Джон Лескроарт
Първият закон (26)

23

Когато се върна в кантората си за трети път този ден, Харди трябваше да убие още време преди свиканото от Норма събрание в пет часа, на което той трябваше да направи обръщение към служителите на Фрийман в Солариума. Беше свалил сакото и обувките си. Отново лежеше на канапето с покрити очи и осъзна, че не разполага с никаква привидно законова основа, върху която да изгради делото си. Не бе успял да повлияе на Джакман, не му бе провървяло с инспекторите от отдел „Убийства“.

Но можеше да се докопа до тях чрез обществен натиск. Двамата с Фрийман много пъти бяха прибягвали до тази мярка и той остана малко учуден, че не се е сетил за това по-рано.

Джеф Елиът, негов приятел и автор на рубриката „Градът говори“ в „Кроникъл“, вече бе написал днешната си статия. Той каза на Харди, че ако му запази мястото за паркиране за инвалиди в подземния гараж — Елиът имаше множествена склероза, — ще се радва да се отбие, за да си разменят няколко духовити забележки, стига да е свързано с някоя сочна история. Харди слезе и остана на мястото, докато Елиът пристигна и спря на него. Само за миг журналистът сръчно се прехвърли в инвалидния си стол. Двамата взеха задния асансьор и се качиха на третия етаж.

Докато Харди поднасяше кафе и се настаняваше в един от столовете за посетители, Елиът го наблюдаваше.

— Кой те подреди така? — попита той.

Харди опита да се усмихне:

— Мислех, че го прикривам добре.

— Грешиш. Движиш се като жив труп. — Остави чашата си и попита: — Е, какво се е случило?

— Ако оставим настрана махмурлука, който е отделна история, точно за това исках да поговорим. — Внимателно се намести на стола си и продължи да очертава основните моменти от развитието на събитията. — И сега целият свят смята, че двамата с Ейб кроим незаконен заговор да хванем Панос.

— И защо по-точно да правите такова нещо?

— За да спечелим делото, по което работехме с Дейвид.

— В минало време?

— Така изглежда, но засега нека не публикуваме тази информация. — Размърда се на стола с известно усилие. — Това беше една от блестящите идеи на Дейвид, която имаше известни шансове да успее, докато той беше тук, за да преследва целта, но аз не мога да продължа сам. Не мога дори да изкарам собствените си пари, при това много по-малко, отколкото плащаме на съдружниците, които използвахме. И то още преди свидетелите ми да започнат да измират. При това в затвора.

Разказа на Елиът подробностите за Арета Лабонте и завърши с думите:

— Официалната версия обаче е, че се е самоубила.

— Но ти смяташ, че по някакъв начин това е работа на Панос.

— Не знам точно по какъв начин, но да.

— Има ли свои хора в затвора, на които плаща?

Харди вдигна ръка:

— Знам. Звучи невероятно.

— Добра преценка.

— Още по-невероятно е обаче всичко да се представя като съвпадение. За Дейвид добре. Може би дори за случилото се с предното стъкло на колата ми. Но стрелбата по мен, смъртта на Арета? Някой стои зад всичко. Не е просто случайност.

Елиът бе извадил бележника си и си водеше записки.

— Добре, имаме делото на Фрийман. Панос иска да те извади оттам.

— Той вече го направи, Елиът. Постигна го, когато премахна Дейвид.

— Но нямаш доказателства.

— Никакви.

Елиът щракаше с химикалката си.

— Какво? — попита Харди.

Елиът поклати глава.

— Опитвам се да проумея връзката между твоето дело и всички тези убийства, като се започне от Силвърман. Не ми изглеждат свързани.

— И в двата случая са дело на Панос, Джеф.

— Не твърдя, че не са. Много ми се иска да вярвам, че е така. Само ми кажи как, това е.

Харди се отпусна тежко на стола, пое дълбоко въздух и започна отначало. Десет минути по-късно беше изложил всички факти. Притисна слепоочията си с дясната си ръка, въздъхна за последен път и погледна Елиът:

— Не си мисли, че не си давам сметка колко зле звучи всичко, Джеф. Но не го е направил Джон. Не той е счупил предното ми стъкло. Не е наемал никакви горили да стрелят и по двама ни. Това е дело на Панос и на бандата му. — Поизправи се на стола и настойчиво се наведе напред: — Не мога да накарам никой да ми повярва. Как да ги спра, преди отново да опитат да направят нещо подобно?

Елиът беше подпрял чашата си неподвижно върху ръкохватката на инвалидния стол. Беше престанал да си води бележки. Отпи от кафето си, за да спечели още няколко секунди.

— Чуй ме, Диз, вярвам ти. Така стоят нещата помежду ни. Разбираш ли? Така. Безрезервно доверие. Щом казваш, аз ти вярвам. Това достатъчно ли е?

Харди кимна.

— Добре. Но сега остава въпросът какво мога да сторя, за да ти помогна. Много бих искал да го направя, най-малкото защото историята е страхотна.

