Джон Лескроарт
Първият закон (17)

15

Трескавото обаждане на Мишел бе прието от Джон в „Ноев ковчег“ в задрямалия следобед. Имаше само един клиент, петдесетинагодишен фалирал бизнесмен на име Уейн, и той го изрита, като се престори, че му е зле. Налагаше се да затвори. След като заключи вратата след Уейн, Холидей взе всички пари от касата, отиде до задната стаичка и отключи долното дясно чекмедже на бюрото си. Там имаше един автоматичен „Валтер“, трийсет и осми калибър, увит в изцапана със смазка стара фланелка, а също и четвърт кутия с амуниции, които бяха поне на шест години, ако не и на повече. Бе купил револвера преди петнайсет години, когато отвори аптеката си — не си спомняше кога за последен път беше ходил на стрелбището или пък си бе купувал амуниции. През всичките тези години не му се удаде случай да го извади, пък дори и само за да го размаха пред някого.

Но сега с цялата си душа усещаше, че има нужда от него. Той зареди пълнителя и свали предпазителя. Пъхна револвера в колана си, а куршумите — в джоба на коженото си манто. Излезе през задния вход, превъртя два пъти ключа в ключалката и тръгна бързо. Пристигна в дома на Мишел един час по-късно.

От час стояха затворени вкъщи, когато Мишел случайно забеляза пистолета. Оказа се, че тя определено не харесва оръжията. Не бе виждала такова нещо в къщата на родителите си, където бе отрасла. Нямаше да търпи оръжия и в собствения си дом. Искаше да предупреди Джон за полицаите, но не се бе замисляла какво всъщност означава всичко това, кой е човекът, с когото се е сближила.

Когато той се появи със зареден пистолет, тя изпадна в паника. Почувства се измамена.

Каза му да махне пистолета, че не се нуждае от него тук и че тя няма да го търпи в своя апартамент. Ако държи на оръжието си, трябва да напусне. В крайна сметка Мишел неохотно се съгласи да направи компромис — той обеща да изпразни пълнителя и заедно с амунициите да го скрие от погледа й в едно от чекмеджетата в спалнята. Тя си даде сметка, че се е съгласила не защото искаше, а защото внезапно част от нея бе изпитала страх от него.

В началото той я привличаше — още я привличаше, — защото бе предпочела да пренебрегне различните знаци, че той вероятно, дълбоко в себе си, не е човекът, за който се представя. Сега обстоятелствата я принуждаваха да приеме факта, че Джон може би е истински престъпник. Жалкият му бар, номадският начин на живот, приятелите — бивши затворници, пиянството, процесът срещу самия него. Бе обяснил тези тъмни страни от живота си с лековато и многословно нехайство и тя искаше да му вярва, заради силното привличане между тях.

Дълбоко в себе си той несъмнено беше раним. Бе преживял невероятна болка и самота след загубата на жена си и на детето си. Умът му бе остър като бръснач. Можеше да бъде много забавен. Беше пламенен любовник. Мишел бе убедила себе си, че през повечето време той съзнателно прикрива добротата си от околния свят, защото иначе хората щяха да се възползват от нея. По същия начин постъпваше самата тя спрямо физическата си красота. Затова го и разбираше — защитна мимикрия.

Но сега, сега той бе дошъл в най-скъпата, в най-личната й територия със заредено оръжие. Полицаи от отдел „Убийства“ претърсваха дома му. Колко сляпа е била?

Тя не само му бе помогнала да избяга, беше му дала и подслон.

След като скри оръжието, той се приближи до нея. Тя стоеше до прозореца и гледаше към улицата, разтворила щорите с пръст. Когато я обгърна с ръце, усети как тялото й се стегна.

— Какво има?

Тя пусна щорите, освободи се от прегръдката му, отстъпи встрани и се обърна с лице към него.

— Нищо, Джон. Какво би могло да има?

Той поглади мустака си.

— Махнах пистолета, Мишел. Постъпих, както пожела.

Тя скръсти ръце.

— Къде ходи в петък вечерта?

Той наклони глава.

— Какво беше петък?

— Нощта след четвъртък, преди седмица. Когато си тръгна. Зная, че си спомняш. Китайския квартал. Къде беше?

