Джон Лескроарт
Първият закон (27)

24

Трея и Ейб Глицки седяха в колата си, която тя бе паркирала близо до дома им. От последните й думи излизаше, че защитава Кларънс Джакман, а Ейб не беше в настроение да слуша подобни неща.

— Значи вместо това обвинява мен и Диз.

— Не е останал с впечатлението, че е направил това.

— Значи не е внимавал.

— Ами, той е политически обвързан. Не ме гледай така, подкрепям те напълно — каза тя. — Просто ти обяснявам позицията му. И честно казано, не я одобрявам. Самата аз съм ужасно ядосана. Какво друго очаква от теб да направиш?

— Това е лесно — да стоя настрана от всичко.

— Можеш ли да го направиш? Искаш ли?

— Не знам — отвърна той. — Все си повтарям, че този случай не е мой. Че няма нищо общо с мен.

— Само дето са стреляли по Диз.

— И са пребили Фрийман. И вероятно има нещо общо с онази проститутка, която се обеси. А никой не се опитва да ги спре.

— Но това все още не го прави твоя работа, нали? — Тя се пресегна и докосна крака му. — Не те критикувам, наистина те питам.

Положи ръка върху нейната.

— Добре, ето как стоят нещата според мен: Диз твърди, че делото е почти приключило. Нападенията над Фрийман, над Арета и вероятно над Диз са свършили работа. Да приемем, че са го извършили Ник Сефия и хората му. По този въпрос всичко около тях е ясно. Не са ги хванали, но заплахата е отминала. Не е необходимо да правят нищо повече. Затова мога да оставя нещата така с чиста съвест, не е моя работа. Следиш ли мисълта ми?

— Да.

— Но от друга страна, къде е мястото на Холидей в картинката? Това не е приключило и няма да свърши скоро. Дори да изключим онзи, който е убил всички, като се започне от Силвърман, което ще рече Крийд, Уилс и Тери, пак трябва да премахнат Холидей, ако искат да са спокойни. Може би и Диз.

— А може би и теб.

Глицки подръпна ухото си.

— Добре, може би и мен. Но това не променя фактите. Ще се наложи да опитат да очистят Холидей. А вероятно след това и Диз. Затова, ако мога някак да помогна да бъдат спрени, не бих могъл да не участвам.

— Не — въздъхна тя. — И аз не виждам как би могъл.

— Тогава какво следва? Да играем по правилата? По чии правила?

— Знам, знам.

 

 

— Исусе, Рой, това трябваше да бъде най-обикновена чистка, помниш ли? Бум-бум, и край. А сега какво стана, мамка му!

Намираха се във вътрешния двор на Уейд, където той довършваше поредния пъзел. Повикал бе брат си у дома, след като Лиз му бе казала за новата връзка, която бе научила от приятеля си — че някакъв си лейтенант Глицки, който преди бил шеф на отдел „Убийства“, а сега се оказваше доста близък с вдовицата на Силвърман, се е досетил, че пръстенът не е бил откраднат по време на обира у Силвърман.

— Защо им е трябвало да вземат някакви си пръстени, глупаци с глупаци! Нямаше нужда от пръстените, защото и без тях всичко е идеално. Какво са си въобразили?

Рой се връщаше от смяната си и все още беше в униформа. Беше неспокоен и нащрек, както се чувстваше често в присъствието на интелигентния си и властен по-голям брат.

— Казах им същото, Уейд, съвсем същото. Парите и кесията, това е всичко. Но според Хулио пръстенът щял да направи нещата по-убедителни.

Уейд направи гримаса.

— Хулио е глупак. Смахнат идиот.

— Не е толкова лош. Просто е искал да помогне.

— Не ми ги пробутвай тия — сряза го Уейд. — Видя ли какво направи малкият негодник на Фрийман? Казах му да отстрани стареца от работа за няколко дни и може би да го накара да се замисли какви ги върши, а той какво направи? Направо го уби.

— Не знаех за това. Фрийман мъртъв ли е?

