Метаданни
Данни
- Серия
- Дизмъс Харди (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The First Law, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надежда Ризова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джон Лескроарт. Първият закон
ИК „Весела Люцканова“, София, 2004
Американска. Първо издание
Редактор: Юлиана Манова
Художник: Валентин Киров
ISBN: 954–311–018–2
История
- — Добавяне
Втора част
По-рано днес — времето сега бе безсмислена условност — Джина Роук бе с тях в кабинета на Харди, в сградата, където се помещаваше и фирмата на Дейвид. Тези мъже, тези невероятни отмъстители. Тя знаеше къде ще отидат след края на срещата и защо.
Сега тя се върна към момента, когато Дейвид я попита дали иска да се омъжи за него. Най-стъписващият, шокиращ и неочакван момент в живота й. Тя стоеше неподвижна и с изпънат гръб на малката разклатена маса, на която сега нямаше нито покривка, нито порцеланови чинии, нито кристални чаши. Били ли са изобщо там тези прелестни неща? Кога беше това, преди цяла вечност?
Погледна ръцете си. Пръстенът и сега я свари неподготвена и тя хвана лявата си ръка с дясната и се втренчи в нея неизмеримо дълго.
Кухнята се намираше в овална кула, която стърчеше от ъгъла на апартамента. Стъклата на оригиналните извити прозорци бяха сигурно на шейсети пет години. Да гледаш през тях бе като да се взираш през вълничките на бистра вода и Джина бе вперила поглед надолу към този невъзможен свят, в който сякаш нищо не се бе променило. Коли преминаваха на кръстовището на една пряка оттук, мъж и жена се прегръщаха и се целуваха до стената на някаква сграда, една жена тикаше бебешка количка.
От няколко дни не се бе обличала за работа и сега носеше джинси, фланела, маратонки и синя лента, която придържаше косата й назад. И никакъв грим. Потърка ръцете си една в друга и пак ги погледна. Изненада се — това бяха ръцете на възрастна жена. Гризеше си ноктите и едноседмичният вече червен лак се бе излющил и изглеждаше жалък. Сви дясната си ръка в юмрук, после я отпусна, после пак стисна пръсти и ги задържа така, докато я заболя. Стари или не, в тези ръце имаше още сила.
Остана най-силно шокирана от нещо, което все още не можеше да си обясни — старите й приятели в кабинета на Харди наистина я бяха уплашили. Тя играеше наравно с мъжете от години, успокояваше или четеше конско на клиентите си, не отстъпваше по нищо на приятелите и любовниците си, бе безцеремонна и безмилостна в съдебната зала, не търпеше глупости и не даваше пет пари за нищо. Затова бе успяла. Затова я обичаше Дейвид.
Тя мислеше, че се познава, но сега дори това не бе ясно. Нищо не беше ясно. Не знаеше коя е, каква иска да бъде, какво иска да прави. Но по-силен от всичко друго беше суровият й гняв. Никога преди не бе изпитвала подобна ярост, не подозираше дори, че такова чувство може да съществува. Желанието да причини болка някому бе почти като физическа болка някъде в стомаха й. Това я плашеше повече от всичко друго.
Мислите й се върнаха към мъжете в офиса на Харди. Познаваше ги от цяла вечност или поне така й се струваше. Те бяха нейни колеги в правния й живот. Бе стажантка на Дизмъс в прокуратурата, когато още учеше в юридическия колеж, а той самият едва започваше кариерата си. Глицки бе също постоянно присъствие в живота й, много преди да започне работа в „Убийства“, с неговото остро чувство за справедливост, за честност, с неговия педантизъм на тема спазване на закона.
Но онази сутрин всички те — хора на закона — говореха на равна нога с човек като Джон Холидей. Да, Холидей, Дизмъс и Ейб сега бяха замесени заедно, в това не можеше да има никакво съмнение.