— Не зная. Вкъщи, предполагам — опита се да прозвучи небрежно той. — Не мога да повярвам колко хора се интересуват къде съм бил през всяка една от нощите на последната седмица. Може би трябва да разпространя календар със седмичната си програма.

— Или пък просто да ми отговориш.

— Отговорих ти. Не чу ли? Бях вкъщи.

— В петък вечерта?

Той се престори, че старателно отброява дните, за да е напълно сигурен.

— Да. Работих през деня, предадох щафетата на Клинт, ядох в „Литъл Джо“, прибрах се у дома, гледах телевизия, легнах си.

— Интересно — каза тя.

— Кое?

— Когато минах оттам днес, когато заварих там полицаите, събрах вестниците ти от стълбите. Бяха три — от петък, събота и неделя.

— Мишел…

Тя вдигна ръка.

— Недей. Не започвай. Излизам да се поразходя. Когато се върна, ти и пистолетът ти трябва да сте изчезнали.

 

 

Роук бе работила като адвокат-защитник двайсет и една от общо четирийсет и осемте си години. След като завърши колежа по право „Кинг“ към университета „Дейвис“, тя издържа изпитите и на двайсет и пет години започна работа в окръжната прокуратура на Сан Франциско. По природа бе склонна да защитава онеправданите, бедните, несполучилите в живота и родените без късмет, така че две години по-късно стана адвокат-защитник. Често се проваляше на новото си поприще, но това бе в реда на нещата — смяташе се, че адвокатите защитници по правило са губеща страна. (За голям успех се смяташе, ако такъв адвокат успееше да издейства на клиента си по-леко обвинение или осем години затвор вместо дванайсет.) След като тринайсет години бе работила за други адвокати или съвместно с тях, накрая тя реши да започне сама и се справяше изключително добре, като са занимаваше предимно с наказателни дела.

За разлика от Ленард Фаро, който си мислеше, че е видял всичко, Джина Роук наистина бе видяла всичко. Защитавала беше клиенти от най-ниските слоеве на обществото до образовани професионалисти и богати бизнесмени. Доколкото това бе възможно, тя се опитваше да ги опознае и като хора — домакини, превърнали се в убийци, деца, убили родителите си, наркомани, пристрастени към всички познати на човечеството видове дрога, хора, извършили сексуални престъпления — от най-обикновени особняци до най-извратени типове, крадци, изнасилвачи, мошеници, джебчии, крадци по магазините (огромен брой!), отрепки, гангстери, побойници. Милиони пияни шофьори. Нищо не можеше да я изненада. Хората бяха покварени, но трябваше да им бъде осигурена защита.

Такава бе системата. Нейната работа, животът й — като се опитваше да запази някакво равновесие между двете — беше да осигурява възможно най-добрата защита в рамките на закона на тези, които са пропаднали. Всеки си имаше свой демон, някои имаха по повече от един — от отчайваща нищета до сексуално насилие, от невиждана психическа травма до разглезеност и безотговорност. Тези демони изискваха да им се служи и жертвите им извършваха престъпления срещу себе си и срещу обществото, което ги бе осакатило и жигосало. Тя вярваше дълбоко, че престъпленията трябва да бъдат справедливо наказвани, но също така знаеше, че на престъпниците — човешките същества, извършили тези престъпления — трябва да се гледа милостиво, с разбиране за това, какво ги е довело до деянията им.

Затова сега Джина се чувстваше толкова объркана, толкова чужда на самата себе си. Наред с болката, към която изобщо не бе успяла да се приспособи, тя изпитваше желание за мъст към хората, които бяха сторили това на Дейвид — на Дейвид! — и то я подлудяваше в буквалния смисъл на думата.

— Само ако знаех кои са, Дизмъс. Кълна се в бога, ако бяха тук, пред мен, щях да ги пребия до смърт със собствените си ръце. При това с радост!

След като не бе успял да се съсредоточи върху работата си, Харди и днес си бе тръгнал по-рано. Кутрето и безименният пръст на лявата му ръка бяха бинтовани и шинирани, но останалите му пръсти лежаха сплетени на масата в малкото болнично кафене. Двете чаши стояха недокоснати пред тях.