— Не съвсем. Още не е. Но не защото Рее не е опитал да го очисти. — Поклати глава с отвращение. — Казвам ти, този тип ужасно ме плаши. Не знам защо Ники се движи с изверг като него. Видя ли какво направи с двамата педали, като няколко изстрела щяха да свършат същата работа? И дори по-добра. После им давам възможност да довършат нещата, обаче изпускат Холидей, за бога! А щом той умре, край на всичко. — Панос забеляза нещо на масата пред себе си и постави в ъгъла на пъзела един голям сегмент от вече свързани парченца. — И сега бъркотията е пълна. Отървахме се от когото трябва, а се оказва, че има още трима и единият е лейтенант от полицията. Боже! Кога ще свърши всичко, Рой? И как?

Рой изтри длани в ръкохватките на стола си.

— Както винаги, Уейд. Трябва ни някакъв план. Ще свърши с Холидей. Ще се появи — в дома си, при адвоката си или в затвора, — все някъде ще се появи. След това ще си отиде и вече никой няма да се чуди дали е бил виновен, или не.

— Ами адвокатът?

— Когато Холидей си отиде, кой ще му плаща? Защо да му пука?

— Ами ако му пука? Ако и на този Глицки му пука?

— Няма, престани да се тревожиш.

— Все някой трябва да се тревожи.

Рой се насили да се усмихне.

— Стига, Уейд, знаеш как става. Тези момчета гледат на Холидей като на работа, за която им плащат. Харди и Глицки имат семейства, за бога. Ако някой от тях случайно си навие на пръста да се разрови, ще ги сплашим и те ще захвърлят всичко като горещ картоф. Може дори да побързаме да го направим, за да ги отстраним от пътя си.

— Как точно ще ги сплашим? Ако им навредим, само си търсим белята. А ако Рее участва, до края на живота си ще трябва да разчистваш след него.

— Не смятам да нараняваме никого. Само да ги накараме да се замислят.

Уейд вдигна ръка:

— Не ми казвай. Не искам да знам как. Просто го направи.

 

 

Харди тъкмо си тръгваше след вечерното си посещение в болницата, когато дойде Роук. Беше облечена делово и го осведоми, че целият следобед трябвало да бъде в съда. Животът продължаваше, няма как. Попита как са нещата тук и има ли промяна.

Нямаше нищо ново и двамата отново се озоваха седнали на единствената маса в магазина за подаръци. Роук отбеляза възможно най-мило и загрижено колко ужасно изглеждал Харди и колко потиснат звучал. Хранел ли се добре? Спял ли? Трябвало да се грижи по-добре за себе си.

— Старая се — заяви той. — Но междувременно трябва да реша един проблем и се надявам да ми помогнеш.

— Стига да мога — кимна тя.

Той пое дълбоко въздух и каза:

— Знам кой е пребил Дейвид. Името Ник Сефия говори ли ти нещо?

Говореше и. Роук си спомняше предишният побой „по погрешка“, когато през лятото Сефия се обърнал и повалил Фрийман на пода пред съдебната зала.

— Сигурен ли си, че е той?

Харди се замисли за миг и каза:

— Без всякакво съмнение, а скоро и ти ще се убедиш.

— Добре. Какъв е проблемът?

Разказа й накратко за взаимодействието си с Бланка, осведоми я за разговора между Джакман и Глицки, след това доведе нещата до Силвърман и Холидей.

— Във всеки случай — заключи той, — Бланка започна добре, но напоследък не е особено склонен да си разваля спокойствието заради мен. Някой го е убедил, че го използвам, за да отърва Холидей.

— Но някой е стрелял по теб.

— Ако човек е склонен да го повярва. — Той сви рамене и продължи: — Не мога да обясня всичко това, Джина. А към теб едва ли ще се отнасят с неприязънта, която явно сме си спечелили двамата с Ейб. Ти си годеница на Фрийман. Виждала си Бланка тук. Той ще говори с теб.

— И какво искаш да кажа или да направя?

Харди се усмихна на думите й.