— Ами напиши я. Престъпен бос баламосва общината. Току-виж си спечелил „Пулицър“.

— Би било много забавно — отвърна Джеф, — но преди това ми трябва нещо дребно, което една обективна страна, например редакторът ми, да приеме като доказателство, че тук има нещо вярно, а не само предположенията на един адвокат-защитник, който иска да отърве клиента си. Не се засягай.

— Не, разбира се, не се засягам.

— Става дума за убийство, Диз. За много и ужасни убийства. А Уейд Панос не е някой дребен гангстер. Ако публикувам част от тази история без някакво доказателство… знаеш какво ще се случи.

— Какво ти трябва?

— Не много — каза Елиът. — Но ти градиш огромна постройка. Ще ми е нужна някаква мъничка непоклатима основа от безспорен факт.

Харди отново изложи всичко и изтъкна различните пропуски в полицейското разследване — подхвърлените пръстени в дома на Холидей, показанията на Сейди и тяхното тълкуване от страна на Кунео, несъвпадащия номер на елегантна италианска обувка, проверката от страна на Тию и убедеността му в алибито на Холидей.

В края на разказа му Елиът се бе намръщил:

— Неприятно ми е да го кажа, но нищо от това не става за доказателство.

Харди беше станал от стола и кръстосваше кабинета си. Думите на Елиът го накараха да се закове пред дъската за забиване на стрелички.

— Едва ли са пипали толкова чисто. Ако някой може да обискира домовете им…

Елиът обаче поклати глава:

— Кой? И защо? Трябва ти нещо, от което да започнеш. — Затвори бележника си. — Може би следващия път ще допуснат грешка.

— Може би следващия път жертвата ще съм аз, Джеф. Или Ейб. И може би следващия път ще уцелят точно. Не искам да има следващ път.

— Разбирам те. — Елиът гледаше към прозореца. Смрачаваше се. Погледна часовника си и каза: — Не че искам да избягам, но трябва да тръгвам. Дороти много се сърди, когато закъснея за вечеря.

Навън в асансьора Харди натисна копчето за подземния етаж, след това излезе в коридора. Когато вратата започна да се затваря, Джеф придвижи количката си малко напред и я спря. Вдигна очи към Харди.

— Добереш ли се до едно-единствено доказателство, веднага ми се обади, чу ли?

В Солариума се бяха събрали трийсетина души. Някои, като Греъм Русо и Ейми Ву бяха приятели на Харди. Други — например Норма и Филис — в най-добрия случай бяха учтиво враждебни. Останалите представляваха истински микрокосмос от света на възрастните. Възрастта им варираше вероятно от двайсет до шейсет и няколкото години на Филис. Един бърз поглед разкриваше присъствието на всички основни етнически групи и на почти еднакъв брой мъже и жени. Харди оцени като ирония на съдбата факта, че Фрийман, който смяташе заразителната и неудържима политическа безукорност на Сан Франциско за толкова неприятна, колкото и всякакви налагащи я мерки, беше напълнил кантората си с такава невероятно разнообразна група хора.

Докато Харди, приведен и изтощен, се придвижваше към мястото на оратора, той доби известна представа за очакванията на залата. Може би в другия професионален аспект на живота си беше аутсайдер, но тук почувства силно и неочаквано приемане, примесено с истинска гордост, че е свързан с тази група от надарени хора. Не беше част от тях, но очевидно се ползваше с уважението им — всички се бяха събрали, за да го изслушат. Някой затвори вратата и само след минута залата притихна. Харди застана начело на продълговатата маса, потърси очите на Норма, Греъм, Ейми и на още неколцина и заговори с обичайния си тон:

— Всички ние бяхме нападнати. Всички се чувстваме жертва на насилие и изпитваме гняв. Всички се страхуваме от предстоящите събития — било утре, било следващата седмица или след това. Всички сме работили здраво над проекти и дела, които сега може би ще се наложи да зарежем, и се питаме какъв е бил смисълът на часовете, прекарани в усилна работа. Мога само да ви кажа, че стойността на нещата, които правим, се крие в това, да ги правим възможно най-добре, а дали ще продължим, няма голямо значение.

Знам, че всички се надяваме и се молим нещата тук да се нормализират. Но трябва да сме подготвени за вероятността да не стане така.

Затова истинският въпрос е как всички ние ще се справим с несигурността и с променящия се ред. Единственото ми предложение е да потърсим утеха в семействата и приятелите си, във вярата си, ако имаме такава, и в работата си. Ако всичко свърши утре — което е възможно, — ще ни остане поне удовлетворението, че сме направили всичко по силите си да съхраним едно велико наследство с лоялност и на нужната висота. В случай че нещата се променят, ще бъдем не по-малко подготвени да се справим с тази промяна, защото ще сме запазили духа си. От друга страна, ако ежедневието възобнови нормалния си ход, ще бъдем много горди от факта, че не сме се отклонили от пътя си дори в най-тежките и мрачни моменти.