— Мисля, че това е напълно нормално, Джина.

— Не и за мен, това искам да кажа. Чувствата ми са пълна противоположност на това, в което съм вярвала досега. Наистина бих убила тези кучи синове.

— Съмнявам се.

— Само почакай! — Тя вдигна ръце към лицето си и потърка с длани двете си страни. — Боже, какво приказвам! Загубила съм си ума, Дизмъс, наистина съм го загубила. Как да се справя с всичко това?

— Спала ли си изобщо?

Накъсаният й смях се превърна в жалостива кашлица.

— Съжалявам — каза тя, когато се успокои. — Не. Не можах да мигна. И при теб е същото, предполагам.

Не искаше да я товари със собствените си проблеми, с яростта и страховете си. Насили се да се усмихне.

— Изкарах тежка нощ, това е. Проблеми с колата. Виждала ли си го?

Тя кимна.

— Вече ме пускат винаги, когато може. За по час-два. Въобразявам си, че когато държа ръката му, той я стисва в отговор, но… — Тя поклати отчаяно глава и прехапа устната си. После прошепна, сякаш шепотът щеше да смекчи истината: — Бъбречната му функция се забавя.

— Лошо ли е това?

— Това е един от показателите, които следят. Разбира се, ако бъбреците откажат съвсем, ще бъде много лошо. — Тя затвори очи и въздъхна дълбоко. — Опитвам се някак да се подготвя. Чувствам се толкова… толкова безпомощна и така разярена. Стоя там и го моля, говоря му на глас, сякаш може да ме чуе, сякаш съм… — гласът й секна. Погледна към Харди и рече: — Не е нужно да слушаш това. Ти знаеш.

Той протегна ръка и я сложи върху нейната.

— Ти си голямо момиче, така че няма защо да ти го казвам, но ще е по-добре, ако успееш да поспиш. Особено щом не можеш с нищо да помогнеш тук.

— Все си мисля, че ще се събуди и ако мен ме няма…

— Ще го превъзмогне. Може дори и да не забележи. Не, не е така. Дейвид ще забележи… — той вдигна рамене. — И все пак.

— И все пак ти сигурно си прав. А, щях да забравя, сержант Бланка се отби за няколко минути. Каза, че е говорил с теб. Нямал много материал по случая.

— Все още няма. Поне преди половин час беше така.

Настъпи мълчание. Накрая Джина каза:

— Няма да открият нищо, нали? Чудя се дали не е бил някой, когото съм успяла да отърва. Дали не е някоя отрепка, останала на свобода, понеже съм толкова добър адвокат. Няма ли да е прекрасно?

Харди стисна ръката й.

— Твърде далеч отиваш.

— Не зная накъде отивам.

Харди се поколеба, после реши, че се познават от достатъчно дълго време. Можеше да си позволи да бъде още по-настоятелен.

— Джина, зная, че съм като счупен грамофон, но какво ще кажеш да си отидеш у дома и да подремнеш? Остави на сестрите телефона си. Ще ти се обадят, ако има някаква промяна. Така не помагаш на никого.

— Ще продължава да ми се иска да ги убия — отвърна му тя. Някак си тази забележка прозвуча съвсем на място. Сякаш през цялото време бяха обсъждали тази тема.

— Разбирам те — каза Харди. — Ако това ще помогне, аз съм готов да направя същото.

* * *

Когато видя, че Холидей не си е отишъл, Мишел се спря на прага и се зачуди дали просто да не излезе пак, за да му даде време да си тръгне, или да отиде да се обади на полицията. Но тя се поколеба достатъчно дълго, за да му даде възможност да започне да обяснява.

Телевизорът бръмчеше, той седеше пред него, облечен с мантото си. Мишел предположи, че пак се е въоръжил.

— Съжалявам, не очаквах, че ще се върнеш толкова бързо. — Той плахо пристъпи към нея, после спря. — Съжалявам за всичко. Не исках да те лъжа. Имам лошия навик да… Не, вече няма значение. Излизам след секунда. Исках само да чуя новините. Може би щяха да ми подскажат с какво си имам работа.