— Преди всичко да отнесеш едно послание. Когато казах на Бланка, че може би знам кой е стрелял по мен — беше около два часа след случилото се, — той провери Сефия и установи, че се намира в Невада, на четири часа път.

Роук замислено свъси вежди.

— Което го поставя извън играта.

— И Бланка реши същото. Аз самият смятах така, докато Джон Холидей не изтъкна, че Ник може да ползва хеликоптера на Диамантения център. Четирийсет и пет минути до границата.

Роук явно очакваше да чуе още нещо, но накрая каза:

— Извини ме, че разсъждавам като адвокат по защитата, но понеже го правя цял живот, нека ти кажа, че дори Ник да е имал достъп до хеликоптер, това не означава, че той е стрелял по теб.

— Не, разбира се, но означава поне, че обвиненията ми не са безпочвени. Не обвинявам Панос и хората му просто ей така, което явно смята Бланка. Според мен Бланка и Джакман наистина искат да разберат кой причини това на Дейвид. Аз твърдя, че е Сефия. Ако ти споменеш за инцидента между Дейвид и Сефия миналото лято или пък за заплахата на Крол към Дейвид от нощта преди… да се случи всичко това, може би ще се вслушат в думите ти и поне ще повикат Сефия на разпит. Ако има бог, възможно е Бланка да ми повярва достатъчно, за да издейства заповед за обиск.

Роук беше зареяла поглед нанякъде.

— За какво мислиш?

— Моля? О! — Вдигна лявата си ръка с пръстена с диамант. — Просто си представях как щях да се чувствам днес. Омъжена за него. — Усмивката й беше не по-малко измъчена от тази на Харди. — Със сигурност не по този начин. — След това рязко каза: — Да, разбира се, че ще го направя, ще се срещна с Бланка или с когото кажеш. На работа ли е сутринта?

— Да.

— Добре. — След това вниманието й се насочи към нещо друго. — Може ли да те попитам нещо? Откъде знаеш?

— Какво да знам?

— Че е бил този Сефия. Имаш ли доказателства?

Въпросът й явно улучи болно място — долови напиращите чувства у Харди. Пресегна се и докосна ръката му.

— Не ми се сърди, Диз. На твоя страна съм, но въпросът е основателен.

— Сигурен съм. Джеф Елиът ме попита същото.

— Е, и?

— Честно казано, започва да ми писва от този въпрос. Знам, че е бил Ник. Какво се очаква да направя — да го чакам да убие още хора, докато намеря доказателства, че е изтрепал тези?

Тя пое дълбоко въздух.

— Боя се, че краткият отговор гласи „да“. Ако е убил и други хора или е виновен за побоя над Дейвид, бог ми е свидетел, че мечтая за едно подобаващо отмъщение. Но въпреки това, трябва да…

— Значи ако стрелят по теб, не бива да отвърнеш, така ли? — прекъсна я Харди.

— Не. Стрелят по теб, а ти отвръщаш по посока на изстрела — това се нарича самозащита, както знаеш по-добре от всеки друг. Успееш ли да убиеш стрелеца, стават две неща: доказваш, че той е държал пистолета, и си отмъщаваш. Но не може да стрелят по теб, ти да решиш кой може да е извършителят, да отидеш в дома му и да го застреляш два дни след това. Защото какво ще стане, ако е вероятно и дори е почти сигурно, че това е бил твоят човек, но после се окаже, че не е?

— Случаят тук не е такъв.

— Така ли? И къде е разликата? — Отново докосна ръката му. — Искам само да ти попреча да си навредиш, Диз. — Помълча и добави: — Просто трябва да се добереш до нещо, това е. Ако не за закона, поне за себе си. Трябва да знаеш. Да си съвсем сигурен.

Харди поклати глава и тихо изруга. Отново се възцари мълчание, което накрая наруши отново Джина:

— Хрумна ми нещо ужасно — каза тя.

— Това ми е любимото. Казвай.

— Имам ключ за апартамента на Дейвид. — Тя започна да гради предположения: — Ако някоя вещ на Дейвид се озове в джоба на Сефия, например, и Бланка я види, това може да е достатъчна причина за обиск. Не мога да повярвам, че го казвам.

