жив, ако някой от онези също беше жив, трябваше да извикат линейка. Дори секундите бяха от значение. Глицки трябваше да провери.

Явно Харди и Макгайър си бяха помислили същото и тримата мъже се скупчиха над поваления си съюзник. Холидей не помръдваше. Стояха плътно около него, Глицки коленичи и опипа пулса на шията му, но тогава нещо отново наруши тишината.

Женски глас издаде рязка заповед:

— Свали го! Внимавайте, момчета!

Обърнаха се и се пръснаха с насочени оръжия, но почти веднага се разнесе един последен откос.

Джина Роук вървеше бавно, без да им обръща внимание, и предпазливо напредваше към тялото на един мъж, който се бе извърнал и бе стрелял по нея, след като бе извикала.

Глицки, Харди и Макгайър бяха видели всичко — проснат по корем Рой Панос беше насочил пистолета си право към Джина. Преди да извика тя, той очевидно бе смятал да очисти един, а може би всички мъже, преди те да успеят да го довършат.

Джина спря до тялото му и го ритна, както би направила с мъртъв плъх, а пистолетът й оставаше неизменно насочен към главата му. След това вдигна поглед към другите трима стрелци, раменете й се опуснаха и тя се запъти към тях.

 

 

Никой от основните участници не би отгатнал продължителността на престрелката, но едва ли някой от тях би казал, че е по-малко от десет минути. Само че от първия до последния изстрел общото време на престрелката беше една минута и двайсет и две секунди.