Все още с камуфлажните си дрехи, включително с шапката и обувките, тя застана до него, когато започнаха новините, после отстъпи назад и седна на ъгъла на леглото.

Тъй като събитието бе местно, а освен това и зловещо, не им се наложи да чакат дълго. Сериозният и красив говорител не бе изрекъл и двайсетина думи, представяйки водещата новина, когато Холидей скочи и увеличи звука: „… ужасяващите убийства от Тендърлоин. Жертвите са идентифицирани като Клинт Тери и Ранди Уилс. Тери, барман в заведение в центъра на града, е бивша футболна звезда с…“

— Мили боже! — Холидей се свлече на пода с кръстосани крака. Когато говорителят продължи с подробностите, той сведе ниско глава. След малко я подпря с ръце и заклати тялото си наляво-надясно.

На екрана на телевизора историята продължи с кратък преглед на сходните убийства и с вдъхващ измамни надежди видеоматериал за следователи, изнасящи някакви уж „изключително важни улики“ от местопрестъплението. Програмата завърши с недотам изненадващата, но също толкова неприятна вест, че главният заподозрян за това престъпление, а също и за убийствата на Сам Силвърман и на Мат Крийд през изминалата седмица, е Джон Холидей.

Той най-накрая вдигна поглед при споменаването на името му. Снимка на физиономията му, направена преди четири години, запълни екрана, докато говорителят завършваше с думите, че е издадена заповед за арестуването му и че той е въоръжен и опасен. Когато започна следващата новина, Мишел стана, взе дистанционното от телевизора и намали звука.

Обхванал с ръце главата си, Холидей продължаваше да стои на пода и да се поклаща напред-назад, наляво-надясно.

— Джон — тя протегна ръка и го докосна по рамото, — добре ли си?

Когато Холидей вдигна поглед, тя не знаеше дали изобщо я вижда. В очите му се четеше паника. Гласът му, когато най-сетне проговори, представляваше изтерзан и дрезгав шепот.

— Не мога да повярвам, че Клинт и Ранди са мъртви. Не може да са мъртви просто ей така.

Тя коленичи на пода и го погледна в очите. Джон продължаваше да клати главата си напред-назад. Мишел протегна ръка и я сложи на коляното му.

Слънцето бе слязло ниско и няколко ивици слънчева светлина се процеждаха през щорите и се отразяваха в стената над леглото й. Някъде в далечината излая куче, друго му отговори, после лаят и на двете заглъхна.

Холидей прочисти гърлото си, прокашля се още веднъж и каза с равен тон, като избягваше погледа й.

— Ето, виждаш ли, най-сетне намирам човек като теб и какво правя? Опитвам се да прецакам всичко, мамя те, извършвам нещо, което никога не би простила…

— Млъкни — каза тя. — Просто млъкни! Разбирам. Мислиш ли, че не разбирам? Зная какво правиш, какво винаги си правил. И знаеш ли защо? Защото и аз го правя. Така успяваш да овладееш нещата, нали, караш хората, които те обичат, да те намразят, тъкмо когато се опитват да се приближат до теб. Затова те питам — какво смяташ да правиш сега. Имам предвид мен и теб.

— Ти ми каза да си вървя.

— Точно така. Но ти не си тръгна. Имаше на разположение цял час. Какво означава това за нас? Значи ли нещо? Или просто си се страхувал да излезеш заради… заради всичко това. И не ми казвай, че си искал да чуеш какво ще кажат по телевизията.

— Не.

— Тогава какво? Ако възнамеряваш да се мотаеш тук, докато се скараме, и после да ме напуснеш, за да ме накараш да те намразя, мога да ти спестя неприятностите. Тръгнеш ли си сега, ще го приема. Но ако го направиш още веднъж, наистина ще те намразя. Обещавам ти. — Тя стана, отиде до прозореца и пак погледна през процепа на щорите. После се обърна към него. — Не си убил никого от тези хора, нали?

— Не. Никога не съм убивал човек.

— Знаеш ли кой го е направил?

Той кимна мрачно.

— Същите, които са подхвърлили „уликите“ в апартамента ми — каза той и вдигна очи към нея. — Нищо не разбирам, Мишел. Последното, което научих, е, че полицаите са говорили с Клинт за господин Силвърман, а сега и двамата са мъртви.