— Направят ли обиск в дома му, ще го спипат — каза Харди, прегърнал идеята. — Подхвърлената вещ само ще им помогне да влязат. След това ще имаме истински доказателства — например, петна от кръв по дрехите му, а според мен ще има много такива, — за да го арестуват.

— Точно така. Просто ще помогнем за един законен обиск.

Двамата се спогледаха, обзети от тръпката на почти незаконна любов, докато се питаха какво ли е да не играеш по правилата. Да победиш тези престъпници в собствената им игра.

Най-сетне Харди се отказа.

— Прекрасна идея Джина, но може би не трябва да го правим.

— И бездруго не бих могла.

— Сигурно и аз не бих могъл.

— И това е добре — заключи тя. — Затова сме различни от тях.

— Точно така. Ако не го направим както трябва, няма да бъдем по-добри от тях. Има ли нещо в картинката, което не е както трябва?

 

 

Вечерта не беше сред най-хубавите в живота на Харди и Франи, а сега, след спешното и нехарактерно обаждане на Глицки, който каза, че двамата с Трея ще дойдат, за да обсъдят какво да правят, положението едва ли щеше да се подобри. Намираха се в кухнята, един час след вечерята, на която децата се бяха поразмекнали, защото най-сетне бяха осъзнали, че по баща им е стреляно и че той е пострадал сериозно по време на инцидента.

Може би не разбираха какво точно се е случило, но съзнаваха, че е нещо много лошо. Чичо Моузес и леля Сюзан бяха останали до късно предишната нощ, а Ребека и Винсънт бяха заточени с по-малките си братовчеди в задните стаи, докато възрастните пиеха и спореха. Сутринта майка им и баща им почти не си говореха — дали щяха да се развеждат? Защо някой искаше да нарани баща им? Наистина ли се опитваха да го убият? Какво щяха да предприемат? Какво щеше да направи татко? Дали щеше да се опита да узнае кой е извършителят и да го прати в ареста? Какво предприемаше полицията? В опасност ли бяха?

За Харди беше трудно да отговори на всички тези въпроси, особено след като Франи не му помагаше особено. Все още беше бясна заради създалото се положение, наистина предимно на брат си, но освен това трябваше да се справя с бурната реакция на децата още от шест часа сутринта, когато препилият й съпруг отдавна вече беше отишъл на работа. Страхове и сълзи. Какво щеше да стане с тях? Ами ако татко умре? Защо се случваше всичко това?

— Не искам да живея така — заяви Франи. — Не разбирам как тези хора успяха да ни причинят това.

Говореха съвсем тихо, за да не тревожат допълнително Винсънт и Ребека, които си пишеха домашните в съседната на кухнята стая. Харди усещаше как напрежението в къщата отеква във всеки звук.

Прекоси кухнята и прегърна съпругата си. Тя се притисна към него.

— Не знам какво да направя — призна тя. — Чувствам се толкова безпомощна.

— Точно затова ще дойдат Ейб и Трея. Четиримата ще измислим някакъв план.

— Но аз не разбирам защо полицията и най-вече Кларънс Джакман не ти вярват. Това ме влудява. Не си направил нищо нередно.

— Точно това е най-нелепото. Според Джон Холидей всичко е започнало заради мен. Заради мен и Дейвид. — Съгледа невярващото изражение на Франи и обясни: — Защото сме преследвали Панос.

— Моля? — Франи не искаше да слуша подобни безсмислици. — Той е навредил по един или друг начин на десетки граждани. Не ти си започнал всичко.

— Опитах се да му изтъкна този факт. Очевидно господин Панос може да прави каквото си иска, а ако някой като мен му потърси сметка, сам си е виновен.

— Джон наистина ли каза това?

— Приблизително.

— Това направо ме вбесява.

— Явно и ти си лош човек. Както и да е, опитах се да му обясня, че може и да не съм идеален пример за нравственост, но поне действам в рамките на закона, а всички минали и настоящи действия на Панос са противозаконни. Наречи ме луд, ако щеш, но разликата е съществена.