А тя? Къде беше тя — една добра адвокатка? С тях? Ако не бе вярвала в силата на закона при всички обстоятелства, значи през всичките тези години е била най-голямата измамница. Нима това, че на тях им се струваше, че законът не може да им осигури защита, им даваше право да действат от негово име? Нима това, че полицията далеч не се старае да мести планини, за да разкрие убийците от гетата или испанските квартали, бе оправдание или поне смекчаващо вината обстоятелство за жестоката отплата, която търсеха роднините и приятелите на жертвата?
Тя не мислеше така. Не, тя знаеше, че не е така. Познаваше Глицки и Харди и те чувстваха нещата по същия начин. Или поне ги бяха чувствали така до днес.
Днес всичко бе различно.
И Джина бе с тях. Тези мъже бяха станали истинските й съюзници в това. Когато Ейб бе напуснал кабинета на Диз, колективното решение вече бе взето. Той щеше да отиде и да извърши сам арестите, ако не успееше да накара собственото си полицейско управление да го направи. Това бе външната страна на нещата.
А онова, което се криеше зад тях, бе фактът, че Панос и шайката му нямаше да се предадат мирно и тихо. Те не просто бяха способни на насилие, всъщност насилието бе единственото средство, с което преодоляваха пречките. А минутите изтичаха.
Глицки нямаше друга алтернатива и бе взел решението. Той бе уведомил управлението за арестите, но тя знаеше със сигурност, че ще отиде на Кей 70 рано, може би няколко часа по-рано, за да избегне евентуална засада — при всички случаи много преди четири часа, каквато бе уговорката му с Джърсън. И когато те се появят, той щеше да бъде готов да се бие, може би дори да убива. Не бе помолил Харди или Джон, още по-малко нея самата, да го подкрепят по някакъв начин. Всъщност бе непреклонен по този въпрос, като нееднократно им напомни, че е полицай и действа в изпълнение на служебния си дълг. Диз, Холидей и който и да било друг по закон би бил сметнат за престъпник, ако реши да му помогне. Затова те не трябваше да участват.
Ако се намесеха и оцелееха, това щеше да разбие живота им.
Разбира се, той им каза точно къде ще отиде, кога и какво смята да направи, а също и какво очаква да се случи.
Силен повей на вятъра разклати старите стъкла, после се понесе надолу по улицата като Ангел на смъртта. Воят му се сниши до стенание, после до траурна песен и накрая настъпи тишина.
Джина пазеше в чекмеджето на бюрото си една автоматична „Берета“ четирийсети калибър от времето, когато неин приятел полицай я бе убедил, че рано или късно ще й потрябва. Често си бе мислила да се отърве от пистолета — адвокатите трябва да вярват, че не се нуждаят от оръжие, — но така и не се реши. И понеже щеше да е наистина нелепо да държи у себе си оръжие, което не може да зареди и да използва, през няколко месеца тя ходеше на стрелбището и изстрелваше по двестатина куршума, за да се поддържа във форма. С течение на времето не само свикна с пистолета и стана точен стрелец, но и започна да харесва това изживяване — мириса на барут, оглушителния шум, отката и усещането за сила, които бяха твърде далеч от наивните измишльотини на тема стражари и апаши в началото.
Сега знаеше. Да стреляш с едрокалибрен пистолет означаваше да вкусваш смъртта, донякъде да приемаш мисълта за нея. Оръжието разкъсваше плътта и трошеше костите. Изсмукваше живота мигновено. Толкова бързо — не, по-бързо, — отколкото го правеше бог. Чувството бе опияняващо.
Все още на кухненската маса на Дейвид, тя погледна за последен път ръцете си. Пръстенът отново привлече погледа й и внезапно реалността на това, което бе преживяла, разтърси тялото й като електрически ток.
Стигна до входната врата почти тичешком и излезе на улицата. Трябваше да се добере до бюрото си, а после — до колата. Стига размисли. Тя бе това, което е — равна по сърце, дух и тяло на който и да е мъж, и по-специално на съмишлениците си. Бе страдала заедно с тях и сега бе свързана с тях. Всички бяха замесени и тя щеше да им бъде необходима.
Тя погледна часовника си и се затича.