Тя крачеше из стаята, но сега спря до леглото.

— Адвокатът, който те е защитавал предния път… — Внезапно замълча и вдигна ръце. — Боже, не мога да повярвам, че обсъждам такива неща. Адвокати, убийци, подхвърлени улики. Не искам тези неща в живота си, Джон. Наистина не ги искам.

Той се изправи и се приближи до нея.

— И аз не бих избрал такова нещо, Мишел. Не го правя нарочно. Аз също не искам да съм замесен. Дори не зная какво става. Когато всичко приключи, може би ще променя някои неща.

— Може би. Някои. Чудесно!

— Добре де, със сигурност. И то много неща. Но първо трябва да приключа с това. Съгласна си с мен, нали? Какво щеше да ме питаш за моя адвокат?

— Дали все още сте приятели.

 

 

— Къде си сега, Джон?

— При приятели. Затворих „Ноев ковчег“ и няма да се прибирам вкъщи.

— Най-сетне се държиш интелигентно. И какво искаш от мен?

— Не зная. Да поговориш с някого. Каквото и да е. Не съм направил това, Диз, нищо не съм направил. Обичах Клинт. Харесвах Сам и Мат. Не зная как тези неща са попаднали в апартамента ми. Всичко е толкова странно.

— Никога не съм успявал да пожъна успех със защита от сорта „твърде странно, за да е истина“, Джон. — Харди въздъхна и продължи: — Така. Каза, че имало заповед. За твоя арест ли?

— Така казаха по новините. Можеш да провериш сам.

— Ще проверя, но междувременно искам да обмислиш нещо. Ако наистина има заповед за задържането ти, единственото, което мога да те посъветвам като твой адвокат, е да се предадеш доброволно. Ако не го направиш, повече нямам право да имам нещо общо с теб.

— Да се предам за какво?

— Опитай се да познаеш, Джон.

— Но аз не съм го направил!

— Така да е.

— Ти не ми вярваш?

— Това няма връзка. Ако вече има издадена заповед за задържането ти, най-доброто, което мога да направя, е да те убедя да се предадеш.

— Говориш като мой адвокат, Диз. А като приятел?

— Страхувам се, че е едно и също, Джон. Виж, ако не искаш да приемеш съвета ми, защо да не пообмислим нещата до утре сутринта? Помисли си, аз също ще размисля. На някой от двама ни все ще му хрумне нещо.

— Защо не още сега?

— Какво сега?

— Да намина при теб. Да измислим нещо.

— Тогава, ако не извикам полицията, ще ме обвинят, че укривам беглец, и ще ми отнемат разрешителното. И въпреки че те обичам като роден брат, няма да има как да ти помогна, ако изгубя правата си на адвокат — каза Харди и след малко добави: — Защо не ми звъннеш в кантората утре сутринта? Може дотогава нещо да се е променило. Между другото, сигурен ли си, че никой не знае къде си? Имам чувството, че не си чак толкова зле. Просто се спотайвай.

— Диз, не очаквах да чуя точно това от теб.

— Какво бих могъл да ти кажа, Джон. Това е най-доброто, което мога да направя.

 

 

Нат Глицки чу по телевизията новините за ужасните убийства в Тендърлоин и за заповедта за задържане по случая Силвърман. Сега той седеше в кухнята в къщата на сина си и пиеше чай с десерта — прочутите ореховки на Ейб приготвени предния ден. За пръв път от раждането на Рейчъл семейство Харди не се бяха отбили след интимната си вечеря и от ореховките бе останал цял поднос.

Нат натопи ореховката в чая си, духна я и пъхна размекнатата бисквитка в устата на внучката си.

— Дъщеря ти ги обожава — каза той.

— Всички ги обожават — каза Трея. Тя бе застанала зад стола на мъжа си и бе поставила ръцете си върху раменете на Ейб. — Дизмъс Харди смята, че Ейб трябва да започне да ги произвежда — „Манна ореховките на Ейб“

— Ама че име! — рече Нат. — Името е важно нещо. Не бил чак толкова глупав този Дизмъс.

Думите му се харесаха на Ейб.