— Джон схвана ли?

— Не съвсем. Той не се замисля много кое е добро и кое — зло. Просто ми изтъкна, че би трябвало да съм подготвен да се справя с всичко това, преди да погна Панос.

Тя се поотдръпна и каза:

— Прилича на кошмар, в който потъваш и крещиш имената на всички, които са на брега и биха могли да те спасят, но никой не те чува.

— Знам, знам.

Какво друго можеше да каже? Точно на това приличаше. Двамата с Франи сънуваха едни и същи кошмари.

Може би не съвсем еднакви. Тя се повдигна и седна върху кухненския плот с кръстосани глезени, ръце между краката и наведена глава.

— Знаеш ли, винаги съм се бояла най-много от това. Че някой ще приеме твърде лично всички тези законови мерки и ще започне да преследва теб. Или нас. Мен и децата. Винаги си ме уверявал, че няма да се случи, но ето че стана точно това.

— Знам. — Облегна се на отсрещния плот. — Какво искаш да ти кажа? Никога не съм допускал такава възможност.

— Но сега се случи… Може би трябва да преосмислим…

— Кое?

— Всичко, струва ми се — вдигна поглед тя.

Никак не му допадна как прозвучаха думите й.

— Всичко обхваща много неща, Фран. Надявам се нямаш предвид нас двамата.

— Не точно, не… Животът ни. Не сме в безопасност…

— Това е просто един момент, Фран. Не става дума за целия ни живот. Живяхме добре и все още е така.

— Не искам да живеем така. Ако изгубим децата…

Харди пристъпи към нея:

— Това няма да се случи…

— Недей! — рязко го прекъсна тя. — Не казвай, че няма да се случи. Не знаеш какво ще се случи. Твърдеше, че няма да се случи и това, което преживяваме сега.

Харди отстъпи и пое въздух.

— Какво искаш да ми кажеш? Какво искаш да направиш?

— Не знам! — гневно проблеснаха очите й. След това добави малко по-спокойно: — Не знам. Може би просто трябва да се махнем оттук. Да започнем на друго място, а ти да се захванеш с нещо различно.

— И как точно ще го направим? От какво ще живеем?

— Ще измислим нещо.

— Нещо, от което ще живеем и четиримата, с две деца, които след няколко години трябва да отидат в колеж? Не знам как ще го направим. И след това какво? Да продадем къщата?

— Бихме могли.

— Франи, не можем. — Отново се приближи към нея, но по-предпазливо. — Чуй ме. Не искам нищо различно. Това е работата ми. Учил съм за това и съм добър. Може би дори от време на време правя добро.

— Но животът ти е заплаха за нас, Дизмъс. Не разбираш ли?

Той се опита да събере последните си сили. Приближи се до нея и постави ръце върху бедрата й. Почувства, че ще му е нужно да се мобилизира изцяло, за да запази нормалното звучене на гласа си, а когато заговори, почти шепнеше:

— Не виждаш ли, че в момента точно това е заложено на карта? Начинът ни на живот, начинът, по който искаме да живеем. Някаква шайка негодници идват и ни заплашват, заплашват живота ни, а ти какво искаш да направя? Какво искаш да направим всички? Да си съберем багажа и да избягаме? Не вярвам. Какво ще постигнем?

— Поне ще си жив.

— И в момента сме живи. И сме там, където ни е мястото. Просто сме уплашени.

— Трябва ли да живеем с този страх?

— Понякога да. Понякога се налага. Надявам се да не е за твърде дълго. — Вдигна ръка и я погали по бузата. — Виж, Фран, всичко това ми харесва не повече, отколкото на теб, но просто не бива да допускаме тези копелета да спечелят. Понякога те притискат толкова силно, че си длъжен да се бориш, защото иначе ще ти отнемат всичко. Ще го вземат, защото имат тази възможност и защото никой няма да ги спре. Така е навсякъде, където и да отидем.