— Ще му предам. Умира си да го ласкаят. „Не толкова глупав“ ще му държи влага за цяла седмица.

Нат се опита да напъха остатъка от курабийката в устата на Рейчъл, накрая сам я лапна. Малката ръчичка на момиченцето се протегна. Личицето й изразяваше неописуема изненада. След секунда усмивката й отново грейна, когато в ръката на Нат се появи нова курабийка. Той й позволи да я хване, после двамата се поборичкаха кой ще успее да я издърпа. Накрая Нат се остави да бъде победен. Тя радостно се засмя и натъпка трофея в устата си.

— Толкова добро момиченце — каза Нат. — Предричам й голямо бъдеще. Някой ден ще стане собственик на „Манна ореховките на Ейбрахам“.

— На Ейб — уточни Трея, — не на Ейбрахам.

— По-късо е — каза Глицки. — Звучи по-стегнато. Може би в края на краищата наистина ще се ориентирам към сладкарството.

Трея се бе преместила зад Рейчъл и го погледна. Той й отвърна със същото.

— Сладкарството е благородна професия. Сладкарите най-вероятно са започнали да правят сладки още преди ченгетата да…

— … са започнали да правят ченгели? — Трея се подсмихна. — Едва ли ще продължи още дълго. Нали ти е казал един-два месеца.

— Два месеца са много време, ако си сред последните дупки на кавала.

Нат почти подскочи, стана от стола си и се надвеси над масата.

— Той каза „дупките“, множествено число. А аз не виждам ни една. — После Нат отново седна на стола си, сякаш бе успял да докаже нещо важно. — И при всичкото мърморене и недоволстване, на кого се обадиха първо веднага щом разбраха за Сам?

— Мисля, че на лейтенант Глицки — отговори Трея, — най-онеправдания човек на улица „Брайънт“.

— Само от учтивост.

— Чу ли го? От учтивост! — Нат не искаше да се предаде.

— Чух го.

Трея също не отстъпваше. Накрая седна на масата.

— И тъй като единственото интересно и важно нещо на света, а следователно и единственото, за което си заслужава да се говори — да оставим настрана безценния живот на нашите деца, — е едно разследване на убийство, току-що ми хрумна, че точно това е причината Франи и Дизмъс да не се появят снощи. Готова съм да се обзаложа. Той все още е адвокат на Джон Холидей, нали?

— Мисля, че да — кимна Ейб.

Нат избухна.

— Я чакай! Какво чувам?! Този човек, който е убил Сам? Дизмъс е на негова страна?

— Беше — отговори Ейб. — Но мога да се обзаложа, че още е.

— Опитва се да го измъкне?

— Не съм чул Холидей да е арестуван, татко. Но когато го арестуват — да. Това му е работата на Диз.

Нат обмисли мрачно тази идея.

— И ще направи това, ще защитава човек, който е убил четирима души? Видяхте ли какво е направил този звяр на двамата убити снощи?

Ейб поклати глава.

— Не, чух само, че са убити.

— Би било проява на милост, ако само ги бе убил — каза Нат и продължи с подробностите, които бе чул. Когато приключи, лицето на Трея изразяваше отвращение.

— И издирват Холидей за всички тези убийства? — попита тя.

Ейб долови някакви по-особени нотки в гласа й. Нямаше да обсъжда това сега, но през изминалата година двамата с Трея се бяха срещали на няколко пъти с Джон у семейство Харди. Ейб го беше харесал, Трея — още повече. А Глицки се доверяваше на инстинкта на жена си. Беше виждал толкова убийства и убийци, че бе навикнал да смята почти всекиго за способен на подобно деяние при определени обстоятелства. Но никога не бе виждал някакъв симптом, нито пък бе чувал от Харди, че Холидей употребява наркотици — най-силния подтик за извършването на жестоко, ирационално насилие. Ако някой бе спипал Холидей, докато се бе опитвал да ограби магазина на Силвърман, ако Крийд го бе поставил в безизходно положение, може би…

Но сценарият с Тери и Уилс, както баща му току-що го бе представил?

— Какво? — попита Нат. Беше забелязал погледите, които си бяха разменили.

Ейб се поколеба, накрая каза:

— Нищо.